Ъруин Шоу
Хляб по водите (5)

5

Забрави ги, забрави умиращите хора.

 

В петък следобед Конрой дойде да ги вземе с дълъг мерцедес, лимузина със сгъваеми седалки. Мистър Хейзън им изпращал своите извинения, каза Конрой, неочаквано го задържали в кантората, но щял да дойде по-късно вечерта. Странд седна отпред до Конрой. Лесли, Елинор, Каролайн и Джим и се настаниха отзад. Странд малко се изненада, когато Елинор заяви, че иска да дойде. Обожавала Хамптънс особено извън сезона, заяви тя, и имала там куп приятели, които би желала да види. Още едно нещо, което не знаеше за Елинор, помисли си Странд, като окачваше слушалката, че тя познава Хамптънс и има много приятели там. Чудеше се какви ли други разкрития му готви и какви факти ще му съобщят в това отношение, когато сметнат за необходимо Лесли, Джими и Каролайн, които в момента оживено разговаряха отзад.

— Между другото — обади се Конрой — в гаража има едно голямо комби, което можете да използвате, ако искате да се поразходите някъде.

— Аз не мога да карам — отвърна Странд, — жена ми също. Но Елинор има книжка. — През последните две години в колежа тя притежаваше един стар раздрънкан Форд. Той се извърна и рече: — Елинор, чу ли какво каза мистър Конрой? В гаража има едно комби, което може да използвате.

— Това и за мен ли се отнася? — попита Джими.

— Разбира се — отвърна Конрой.

— Не знаех, че имаш книжка, Джими — учуди се Странд.

— Един приятел ми даде колата си няколко следобеда — обясни Джими, — аз побибитках нагоре-надолу с нея и взех изпита.

Странд поклати глава. Ето още едно нещо за неговото семейство, което не му бяха казали.

Конрой попита не искат ли да пуснат радиото и да послушат малко музика, но Лесли отхвърли тази идея.

— Никога не можем да постигнем съгласие какво ни се слуша — обясни тя, — затова няма смисъл да си разваляме пътуването заради Джими, Каролайн и Елинор, нито пък те да развалят своето заради мен.

Пътуването достави удоволствие на Странд. Вечерта беше мека, слънцето още грееше. Конрой шофираше добре и след като излязоха от Куинс^[1], движението намаля и големият мерцедес плавно гълташе километрите по магистралата покрай редиците от дървета. Странд се радваше донякъде, че Хейзън го бяха задържали в кантората. Ако беше дошъл с тях, той щеше да поддържа постоянно разговора, а Странд предпочиташе да пътува в мълчание. Конрой не говореше и Странд не чувстваше нужда да слуша отпускарското бъбрене зад гърба си. Беше доволен от единодушното им решение, че уикендът ще бъде един малък празник, и с нетърпение очакваше да види къщата на Хейзън.

За всеки човек може да се съди до голяма степен по това как живее. Хейзън беше непозната порода за Странд и любопитството му към адвоката непрекъснато растеше. По природа Странд не обичаше да си съставя прибързано мнение за хората, и все още не беше решил какво точно мисли за Хейзън. Обстоятелствата, при които се запознаха, бяха необикновени, пък и с постоянните си приказки, осъзна Странд, сещайки се, за това, Хейзън бе успял да научи доста неща за тях, без да спомене почти нищо за себе си, освен че семейството му е пристигнало в Ню Йорк през 1706 година, и никога не е било в Охайо. Пълното му мълчание за собствените му най-близки роднини надхвърляше границите на обикновената дискретност и като изключим признанието, че е адвокат и ходи на симфонични концерти, той се бе ограничил почти изцяло само до най-общи разговори. От „Кой какъв е“ Странд знаеше доста за човека общественик, ала неговата личност си оставаше скрита.

Докато чакаха колата да дойде да ги вземе, Елинор подхвърли за Хейзън:

— Този човек иска нещо.

— Защо казваш това? — попита Странд.

— Такъв човек винаги иска нещо — отвърна Елинор и той се подразни от цинизма й. Според морала на Странд човек не можеше да се възползва от гостоприемството на някого, особено когато бе толкова щедро, ако изпитва към него каквито и да било опасения, дори те да са съвсем смътни, както на дъщеря му.

Лесли, проявяваща чисто собственически интерес към човека, чиито рани беше превързала, възхищавайки се на твърдостта, с която понасяше болките, необичайно грубо сряза Елинор:

— Щом смяташ така, защо не отидеш някъде другаде през уикенда?

— Извинявам се — отвърна Елинор. — Мислех, че има някаква свобода на словото.

— Хайде, стига — намеси се Странд. — Днес е празник.

Джими само се захили, доволен, че поне веднъж не той, а Елинор е прицел на упреци. Каролайн не обърна внимание на онова, което ставаше, тя седеше и замечтано си тананикаше нещо, прегърнала ракетата в новата й калъфка.

Загледан в бързо преминаващия пролетен пейзаж навън, Странд си спомни за диалога между жена си и дъщеря си и се запита дали в думите на Елинор има нещо вярно, после реши, че е било просто безсмислена злоба, породена от завистта или неприязънта, изпитвана към някои от шефовете й, под чиито разпореждания се трепеше в службата и които, основателно или не, отъждествяваше с Хейзън. За себе си Странд реши, че ще приеме Хейзън за това, за което се представя. Засега трябваше да признае, че представата му за него е доста неясна, но поне не бе забелязал никакви признаци на злонамереност или корист. Напротив. След като научи за сина му, Странд по-скоро го съжаляваше и му съчувстваше. Ако Хейзън ги използваше, за да разсее самотата си, тогава едва ли би могло да се каже, че злоупотребява с тях. Странд си спомни мимолетното си подозрение за намеренията на Хейзън спрямо Каролайн и се усмихна. Хейзън едва ли щеше да ги кани в къщата си en masse^[2], ако кроеше някакви планове да задоволи страстта си към седемнайсетгодишната им дъщеря.

Задряма, унесен от плавното движение на големия автомобил, и се събуди едва когато колата намали и отби по един частен път, който водеше през каменна порта между две дълги редици от високи дървета към океана, чийто рев и бой вече се чуваше.

Конрой спря в един за равнен чакълест двор и натисна клаксона.

— Пристигнахме — каза той и те слязоха от колата.

На фона на безоблачното здрачаващо се небе се издигаше огромна къща, облицована с дъски.

— Боже господи — възкликна Джими и подсвирна, — каква грандиозна архитектура!

— Построена е от дядото на мистър Хейзън — обясни Конрой. — Навремето са мислили в големи мащаби.

Старата американска участ — три поколения наред пестене и недоимък, помисли си Странд, явно не се отнасяше за Хейзънови. Дядото можеше да се гордее с внука си.

Конрой отново натисна клаксона и в отговор на сигнала от къщата дотърчаха мъж и жена.

— Мистър и мисис Кетли, които се грижат за къщата — съобщи Конрой. — Те ще качат багажа ви.

Той ги представи на прислужниците. Мъжът носеше черни панталони и колосано бяло памучно сако. Жена му беше облечена с черна униформа и бяла престилка. И двамата бяха на средна възраст, приятни и отрудени на вид.

— А сега ще ви кажа довиждане — добави Конрой. — Трябва да се върна в града, за да взема мистър Хейзън от кантората и да го докарам тук.

— Ще изминете цялото това разстояние още веднъж? — попита Лесли.

— Дребна работа — отвърна Конрой. — До единайсет трябва да пристигнем.

— Ако знаехме, можехме да почакаме мистър Хейзън да се освободи — рече Лесли. — Толкова неприятно се получава.

— Мистър Хейзън нямаше да иска и да чуе за това. Каза да ви предам да се чувствате като у дома си и ако желаете нещо, да се обръщате към семейство Кетли. Поръчана е вечеря за вас.

Той се качи в колата — предан служител, който караше колело, оставаше анонимен, беше вечно на пост, пратеник в неутрална ливрея, човек с безброй дребни полезни способности. Запали двигателя, направи остър завой в двора и задните светлини на мерцедеса изчезнаха надолу по пътя с дървета.

— Оттук, моля — покани ги мистър Кетли и поведе семейството към входната врата, оградена от двете страни с по един огромен фенер, който светна, щом прекрачиха плочите пред нея.

Когато влязоха в парадното преддверие, където до втория етаж се виеше широка стълба с махагонов парапет, мистър Кетли ги попита дали искат първо да им покаже стаите, или предпочитат да пийнат нещо, за да се освежат от пътуването.

