Ъруин Шоу
Хляб по водите (9)

1

Той стоеше до прозореца на хотел „Крийон“ и гледаше към обелиска с изправените на задните си крака каменни коне, издигнат сред внушителното пространство на Плас дьо ла Конкорд. В млечната слънчева светлина на Сена и Парламента в далечината той беше почти пуст, тъй като, както им обясни Хейзън при пристигането им, през август всички напускали Париж. Присъствието на Странд в този град му се струваше едва ли не свръхестествено. Когато Хейзън им каза, че има неотложна работа в Европа, и че компанията, за която работи, ще му отстъпи своя самолет, за да премине океана, и покани Странд е жена му и Линда Робъртс да го придружат, понеже имало място и мразел да пътува сам, той веднага отказа: „Невъзможно.“ Предложи на Лесли да отиде сама, но тя заяви, че няма да тръгне без него. Опита да се извини с болестта си, но вече извървяваше по километър и половина на ден по плажа и истината беше, че бе толкова здрав, колкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст, който е бил пред прага на смъртта само преди шест седмици, а и доктор Колдуел го увери, че пътуването ще му се отрази добре. Поканата на Хейзън го смути с щедростта си, но Лесли толкова много искаше да отидат и той почувства, че би било жестоко от негова страна да я лиши от това преживяване. Елинор също отсече, че било грехота да се отказват от подаръците на благосклонната съдба, която тя им предлагала в лицето на Ръсел Хейзън. Жените, помисли си той, приемат благодеяния по-лесно от мъжете. Беше се съгласил неохотно, но сега, след една седмица, прекарана в Париж, като се разхождаше бавно по улиците, чиито названия знаеше още от младини от книгите, присядаше в кафенетата по тротоарите и сричайки, четеше, „Фигаро“ и „Льо Монд“ — доволен, че не е забравил напълно френския от училище, беше благодарен на Лесли, задето, настоя да дойдат.

В действителност нямаше наложителна причина, която го задържа в Америка в момента. Мистър Бабкок го посети и както бе обещал Хейзън, той се оказа приятен, стеснителен, доста безинтересен дребен човечец. Разговорът им беше тактично кратък и след като той очерта задълженията на Странд, Странд с облекчение установи, че след всичките години като преподавател по история няма да му е необходимо да подготвя предварително уроците си. Лесли отиде до Дънбъри да огледа къщата, в която щяха да живеят, и каза, че се понася. Трябваше им кола, с която тя да ходи до града, но Хейзън им даде старото си комби и мистър Кетли й предаде няколко урока по кормуване. Тя беше нервен шофьор, но издържа изпита още от първия път и вече имаше книжка.

Макар Линда да познаваше купища французи от галерията и от светските си контакти, както се изрази, тя ги посъветва, за да прекарат по-добре през първото си кратко посещение, да гледат единствено какво са създали и събрали французите през вековете, вместо да се захващат със самата нация. Като приеха съвета й за много разумен, те се държаха настрана и по този начин избягнаха емоциите около не съвсем двуезичното общуване. Както каза Линда, бяха успели да си спестят, разочарованието от сравняването на това, което французите са постигнали, и онова, което са станали.

Той разглеждаше забележителностите с мярка, тъй като доктор Колдуел го бе предупредил да не прекалява. Ако се беше опитал да не изостава от Лесли и Линда Робъртс при неуморните им набези по музеи, галерии и черкви, това определено нямаше да бъде посрещнато с одобрение от доктор Колдуел. Той бързо си създаде приятна и удобна практика да прекарва повечето дни сам. Спеше до късно и се събуждаше в огромната красиво обзаведена стая, за да закуси с Лесли. Когато тя излизаше, за да се срещне с Линда Робъртс, той пак си лягаше и спеше още час-два. После, изкъпан и обръснат, се разхождаше бавно и зяпаше витрините по Рю Дьо Фобур Сент Оноре или по Рю дьо ла Пе, възхищавайки се от богатството на изложените стоки, но без да жадува да ги притежава. За обяд се срещаше с жените в някое бистро и слушаше със забавно безпристрастие описанията им на съкровищата, които са видели сутринта, после се връщаше в хотела за следобедна дрямка, без да бърза, доволен да остави Париж с неговата суетня за известно време, преди да излезе пак и да седне на някоя открита тераса с вестниците, приспиван от звученето на не съвсем разбираемия за него език, като хем четеше, хем гледаше леко усмихнат оживения поток от пешеходци, одобрявайки без похот хубавите, добре облечени жени и момичета, които минаваха, и изпълнен с любопитство към японските туристи, които като него бяха в Париж само временно.

Самият Хейзън се появяваше съвсем рядко. Всеки ден летеше до различни градове — Виена, Мадрид, Цюрих, Мюнхен, Брюксел, в старанието си, както той се изразяваше, да оправи международната бъркотия. Няма да ви липсвам — каза той на Странд. — Линда познава Париж по-добре и от французите, така че не бихте могли да имате по-добър екскурзовод.

