Ъруин Шоу
Хляб по водите (16)

3

Когато стигнаха в амбулаторията, като двамата мъже вървяха от двете страни на Ромеро, лекарят току-що бе свършил да почиства раната върху бузата на Хиц и му слагаше местна упойка, преди да започне да го шие. Хиц охкаше и ронеше сълзи. Ромеро го изгледа презрително, но нищо не каза. Седна на едно столче, извади кутия с цигари, запали и взе да пуска димни колелца. Лекарят бе прекалено зает с Хиц, за да забележи това веднага, но като го видя, изгледа кръвнишки Ромеро и го сряза:

— Тук не се пуши, млади човече.

— Извинявайте — рече Ромеро и изгаси цигарата си. — И благодаря. Сигурно току-що сте ме спасили от рак, докторе.

— Запази шегите си за полицията — отвърна лекарят и започна да вдява една игла. Хиц го наблюдаваше с ужас. — Алергичен ли си към пеницилин?

— Не знам.

— Е, ще опитаме — рече лекарят и посипа раната с праха. — Бузата ти изтръпна ли вече? — Той натисна с показалеца си в гумена ръкавица бузата над раната. — Усещаш ли нещо?

— Май че не.

Странд трябваше да се извърне, докато лекарят зашиваше дългия разрез с бързи кратки бодвания на иглата и сръчно върза първите възелчета. Срамуваше се, че му се гади, особено след като Бабкок и Ромеро следяха операцията с интерес.

Тъкмо когато доктор Филипс свършваше, превързвайки бузата на Хиц, вратата се отвори и влезе един полицай. Имаше вид на човек, когото току-що са вдигнали насила от постелята.

— Сержантът каза, че е било извършено престъпление. Какъв е характерът на престъплението?

— Аз съм характерът на престъплението — отговори Ромеро. — Намушках го.

— Арестуван си. Мой дълг е — съобщи официално полицаят, — да те предупредя, че всяка твоя дума може да бъде използвана срещу теб и че имаш право да извикаш адвокат.

— Точно това искам: адвокат — рече Ромеро. — Познавате ли някой добър адвокат? Най-близкият, когото познавам, се намира на Сто трийсет и седма улица в Ню Йорк.

Полицаят не му обърна внимание.

— Оръжието намерено ли е?

Странд извади ножа от джоба си и го даде на полицая.

— Благодаря ви. Ще бъде необходимо като доказателство.

— Свършихте ли, докторе?

— Да — отвърна лекарят и свали гумените си ръкавици.

— По-добре да тръгваме към участъка — рече полицаят. — Дай си ръцете, момче.

Ромеро се усмихна и протегна ръце.

— Страх ви е да не избягам от колата ли, господин полицай?

— Умишлено нападение със смъртоносно оръжие — каза полицаят. — Време е да започнеш да приемаш нещата сериозно.

— По-малък номер, моля — рече Ромеро, когато полицаят извади чифт белезници.

— Смятате ли, че е абсолютно необходимо, господин полицай? — запита Бабкок. — Сигурен съм, че той ще се държи… както трябва…

— СУП, сър — обясни полицаят. — Стандартно установена процедура. Има го в правилника.

— А — каза Бабкок, — в правилника. — И въздъхна.

— Хайде, момче. — Полицаят дръпна белезниците и Ромеро се смъкна от масата.

— Нали нямате нужда от мен? — попита доктор Филипс.

— Бяхте ли свидетел на престъплението?

Лекарят поклати глава.

— Добре. По-късно може да се наложи да опишете раната. Но тази вечер няма да има нужда повече от вас.

Бабкок, Странд и Хиц, по чието лице още се стичаха сълзи, тръгнаха след полицая, който държеше Ромеро за лакътя на път към вратата.

— Ромеро — рече лекарят, — отсега нататък те съветвам да се упражняваш само във футбола.

— Ще отида да си взема колата, господин полицай — каза Бабкок, — и ще се срещнем в участъка.

Те наблюдаваха как полицаят вкара Ромеро отзад в полицейската кола и заключи вратата. Между задната и предната седалка имаше метална мрежа и Ромеро приличаше на животинче, затворено в клетка, което мига от светлината над главата му. Полицаят седна зад волана и потегли. Бабкок въздъхна.

— Ще ида да взема колата. Ще се върна веднага. Мисля, че Хиц не трябва много да се движи в сегашното си състояние.

И тръгна през двора на училището.

Странд остана сам с Хиц.

— Престани да подсмърчаш — каза той, ядосан на момчето.

— Щеше да ме убие. Сега щях да съм мъртъв, ако вие случайно не бяхте дошли.