Странд пожела да поседи долу, но се отказа да пие, като благодари и влезе във всекидневната, а Кетлови поведоха останалите нагоре. Стаята беше голяма, облицована с тъмна дървена ламперия, на която бяха окачени картини на Писаро^[3], Вламенк^[4], Шагал^[5] и Дюфи^[6], както и някои абстрактни маслени платна от художници, които Странд не можеше да познае. В един ъгъл — стоеше затворен роял. Навсякъде бяха сложени цветя в големи вази, ниски удобни канапета и кресла в мъчно определим непретенциозен стил, които контрастираха с автентичните на вид ранно американски дървени столове, маси и писалище. Имаше и голяма камина със стъкнат, но незапален огън. Прозорците и вратата в единия край гледаха към океана. Хейзън можеше да се оплаква, че има прекалено много празни стаи, за да се чувства добре психически, но материалните му нужди явно бяха прилично задоволени. Въпреки това в къщата или поне във всекидневната малко неща говореха за самия й собственик. Освен рояла и картините нямаше други признаци за специфичните интереси на нейните обитатели. През една полуоткрехната врата Странд зърна малка библиотека. Ще разгледа книгите някой друг път. Не искаше мистър или мисис Кетли да го хванат, че наднича. Къщата очевидно бе построена в началото на века и всички мебели и други приспособления в нея, изглежда, бяха събирани в зависимост от нуждите на няколко поколения с различни вкусове.

Странд отвори вратата към терасата и стаята се изпълни с рева на океана. Той излезе навън и погледна в здрача към тъмната маса на Атлантика.

Прииждаха огромни вълни и се разбиваха в брега. Точно под терасата се вдигаше лека мъгла от плувния басейн, в който се отразяваха светлините на къщата.

Странд дишаше дълбоко, наслаждавайки се на тонизиращия солен въздух. Далече покрай дюните се виждаха светлините на други къщи, които също гледаха към океана, но непосредствено до тяхната нямаше никой. Ако дядото е търсил покой, той беше избрал умно местоположението на къщата. Тя отстоеше на малко повече от сто и шейсет километра от Ню Йорк, а човек имаше чувството, че от града го делят безкрайно пространство и благодатен климат, където тишината бе нарушавана само от шума на вълните и крясъците на чайките. Странд стоеше и си мислеше: „Можеш да забравиш, че съгражданите ти едва дишат в града, нечовешки натъпкани във вонящите влакчета на метрото, подложени на атаките на уличния грохот, принудени да пропиляват дните си в глупашки занимания. На брега на морето, където въздухът е пропит с мирис на сол и с ухание на трева и където поне за една вечер можеш да забравиш за войните, които се водят в момента по цялата земя, за една вечер можеш да забравиш за умиращите хора, за горящите градове, за кървавите сблъсъци между раси, племена, амбиции.“

Да, каза си Странд като се прибра вътре и изолира зад вратата рева на океана, Лесли беше права — малко морски въздух няма да ми навреди.

 

 

Когато влязоха в трапезарията, в камината гореше огън, а на масата имаше свещи. Елинор се беше преоблякла в бледосини памучни панталони и кашмирен пуловер, а Джими си беше свалил вратовръзката, което според него, както предположи Странд, означаваше, че е подходящо облечен за уикенд в провинцията. Лесли, която рядко носеше панталони, макар че имаше хубави крака, си беше сложила дълга басмена пола и блуза без ръкави. Каролайн бе изтъркала лицето си под душа и изглеждаше като нова, помисли си с обич Странд. За него седнал начело на масата, семейството му представляваше образец на скромно и привлекателно здраве и на светлината от огъня и свещите Лесли приличаше на красива, само малко по-голяма, сестра на момичетата, които седяха от двете му страни.

— Ако щеш, вярвай — прошепна му тя, като слезе за вечеря, — в нашата стая има една картина на Реноар. Голо тяло. Представяш ли си? И то в спалня.

Вечерята беше превъзходна — миди и великолепен лефер, които бяха поднесени от мистър Кетли. Той им наля френско бяло вино и всички пийнаха по малко от него, дори Каролайн, която обясни тази своя невъздържаност по следния начин:

— За пръв път вечерям пред камина. Нали е готино?

Джими вдигна чашата си за тост.

— Да пием за богатите — предложи той.

Каролайн отпи от виното си на малки глътки и се изкикоти, което се стори невъзпитано на Странд и той хвърли скришом поглед към мистър Кетли, за да види как е приел тази проява на почит към неговия работодател. Но мистър Кетли увиваше с кърпа втора бутилка вино и изглежда, не забелязваше какво се говори на масата. Въпреки това, за да не допуска никакви рискове, Странд вдигна чашата си и каза:

— За любезното гостоприемство на нашия отсъстващ домакин.

По намигането на Джими разбра, че той знае какво прави баща му. Ще трябва да поговори с него по-късно и да му напомни да внимава как се държи през уикенда.

 

 

След вечерята мистър Кетли донесе кутия с пури. Странд понечи да поклати глава в знак на отказ, но после бръкна в кутията и си взе една. Докато подрязваше края на пурата с ножичката, която мистър Кетли му даде за тази цел, Лесли го погледна недоверчиво.

— Сигурен ли си, че искаш… — не довърши тя.

— Щом Каролайн реши на нейната възраст, че точно тази вечер трябва да изпие първата си чаша вино, мисля, че баща й е достатъчно голям, за да опита първата си пура. — Той засмука прилежно, когато мистър Кетли му поднесе запалка. Димът имаше изненадващо приятен вкус.

— Мистър Кетли — обади се Джими, — мисля, че и аз бих взел една.

— Джими — скастри го Лесли.

— Харесва ми, като гледам татко — обясни Джими. — Кой знае, може да допринесе и за моя вид. — Той взе една пура от кутията и я огледа с одобрение. — Хавански.

Непременно, помисли си Странд, когато Джими запали пурата си и я стисна наперено под ъгъл между зъбите си, непременно трябва да си поговоря с него за това какво е позволено да се казва в тази къща и какво не. Зарадва се, като видя, че след първите няколко всмуквания Джими започна да размахва пурата си и да я върти между пръстите си, пушейки само колкото да не угасне. Беше изпушил по-малко от половината, когато я смачка в един пепелник, двамата с Елинор им пожелаха „лека нощ“ и тръгнаха с голямото комби за Бриджхамптън, където според Елинор имало уютно барче, в което се събирали много приятни хора и вечер собственикът свирел джаз на хубаво пиано.

Каролайн каза, че иска да гледа телевизия, и се настани пред телевизора в малката библиотека, а Странд и Лесли решиха да се поразходят по плажа. Облечени топло заради вечерния хлад и хванати за ръце, те вървяха по твърдия пясък, оставен от отлива, като от време на време усещаха по лицата си леко щипане от солта на вълните, които се пенеха до брега. Луната беше изгряла върху безоблачното небе, духаше свеж вятър и на хоризонта се виждаха светлините на някакъв плаващ на изток кораб.

Лесли стисна ръката на мъжа си.

— Направо е разкошно — прошепна тя.

 

 

Странд седеше в едно кресло пред угасващия огън във всекидневната. В къщата цареше тишина и той бе сам. Лесли беше горе и се приготвяше за лягане, тя обичаше да е сама по време на този ритуал, когато мажеше с крем лицето си и решеше косата си. Елинор и Джими още не се бяха върнали, а мистър и мисис Кетли отдавна се бяха прибрали в стаята си в задната част на къщата. Странд въздъхна доволно, като гледаше танцуващите шарки на огъня. Тогава чу шум от приближаваща се кола, която спря пред къщата.

Малко след това Хейзън и Конрой влязоха във всекидневната и Странд се изправи да поздрави домакина си.

— Добър де… — каза той и млъкна.

Нещо не беше в ред с Хейзън. Изпод тъмната мека шапка, килната на главата, очите му гледаха невиждащо право надолу, той стъпваше бавно и тромаво и много внимателно, сякаш щеше да се олюлее, ако върви по-бързо. Конрой изглеждаше измъчен до него, протегнал ръце, готов да хване господаря си, ако тръгне да пада. Когато Хейзън се приближи, без, изглежда да забелязва застаналия отпред Странд, от него лъхна силна миризма на уиски. Беше много пиян. Конрой направи леко извинителна гримаса на Странд, когато Хейзън се стовари, както си беше с шапка на главата, в едно дълбоко кресло.

— Конрой — каза Хейзън, като изговаряше думите много бавно и категорично. — Искам едно уиски. И донеси шише сода, аз сам ще си я налея. Не ща да удавиш скоча с нея, по дяволите.

— Да, сър — отвърна Конрой и отиде до бюфета, който служеше за барче.

— Чудесен секретар е Конрой — рече Хейзън, все още без да поглежда към Странд. — Чудесен шофьор. Но на не… на него не може да се разчита, когато става дума за пиене. Странд — продължи той, без да обръща глава, — вие сте щастлив човек. Не сте длъжен да се разправяте с крадци. Аз пък имам работа почти само с крадци, всяка седмица. Всяка седмица. Не любовта движи света, Странд, както казват, а алчността, голата, съ… съкрушителната, престъпна алчност. Слушайте какво ви говоря, Странд. Ако законите на страната бъдат някога наистина приведени в сила, три четвърти от нашите най-ува… уважавани граждани ще влязат в затвора. За бога, Конрой, цяла нощ ли ще трябва да чакам това проклето питие?