Едно от нещата, които Линда знаеше за Париж, бе къде се намират най-добрите ресторанти, които са отворени през август, и за първи път от двайсетия си рожден ден Странд забеляза, че започва да пълнее и да си ляга всяка вечер леко пиян от френското вино.

Хейзън беше поканил и Каролайн да дойде с тях, но тя каза с неочаквана нововъзприета сериозност, че не може да прекъсне тренировките си. Когато не ходеше в малката ветеринарна клиника, тя тренираше с часове всеки ден с треньора на Истхамптънската гимназия, вече бе подобрила времето си на сто метра и сега се опитваше на двеста и двайсет.

— Не смея да дойда — рече тя, когато й съобщиха, че Хейзън е включил и нея в поканата си. — Цял живот мога да гледам Европа, но това лято трябва да постигна по-висок резултат. Не мога да си представя, че ще се явя в Аризона и ще се проваля и всеки ще пита: „Какво прави тази дебела кобила на състезанието?“

Хейзън се съгласи с нея и увери Странд и жена му, че семейство Кетли ще се грижат отлично за нея. Мистър Кетли беше започнал да проявява интерес към нейните нови занимания и бе намерил една книга за диети на спортисти, от която жена му й приготвяше специални ястия.

Така че човекът, който стоеше в светлината на късното следобедно слънце до прозореца на голямата стая и гледаше сърцето на страната, която бе обичал от разстояние и никога не се бе надявал да види, беше спокоен и вкусваше умерено непознати радости на петдесетгодишна възраст.

 

 

Хейзън се завърна вечерта от Мадрид навреме, за да ги заведе в един малък изискан ресторант, в който предлагаха бургундска кухня и съответните вина. Той беше в празнично настроение и се шегуваше с оберкелнера как са се повишили цените в „Ла Таш“, откакто ходил там за последен път. Странд не видя листа с вината, но от цифрите в менюто можеше да предположи, че вечерята за четиримата ще надхвърли двеста долара. Когато ги настаниха във великолепната стая в хотела срещу Плас дьо ла Конкорд, той се опита да възрази пред Хейзън срещу това разточителство.

— Глупости — рече Хейзън, — да вкусиш от разкоша, е част от възпитанието на всеки интелигентен човек.

Лесно е да го каже, помисли си Странд, за човек, който е наследил къща с шестнайсет спални.

Линда Робъртс, която дочу разговора им, после му подхвърли:

— Не разваляйте дядомразовския му комплекс. Той много се сърди, когато реши, че хората се опитват да му попречат да раздава дарове на нас, селяните.

С това „нас“ тя дипломатично включва и себе си, помисли си Странд, типично за добрия характер на Линда. Благодарността му към нея нарастваше с всеки изминал ден, като виждаше как тя отдава цялото си време, за да направи престоя на Лесли колкото може по-пълноценен и как грее лицето на жена му, когато се връщаха от някой следобед, прекаран из галериите, или от посещение в ателието на млад художник, който според Линда непременно щял да се прочуе в бъдеще.

— Ако тук човек не може да рисува — казваше тя, като въодушевлението й от града надделяваше над обикновено добре развитото й критично чувство, — значи никъде не би могъл.

По време на вечерята с шунка, флейка по винарски и плодова торта Линда заяви:

— Прекосявала съм океана четирийсет и пет пъти, но сега ми е най-хубаво. — Тя вдигна чашата си. — Мисля, че трябва да пием за компанията, която направи това възможно.

Така всички пиха щастливо за себе си.

Хейзън пи доста и когато стигнаха до кафето, беше станал сърдечен и весел.

— Хрумна ми една идея — каза той. — Имам на разположение три дни, преди да замина за Саудитска Арабия, и предлагам да ги използваме най-рационално. Лесли, ходила си в долината на Лоара?

— Та аз едва съм ходила в Ню Хейвън — отвърна Лесли, поруменяла от виното. Тя си беше купила нова рокля, понеже Линда и бе казала, че едно момиче не може само да мине през Париж, а трябва и да има нещо, което да покаже след това от него. Роклята много й отиваше, беше с цвят на сини сливи, тясна и с предизвикателно дълбоко деколте, което откриваше медния й хамптънски загар с примамливите очертания на бюста.

— Моята лъскава премяна — описа я тя на Странд, като се обличаше. — Надявам се, че не си ужасен.

— Направо съм очарован — успокои я предано Странд, без да преувеличава много.

— Защо не си вземем кола под наем утре сутринта и не отидем да видим замъците и да пийнем от хубавото бяло вувре? — предложи Хейзън. — А ако още правят музикални спектакли със светлинни ефекти, нашият приятел Алън ще може да си опресни знанията по френска история.

— В Шенонсо — обади се Странд, фукайки се малко — Екатерина Медичи заповядвала в двора да измъчват затворници, за да забавлява дамите и господата, които й гостували.

— Ах, тези кръвожадни французи! — възкликна Хейзън.

— От това, което съм чел — продължи Странд, — знам, че вече са преустановили тази практика. Поне като публично развлечение.