— Ако е искал да те убие — отвърна Странд, — мисля, че щеше да вземе нещо по-опасно от едно джобно ножче със седемсантиметрово острие.

— Нямаше да мислите, че това ножче е толкова безопасно, ако се беше нахвърлил с него върху вас… или върху жена ви. Или върху надутата ви дъщеря, която беше на футболния мач — рече Хиц и избърса течащия си нос с опакото на ръката. — Тогава щяхте да вдигнете врява до бога и да настоявате обществото да бъде защитено от мелезите и черните.

— Боя се, че твоят и моят речник не съдържат едни и същи думи.

Странд изпитваше желание да свре Хиц в някой тъмен ъгъл и да го удари по разреваното лице.

— Само едно нещо ще ви кажа — заяви Хиц, — по-добре да го затворят за дълго, иначе ще си имат работа с баща ми…

— Мисля, че съдията няма да се уплаши от баща ти. Признай си, Хиц, ти ли взе парите и писмата?

— Никога не съм ги пипал. Нищо не зная за тях. Не е задължително да ми вярвате. Идете претърсете стаята ми и вижте дали казвам истината. Той просто нахълта при мен и започна да крещи. Аз дори не знаех за какво крещи. Известно ми е, че е ваш любимец, мислите го за адски умен, гения на гетото. Всички знаят за него. Искате ли да чуете как му викат другите? „Хохо, момчето от джунглата. Големият експеримент!“ Опит да се превърне малка горила в човек. Виждате ли сега какво излезе от вашия експеримент, мистър Странд? — Гласът на Хиц стана креслив, като внезапно се повиши. — И кой плаща за всичко това? Аз! Ако имате желание да правите някакви други благородни експерименти, съветвам ви да ги извършите другаде. И използвайте епруветки.

— Нямам нужда от твоите съвети, Хиц — отвърна Странд. — Съжалявам за случилото се и много ми е мъчно, че си пострадал. Но не ми е чак толкова мъчно, че да стоя тук и да слушам повече твоите лекции за обществото. Сега млъкни и се приготви да разкажеш на полицията как точно се случи всичко, без да философстваш.

— Той можеше да ме убие — измърмори Хиц, като прекъсна последните му думи.

Светлините от колата на Бабкок ги осветиха за миг, преди тя да спре. Хиц седна отзад, а Странд отпред до Бабкок.

При пристигането си в участъка завариха Ромеро да стои пред бюрото на сержанта без белезниците, а младият полицай беше редом с него.

— Няма да чуете нищо, докато не дойде адвокат — повтаряше непрекъснато Ромеро. — Не съм длъжен да ви казвам дори името си.

— Ние го знаем — рече търпеливо сержантът.

— Ето го престъпника. — Ромеро посочи Хиц. — Той е крадец. Искам да бъде подведен под отговорност. За обир.

— Ще стигнем и дотам, когато му дойде времето — рече спокойно сержантът. — Имаш право да се обадиш веднъж по телефона. На адвоката си, ако искаш.

— Нямам пари за адвокат. Това копеле ми открадна всичко. В себе си имам само шест долара. Можете ли да ми кажете къде мога да намеря адвокат посред нощ за шест долара?

Сержантът си играеше с джобното ножче, оставено на бюрото пред него, като го отваряше и затваряше шумно.

— Утре ще ти вземем служебен защитник. А дотогава, Джак — обърна се той към полицая, — сложи го в някоя килия. Аз ще проуча от тези трима господа как стоят нещата, а утре сутринта ще запишем показанията на момчето.

— Хайде, приятелче.

Полицаят стисна Ромеро за ръката и го поведе навътре, където Странд видя две килии, и двете празни.

— А сега, младежо — обърна се сержантът към Хиц, — започвай…

Беше около три часът сутринта, когато сержантът престана да ги разпитва, като ги караше да повтарят думите си по няколко пъти и записваше отговорите им в един формуляр, взет от кантонерката до стената зад гърба му.

— Добре, господа, благодаря ви и лека нощ — каза накрая той. — Вече можете да си вървите. Утре има заседание на съда, момчето ще може да се яви пред съдията и той ще му определи защитник.

— Ще извикаме адвоката на училището — рече Бабкок. — А сега няма ли да може да се върне обратно с нас? Ако го освободите под моя гаранция? Аз ще имам грижата да го доведа тук сутринта.

— Боя се, че не, сър — отговори сержантът. — Съдията ще определи каква да бъде гаранцията. А ти, Джак — нареди той на полицая, — придружи Хиц обратно до училището и претърси стаята му. Ще ви бъда благодарен, ако вие, господа, отидете с него и бъдете свидетели на обиска. Съжалявам, Хиц, трябва да проверим дали няма някакви доказателства, подкрепящи обвинението на Ромеро срещу теб. Разбира се, имаш пълно право да не позволиш на нашия служител да влезе в стаята ти. Тогава е необходимо да вземем разрешение за обиск. Но тъй като можем да го получим едва сутринта, ще трябва да те задържим тук през нощта.