— Ей сега, сър. — Конрой, виночерпец освен всичко останало, бързо донесе чашата и шише сода.

Без да вдига поглед, Хейзън протегна ръка и Конрой му подаде чашата.

— Сега ми налей содата. Леко, леко. Стига! — Конрой, дозировчика, беше налял едва няколко капки сода в уискито. — Конрой не пие и не одобрява онези, които пият. — Хейзън изгледа кръвнишки секретаря си. — Така ли е, сър?

— Горе-долу, сър — отвърна Конрой и леко се поклони.

— Горе-долу — кимна сериозно Хейзън. — Конрой е един „горе-долу“ човек. Въздържател, той бие камбаната за пияниците. Аналитичен тип. Пазете се от въздържатели, Странд, те ще си отмъстят за всичко. — Той се засмя дрезгаво, после внимателно, вдървено, като автомат вдигна чашата към устата си и отпи. — Много благодаря — каза Хейзън — за това облекчение. — И отново дрезгаво се изсмя. — Странд — добави той, — аз пътувам из страната на отчаянието. Вие вярвате ли в бога?

— Да.

— Конрой — подвикна Хейзън, — върви да спиш, по дяволите.

— Мислех, че може да имате нужда от мен — рече нервно Конрой с посивяло от умора лице, но винаги на разположение. — Не съм много уморен.

— А аз съм. Ти ме уморяваш. Махай се оттук. Мога и сам да си легна. Нямам нужда от твоята помощ, като сънувам. Махай се оттук. Хайде.

— Да, сър — отвърна Конрой. — Лека нощ, сър. Лека нощ, мистър Странд. — Той излезе през входната врата, смутен от начина, по който бе отпратен, куче — пазач на властта.

— За него има стая над гаража — каза Хейзън. — Този Конрой. Не ми е приятно да спим под един покрив. Обяснимо е, нали, Странд?

— Ами… — смънка Странд притеснен. — Не го познавам и…

— Обяснимо е. Не ви ли попитах дали вярвате в бога?

— Да.

— И вие какво ми отговорихте?

— Казах, че вярвам.

— Вие не сте от това време, Странд. А вярвате ли в десетте божи заповеди?

— Бих казал да — отвърна Странд, чувствайки се глупаво от този пиянски катехизис посред нощ.

— Една среща с моите ко… колеги — продължи Хейзън, — и вашите убеждения ще се променят. „Почитай баща си и майка си.“^[7] Късно е, Странд. Обичам да седя тук сам, да си пийвам нещо в малките часове преди лягане и да размишлявам. Да размишлявам. Нали ви споменах за възхищението си от Бъстър Кийтън по време на разходката ни?

— Да.

Е, и какво? — помисли си Странд, изпълнен със съжаление, че не се беше качил горе с Лесли, преди да дойде Хейзън.

— Той знае, че всичко е една планетарна лъжа. Плановете ни пропадат, постиженията ни са смехотворни, на всяка крачка срещаме препятствия, обречени сме де се подхлъзваме на всяка динена кора и той приема всичко това стоически, с мълчаливо достойнство под звуците на божествен присмех. Урок за всички нас. — Хейзън се изсмя дрезгаво, което прозвуча като болезнен вик. — Да размишлявам — рече той. — Сигурен съм, че по-скоро бихте предпочели да идете при прелестната си съпруга горе, при свещените окови на брака, така да се каже, отколкото да стоите тук и да ви притеснявам с моите раз… размиш… мишления за религията. Нищо ми няма, сър. — За първи път той обърна главата си и погледна Странд. Лицето му изглеждаше безутешно. — Въпреки някои доказателства за противното, аз не пия много. „Не си прави кумири.“^[8] Заобиколен съм от кумири. Плачете за нашето време, Странд, и приятно спане. Лека нощ, сър.

Странд се поколеба. Беше разтревожен. Какъв ли смут, какъв ли зов за помощ се криеше под пиянското, но олимпийско спокойствие на домакина му в алкохолните часове на нощта? Той поклати глава. По-добре да не се бърка. Със или без морски въздух.

— Лека нощ — смотолеви той и излезе от стаята, чувствайки се напълно неадекватен. Докато се качваше по стълбите, разбра, че няма да каже на Лесли за Хейзън. Ако й опише сцената, тя ще се втурне долу и ще се опита да убеждава Хейзън, и ще го сложи да спи, а той знаеше, че това не би било уместно, никак дори не би било уместно.

Когато се пъхна в леглото, тя протегна ръка към него, сънена и топла.

— Капнал съм — рече той. За първи път не откликна. Все някой път трябва да бъде първи, помисли си, като се опитваше да заспи.

 

 

На следващата сутрин Странд слезе долу и завари Хейзън да седи на масата за закуска и да чете „Таймс“. Беше облечен за тенис и носеше стар пуловер поради утринния хлад. Белегът на голото му теме се червенееше грозно, но Странд успя да забележи, че раната се е затворила и е почти зараснала. Бузата на Хейзън все още беше леко синя, но иначе кожата му имаше здрав розов оттенък. Когато Хейзън се изправи и се здрависа с него, Странд видя, че очите му са ясни и ръката му не трепери. И то след такава вечер, помисли си Странд.

— Надявам, се, че спахте добре — каза Хейзън, а гласът му бе спокоен и учтив. — Кетли донесе още един вестник за вас… — Той посочи към бюфета, където имаше един неразпечатан брой. — Не обичам да ми мачкат вестника и предполагам, че повечето глави на семейства приличат малко на мен в това отношение.

— Трябва да ви призная, че и аз съм такъв — отвърна Странд и седна срещу Хейзън. Щом Хейзън предпочиташе да пренебрегва събитията от предната вечер, да се прави, че нищо не се е случило, че не е показвал мъката си, Странд естествено нямаше намерение да му припомня това. — Ще го прочета по-късно. Но моля ви, не бих искал да ви прекъсвам.

— Стига толкова четене засега — рече Хейзън, сгъна вестника и го остави настрана. — Обичайните бедствия. Как беше вечерята?

— Превъзходна.

Хейзън кимна.

— Мистър и мисис Кетли са прекрасни хора. Какво ще искате за закуска? — попита той, когато мистър Кетли влезе откъм кухнята. — Сок, бекон и яйца?

— Да, чудесно. — Вкъщи не даваше на Лесли да става да му приготвя закуска и минаваше с по чаша кафе и една кифла. До обяд винаги му прималяваше от глад.

— Разбра ли какво желае мистър Странд? — обърна се Хейзън към Кетли.

— Да, сър — отговори Кетли и се върна в кухнята.

— А между другото — добави Хейзън — ще кажеш ли на Рони, че ако иска да поиграем тази сутрин, аз ще бъда на негово разположение след тениса.

— Сигурен съм, че ще ви чака — рече Кетли и отново се върна в кухнята.

— Рони е внукът му — обясни Хейзън. — На единайсет години е. Той е подавач в един бейзболен отбор от Юношеската лига^[9]. Аз му отбивам ударите. — Той си наля чаша кафе. — Ужасно съжалявам, че ви оставих да се оправяте сами снощи — продължи Хейзън, — но просто нямаше как да се измъкна. Конрой спи като младенец. Аз си подремнах в колата, докато той караше. Чух, че децата ви се прибраха към два през нощта…

— Надявам се, че не са ви обезпокоили.

— Никак. Случайно чух приближаването на колата. Не вдигнаха никакъв шум.

— Ходиха в някакво барче в Бриджхамптън, което Елинор знае.

— Удивително е как младите могат да висят по цели часове в разни долнопробни барове. Особено, след като според Кетли те почти не пият.

Когато Кетли влезе с чаша портокалов сок и нова кана кафе, Странд се запита какво ли още е включил в сведенията си за семейството.

— Иска ми се да вярвам, че Каролайн не е била с… тях на нощния им гуляй.

— Не. Тя гледа малко телевизия и си легна рано.

— Хубаво. Уредих няколко младежи да дойдат сутринта на тенис. Доста са технични и тя ще трябва да бъде в най-добрата си форма, за да не изостава от тях.

— Както виждам, и вие смятате да играете.

Хейзън сви рамене.

— Може би ще се включа в един-два сета. Те са възпитани младежи и ще проявят уважение към възрастта ми. Ще гледат да не ме разкарват много-много по корта. — Той отпи от кафето си. — Условията добри ли са? — попита Хейзън.

— Условията ли? — попита недоумяващо Странд.

— Имам предвид добре ли сте настанени и прочие. Нали нямате буци в дюшека, тръбите не текат и не свирят?…

— Повече от добре — отвърна Странд. Може би, помисли си той, Хейзън просто е забравил за снощи. Ако е така, още по-добре. Направо, великолепно. — Къщата е много приятна.