— Сега го правят за печалба. С американците. В търговията и политиката. Но след един-два века — каза Хейзън — може пак да подновят мъченията на затворници. Както и да е, това няма да се случи през следващите три дни, освен ако не се смени правителството. Какво ще кажете, ще можем ли да се приготвим до десет часа сутринта?

— Ръсел — обади се Линда, — толкова много си скитал тези дни, та си мисля, че би могъл да поседиш ден-два на едно място. Защо не отлетим за Ница и не отидем в моята вила в Мужен? Чух, че там сега времето е божествено и градината е най-хубава.

Хейзън се намръщи.

— Линда — произнесе той с изненадваща острота, Лесли й Алън не са прелетели пет хиляди километра, да киснат в някаква проклета градина. Те могат да седят в моята градина, колкото си искат, като се върнат. Пък й без това казах на пилотите, че три дни са свободни. Те имат нужда от почивка.

— Винаги можем да летим до Ница с „Ер Франс“ — отвърна Линда. — Като всички останали хора. А долината на Лоара ще бъде претъпкана с туристи. Ще имаме късмет, ако си намерим хотел.

— Остави ме аз да се грижа за това — каза Хейзън, повишавайки тон.

— Срамота е Лесли и Алън да се върнат вкъщи, без да са видели къщичката ми в Мужен — настояваше Линда. — Сигурно вече им е втръснало от хотели. Поне аз така се чувствам. Във Франция, освен хотели има и други неща.

— Би било срамота да се върнат в Америка, без да са видели Вердюн и Мон Сен Мишел, катедралата в Руан и пещерите в Ласко, и милион други неща — провикна се Хейзън, — но имат само две седмици. Боже, Линда, ти си ужасен инат.

— Лесли, Алън — обърна се Линда към тях. — Вие какво бихте искали да правите?

Лесли погледна бързо Странд, очаквайки някакъв знак. Странд би предпочел да си остане в Париж и да прави това, което правеше, откакто бяха пристигнали. Но раздразнението в гласа на Хейзън не беше за пренебрегване.

— Сигурен съм — отговори тактично той, — че Лесли много би искала да види къщата ти, Линда. Но знам, че ще съжалява, ако пропусне възможността да види замъците.

Лесли му отправи бегла усмивка на признателност.

— Ето — каза Хейзън със задоволство, — всичко е ясно. И без повече глупави спорове, Линда. Ако има нещо, което мразя, то е да се спори, когато си на почивка. Достатъчно спорове слушам в службата.

— Случвало ли ти се е да губиш някога, Ръсел? — попита тихо Линда.

— Не — засмя се Хейзън, възвърнал доброто си настроение.

— Радвам се, че не работя при теб — каза Линда.

— И аз. — Той се пресегна, взе ръката й и я целуна снизходително. — Значи… в десет утре сутринта. Спортно облекло…

— Лесли — каза Линда, — знаеш ли какво можем да направим, като се отървем от този грубиян — можем да го оставим да си върви сам в Америка със своята летяща играчка, да отидем двете до Мужен и да се върнем вкъщи, когато намерим за добре.

— Би било чудесно — отвърна Лесли, — само че аз ще трябва да се прибирам и да започвам да се приготвям за преместването. — Трябва да бъдем в Дънбъри до десети септември. Може би догодина. Тъкмо ще имаме какво да очакваме с нетърпение, нали, Алън?

— Аз вече го очаквам с нетърпение — Отговори Странд. Ако изобщо има друга година, помисли, си той, щом го каза.

 

 

Лежеше в леглото и гледаше как Лесли се реши по нощница пред огледалото на тоалетката.

— Хубава вечер, нали? — рече той.

— Много хубава — съгласи се тя. — Като всички останали. С изключение на лекото спречкване между Ръсел и Линда.

Известно време той лежа смълчан.

— Кажи ми — рече най-после, — правилно ли отговорих, че би предпочела да отидеш на Лоара вместо на вилата на Линда?

— Да, правилно — отвърна тя, равномерно и плавно движейки ръката си нагоре-надолу — макар да не беше вярно. Вече съм преситена от разглеждане на забележителности. Няколко дни, прекарани в една градина на юг, щяха да бъдат чудесен завършек на пътуването ни.

— Тогава, защо не го каза?

Лесли тихо се засмя.

— Миличък — отговори тя — ваканцията е негова.

— Май че нямахме особен избор.

— Никакъв. — Тя престана да се реши и се погледна в огледалото. — Мислиш ли, че изглеждам по-млада, отколкото преди две седмици?

— С няколко години — отвърна той.

— И на мен така ми се струва. — Тя продължи да се реши. — И все пак, бих искала поне веднъж да видя Средиземно море.

— Следващия път, като дойдем в Европа — рече той, — сами ще си поемем разноските.

— Следващия път — промълви тихо тя, — кой знае дали ще има следващ път?

Той се обезпокои от ехото на собствените си мисли. Смътно почувства, че тази вечер и двамата се нуждаят от утеха, и едва не я повика в леглото си, за да спят прегърнати. Но нищо не каза. Не знаеше дали да се гордее с благоразумието си, или да се презира за малодушието си. Затвори очи и заспа под коприненото шумолене на косата на жена си, която тя разресваше в тъмната стая.