На Странд му се стори, че долови как очите на сержант Лиъри проблясват злорадо при тези думи. На сержанта никак не му беше забавно, докато слушаше задавения от хленч разказ на Хиц за събитията през нощта, и изгледа замислено момчето, когато Хиц спомена за връзките на баща си във Вашингтон.

— Всеки, който иска, може да претърси стаята ми — заяви високо Хиц. — И мен също. По всяко време. Нямам какво да крия.

Той започна да обръща джобовете си, като разпиля дребни монети и банкноти и накрая удари със замах портфейла си.

— Чудесно — каза сержантът, когато Хиц свърши. — Може да си вземеш парите. Ще напиша всичко това на машина и ще можете да го подпишете утре сутринта.

Хиц се качи в колата с полицая, а Странд и Бабкок ги последваха с колата на Бабкок.

— Каква ужасна нощ — въздъхна уморено Бабкок зад волана. — Никога досега в Дънбъри не се е случвало подобно нещо. Имало е, разбира се, някои дребни кражби, но такова насилие… — Той потръпна. — Какъв късмет, че сте пристигнали с жена си точно тогава. Иначе един бог знае какво можеше да се случи. Надявам се, Лесли не се е разстроила прекалено много, макар че, трябва да призная, изглеждаше възхитително спокойна, когато ми позвъни.

— Да, тя достойно се справя с положението — рече Странд.

— Кой според теб е прав и кой крив в цялата тази работа? — запита Бабкок. — Нямам предвид това с ножа. Дори да бях най-милосърдният човек на света, пак не бих могъл да простя на едно момче, което вдига оръжие срещу другаря си. Ти как смяташ — някакво ужасно недоразумение ли е станало или какво? Ромеро каза ли ти защо мисли, че Хиц му е откраднал парите? Попита ли го?

— Да, попитах го — отговори Странд.

— И какво?

— Каза, те е поверително. Не знам какво точно означава това.

— Сигурно си страшно разочарован — продължи Бабкок. — Ромеро започна толкова добре.

— Не се чувствам разочарован — отвърна категорично Странд. — Чувствам се виновен. Ужасно виновен. Боя се, че допуснах вярата ми да надделее над здравия разум. Неговото място е на улицата, а не в такова училище. Аз сбърках природната интелигентност с културното държане.

— Не бива да виниш себе си. Нито пък мистър Хейзън. — Бабкок свали едната си ръка от кормилото, за да докосне леко ръката на Странд. — Просто нещастно стечение на обстоятелствата. Никой не би могъл да го предвиди. Отровено казано, когато започна срокът, не вярвах, че момчето ще изкара годината. Но не заради такова нещо. Мислех, че ще му омръзне, че няма да се подчинява, че няма да може да спазва дисциплината, нещо подобно. Според теб дали ще го затворят?

— Надявам се — отвърна горчиво Странд. — Така бих постъпил и аз, ако бях на мястото на съдията.

— Хайде, хайде, Алън — каза тихо Бабкок. — Защо не отложим присъдата, докато не научим всички факти?

— Не мога да я отлагам, след като видях Ромеро да гони Хиц с нож в ръката.

Няколко минути пътуваха в мълчание и после Странд се обади:

— Сигурно ще си имате големи неприятности с настоятелите. Ако искат да направите някакво жертвоприношение, може да хвърлите вината върху мен и още същия ден ще получите оставката ми.

— Съмнявам се, че ще се стигне чак дотам — рече Бабкок, но не изглеждаше много убеден.

Когато пристигнаха, полицаят ги чакаше с Хиц в колата пред „Молсън Резидънс“. Всички влязоха през празната обща всекидневна и заедно се изкачиха по стълбите на първия етаж. Странд се учуди, че никое от момчетата не се беше събудило. Боричкането в стаята на Хиц и бягството му долу на двора сигурно са станали много тихо, ужасно тихо. Хиц бе единственото момче в пансиона, което имаше самостоятелна стая. Дали се дължеше на връзките на баща му или на факта, че никое от момчетата не искаше да живее с него, Странд не знаеше.

Стаята беше малка, и с изключение на кръвта по килимчето и по неоправеното легло странно чиста. Странд и Бабкок стояха на вратата, тъй като вътре нямаше достатъчно място за всички, докато полицаят отваряше методично чекмеджетата, погледна под леглото, отметна одеялото, обърна килимчето, претършува дрехите на Хиц, които бяха окачени в шкафа.