Хейзън кимна разсеяно.

— Не е лоша. Направена е за тълпи от народ, разбира се. Като семействата на нашите бащи. Често се изкушавам да я продам. С изключение на такива слънчеви утрини като днешната. — Той махна с ръка към облените в слънце прозорци и искрящия океан. — Ако искате после да поплувате, басейнът е затоплен.

— Не, благодаря. — Краката на Странд бяха кльощави и той не обичаше да го гледат по бански. — Просто ще си почивам.

— Както искате. Тук няма никакви правила.

По-точно иска да каже, помисли си Странд, че правилата са толкова строго установени, че вече никой не ги забелязва.

Кетли влезе с яйцата, бекона и препечените филийки и ги сложи пред Странд.

— Сър — обърна се той към Хейзън, — търсят ви на телефона.

— Опасявах се, че така ще стане — рече Хейзън. — Свържи ме в библиотеката, ако обичаш. — Изправи се. — Извинете — каза той на Странд. — Боя се, че няма да свърша бързо. Чувствайте се като у дома си.

И излезе от трапезарията. Странд забеляза, че краката му са дълги и мускулести и спокойно могат да принадлежат на някой младеж. От колоезденето. Той поклати глава, като се удивяваше на физическата и духовната същност на този човек. Радваше се, че Конрой не е на масата. За миг ще изпитат неудобство, когато отново се срещнат. Е, реши той, няма да си развалям деня заради това я. Изяде закуската си със задоволство, намаза препечените филийки с конфитюр и изпи три чаши кафе, докато четеше „Таймс“. Хейзън не се върна на масата и когато свърши, Странд излезе на терасата и се излегна на един шезлонг, затвори очи и обърна лице към утринното слънце.

 

 

Тенис кортът се намираше в градината зад къщата и беше защитен от вятъра с висок, хубаво подрязан жив плет. Каролайн и Хейзън с още двама младежи тъкмо започваха да играят, когато Странд пристигна на корта. Той се качи горе да види дали Лесли ще иска да гледат заедно играта, но Лесли още не беше станала и закусваше от една табла, която мисис Кетли й бе донесла. Тя каза на Странд, че тази събота за първи път в живота си няма да прави нищо сутринта.

— Ако след малко блаженството започне да ми омръзва, може да се облека и да сляза на корта. Но не ме чакай. Имам чувството, че ще се излежавам тук до обяд.

Странд се настани на един брезентов стол под малкия сенчест навес до корта. Денят беше горещ и той забеляза, че Хейзън е започнал вече да се поти — бялата му памучна шапка против слънце беше мокра точно под периферията. Алкохолът избива на повърхността, помисли си Странд. Това поне показва, че е човек. Хейзън и Каролайн бяха партньори и за неопитното око на Странд изглеждаха почти на нивото на двамата младежи, които очевидно играеха тенис с треньор още от деца. Хейзън играеше точно и спокойно и удряше топката толкова силно, колкото и другите. Не тичаше много, но винаги успяваше да бъде точно на мястото си и както се стори на Странд, спечели толкова топки, колкото и Каролайн, която непрекъснато подтичваше насам-натам и се хвърляше с ефектни акробатични подскоци към мрежата. Тя явно се забавляваше и според Странд се усмихваше самодоволно, когато спечелеше някой бомбен, сервис или отразяваше удар над главата си. Отначало младежите играеха доста снизходително, с по-леки удари, без да атакуват ъглите, но след като Каролайн и Хейзън спечелиха първите два гейма, те започнаха да блъскат топката с все сила и да я запращат покрай очертанията, без да проявяват отстъпчивост нито пред възрастта, нито пред пола на своите противници.

Сетът завърши седем на пет и бе спечелен от двамата младежи. През това време дойдоха още няколко играчи — двама младежи и едно набито момиче, и се запознаха със Странд, заливайки го с поток от имена, които той не можа да запомни. Не бяха като имената, които Странд четеше в списъка на учениците си в училище. Те седнаха до Странд в сянката на навеса, за да видят края на играта, като отбелязваха безпристрастно: „Хубав удар“, или въздъхваха „Ехаа“ след някоя особено трудно спечелена топка.

— От мен толкоз, дами и господа — каза Хейзън, когато удари в мрежата последната топка от сета. — Много ви благодаря. Каролайн, извини ме, че провалих отбора.

— Аз пропуснах няколко ключови удара — отвърна учтиво Каролайн.

Странд забеляза с одобрение, че тя приема загубите със същата лекота, както и победите. Самият той не бе състезателен тип и не обичаше хората, които се цупят, когато ги бият. Хейзън естествено, въпреки извинението си, беше невъзмутим както винаги. На Странд му беше ясно, че неговите печалби и загуби са в други области.

— Трябва да се извиня — обърна се Каролайн към Хейзън, като се приближи до навеса. — Не искате ли да изиграете още един сет? Аз с удоволствие ще поседя с баща си и ще му разкажа скритите си тревоги.

— Не — отговори Хейзън. — На старите ми кокали им стига толкова за днес. Сега е ред на по-младото поколение.

Той дойде под навеса, свали шапката си и започна да бърше чело с хавлиена кърпа. Беше зачервен повече от обикновено, но не дишаше тежко и ако чувстваше кокалите си стари, това не личеше в походката, с която се отдалечи от корта.

В хладилника в задната част на навеса имаше голяма кана чай с мед и Хейзън наля малко на Каролайн и на двамата младежи, с които бяха играли, докато новодошлите загряваха на корта.

— Ей — обърна се към Каролайн по-високият и по-добър играч от противниците й, който се казваше Брад или Чад. — Вие играете доста солидно, госпожице. Можем да се реваншираме на смесени двойки. Цялото лято ли ще бъдете тук?

— Не — отвърна Каролайн.

— Жалко. Бихте направили чест на сезона.

Той беше хубаво момче, както би го описал Странд, от стандартния американски тип — рус и с непринудено самоуверено държане. Може би, помисли си Странд, трябваше да се отнеса по-сериозно към тениса на младини.

— Каролайн — обади се Хейзън, като остави чашата с изстуден чай, — заповядай тук, когато пожелаеш. Може да ти хареса да участваш в някои от местните състезания.

Каролайн хвърли един бърз поглед към баща си.

— С удоволствие бих опитала — отвърна тя, — ако имам време.

Странд нищо не каза. След сцената с Хейзън предишната вечер не беше убеден, че му се нрави идеята Каролайн да бъде постоянен гост в къщата.

— Давай, Каролайн — извика високият младеж, чието име беше Брад или Чад, — хайде да се обединим и да ги смажем.

Когато те се отдалечиха към корта, за да играят срещу едно от новите момчета и набитото момиче, Хейзън рече:

— Ще ида да си взема един душ. Действа ми потискащо да гледам как играят децата.

— Ще се върна с вас — каза Странд. — Да видя какво правят останалите от семейството.

Той махна на Каролайн, която прокарваше пръсти през косата си и я приглаждаше назад, готвейки се да отбие един сервис.

Изчака Хейзън да си сложи пуловера и бялата шапка и после тръгна към къщата редом с него.

— От месеци не съм изпитвал по-голямо удоволствие от някоя игра — подхвърли Хейзън. — Благодарение на вашата прекрасна дъщеря.

— Струва ми се, че и вие играхте много добре — каза Странд.

— Ами, просто се държах, нищо повече. В деня, в който разбера, че вече не ме бива, ще подаря ракетата си на Смитсъновия институт^[10]. След четири-пет години… — Гласът му заглъхна и в тона му се усети пристъп на старост. Той още се потеше и бършеше лицето си с кърпата. — Тези младежи са малко големи за дъщеря ви. По това време момчетата на нейната възраст са в училищата и колежите и не могат да се връщат през почивните дни. Онзи младеж, с когото тя играе сега, е на двайсет и четири години. Работи във фирмата на баща си на Уол Стрийт и очевидно може да отсъства колкото си иска. Много е самоуверен с жените. — Хейзън погледна многозначително Странд. — Както с омъжени, така и с неомъжени.

— На мен ми се струва съвсем благовъзпитан.

Хейзън се засмя.

— Нямах предвид, че изнасилва деца наляво и надясно. Просто си помислих, че няма да е зле да предупредите Каролайн, че той е много по-голям от нея. Ако нямате нищо против, че ви го казвам, изглежда, досега тя е водила доста затворен живот. Изобщо не е като повечето млади момичета, които срещам на разните празненства тук през лятото. Нали знаете, богати деца на разбити семейства, родители, отдали се на пиене и безразборни връзки…

— Майка й много я пази — рече Странд, подразнен от недвусмисленото предупреждение. — Най-малкото дете в семейството и прочие. — После почувства, че с това сякаш упреква Лесли, и побърза да добави: — Сигурен съм, че Каролайн сама знае как да се пази.