 

 

Когато Странд, Лесли и Линда Робъртс слязоха от своите съседни стаи във фоайето в десет часа на следващата сутрин, очакваше ги изненада. Хейзън ги посрещна с една фрапантна на вид блондинка, която носеше елегантно черно дипломатическо куфарче. Тя беше облечена строго в прост вълнен костюм и обута с ниски обувки.

— Това е мадам Аркур. — Той произнесе името й по френски маниер, изпускайки последното „т“^[1]. — Тя работи в нашата кантора тук и ще ни кара. Ние заминаваме заедно за Саудитска Арабия и имаме да уточним някои служебни въпроси, преди да тръгнем. Не се безпокойте, не е необходимо да говорите с нея на френски. Майка й е англичанка. — Той изстреля всичко това на един дъх, сякаш се притесняваше малко от неочакваната поява на мисис Аркур.

— Мистър Хейзън винаги бърза да го каже, когато ме запознава с американци — рече жената с усмивка. Служебната строгост изчезна от лицето й, а гласът й бе тих, спокоен и приятен, тя не изговаряше напълно всички думи, но акцентът й не беше така дразнещ като английския. — Изглежда, не иска да го обвинят нито за миг, че има предпочитания към французите.

— Тя е адвокатка — обади се Хейзън. — Аз си имам работа с френски адвокати само при крайна необходимост. Е, багажът е в колата. Да тръгваме ли?

Той се упъти навън с мисис Аркур, а другите ги последваха.

— Значително подобрение в сравнение с нашия стар познат Конрой, как мислиш? — прошепна Странд.

— Да, поне в козметично отношение — отвърна Лесли.

Пред вратата ги чакаше огромен черен кадилак, мисис Аркур седна на мястото на шофьора, а Хейзън се настани до нея.

— Мисис Аркур ще шофира — каза той. — Аз не обичам да карам, а ако пусна Линда зад волана, сигурно ще трябва да скоча от колата още преди да стигнем до Порт Сен Клу, знам, че Алън няма книжка, а за френските пътища Лесли е още твърде нова в този занаят. Добре ли сте отзад?

Макар че беше казал спортно облекло, той самият носеше тъмен костюм и бяла риза със стегната яка и тъмна вратовръзка, което накара Странд да се почуди какво ли пък би облякъл тогава за погребение. Въпреки че бе понапълнял в Париж, неговата яка, както чувстваше с неудобство, разкриваше част от адамовата му ябълка съвсем не по модата.

— Екстра сме — отвърна Странд. — Не би могло да бъдем по-добре.

Мисис Аркур запали и колата потегли. Тя караше умело и уверено в слабото улично движение.

Беше прекрасна утрин, слънчева, но не много топла, и Странд се облегна доволно назад, изпитвайки наслада да гледа парижките здания, а после зелената хълмиста местност, в която се движеха, когато минаха през тунела под Сена и продължиха на юг.

Спряха в Шартр и влязоха в катедралата. Странд искаше да може да я разглежда с години, за да види всичко, но Хейзън беше явно ядосан от шумна група германски туристи, чийто екскурзовод им говореше на техния език на висок глас, който подхождаше за политическо събрание.

— Дайте да се махаме оттук — изръмжа Хейзън, след като бяха постояли само десетина минути. — Гладен съм. — Отказа обаче да обядват в Шартр. Препоръчвам катедралата, но не и храната. — Каза им, че само на половин час път край шосето имало чудесно място.

Направиха си великолепен обяд на открито в една градина, Хейзън пак се развесели и поръча две бутилки монтраше^[2] с пъстърва като на шега не разрешаваше на мисис Аркур да пие от него, понеже шофирала, а товарът на кадилака бил ценен. Тя слушаше учтиво, но почти не вземаше участие в разговора. Седеше мълчаливо, изопнала гръб, почти скована, сякаш празничната атмосфера не я включваше и тя не можеше да се освободи от съзнанието, че е само една служителка и че шефът й присъства там. Внимателно заключи колата, тъй като остави дипломатическото куфарче на предната седалка.

Но докато Странд и Лесли вървяха към колата след другите, Лесли каза:

— Това е абсолютна фалшификация.

— Кое е фалшификация? — попита озадачен Странд.

— Целият този театър с младата служителка и нейния голям шеф — рече Лесли. — Той е за пред нас.

— О, Лесли!

— Не е необходимо да си детектив, за да разбереш каква работа имат да вършат в долината на Лоара, преди да отлетят за Саудитска Арабия.

— Не ти вярвам — каза Странд, малко слисан от враждебните нотки, които усети в гласа на жена си. — А дори да си права, не е наша работа.

— Просто не обичам хората да мислят, че могат да ме правят на сляпа, нищо повече — промълви Лесли със стиснати устни. — Мадам Аркур! Хладнокръвна двойка са тези двамата.