— Нищо — заяви след десет минути той.

— Нали ви казах — обади се Хиц. В амбулаторията и в полицейския участък той беше смъртноблед, с изключение на кървавите резки по бузата си и по врата, но сега лицето му бе възвърнало цвета си. — Можехте да си спестите разходката. Нали ви казах, че не съм му вземал парите.

— Струва ми се, че най-добре е да си лягаш и да си почиваш, синко — каза полицаят. — Аз ще си вървя.

Оставиха Хиц в стаята му, успокоен и тържествуващ, и слязоха заедно по стълбите. Странд пожела „лека нощ“ на полицая и на Бабкок в общата всекидневна. Останал сам, той се отпусна за няколко минути на един стол. Чувстваше се твърде изтощен, за да се яви при Лесли, без да си почине поне малко.

Затвори очи и се помъчи да си спомни точните движения на полицая, докато претърсваше стаята на Хиц, като пресмяташе възможностите човекът да е пропуснал тъкмо мястото, където да са били парите. Ако ги беше намерил, нямаше да се докаже, че Ромеро не е извършил престъпление, но щеше да бъде поне смекчаващо вината обстоятелство, от което нападението на Ромеро срещу Хиц щеше да изглежда по-малко безсмислено, свирепо и неоправдано. Но като отметна наум местата, които полицаят провери, Странд не можа да се сети за нито едно пропуснато ъгълче. Той въздъхна, отвори очи, стана и дълго гледа кървавото петно на кушетката в общата всекидневна, където Хиц бе лежал, притиснал носната кърпа на Странд до бузата си. Кърпата още беше на пода, пусната там от лекаря, преди да прегледа раната. Кръвта бе засъхнала вече, придобила тъмно ръждив цвят, а платът се бе вкоравил. Странд се наведе и я вдигна.

После изгаси светлината и тръгна по тъмния коридор към вратата на своето жилище. Спомни си, че Лесли я бе заключила, и затърси ключа в джоба си. Но когато го пъхна в ключалката, видя, че е отключено. Отвори вратата и се вгледа във всекидневната. Всички лампи светеха.

— Лесли! — извика той. — Лесли!

Отиде в спалнята й. И там лампите светеха. Вратата на шкафа й беше широко отворена. Видя, че повечето от дрехите й ги нямаше. Тогава забеляза бележката върху тоалетката й.

Взе я с разтреперана ръка и се втренчи в нея. Почеркът беше нервен, съвсем необичайно за хубавия краснопис на Лесли.

Скъпи — прочете той. — Прости ми. Просто не бих могла да издържа да остана още една нощ тук. Обадих се на Линда и я попитах дали сериозно иска да ме вземе със себе си в Париж. Тя отговори положително и аз й казах, че веднага тръгвам с колата за Ню Йорк и утре ще мога да замина с нея. Не се тревожи за мен, миличък. И моля те, много те моля, пази се. А преди всичко за нищо не се обвинявай. Обичам те с цялото си сърце.

Лесли.

Той остави внимателно бележката на мястото й и я изглади с ръка. После затвори вратата на шкафа, изгаси лампите и отиде в своята стая, съблече се и си легна. Не нагласи будилника. Бабкок ще разбере, че не би могъл да има часове през този ден.

 

 

— Разбира се, цялото училище говори за това — казваше Бабкок.

Беше единайсет часът сутринта и двамата с Бабкок отиваха с неговата кола в съда.

Странд се събуди рано, но остана в жилището си, без да, обръща внимание на звънеца за закуска и после за часовете. Опита се да се свърже с Линда, но линията даваше заето всеки път, щом набереше номера, и накрая той се отказа. Лесли не му се обади и Странд изпрати телеграма на Линда с молба да му позвъни. Знаеше, че е глупаво да се безпокои, че Лесли може да е катастрофирала по пътя за града. Ако нещо се беше случило, все някой щеше да се свърже с него. Но той не можеше да се освободи от видението как Лесли, развълнувана и объркана, се отклонява от пътя, блъска се в едно дърво и лежи окървавена в някоя канавка. Позвъни и в кантората на Хейзън, но една секретарка му обясни, че мистър Хейзън е заминал рано сутринта за Вашингтон. Конрой го е закарал до летището, добави секретарката, и не знаела къде може да бъде намерен мистър Хейзън, нито кога ще се върне.