— Би било жалко, ако не знае — додаде сериозно Хейзън. — Тя изглежда толкова невинна. А днес невинността се среща тъй рядко, че не бива да се излага на риск. Що се отнася до тениса й — Хейзън вдигна рамене, — има удивително точна представа за възможностите си.

— А те не са достатъчни — подметна Странд. — Спомена ми, че сте говорили за това.

Хейзън се усмихна.

— За толкова млад човек да признае такова нещо също е рядкост. Споделяла ли е с вас някога какво смята да прави, като свърши училище?

— Май че не — отвърна Странд. — Мисля, че е като повечето младежи на нейната възраст в днешно време, които нямат някакви особени способности — просто чакат каквото дойде.

— Не ви ли е казвала, че иска да отиде в селскостопански колеж в западните щати?

— Селскостопански? — повтори невярващ Странд. Защо за бога ще иска да крие подобно нещо от него? — За първи път чувам за това. Защо? Каза ли ви?

Хейзън поклати глава.

— Просто сподели, че иска да отиде някъде, където животът е по-прост и няма да бъде заобиколена от бетон.

— Вярно е, че Сити Коледж не е заобиколен от прерия — отбеляза Странд, — но училището е добро и евтино и ще си живее вкъщи. — Той реши да разпита дъщеря си, когато останат насаме.

— Парите може и да не са чак такъв проблем — рече Хейзън. — Винаги съществува възможност за стипендия.

— Не и при нейните оценки. Елинор получи стипендия, но на Каролайн не й върви много учението, макар че го казвам като неин баща.

— Тя спомена нещо друго, което може да бъде от полза — добави Хейзън. — Напоследък все по-често дават стипендии на жени спортистки…

— Тенисът й може да е добър за Сентръл Парк, но тя самата знае, че не би могла да постигне нищо с него…

— Не става дума за тениса й — обясни Хейзън. — Съгласен съм с вас. Но аз забелязах колко е пъргава. Тича изключително бързо. Попитах я дали е участвала някога в надбягване и тя ми каза, че миналия месец е спечелила бягането на сто метра на спортния празник на училището.

— Да — потвърди Странд. — Спомням си. И все пак… спортният празник на едно малко частно училище…

— Попитах я дали са й засекли времето и излезе, че е пробягала стоте метра за четиринайсет секунди. За момиче, което не е тренирало и няма специална подготовка, това е просто забележително. При добра подготовка тя може да достигне до олимпийското време. Жалко, че в нейното училище няма програма за между училищна интеграция, иначе много добри училища биха изявили желание да я вземат. Познавам човека, който се занимава с обществените връзки на едно учебно заведение, наречено Тръскот Коледж — то е в Аризона, която се намира достатъчно на запад, — и вярвам, че ако моят приятел каже, че аз съм набелязал добър кандидат за техния отбор, би могъл да накара катедрата им по физическо възпитание да се заинтересува. Училището има силно застъпен селскостопански профил.

— Споменахте ли нещо от това на Каролайн? — попита разтревожено Странд, предусещайки как пред него ще се изпречат огромни семейни усложнения.

— Не — отговори Хейзън. — Сметнах, че ще е по-разумно да поговоря първо с вас и с майка й, преди да съм събудил у нея някакви надежди.

— Благодаря ви — рече сухо Странд, неволно ядосан, че дъщеря му беше споделила с един почти непознат човек съвсем интимни неща, които обаче бе крила от родителите си. Когато у тях идваха гости, тя отвръщаше на въпросите им с по една дума и гледаше при първия удобен случай да се прибере в стаята си. — Ще трябва да си поговоря с това момиче.

— Както и да е — добави Хейзън, — мислех, че двамата с жена ви трябва да знаете поне какви са възможностите.

— Живеем в странни времена — забеляза Странд и се усмихна. — Когато едно момиче може с бягане да си осигури образованието. Май ще взема да си купя хронометър и ще започна да засичам времето на моите ученици, вместо да им досаждам с изпити.

— Ако с Каролайн решите, че искате да проучите какво е положението, ще се радвам да се обадя на моя приятел в колежа.

— Много мило от ваша страна, че предлагате да ни помогнете, но струва ми се, вие си имате достатъчно други неща, за които да мислите и без да си блъскате главата как дъщеря ми може да стане фермерка на пет хиляди километра от дома си.

— Аз подразбрах, че тя няма намерение да се отдава на земеделие. Сподели, че после иска да учи за ветеринарен лекар, а това ще бъде подходящо начало…

— Ветеринарен лекар… — Странд не успя да скрие слисването в гласа си. Спомни си своя разговор с Джудит Куинлан, в който тя беше споменала на шега, че ако се откаже от учителството, ще стане ветеринарен лекар. Да не би това да беше някакъв нов вид умопомрачение сред жените, избухнало внезапно в центъра на града? — Ветеринарен лекар — повтори той. — Ама ние никога не сме имали нито куче, нито котка вкъщи. Каза ли ви откъде й е хрумнала тази идея?

— Попитах я и тя, изглежда, се стесняваше, може би дори се смущаваше да ми отговори. Просто измърмори нещо, че имала летни причини. Така че аз не настоявах повече.

— А вие какво мислите по този въпрос? — запита Странд почти нападателно.

Хейзън сви рамене и те продължиха да вървят.

— Смятам, че в днешно време е модерно младите да се оставят сами да си избират професия. Предполагам, че това не е лошо. Имам чувството — може и да се заблуждавам, разбира се, — че сега щях да бъда по-щастлив, ако баща ми не беше определил какъв път да избера в живота. Кой знае? — Той извърна глава, присви очи и се взря с любопитство в Странд. — Да предположим, че при същите условия, когато сте били на възрастта на дъщеря си, имахте възможност да избирате — пак ли щяхте да се спрете на това?

— Ами… — отвърна неловко Странд — не. Мечтата ми беше да стана историк, а не да тъпча главите на непослушните ученици с два-три изтъркани факта от миналото. Ако имах възможност да отида в Харвард или в Оксфорд, да се поровя спокойно няколко години из архивите и библиотеките в Европа… — Той печално се засмя. — Но трябваше да си изкарвам хляба. Налагаше се да си намирам временна работа, която да ми осигурява достатъчно средства, за да избутам по някакъв начин и получа диплом от Сити Коледж. Може би ако бях по-твърд… Е, да, но не бях. Стари амбиции. — Негов ред беше да свие рамене. — От години не съм се сещал за тях.

— Да предположим — продължи Хейзън, — че по някакъв начин бяхте отишли в Харвард, бяхте прекарали тези години в Европа, бяхте успели да станете това, което искате, и бяхте видели името си почетено по рафтовете на библиотеките, щяхте ли да бъдете… ъ… ъ… — той търсеше най-точната дума — по-доволен, да речем, отколкото сте сега?

— Може би да — отвърна Странд. — А може би не. Никога няма да узнаем.

— Искате ли да се обадя на моя познат в Тръскот? — Странд признаваше, че Хейзън умее да притиска свидетелите до стената, където отговорът трябва да бъде „да“ или „не“.

Той замълча за миг и си представи как ще изглежда домът им, докато Каролайн е по цели месеци на училище и после, когато ги напусне завинаги. Тогава двамата с Лесли ще се сблъскат със същия проблем, който имаше Хейзън — празните стаи у дома.

— Не мога да ви отговоря веднага — каза Странд. — Ще трябва да обсъдя това с жена си. Не си мислете, че не съм ви благодарен за проявената загриженост…

— Благодарността няма нищо общо с тази работа — сряза го Хейзън. — Не забравяйте, че аз трябва да ви бъда благодарен за много повече. Съвсем близко до ума е, че нямаше да стоя тук или където и да било другаде, нямаше дори да разговарям с вас, ако Каролайн не се беше намесила при нападението в парка.

— Но тя не е знаела какво прави. Питайте я. Постъпила е съвсем инстинктивно.

— И точно затова постъпката й е още по-похвална — възрази Хейзън. — Не е толкова спешно. Поговорете с жена си и с момичето и ми кажете какво сте решили. Обядът е в един. Поканил съм няколко приятели, между тях има двама души, с които може би ще ви бъде интересно да разговаряте — един учител по история от колежа в Саутхамптън и един преподавател по английски.

Образцов домакин, помисли си Странд. Ако гостът му беше летец изпитател, Хейзън сигурно щеше да изрови други двама летци изпитатели, за да могат да сравняват катастрофите си по време на обяда.

Когато стигнаха до къщата, Странд забеляза на алеята за колите някакво високо и много слабо момче, което държеше два вида бейзболни ръкавици^[11].

— Ето и другата половина от батареята — каза Хейзън. — Имате ли нещо против да ни бъдете съдия?

— Ще се постарая — съгласи се Странд.

— Добро утро, Рони — поздрави Хейзън. — Това е мистър Странд. Той ще обявява „добрите“ и „лошите“ топки^[12].