Странд изпита облекчение, когато стигнаха до колата. Нямаше желание да продължава този разговор.

Стаите на всички бяха на един етаж в хотела в Тур и Странд забеляза злобното проблясване в очите на Лесли, когато видя, че техните стаи с Линда са в единия край на коридора, а стаите на Хейзън и мисис Аркур, която пак носеше черното куфарче, в другия.

— Какво мислиш, че има в това куфарче, дето го мъкне навсякъде? — попита Лесли.

— Промишлени тайни — отвърна Странд. — Ръсел ми каза, че преговаря от името на една компания, която предлага да построи атомна централа в Саудитска Арабия.

— Аз пък мисля, че е тоалетна чанта — подхвърли Лесли.

— Боже мой, Лесли!

Тя само се изсмя и влезе в тяхната стая.

 

 

Лесли продължи да се държи сдържано и хладно към жената и на другия ден, когато посетиха Шамбор и Шенонсо, но дори да бяха забелязали това, нито Хейзън, нито мисис Аркур го показваха. Ала Лесли не скри удоволствието си от великолепните постройки и докато стояха в симетрично подредената градина и гледаха галерията на Шенонсо с каменните колони над река Шер, рече на Хейзън:

— Само този миг си заслужава пътуването.

После го целуна по бузата.

Хейзън се усмихна щастливо.

— Нали ви казах, че това ще бъде сто пъти по-добре, отколкото да киснем и да се потим в някаква си градина, докато ни ядат комарите. — Той изгледа кръвнишки Линда. — Надявам се, че следващия път ще ходим, където аз реша, без да е необходимо да ти връчвам призовка.

— Има комари само след дъжд — отвърна с достойнство Линда, — а цяло лято не е валяло.

— Ето че пак почваш. Знаеш, че лъжеш. — Хейзън се обърна към другите: — Чувате ли я какво говори? Само след дъжд.

— Моля ви — обади се Лесли. — Нека има мир и спокойствие. Престани да дразниш горкия човек, Линда.

— Точката му, на кипене е толкова ниска — каза Линда и се усмихна, — че понякога не мога да се стърпя да не видя колко бързо ще започне да излиза пара.

— Ниска точка на кипене! Мисис Аркур, вие ме познавате от много години и сте ме виждали поставян на изпитание по изключително важни въпроси, на жестоко изпитание заради разни мошеничества, груба проява на некадърност и явни задкулисни интриги. Виждали ли сте ме някога да избухвам? — Вече и на Хейзън му беше станало забавно.

— В мое присъствие винаги сте били образец на приличието, мистър Хейзън — отговори сдържано мисис Аркур.

— И вие в момента — вметна Хейзън и се присъедини към общия смях.

Но когато се прибраха в стаята си в хотела, за да се приготвят за вечеря, Лесли забрави дружеския им смях следобед.

— Чух нещо за тази мадам Аркур днес — рече тя.

— Какво? — въздъхна мислено Странд. Жената беше започнала да му харесва. Изглеждаше скромна, интелигентна и весела и присъствието й сякаш повдигаше настроението на Хейзън и го правеше още по-приятен за компания.

— Няма никакъв мосю Аркур. Тя е разведена.

— Откъде знаеш?

— Линда ми каза. Последния път, когато са били заедно с Ръсел в Париж, младшата адвокатка също е била през цялото време там. Разведена.

— Разводът не е тежко престъпление. Повечето хора, които познаваме днес, са разведени.

— Просто си помислих, че може да ти е интересно. Изглеждаш толкова заинтригуван от тази дама, та реших, че може да те интересува и семейното й положение.

— Моля ти се, Лесли — каза раздразнено Странд, — просто се държа нормално учтиво.

— Всички се държат толкова нормално учтиво — в гласа на Лесли прозвуча опасна нотка. — „В мое присъствие винаги сте били образец на приличието, мистър Хейзън“ — изимитира тя английския акцент на мисис Аркур. — Мистър Хейзън! Мислиш ли, че и в леглото му вика мистър Хейзън?

— Престани, Лесли — сряза я Странд. — Говориш глупости.

— Я не ми дръж такъв тон! — извика тя. После се сви на стола, вдигна ръце, за да закрие лицето си, и се разплака.

Странд беше толкова слисан, че в първия миг не можа нищо да предприеме. После се приближи до нея, коленичи и я прегърна.

— Извинявай, мила. Май прекалено много ходихме на слънце днес и двамата сме се поуморили.

Тя отблъсна буйно ръцете му и продължи да плаче, размазвайки грима си.

— Остави ме! Остави ме на мира!

Той се изправи бавно и тръгна към вратата.

— Отивам долу — рече тихо. — Като слезеш, потърси ме в бара.

И затвори безшумно вратата зад гърба си.

 

 

Когато другите го намериха в бара, Лесли още не беше дошла. Прекара сам половин час, мъчейки се да разбере какво й става, но не успя да стигне до никакво заключение. Тя беше емоционална жена, но не и неразумна, така че нейното избухване бе необяснимо за него. Никога не й беше давал повод за ревност и винаги когато се бе случвало да се възхищава открито на някоя хубава жена, тя се шегуваше леко с него. Реши, че й са се струпали твърде много нови и различни впечатления за прекалено кратко време. На другите обясни, че Лесли е уморена и е полегнала за малко и могат да започнат вечерята без нея.