— Естествено — каза Бабкок, като караше бавно и внимателно, — това момче Хиц е разпространило новината още щом е станало тази сутрин. С някои страхотни преувеличения, предполагам, съдейки по онова, което стигна до ушите ми. Освен това се е обадило на баща си и той ми позвъни и се държа… ъъ… доста недвусмислено с мен. Всъщност заяви, че ако съм се опитал да замажа скандала — точно тази дума употреби, скандала, — щял да ме уволни. Заплаши също, че ще съди училището, задето е проявило престъпно нехайство, като е пренебрегнало една явна опасност — това е Ромеро, разбира се, — и заяви, че ще го прати в затвора. И за да се увери, че съм наясно, че не е… особено доволен, ми каза, че ако накараме сина му да отговаря по обвинение за кражба, той щял да ни призове като съответници в наказателно дело за клевета. Семейството им не е от най-любезните.

Бабкок се усмихна тъжно. Лицето му беше посивяло и напрегнато, очите му — зачервени и насълзени. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Тази сутрин сте имали доста работа — рече Странд.

— Било е и по-лошо — отвърна Бабкок. — Една сутрин осемдесет момчета се събудиха с повръщане и силна диария. Помислихме, че е коремен тиф. Оказа се, че е от пастите, които ни бяха дали за десерт предната вечер. Съществува теория, че учителите живеят до дълбока старост. — Той се засмя тихо. — Остаряла мъдрост.

— Какво смятате, че трябва да предприемем? — попита Странд.

— Боя се, че първото нещо, което трябва да предприемем, е да изключим Ромеро. Ако не го направим, може би ще изгубим половината си ученици.

Странд кимна.

— Той сам си го докара.

— Все едно, голяма трагедия е — рече Бабкок. — Следващото нещо, което се надявам да направя, е да го спася от затвора по някакъв начин. Ще се опитам да измоля поне да го пуснат условно. Обадих се на училищния адвокат, той вече се е срещнал с Ромеро и ще ни чака в съда. Надявах се да го избегна. Затова се помъчих да се свържа с мистър Хейзън да видя дали не познава някой друг тук. Ако родителите — особено онези като мистър Хиц — научат, че плащаме от училищните средства за защитата на Ромеро… — Той сви рамене и не довърши изречението. — Как понася Лесли всичко това?

Странд очакваше този въпрос, макар да се надяваше, че няма да бъде зададен.

— Боя се, доста зле. Тя се възползва от вашето любезно предложение да си вземе болнични и ще отсъства няколко седмици.

— Замина ли вече? — Веждите на Бабкок се вдигнаха учудено.

— Да.

— Не я упреквам. Ако можех, и аз бих заминал — усмихна се уморено Бабкок.

Той вкара колата на едно място за паркиране пред бялата сграда на съда, украсена с колони и облицовка с дъски. — Хубаво здание — забеляза той, — построено е през 1820 година. Какви ли неволи са шествали по коридорите му.

 

 

Адвокатът на училището се казваше Холингсбий. Той ги чакаше пред вратата на съдебната зала. Беше пълен и червендалест, облечен в хубав тъмен костюм. Гласът му съответстваше на външния вид — беше плътен и превзет.

— Скоро ще доведат момчето — каза той, след като бе представен от Бабкок и кимна вежливо на Странд. — Говорих с него и се боя, че си имаме работа с трудно дело. Ромеро изобщо не иска да ни съдейства. Няма да даде показания. Заяви, че няма да си отвори устата. Може би така е по-добре. Но в съда нямало да обясни дори защо е постъпил така, макар че е казал на полицията, че Хиц е откраднал парите му. „Нека направят най-лошото — заяви ми той, — какъв е смисълът да говоря?“ Аз съм бил този, който имал думата в тая работа, и съм могъл да казвам каквото си искам. Изглежда, знае повече за закона, отколкото е полезно за него. Не можели да го принудят да се инкриминира и той нямало да го направи. Съжалява, че изобщо е говорил пред полицията. Държи се враждебно — може би е обяснимо защо, — но с това няма да спечели никакви симпатии в съда. Известни признаци на разкаяние биха му били от полза. — Адвокатът вдигна рамене. — Но това сякаш не е в неговия стил. Казва, че мистър Странд го е видял да тича след Хиц с ножа и че бил признал и пред мистър Странд, и пред полицията, че е използвал ножа срещу Хиц. Всички в съда щели да му се смеят, ако се престорел, че не е намушкал Хиц. Всъщност, ако искате да чуете моето мнение, той се гордее с това и иска всички да разберат, че го е направил. Отказа да сподели защо подозира, че Хиц е крадецът. Винаги бил знаел, че някой ден ще свърши в затвора, имал много приятели, които са били там, и не го било страх. Държането му, трябва да призная, няма да допадне на съдията. Нито на съдебните заседатели, що се отнася до това. Той е над осемнайсет години и ще го съдят като пълнолетен. А и ние пледираме в едно малко градче в Кънетикът, а не в Ню Йорк или в Чикаго, където подобни намушквания с нож, явно без намерение за убийство, се смятат почти за нормална част от ежедневието. Аз ще направя всичко каквото мога, разбира се… — Гласът на адвоката се понижи и стана меланхоличен. — Но не съм настроен особено оптимистично.