— Добро утро, сър. — Рони подаде на Хейзън кетчърската ръкавица. Хейзън удряше издутата част на ръкавицата, докато прекосяваха алеята към моравата, граничеща с нея. Той сложи кърпата си на земята вместо завършващата плочка и Рони се отдалечи с много сериозно изражение на разстояние за подаване. Хейзън приклекна зад кърпата, като се наведе без усилие, а Странд застана зад него, мъчейки се да сдържи усмивката си.

— Имаш пет подавания за разгряване — провикна се Хейзън към момчето — и после започваме да броим. Обичайните знаци, Рони. Един пръст за летяща топка, два — за парабола, три — за удар.

— Да, сър.

Мятането му беше технично, състоеше се от няколко последователни скокливи движения, след което накрая той извиваше тялото си с гръб към плочката, преди да се обърне и да подаде топката.

Странд разпозна стила на „Янките“, чиято игра момчето вероятно следеше по телевизията. То явно бе под впечатление от Луис Тиънт, стария кубински подавач, който имаше най-забележителния начин на подаване в бейзбола. Още веднъж трябваше да прикрие усмивката си.

Топката се приближи бавно до кърпата. Странд се досети, че момчето бе целяло да пусне парабола.

След петото мятане Странд извика:

— Бий!

— Точно така, момчето ми — рече Хейзън. — Пусни я покрай тях.

Рони се наведе, за да види знака, съвсем в стила, на Тиънт, вдигна левия си крак и метна.

— Първа „лоша“ топка — изрева Странд, завладян от духа на играта на Хейзън с момчето.

Хейзън погледна кръвнишки през рамо.

— Какво става с тоя съдия, да не е сляп? Няма ли да ни даде корнер?

— Играй „лоша“ — каза високо Странд.

Хейзън му намигна силно и се обърна с лице към подавача.

След петнайсет минути, в които Странд великодушно отброи десет „изгаряния“^[13] срещу четири „ъгъла“^[14], Хейзън се изправи, отиде до Рони, ръкува се с него и го похвали:

— Добра игра направи, Рони. След още десет години ще бъдеш готов за големите бейзболни лиги.

Той даде ръкавицата си на момчето, което за първи път се усмихна, и после двамата със Странд влязоха в къщата.

— Много хубаво направихте — рече Странд.

— Той е добро момче — съгласи се нехайно Хейзън. — Макар че от него няма да излезе кой знае какъв бейзболист. С няколко секунди е по-бавен, отколкото трябва, и никога няма да успее да постигне нещо. В деня, в който го разбере, ще му бъде доста тежко. Едно време аз също обожавах тази игра, но после дойде ден, когато почувствах, че никога няма да овладея параболата. Така се прехвърлих на хокея. Имах необходимите качества. — На лицето му се появи неприятна усмивка. — Грубост и хитрост. Благодаря за съдийството. Довиждане до обяд. Вече съм готов за душа. Нямате представа какво значи да клечиш така десет минути. — Той се запъти към своето крило на къщата.

Странд не се качи в спалнята, където предполагаше, че жена му още се наслаждава на удоволствието да не прави нищо една съботна сутрин. Още не беше готов да разговаря с Лесли. Вместо това отиде при басейна, където завари Елинор и Джими да се пекат на слънце.

Елинор бе по бикини и лежеше, изтегнала се по корем, на една рогозка, а Джими бе приклекнал до нея и мажеше гърба й с лосион. Тя беше разкопчала презрамките на сутиена си, за да не й останат бели резки, като почернее, и стойката й, с почти оголените гърди, бе за Странд поне определено еротична. Тялото й с тънкия кръст, налетите бедра и атлазената кожа му напомняше смущаващо за тялото на майка й и след като я погледна веднъж, когато приседна на ръба на един плажен стол, Странд продължи да наблюдава морето. Елинор и Джими играеха на думи, единият казваше буква, а другият прибавяше друга, с цел да принуди противника си да изрече буквата, която ще завърши думата и така да загуби една точка.

— „Р“ — каза Елинор. — Здравей, татко. Как е мис Уимбълдън, 1984?

— Кара момчетата да тичат — отвърна Странд, като му се искаше тя да закопчее сутиена си.

— „А“ — добави Джими.

— Явно е, Джими — рече Елинор. После се обърна към Странд: — Всички трябва да изкажем специална благодарност на страшилището на Сентръл Парк за цялото това великолепие, което ни поднесе. „П“, Джими. Още не съм виждала нашия любезен домакин. С какво смята да ни забавлява?

— С обяд — отвърна Странд.

— Жалко, ще ме извиниш ли? Поканена съм на обяд. Един мъж, когото снощи срещнах случайно в бара, ще дойде да ме вземе за обяд с няколко хора на перото. Той пише стихове. За малките списания. Не гледай толкова ужасено, татко. — Тя се засмя. — Стиховете му са доста слаби, но той има постоянна работа. „П“, Джими.

— Срещна случайно — подметна Джими. — Та снощи той те чакаше със затаен дъх. „А“

— Много си хитър, Джими. — Странд не знаете дали тя имаше предвид, че Джими е хитър, задето каза „А“ или дето беше разбрал, че срещата предната вечер е била предварително уговорена. Тя въздъхна. — Умно момче си. Предавам се. Коя е думата?

— Рапан — отговори победоносно Джими.

— Ти спечели. Много си досаден, когато играем на думи. Винаги ме бие — обърна се тя към баща си. — А уж аз съм била умницата в семейството.

— Готова си — обяви Джими и затвори капачката на шишенцето с лосион. — Искаш ли още да играем?

— Не сега — отвърна Елинор. — Слънцето ме замайва. Ще се пека, докато моят кавалер дойде да ме извика.

— Аз ще взема да поплувам малко в басейна — каза Джими и се изправи.

Беше висок и слаб като баща си, ребрата му се брояха, а големият му свиреп нос стърчеше изпод същите дебели тъмни вежди. С неудоволствие Странд направи сравнение между сина си и младежите, които току-що бе гледал на тенис корта. Там, където те бяха стройни и мускулести, Джими беше направо кльощав и имаше такъв вид, сякаш нямаше да може да издържи и един сет на корта. Джими твърдеше, че всички видове спорт само те карат да се потиш и ти скъсяват живота. Когато Каролайн го дразнеше за неговия заседнал живот, той цитираше шегата на Киплинг за мъжете спортисти във Великобритания. „Глупци във фланелки пред вратата, объркани простаци зад чертата.“ Поне няма опасност, помисли си Странд, Хейзън да се опита да изпрати Джими да учи със спортна стипендия.

Джими цамбурна със страхотен плясък в басейна и заплува щастливо в стил, който Странд трудно би могъл да определи.

— Кой е кавалерът, както го наричаш, дето ще дойде да те води на обяд? — попита Странд.

— Не го познаваш — отвърна Елинор.

— Същият, за когото ми спомена ли? Онзи от гръцкия остров?

Елинор се поколеба за момент.

— Същият. Той реши, че ще бъде добре да се срещнем на неутрална територия. Не е задължително да го виждаш, ако не искаш.

— Разбира се, че искам — каза Странд.

— Добре изглежда, ако за това се безпокоиш — добави Елинор.

— Не се безпокоя за това.

— Милият ми татко.

— Мислиш ли, че ще бъде учтиво да изчезнеш така, без да се обадиш на мистър Хейзън? Все пак ти дори не си го видяла още тук, а си прекарала нощта в дома му.

— Аз не съм виновна, че той не дойде за вечеря снощи. — Изглеждаше, като че се оправдава. — Всъщност, нали си плаща дълга към Каролайн, теб и мама, убедена съм, че това му стига.

Дълга, помисли си Странд. Колко неприятно казано.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ако желаеш.

— Желая.

Елинор въздъхна.

— Добре.

— Елинор — добави Странд, който искаше тя да се изправи и да закопчее сутиена си. — Ще ми се да ти задам един въпрос.

— Какъв? — застана нащрек тя.

— Става дума за Каролайн. Мислиш ли, че е достатъчно голяма, за да замине да учи някъде далече?

— Аз направих същото на нейната възраст — отговори Елинор. — Няма значение. Но смятах, че тя ще бъде в Сити. Не е далече. Просто не е в центъра.

— Ами ако сме променили решението си?

— А как ще се справите двамата с майка — спането, храната, таксите за обучението й и така нататък? Ще се хванете на допълнителна работа ли? Не мисля, че на вашите години…

— Ами ако смятаме, че ще можем да се справим?

— Как?

— Някак си. — Той предполагаше, че Елинор ще освирка идеята Каролайн да се облече с тренировъчен екип.

Най-после Елинор закопча презрамките на сутиена си на гърба и седна.

— Ако искаш да знаеш истината — каза тя, — мисля, че ще си бъде по-добре вкъщи. Тя е по-малка, отколкото бях аз на нейните години, и то доста. Това едно, другото е, че вкъщи не се навъртат никакви момчета, нито пък я търсят по телефона. Не си ли го забелязал?