Бяха още на първото ястие, когато Лесли влезе в ресторанта. Беше се гримирала наново, усмихваше се и изглеждаше спокойна.

— Извинявайте, че закъснях — каза тя, като сядаше на стола, който Хейзън й подаде. — Денят беше дълъг. Умирам от глад. Всичко има прекрасен вид и аромат. Благодаря, Ръсел. Вие какво сте си поръчали, мисис Аркур? Изглежда особено хубаво.

— Топла местна наденица и топла салата от картофи — отвърна мисис Аркур.

— Чувала съм, че мъжете обичат жени с добър апетит — рече Лесли и Странд отново започна да се безпокои за нея. — И аз ще си взема същото. Много ще ви бъда благодарна, ако го поръчате вместо мен. С моя френски никога не знам какво са ми донесли, докато не го опитам.

Вечерята вървеше нормално, като през повечето време Хейзън и Линда говореха за вино и защитаваха провансалските вина, макар че Лесли каза две-три добри думи за някои марки калифорнийско бяло вино.

— Утре — обяви Хейзън, когато им поднесоха десерта — приключваме с разглеждането на забележителности. Мисис Аркур сподели, че има приятел в тази област, собственик на лозе и изба, където се бутилира вувре, било наистина много хубаво. Ще му отидем на гости сутринта и ще опитаме някои вина. Съгласни ли сте всички?

Всички бяха съгласни. Странд реши, че от утре ще започне да се обръща към мисис Аркур на малко име, ако изобщо разбере какво е то.

— Казва се Ларименди — обади се мисис Аркур. — Говоря за винаря. Той е баск, но се е влюбил в Турин. Бяхме състуденти в правния колеж, но той реши да зареже правото заради гроздето. Умен човек. Едва не се омъжих за него, като видях всички онези красиви бутилки в избата му. Очарователен е, но толкова много пие от собствените си произведения, че се съмнявам дали би имало особена полза от него като съпруг…

Докато тя говореше, Странд забеляза как една висока жена със сиво вълнено палто, което идеално подхождаше на сребристия цвят на косата й, влезе в ресторанта и се спря на вратата с такъв вид, сякаш търсеше някого. После се отправи към тяхната маса. При приближаването й към Хейзън, който седеше с гръб към залата, на Странд му направи впечатление, че тя е внушителна жена, с хубаво скулесто лице и дълъг остър нос, като в портретите на английските красавици от осемнайсети век. Тя спря зад Хейзън, изгледа го за момент, после се наведе и го целуна по темето.

— Добър вечер, скъпи Ръсел — каза тя. Гласът й беше рязък, а ударението върху „скъпи“ бе поставено иронично.

Хейзън се завъртя на стола си и погледна нагоре.

— Боже мой, Катрин, какво правиш тук?

Той бързо стана, изпускайки с трясък лъжицата, която държеше в чинията, а салфетката му падна на пода.

— Дойдох да видя как е мъжът ми — отвърна спокойно тя. — В случай че си забравил, става дума за теб, Ръсел.

След тези нейни думи около масата настъпи тягостно мълчание. Очите на мисис Хейзън бяха безизразни, зениците й странно разширени и Странд се почуди дали тя не е под въздействието на опиати.

Откъде разбра, че съм тук? — Тонът на Хейзън беше враждебен.

— Не по твоя вина, скъпи. Обажданията ти са редки и съвсем нередовни, нали? В кантората ти бяха достатъчно любезни да ми кажат. А, разбира се, и приятели в Америка бързо ме осведомяват какво правиш. Цели дузини приятели. — Тя огледа бавно масата, като спря за момент преценяващ поглед върху всеки един. — О — възкликна тя, — виждам, че твоят портативен харем е с теб. А тази хубава двойка сигурно са семейство Странд, за които толкова много съм слушала.

Странд се изправи, тъй като не знаеше какво друго да стори. Хейзън сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.

— Добър вечер, Линда — продължи жената, — радвам се да видя, че изглеждаш така добре. Надявам се, че милият Ръсел се грижи за теб.

— Да, много се грижи — отговори Линда, като размърда смутено ръцете си. — Както винаги.

Жената кимна.

— Както винаги — повтори тя. После се обърна към мисис Аркур. — А вие, мадам Аркур, както виждам, още сте на линия, да използвам този спортен термин, който може да се сметне за подходящ в случая.

Мисис Аркур сгъна салфетката си и стана с достойнство.

— Ако може да ме извините, мистър Хейзън — каза тя, — бих искала да се прибера в стаята си.

— Разбира се, разбира се.

Хейзън говореше дрезгаво, сякаш гърлото му изведнъж се беше свило.

Мисис Хейзън се извърна и проследи с поглед излизането на мисис Аркур от ресторанта и не се обърна към масата, докато тя не изчезна през вратата.