— Какво можете да направите? — запита Бабкок.

— Ще използвам произхода на момчето. Израснало в беден квартал, в мизерно разбито семейство и прочие, и прочие. Както обикновено. Провалянето на една обещаваща кариера в момент на емоционално неравновесие, нещо от този род. Не е кой знае какво. Може би съдът ще разреши да пледираме за едно по-леко наказание, дори за условна присъда.

— Ние с какво можем да помогнем? — запита Бабкок.

Адвокатът разтвори безпомощно ръце.

— Да бъдете свидетели и да обрисувате моралния лик на обвиняемия. Кажете всичко, което смятате, че може да бъде от полза. Не забравяйте, че ще говорите под клетва.

Странд знаеше, че каквото и да каже за характера на Ромеро, то няма да е истина. Да спомене ли за откраднатите томове на „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя?“ Не, ако не иска да види момчето в затвора.

Докато стояха там, по коридора се появи Хиц. Голямата превръзка на бузата му придаваше драматичен вид на едната половина от лицето му. Дрехите просто пращяха на него. Странд забеляза, че панталоните му са разкопчани. Хиц погледна тримата мъже с неприязън, но, се спря и ги поздрави.

— Добро утро, мистър Бабкок. — Той пренебрегна демонстративно Странд. — Баща ми каза, че ще се свърже с вас, сър. Успя ли да ви намери?

— Да, успя — отговори Бабкок.

— Той много се разстрои, като му съобщих за случилото се — добави Хиц.

— Така изглеждаше — рече Бабкок. — Е, ще влизаме ли?

— Не си мислете, че ще облекча положението на Ромеро — продължи Хиц. — Или вашето, мистър Странд.

— Благодаря за предупреждението — каза Странд. — Закопчай си панталоните. Нали не искаш да те подведат под отговорност за обида на съда?

Лицето на Хиц почервеня и той още се бореше с ципа, когато влязоха начело със Странд в съдебната зала, където сержант Лиъри чакаше да даде показания. Сред малкото присъстващи Странд забеляза една млада жена, в която позна репортерката на местния вестник — седеше на първия ред с бележник на коленете и молив в ръка. Бабкок също я видя и прошепна:

— Боя се, че новината бързо се е разчула. Тя не е дошла тук, за да гледа как съдията определя глоби за неправилно паркиране.

Ромеро влезе с полицая, който го беше арестувал. Поне не е с белезници, помисли си Странд. Изглеждаше дребен и слаб в тъмния пуловер, който Странд му бе купил от „Брукс Бръдърс“. Той се усмихна, когато минаваше покрай Хиц, и каза „добро утро“ на директора и на Странд. Адвокатът го придружи до масата, поставена пред съдийската скамейка.

Съдията влезе откъм съдийската стая и всички станаха. Викачът обяви откриването на заседанието и присъстващите седнаха, с изключение на Ромеро, неговия защитник и двамата полицаи, които останаха прави пред скамейката.

Областният прокурор прочете обвинението монотонно и провлечено. Ромеро оглеждаше с любопитство залата, сякаш не се интересуваше какво говори той, а беше заинтригуван от старинната й архитектура.

Областният прокурор свърши и съдията попита:

— Какво ще пледира защитникът?

— Невинен, уважаеми господин съдия — отговори бързо, адвокатът.

Ромеро погледна присмехулно съдията. Съдията се взря в него.

— Аз не признавам този съд — заяви Ромеро.

Странд изохка. Телевизията, помисли си той, хилядите часове с адвокатите от телевизията.

Съдията въздъхна.

— Сега няма да се занимаваме с това, мистър Ромеро. Постановявам да останете на разположение на съда за процеса — каза той. — Определям гаранцията да бъде десет хиляди, долара.

Странд чу как Бабкок ахна. Той слушаше само с половин ухо, докато адвокатът спореше за намаляване на сумата, а областният прокурор подчертаваше сериозността на делото и опасността за ищеца, ако ответникът, който бе признал извършеното от него насилие и не показваше, че се разкайва за това, бъде пуснат да се разхожда на свобода.

— Гаранцията остава десет хиляди долара — произнесе се съдията. — Следващото дело, моля.

Репортерката пишеше, без да вдига глава, когато Ромеро, с полицая и адвоката от двете му страни, тръгна по пътеката към изхода. В момента, в който тримата минаваха покрай Хиц, той вдигна средния си пръст с подигравателен и неприличен жест. Ромеро се спря и Странд си помисли за миг, че той ще се нахвърли върху Хиц. Но Ромеро само каза достатъчно високо, че да го чуе цялата зала:

— И твоето време ще дойде, дебелак такъв.