— Не — призна Странд.

— Когато аз бях колкото нея, телефонът се скъсваше да звъни.

— Така беше.

— Тя мисли, че е грозна — продължи Елинор. — Смята, че отблъсква момчетата. Затова обича да ги бие на тенис корта. Аз поне ги поставях натясно с ума си. — Тя се засмя самодоволно. — Някак по-достойно е и е по-трайно.

— Грозна ли? — Странд беше стъписан. — Каролайн?

— Родители, родители — въздъхна Елинор. — Дали и аз, като стана майка, също ще бъда сляпа, как мислиш?

— Но тя не е грозна. Само преди малко мистър Хейзън специално си направи труда да ми каже колко е прекрасна.

— Старчески похвали — подметна Елинор. — Не струват дори за едно седемнайсетгодишно маце в някое кино.

— Какво ще стане, ако ти кажа, че според мен тя е… ъъ… е ако не точно красива… то поне много хубаво момиче?

— Старческа проява на бащинство — отсече Елинор. — Ти ме запита какво мисля за сестра си. Е, добре, какво искаш, да ти угодя ли, или да ти кажа какво мисля?

— Въпросът ти е провокационен — запротестира Странд.

— Провокационен или не, кажи какво искаш?

— Той може да има само един отговор — отвърна Странд, мъчейки се да говори с достойнство.

— Тя мисли, че е грозна заради носа си. И това е нормално. Децата й се подиграват заради него още от първи клас. Същият е като твоя, но на теб ти отива, а и у Джими изглежда нормално, той ще свикне с него. Ала за нея — като вижда какво носле има майка, пък и аз, право да си кажем, този страндовски нос е ужасно проклятие. Разбери ме, татко — продължи тя по-меко, като забеляза слисания вид на баща си. — Не твърдя, че тя е права да се чувства така или че не е чудесно момиче, но това е положението. Ако едно момиче смята, че е грозно, и отиде някъде съвсем само, далеч от любещата подкрепа на добрите си мама и татко и от своето хубаво сигурно легло, в което да се приютява всяка вечер, има голяма вероятност то да… о, по дяволите, да се хвърли в ръцете… в живота на първото срещнато момче или мъж, който му подхвърли, че е хубаво, независимо какви са подбудите му, нито колко е или не е подходящ той за него. Ти ме попита за съвет. Оставете я при вас вкъщи, докато порасне.

Джими излезе от басейна, като изтръскваше водата от тялото си и отпушваше ушите си.

— Него нищо не го питай — предупреди Елинор. — Още един съвет от мен.

— Някой ден, Елинор — рече Странд, — ще те запитам какво според теб трябва аз да направя с живота си.

— Остани такъв, какъвто си. — Тя се изправи и го целуна по бузата. — Няма да го понеса, ако се промениш.

 

 

Странд беше сам на терасата. Елинор се бе качила да се облече за обяда, а Джими се беше запилял някъде по плажа. Странд бе доволен, че Лесли не е слязла долу. Когато беше разтревожен, както сега, тя винаги познаваше, щеше да изтръгне от него причините и тогава цялата й блажена мързелива сутрин щеше да отиде по дяволите. Един член от семейството се измъчваше през двайсетия век и това беше достатъчно за деня.

Странд се чудеше дали да не се качи да си обуе бански гащета и да поплува в басейна. В момента нямаше кой да забележи колко са жалки краката му, нито до каква степен кльощавата му фигура прилича на тази на Джими. Точно когато се канеше да стане, от къщата излезе мистър Кетли.

— Мистър Странд, един джентълмен търси мис Елинор.

— Кажете му да дойде тук, моля.

Когато младежът дойде на терасата, Странд стана да го поздрави.

— Аз съм бащата на Елинор — рече той и те се ръкуваха. — Тя ей сега ще дойде. Облича се.

Младежът кимна.

— Казвам се Джузепе Джанели — представи се той. — Звучи смущаващо мелодично. — После се засмя. — Приятелите ми викат Джо. — Странд предположи, че той е на двайсет и осем — двайсет и девет години. Имаше приятен плътен глас и беше поразително красив, с големи зелени очи, в които като че ли проблясваха златни точици, с мургаво лице и гъста къдрава черна коса. Беше висок почти колкото Странд, носеше бели панталони, сандали и синя плетена блуза, която откриваше мускулестите му загорели ръце и беше силно опъната на широките му рамене и свободна около кръста. Странд се радваше, че не го бе сварил по бански гащета.

— Бива си го местенцето тук — каза Джанели и се огледа. — Някой е имал предвидливи предци.

— Като го видя снощи, синът ми възкликна: „Каква грандиозна архитектура!“

Джанели се засмя? Смехът му бе тих и приятен и отиваше на бавния му слят говор.

— Ах, този Джими — рече той. — Снощи добре си прекара.

— Защо, какво е направил — попита Странд, — да не се е напил?

— А, не, нищо подобно — Джанели се усмихна. Лицето му, мъжествено почти като на някоя скулптура, със смели линии на веждите, носа и челюстта, внезапно и учудващо омекна. — Ако се беше напил, аз естествено нямаше да кажа на баща му. Не, изпи само една-две бири. Изнесе цял концерт.

— С какво? — Странд беше успял да склони Джими да не взема електрическата си китара през уикенда, като го убеждаваше, че гостоприемството дори на един милионер си има своите граници.

— Някакво момиче беше там с китарата си — отвърна Джанели. — Тя изсвири една-две песни. От тези тъжните, нали ги знаете, защо живея, защо светът е толкова несправедлив към мен, популярни глупости. Когато тя свърши, Елинор я попита дали ще си даде за малко китарата на Джими и Джими подкара заедно с пианиста. Знаете ли, той наистина може да свири, мистър Странд.

— До този момент още не съм се образовал достатъчно в новата музика, за да мога да го оценя напълно.

— Трябваше да го чуете снощи — продължи Джанели. — Сигурно свири повече от час. Елинор не ви ли каза?

— Тази сутрин трябваше да говорим за други неща — обясни Странд и си помисли, че сигурно изглежда много старомоден в очите на младежа. — Джими постоянно разправя, че търси нов звук, и аз съм решил, че когато го открие, сигурно ще ми съобщи.

— Не знам какво откри снощи — рече Джанели, — но във всеки случай откри нещо.

— За в бъдеще — каза Странд — може би ще трябва да придружавам децата си, когато излизат вечер.

— Можеше да бъде и по-лошо — вметна любезно Джанели. — Имате ли нещо против да седна?

— Извинявайте. Заповядайте, седнете.

И двамата седнаха.

— Елинор каза, че ей сега ще дойде — подхвърли Странд. — Нали знаете какво означава това, когато една жена се облича за излизане.

— Елинор обикновено е доста точна — отвърна Джанели. — Плюс-минус пет минути. Не мога да се оплача в това отношение.

Той говори за нея, като че ли е негова, помисли си Странд с негодувание. Внимаваше да не се издаде. Щом беше точна с Джузепе Джанели, значи се държеше необичайно. Вкъщи беше прословута с бавенето си. По-нататък ви очакват изненади, млади момко, рече си злорадо Странд. Ако изобщо има по-нататък.

— Елинор говорила ли ви е нещо за мен? — попита Джанели, като обърна дълбоките си зелени очи към Странд и го погледна честно и открито, по мъжки. Това момче не е вчерашно, помисли си Странд. — Имам предвид нещо по-така.

— Спомена, че пишете стихове — отвърна Странд. — После ми каза да не гледам толкова ужасено, защото стиховете били слаби и си имате постоянна работа.

Джанели се засмя. На Странд му беше трудно да не се почувства стоплен от тихия приятен звук.

— Бива си я, нали?

— Така е — съгласи се Странд. — Не ми е рецитирала стихотворенията ви.

— Имали сте късмет, мистър Странд.

— Не ми каза и какво работите. — Боже господи, помисли си Странд, говоря като някой старомоден баща, който разпитва кандидата на дъщеря си дали е достоен да се ожени за нея. — Тя познава най-различни младежи и всички, изглежда, имат много странни професии.

— Моята не е толкова странна — въздъхна Джанели. — Де да беше така. Работя при баща си. Той е строителен предприемач. Занимавам се с тухли, цимент, с трудови отношения и камиони. Считам го за временно отклонение от моя страна. Баща ми също няма високо мнение за стиховете ми. — Джанели се засмя и престана да говори за баща си.

Средното поколение помисли си Странд, бащата работи, синът се мотае в бели памучни панталони из някое курортно градче. Джанели предприемачът, който чете вестници, ходи на кино и сигурно е гледал „Кръстникът“. Странд се почуди дали няма връзки с мафията. С Коза Ностра. Във филма синът също беше завършил колеж. Засрами се от себе си заради тази мисъл и смени темата.

— Елинор ми разправи, че смятате да идете на някакъв гръцки остров през лятото по време на отпуската й. — Той погледна изпитателно Джанели да види каква ще е реакцията му. Реакция нямаше.