— Възхитителна е — каза тя, без да се обръща специално към някого, — как успява да се поддържа така. Одобрявам такива жени, които не се изоставят. Ръсел, не смяташ ли, че вече е време да ме запознаеш с новите си приятели?

— Мистър и мисис Странд — измърмори Хейзън.

— Много ми е приятно най-после да се запозная с вас — рече мисис Хейзън. — Надявам се, че вече сте се оправили от преживяването си в Атлантическия океан, мистър Странд?

— Да, благодаря — отвърна Странд, тъй като беше ясно, че мисис Хейзън очаква от него да каже нещо и може да стои няколко минути и да мълчи укоряващо, ако не й отговори. — Най-вече благодарение на усилията на вашия съпруг и на мисис Робъртс — добави той, опитвайки се да направи момента социално поносим. — Заедно с мистър Конрой, когото познавате, предполагам. На тях дължа живота си.

— Ах, преданият Конрой. Винаги на разположение. Макар да не знаех, че освен другите си задължения изпълнява и ролята на спасител. — Понякога в начина й на говорене се появяваше претрупаният реторичен ритъм, който сигурно бе усвоила от съпруга си. — Да — продължи тя, — мъжът ми е много известен като спасител. Освен по отношение на собственото си семейство. Не знаех обаче, че Линда е добавила още едно добро дело към списъка на останалите.

— Катрин, започваш да притесняваш всички присъстващи. — Хейзън се огледа с трескав поглед. До тяхната маса седяха четирима английски туристи на средна възраст и явно проявяваха интерес към разговора им. — Утре следобед ще бъда в Париж. Защо не поговорим там?

— Утре няма да бъда в Париж — отвърна спокойно мисис Хейзън. — Тръгнала съм с кола на почивка в страната на баските и ми е по-удобно да разговарям тук. Освен това… — Тя заобиколи масата и отиде до празния стол на мисис Аркур. — Смятам, че една чаша вино ще ми дойде добре. Останало ли е нещо в бутилката, Ръсел?

Тя седна решително.

— Лесли, Линда — обади се Странд, — мисля, че ще бъде най-разумно да си отиваме.

Лесли се надигна, но мисис Хейзън я хвана здраво за ръката.

— Моля ви, останете. Бих се чувствала страшно виновна, ако разваля милата компанийка на Ръсел. Освен това имам да казвам някои неща на нашия домакин, които мисля, че трябва да чуете…

— Моля ви, махнете си ръката — рече Лесли. — Ние с мъжа ми си тръгваме.

Мисис Хейзън продължи да стиска ръката на Лесли.

— Ако някой си тръгне, предупреждавам ви, че ще започна да пищя — заплаши тя. — Силно.

Лесли се опита да си издърпа ръката и мисис Хейзън се разпищя. Писъкът й бе див, стряскащ и пронизителен като вой на сирена. Когато млъкна, в цялата зала цареше тишина и другите присъстващи седяха неподвижно, като че ли бяха замразени на местата си с някаква нова и опустошително скоростна технология. Мисис Хейзън се усмихна и пусна ръката й. — Мистър Странд, Ръсел, предлагам и вие да седнете. Ръсел, виното е близо до теб. — Тя взе една чаша от масата и я подаде на съпруга си. — Моля те, ако обичаш.

— Седнете, Алън — каза дрезгаво Хейзън. — Тази жена е луда. — Той също седна. Ръката му трепереше, докато изваждаше виното от кофата с леда и наливаше в чашата на мисис Хейзън.

Тя отпи изискано.

— Едно нещо трябва да ти се признае, Ръсел — винаги си разбирал от вина. Трябва да ви се извиня, дами и господа, за крайните мерки, които се наложи да предприема, но по-слабите мерки не успяваха, като например писмата, които оставаха без отговор по три години, и безбройните презокеански телефонни обаждания и сега може би това е единствената възможност да изразя какво мисля в присъствието на други хора, които, така да се каже, да бъдат свидетели и да могат после да разкрият истината, ако стане нужда. Ръсел… — Тя млъкна като оратор на трибуна и отпи още няколко глътки от виното си. — Ръсел, това, което искам да ти кажа, е, че ти давам възможност за избор. Готова съм на две неща. Ще заведа дело за развод със солидно, много солидно осигуряване, с огромно осигуряване, или ще се самоубия.

— Катрин — обади се Линда, — това е лудост.

— Линда — отвърна мисис Хейзън, — винаги си говорила прекалено много. Както виждам, не си се преборила с този навик. — После се обърна към Хейзън, който седеше със затворени очи и наведена глава като старец, дремещ в ъгъла. — Ръсел — продължи тя, — знаеш, че мога да се грижа достатъчно добре за себе си, така че не го правя от алчност. Откровено казано, искам единствено да те уязвя. За всичките години, през които си ме тормозил, пренебрегвал, презирал и любил, сякаш това е най-тежкото наказание, което трябва да изтърпиш…

— О, по дяволите — възкликна Хейзън, без да отваря очи и да вдига глава, — по дяволите, по дяволите, по дяволите!