После се остави полицаят да го изведе навън.

— О, боже господи! — въздъхна Бабкок. Той поклати тъжно глава. — Ужасявам се, като си помисля какво ще напише тази млада дама за сутрешния брой на вестника. — Свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа, сякаш се опитваше да изтрие това, което бяха видели в съдебната зала. — Е — добави той, — по-добре да се прибираме в училище. — В колата на връщане попита: — Алън, мислиш ли, че мистър Хейзън ще иска да внесе гаранцията?

— Десет хиляди долара? — възкликна Странд. — Не бих се осмелил да правя догадки.

 

 

В училището се върнаха по обяд и Странд изпита облекчение, че няма да бъде принуден да вижда никого от учениците или преподавателите, когато Бабкок го свали пред входа на „Молсън Резидънс“. Като слизаше от колата, почувства, че краката му се огъват под него, и се уплаши, че няма да може да стигне до вратата.

— Ако не възразявате — каза той на директора, — бих искал да не се явявам за храна и в клас за ден-два.

— Разбирам — отговори Бабкок. — Ако можех, аз не бих се явявал една година.

— Ще опитам да се свържа с мистър Хейзън. Ако успея, ще ви съобщя какво е казал.

Бабкок кимна и потегли. Странд влезе в пансиона. Мисис Шилър бе коленичила на пода до кофа сапунена вода и с четка търкаше кушетката. Тя се изправи, когато Странд влезе.

— Ама че работа! — Върху пълничкото й майчинско лице, което винаги изглеждаше зачервено, сякаш е стояла пред някаква невидима фурна, бе изписана болка.

— За двайсет години тука никога не се е случвало подобно нещо. — Тя се огледа, като че се страхуваше да не я чуе някой. — Трябва да ви кажа нещо, мистър Странд. Но искам да ми обещаете, че няма да се разчуе.

— За това, което стана снощи ли?

— Да, за снощи.

— Обещавам.

— Може ли да влезем у вас? — Тя говореше шепнешком. — Не съм се качвала горе и някое от момчетата може да е решило да не ходи на обяд, а аз не искам никой да ни чуе.

— Разбира се — отвърна Странд и тръгна пред нея по коридора, отключи вратата и я отвори. Жената влезе след него във всекидневната.

— Мистър Странд — започна тя, — не зная как да ви го кажа, но се боя, че за всичко съм виновна аз.

Беше на границата да се разплаче.

— За какво сте виновна?

— Дето Ромеро намушка онуй момче Хиц.

— Как така? — попита остро Странд.

— Като дойдох снощи, за да ви оправя леглата, беше по време на вечерята и аз си мислех, че всички момчета са вън от пансиона. Чух, че някъде чука радиатор, и се качих да го изключа. Беше в коридора, точно на площадката пред стълбите. Вентилът му се беше нещо повредил и аз се опитвах да го оправя, когато видях едно момче да излиза от стаята на Ромеро. Беше младият мистър Хиц. Попитах го защо не е на вечеря. Отвърна ми, че не бил гладен, бил изял няколко сандвича по пътя на връщане за училище. И си влезе в стаята. Не обърнах внимание. На по-големите момчета им е разрешено да пропускат вечерята в края на празничните дни. Прибрах се у дома, имаме къщичка съвсем близо до училището, с мистър Шилър гледахме телевизия и тъкмо се канехме да си лягаме, когато на вратата се почука. Беше Хесус Ромеро. Трябва да е било след единайсет. Изглеждаше съвсем спокоен. Той винаги е бил спокойно момче, доста зряло за възрастта си, ако ме разбирате какво искам да кажа. Така поне си мислех… преди да се случи всичко това…

Устните й и двойната й брадичка потрепериха.

— Какво искаше?

— Каза, че току-що си бил дошъл. Пътувал през уикенда и изпуснал няколко влака на връщане за Дънбъри. Оплака се, че нещо липсвало от стаята му, някакъв учебник, който му трябвал за първия час сутринта. Не изглеждаше особено развълнуван, макар че аз трябваше да се досетя, че сигурно е нещо важно, за да дойде у нас толкова късно вечерта. Само че след празника, телевизията и всичко останало аз изобщо не мислех… — Тя поклати тъжно глава. — Искаше да разбере дали знам нещо за книгата. Е, мистър Странд… Ако можех да си представя какво е намислил, щях да си мълча до гроб. Но момчетата имат тоя навик да влизат в стаите си и да вземат на заем разни неща… книги, вратовръзки, по някой пуловер… затова му казах, че съм видяла мистър Хиц да излиза от стаята му по време на вечеря. Сега ми иде да си отрежа езика, задето сглупих така.