— На Спеце — подхвърли небрежно Джанели. — Имам приятели там, които притежават къща край морето. Тя е в съседство с бившата вила на Онасис. Той умря. Идеята ни хрумна късно една вечер, както обикновено се случва с подобни неща!

На Странд никога през живота, нито през деня, нито през нощта, не му бе хрумвала идеята да прекара три седмици на един остров с жена, която не му е съпруга, в съседство с гръцки корабостроителен магнат, но той не сметна за необходимо да споделя това с Джанели.

— Впрочем къде се запознахте с Елинор?

— А, една вечер в бара на Боби — отвърна спокойно Джанели. — Миналото лято. Седяхме на бара и се заприказвахме.

Заприказвали се, помисли Странд, като си спомни колко внимателно беше издирил адреса на Лесли и телефонния й номер, как беше чакал цяла година, преди да се осмели да й се обади, как се беше потил под свирепите погледи на баща й и майка й, когато най-накрая се появи във всекидневната им, за да я заведе на вечеря и театър. Заприказвали се, след това остров в Егейско море, а сетне какво? Това поколение, рече си Странд, от нищо не се притеснява. По принцип той одобряваше подобни отношения. Но не беше сигурен какво точно изпитва, докато седи на слънце и чака този младеж да заведе дъщеря му на литературен обяд, а после къде?

— Открихме, че имаме общи интереси — казваше в това време Джанели.

— Какво например? — попита Странд.

— Не пиенето — ухили се Джанели. — Уолас Стивънс^[15]. Какво харесваме на Ню Йорк и какво ненавиждаме в него.

— Това сигурно е поддържало разговора за известно време — обади се сухо Странд.

— До три сутринта.

— Освен писането на стихове, какво друго бихте желали да правите?

— Наистина ли искате да знаете? — Джанели го погледна сериозно.

— Разбира се.

— Бях редактор на вестника в Браун. Там завърших колеж. Харесваше ми. Може би просто защото ми беше приятно да виждам името си във вестника. Суета. Но мисля, че не беше само това. Надявам се, че баща ми ще ми помогне да си купя вестник в някое малко градче. Където ще живея в къща с двор и сам ще си бъда господар, ще провеждам малки кампании и прочие, ще хвърлям мошениците в затвора, ще гледам профсъюзите да бъдат честни, ще разкривам всички машинации, ще следя за избирането на свестен конгресмен, ще оправя ръководството на библиотеката и наредбата за райониране, за да не се повторят никога вече Виетнам и Уотъргейт, ей такива дребни неща. Романтични, идеалистични мечти на американско богато момче. Да оставя своя отпечатък върху епохата според скромните си възможности. Баща ми каза: „Прави се на Дон Кихот с твои пари.“ Край на интервюто.

С каква готовност говори новото поколение за себе си, помисли си Странд. Но буди възхищение посвоему.

— Споделяли ли сте с Елинор тези неща?

— Всичко.

— Тя какво мисли?

— Тя е против — отвърна Джанели. — „Твоя си работа, скъпи!“ Елинор се изкачва към върха през труповете на възпитаници на Търговския институт в Харвард и идеята да си сложи зелени сенки на очите и да редактира статия в някое затънтено градче не я привлича. И вие ли смятате, че съм глупак?

— Не, защо? — Идеята на Джанели дори доста се хареса на Странд, макар че трябваше да се вземе предвид ужасната статистика за ежегодните банкрути на дребните предприятия в Америка и поглъщането на слабите независими вестници. — Тогава няма да имате много време за Гърция обаче.

— Съществуват и по-хубави неща от Гърция — отвърна Джанели. — Е, сега знаете най-лошото за мене. — Той отново се ухили. — Да си вървя ли и да ви оставя да кажете на Елинор, че сте ме изгонили от къщата?

— Нищо подобно. — Странд стана. — Ще видя защо се бави.

Но тъкмо когато тръгна към къщата, Елинор излезе със свеж и наперен вид, вирнала нагоре малкия си прав нос, с ярък шал на главата.

— Здравей, Джо — каза тя. — Подранил си.

— Дойдох точно навреме — отвърна Джанели и се изправи. — Няма значение. Запознах баща ти с моите недостатъци и добродетели. Готова ли си?

— Напълно. Не си ли личи?

— Изглеждаш великолепно — каза Джанели.

— Ще трябва да се задоволиш с това — рече Елинор. — До скоро виждане, татко.

— Колко скоро? — попита Странд.

— Ами скоро. — Тя му се усмихна и хвана Джанели под ръка.

Те се отдалечиха. Странд трябваше да си признае, че заедно наистина изглеждат великолепно. Да бъдеш баща, си има и добри, и лоши страни.

След като тръгнаха, Лесли дойде на терасата, облечена за обяд с дълга памучна пола, вдигнала нагоре косите си по онзи начин, който винаги караше Странд да изпитва нещо средно между възхищение и болка.

— Как изглеждам? — попита неуверено тя.

— Великолепно — отвърна той.

 

 

Обядът не достави удоволствие на Странд, макар че на масата, наредена на засенената с огромен навес тераса, имаше превъзходни студени омари, pate^[16], студено вино и салата от авокадо, морето беше спокойно и синьо, двамата преподаватели от Саутхамптън Коледж и жените им бяха доста приятни и средно интелигентни. Той непрекъснато гледаше Каролайн или по-точно носа й. Определено може да се каже, че не е грозен, мислеше си Странд, сърдит на Елинор, задето бе вдигнала такъв шум около него, в друго време би могъл дори да се смята красив за жена. Но той не можеше да не забележи, че докато другите трима млади тенисисти и двете момичета, които бяха поканени, се хранеха заедно сред приказки и смях на висок глас, Каролайн бе предпочела да седне настрана с майка си и жената на преподавателя по история.

По дяволите, помисли си той, Елинор беше права. Старческа проява на бащинство. Изпитваше желание да отиде при Каролайн, да я прегърне и да й прошепне: „Мила моя, ти си красива“, и да се разплаче в късо подстриганата й руса коса.

Вместо това се обърна към преподавателя по история до него и попита:

— Извинете, какво казахте, сър?

Преподавателят, който приличаше малко на Айнщайн и знаеше това, та си беше пуснал косата да порасне като гривата на учения, го изгледа странно за миг.

— Питах ви как разглеждате въпроса за Виетнам във вашите часове. Имам предвид в системата на държавните училища.

— Ние не преподаваме най-нова история.

— Историята с Виетнам не е чак толкова нова — възрази преподавателят. — В края на краищата нашият проблем с него е свързан още с Втората световна война. В последна сметка историята е една паяжина без шевове. Момчетата отиваха в армията направо от класните стаи. Настъпи криза в съвестта ни, която едва не разцепи нашата катедра на три.

Странд реши, че не бива да приема този човек сериозно.

— Това не беше включено в учебната ни програма — отвърна Странд със съзнанието, че се държи грубо, и то не защото човекът беше казал нещо, а заради разговорите си с Хейзън и Елинор сутринта и защото бе видял, че Каролайн се е настанила до майка си. В неговата катедра не настъпи разцепление, нито пък се случи подобно нещо с него. Той осъди войната, писа на своя конгресмен, подписваше петиции с риск да загуби работата си, говореше вкъщи на вечеря в присъствието на Джими, че е на страната на момчетата, които бягаха в Швеция или се регистрираха, че отказват да служат в армията. Но не можеше да изтърси всичко това, докато ядеше студени омари и pate de foie gras^[17] в слънчевата празнична атмосфера на брега на морето.

За щастие в този момент Хейзън се приближи и му спести по-нататъшния разговор с Айнщайн.

— Извинете, мистър Странд — обърна се той към него, — мога ли да поговоря с вас за малко?

— Разбира се — отвърна Странд и стана. Той последва Хейзън в къщата.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза тихо Хейзън в празната всекидневна, — но трябва да тръгна за града. Заради онзи телефонен разговор по време на закуската тази сутрин. Искам да се измъкна незабелязано. Не ми се ще да развалям обяда с безброй сбогувания и обяснения. Нали ме разбирате?

— Естествено.

— Извинете ме пред жена си. Макар че бяхме толкова за кратко заедно през този уикенд — продължи Хейзън, — беше ми много приятно, че дойдохте. Всички, без изключение — подчерта той. — Следващия път ще прережа телефонните кабели.

— Наистина беше знаменито — рече Странд. Ако Джими присъстваше и знаеше какво се бе случило предната вечер, и беше чул разговорите сутринта, щеше да каже: „И аз така мисля, братко.“

— Нали ще ми се обадите през седмицата? — попита Хейзън, докато се ръкуваха.

Конрой чакаше в коридора, търпелив колесничар, облечен в тъмен официален костюм, и двамата с Хейзън бързо се упътиха навън към очакващия ги мерцедес.