— С една дума, тъй като вече не се надявам на нищо друго, искам да си отмъстя — продължи мисис Хейзън със зловещия равен тон, с който беше започнала тирадата си, като някой, който чете предварително приготвена и внимателно репетирана реч. — Да си отмъстя за това, че разруши семейството ни, че прогони дъщерите ми, като разруши цялата им самоувереност и ги превърна в празноглави долни уличници, чието единствено желание е да избягат колкото се може по-далече от семейството си. И най-накрая да си отмъстя, задето уби сина ми и после се опита да хвърлиш вината върху мен…

Най-после Хейзън вдигна главата си я изгледа свирепо.

— Ти го развали, ти го направи педераст, ти забавляваше извратените му приятели в собствения ни дом, ти знаеше, че си блъска хероин и бог знае какво още, и му даваше пари да си го купува…

— А ти го караше да се чувства безполезен. Ти не можа да го превърнеш в свой божествен образ и подобие на прочут капиталист — каза мисис Хейзън, думите бяха започнали вече да изскачат от устата й отмъстително, пукайки като счупено стъкло. — Затова го заряза и го остави да мисли, че никой не го е грижа дали е жив, или мъртъв.

Странд се опита да се свие в себе си, да стане невидим, да престане да чува и да разбира. Погледна Лесли. Тя плачеше със сгърчено лице. Два пъти сълзи за една вечер, помисли си той машинално. Само това можа да му хрумне.

Изведнъж тонът на мисис Хейзън стана делови.

— И така. Ако ми създадеш трудности при развода, ако щедростта ти не се прояви достатъчно, за да осигуриш жена си, ще се постарая да дам гласност на пълния списък на твоите завоевания — на всичките там глупави госпожи Аркур, секретарките, закръглените женички на нашите приятели, които толкова любезно подкрепяш в бизнеса и политиката, пухкавите артистки, които те утешаваха и ти помагаха да забравиш фригидните прегръдки на жена си. Имената им биха представлявали много интересно четиво в някои вестникарски рубрики.

— Ти си вещица — прошепна Хейзън.

— Ако е тъй, ти ме направи такава. За това също не мога да ти простя. Но да се върнем пак към списъка на покупките — каза мисис Хейзън почти радостно. — Можеш да задържиш къщата в Ню Йорк. Тя е гробница, пък и без това винаги съм я мразела, още от първия ден в нея витаеше светият дух на твоя любим баща. Но ще получа къщата в Хамптънс с всичко в нея.

— Аз съм израснал в тази къща — рече Хейзън.

— Ще се помъча да забравя този факт, когато се преместя там и се опитам отново да върна дъщерите си в нея — каза мисис Хейзън. — Надявам се, че вие, мистър и мисис Странд, и вашето домочадие, към което моят мъж изпитва твърде странна привързаност, ще имате достатъчно време да се махнете оттам заедно с багажа си, преди да дойда. Надявам се, че вкусът ви към по-изискан начин на живот не ви е разглезил за скромната обстановка, в която сега ще трябва да се върнете. Аз предпочитам сама да си избирам за гости паразитите, чиито вкусове и навици са близки до моите. Не обичам китаристи, атлетки, млади жени, които живеят открито с мъже, без да са свързани законно, нито си падам по художнички — аматьорки и дребни даскали, които развяват дъщеричките си пред един стар глупак.

— Може да спрете дотук — прекъсна я Странд, като си мислеше: боже, сигурно някой изпраща ежедневен бюлетин на тази ужасна жена. — Вие сте неприятна и противна и ние си отиваме. Не ме интересува, дори да пищите толкова силно, че да ви чуят в Лонг Айланд. Хайде, Лесли. Линда, мисля, че и ти се наслуша достатъчно.

— И още как — отвърна Линда и двете с Лесли станаха.

Лесли бе престанала да плаче, когато мисис Хейзън започна да говори за тяхното семейство, и Странд забеляза, че е бясна. Но беше неподготвен, когато видя как тя се обърна и удари с всичка сила мисис Хейзън през лицето.

— Лесли! — извика Странд. — Стига толкова.

Мисис Хейзън продължи да седи, без да мръдне, без дори да вдигне ръка към лицето си, сякаш бе очаквала удара и го посрещаше с удоволствие.

— Ръсел — каза Странд, — ако послушате съвета ми, бих ви предложил да приемете любезното предложение на жена си да се самоубие.

— И на вас няма да ви се размине — промълви тихо мисис Хейзън. — Той ще ви унищожи с доброжелателността си. Някой път ще сбъркате, той ще се разочарова от вас и ще ви зареже с всичките ви надежди и планове, без да ви погледне дори. Помнете ми думата, глупави, алчни нещастници, празникът ви скоро ще свърши. — Тя подаде чашата си на Хейзън с думите: — Мисля, че бих искала още малко вино, скъпи.

С Лесли и Линда от двете му страни Странд тръгна към вратата през смълчаната зала, пълна с хора.

Излизането им трая цяла вечност.