Тя започна да плаче.

— Не се упреквайте, мисис Шилър — каза Странд.

— Имам слабост към Хесус още от самото начало, мистър Странд. Той се държи така мило и възпитано с мен, толкова е чист, а другите момчета — поне повечето от тях, се отнасят към него като към бездомно куче, и аз мислех, че му помагам по този начин. Той ме попита дали мистър Хиц е носел нещо и аз се опитах да си спомня, но не можах.

— А той как го прие?

— Много спокойно, мистър Странд. Не се издаде, че е намислил нещо лошо. Само ми благодари и се извини, че ни е обезпокоил с мистър Шилър, после си тръгна и аз забравих всичко, докато тая сутрин не чух…

Сълзите вече се стичаха по пълните й бузи.

Странд я прегърна през широките рамене. Усещаше я как трепери.

— Хайде, недейте — рече безпомощно той, — вие не сте виновна.

— Не зная дали Хесус е признал на някого, че аз съм му казала, че мистър Хиц е… — Тя не можа да продължи.

— На никого не е признавал. Нито на мен, нито на мистър Бабкок, нито на полицията, нито на адвоката си, нито пък на някого другиго. Всъщност на мен ми заяви, че е поверително.

— Ако младият мистър Хиц разбере, че аз съм насочила Хесус към него и каже на баща си… На нас с мистър Шилър много ни харесва тук и с мъжа ми ще бъде свършено, ако бащата използва връзките си… той е силен човек, мистър Странд, член е на управителния съвет на настоятелите…

— Сигурен съм, че мистър Бабкок никога няма да позволи да се стигне чак дотам — рече Странд. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Аз нищо няма да кажа, а и младият Ромеро, изглежда, е решил да не намесва името ви, пък и дори да признае какво сте видели, това няма да бъде никакво доказателство в съда…

— Аз не се боя от доказателството. — Тя изтри очи с двете си ръце. — А от мистър Хиц и управителния съвет на настоятелите. Е, стига — опита се да се усмихне жената, — с плач не мога да си взема думите обратно, нали така? — Вдигна престилката и затърка мокрото си лице с подгъва й. — Трябва да се срамувам от себе си. Да го правя на такъв въпрос, когато вие с мисис Странд толкова препатихте, цяло щастие е, че не намушкаха вас, когато сте се спуснали да ги разтървавате. Струва ми се, че сбърках за това момче Ромеро. Вълкът козината си мени, но нрава си не нали?

— Той не е вълк, мисис Шилър — каза Странд.

— Това е преносно, сър — побърза да добави тя. После го погледна внимателно. — Има още нещо.

— Какво?

— Тая сутрин, като чистех кошчето за боклук в сутерена — продължи тя, — намерих едни писма. С момичешки почерк. Вече чух Хиц да разправя, че Ромеро го обвинявал, задето му откраднал някакви писма, та аз ги разгледах. Бяха адресирани до Хесус Ромеро. Любовни писма, много искрени и доста подробни, направо е неудобно да ги четеш, ако позволите, мистър Странд. Момичетата в днешно време употребяват такива думи, каквито на нас и през ум не са ни минавали като млади. Има нещо, което вие трябва да знаете… — Тя се поколеба, като че вземаше някакво решение, погледна смутено Странд и продължи: — Бяха подписани „Каролайн“. Разбира се, в днешно време има много момичета с това име, то е доста разпространено, но знам, че и дъщеря ви се казва Каролайн.

— Какво направихте с тях? С писмата?

— Хвърлих ги в пещта за изгаряне на смет, мистър Странд — отговори мисис Шилър. — Помислих си, че нито вие, нито мисис Странд ще искате да ги прочетете.

— Благодаря ви. Постъпили сте разумно. Има ли нещо друго, което бихте желали да ми кажете?

Мисис Шилър поклати глава.

— Само предайте на Хесус, че съм му благодарна, дето не е набъркал името ми в тая история.

— Ще му кажа.

— Виждам, че мисис Странд е заминала — добави мисис Шилър. — Багажа й го няма в апартамента. Бих могла да ви стъкмя нещичко за хапване…

— Много сте мила. Но не е нужно. Мога и сам да се погрижа.

— Ако промените намерението си, само ми се обадете — каза мисис Шилър. — А сега по-добре да продължа работата си и да видя дали ще мога да изчистя кръвта от кушетката.

Тя се поклони леко с пълното си тяло, нагласи престилката и излезе.

За пръв път, откакто бе прочел бележката на тоалетката в спалнята, Странд се зарадва, че Лесли я няма.