Ъруин Шоу
Хляб по водите (22)

9

Часовникът му беше безполезен в тъмното и той нямаше представа колко дълго е вървял, когато реши да се връща обратно. Не стигна до никакви решения, просто знаеше, че иска да избяга от къщата. Сега, когато беше сам в сивия мъглив свят, равномерното движение на крайниците му през меката, всепоглъщаща мъгла го успокои и хипнотизира до състояние, в което освен следващата стъпка, друго нямаше значение, нищо не привличаше вниманието му, само сменящите се призрачни сенки на дърветата, покрай които минаваше. Но когато тръгна да се връща обратно в тъмнината, разбра, че се е загубил. Беше вървял безцелно по разни пътеки и дъгообразни дюни, като ту от едната, ту от другата му страна се изпречваха неясни силуети, за които предполагаше, че са изоставени през зимата къщи. Не чуваше никакви гласове, не видя нито една птица.

Дори на ярка слънчева светлина той нямаше да познае околността. Предишните му разходки бяха все по брега. В градчето бяха ходили само с кола, която някой друг караше и затова не беше изучил географията на района. Той самият не се тревожеше, че се е загубил, но знаеше, че Лесли сигурно се е прибрала вече и се безпокои от отсъствието му. Ускори ход и стигна до задънена улица, където в края на алеята за колите се издигаше къща със спуснати капаци, заобиколена отвсякъде е гора.

Тръгна наслуки, но не можеше да разбере дали се движи на север, на юг, на изток или на запад. Започна да се уморява, лицето му беше мокро от потта и от мъглата. Дръпна шала от врата си и го натъпка в джоба. Никога не се бе чувствал толкова градски човек. Свикнал с логичните, подредени, означени правоъгълници на пътищата в Манхатън, у него се бе атрофирала американската способност за ориентиране в дива местност. Вървеше по песъчливите пътища, пълни с дупки, по асфалт и чакъл. Осъзна, че не е виждал светлинка, откакто е излязъл от къщата на Хейзън. На два пъти покрай него минаха коли, едната се зададе отзад и светлините й бавно се процедиха в мъглата. Последния път светлините изскочиха внезапно иззад един завой право насреща му и той едва успя да се спаси, като се хвърли с главата напред в канавката. Изправи се с мъка, целият разтреперан, след като колата изчезна и червеният отблясък на задните й светлини внезапно угасна, сякаш зад тях се бе спуснала завеса. Беше паднал в една ледена локва и усети, че водата замръзва около коленете и глезените му.

Накрая, убеден, че се движи в кръг, застана на едно място. Известно време не чуваше нищо, освен собственото си тежко дишане. После някъде отдалеч долови тихо бучене. Океанът. Предпазливо, като се движеше бавно и спираше на по няколко крачки, за да се ослуша, той тръгна в посока към ритмичната музика на океана. Постепенно тя се усили. Най-после стигна до брега. Приседна малко да си почине. Никъде не се виждаха светлини и трябваше да гадае дали да тръгне наляво или надясно. Проклинаше, че цял живот му е липсвало чувство за ориентация, стана и пое наляво, като се движеше съвсем близо до водата, насочван от съскането на вълните, които прииждаха и се отдръпваха. Нозете му замръзнаха, докато газеше с мъка мокрия пясък, в който подгизналите му обувки затъваха на всяка стъпка.

Тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне в обратна посока, решил да повърви още стотина крачки, преди да се върне, когато забеляза мъждукаща светлина през мъглата някъде високо над него. Знаеше, че до къщата има пътека през дюните от брега, но не можа да я намери. Вече чувстваше, че цялото му тяло е плувнало в пот, а нещо в едното му слепоочие чукаше силно. Покатери се на огромна дюна, като се хващаше за острата трева, за да се изкачи, и лазеше на четири крака през различните препятствия. Но светлината ставаше все по-ярка и по-ярка и танцуваше в носещата се мъгла като от някой кораб, който се поклаща на вълните. Най-после стигна до стълбите на терасата и се изкачи със залитане. През двойните стъклени врати, които се бяха замъглили, видя вътре да се движат неясни сенки. Опита се да отвори едната врата, но тя беше заключена. Заблъска по нея и извика. Гласът му изхриптя пресипнало в гърлото. Сенките зад стъклата се движеха насам-натам, но не се приближиха. Играят си на някаква глупава детска игра с мен, помисли си той като обезумял, и се преструват, че не чуват. Пак извика и от усилието, което положи, му те стори, че в гърлото му се късат кръвоносни съдове и сухожилия.

Вратата рязко се отвори.

Там стоеше Лесли.

— Олеле, боже! — извика тя.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита Странд. Помъчи се да се усмихне. После започна да киха. Един, два пъти, три пъти, кихаше и кашляше едновременно, очите му сълзяха, беше се привел надве от раздиращата го кашлица. Лесли го дръпна в стаята и затръшва вратата зад него, Елинор притича и започна да дърпа копчетата на палтото му, за да ги разкопчее.

— Целият си вир-вода — каза тя.

— Аз се… аз… се изгубих — рече Странд, като кихаше и кашляше. — Колко е часът?

— Десет и нещо — отговори Лесли. — Тъкмо се канехме да се обадим в полицията.

— Мисля, че е по-добре да повикаме лекар.

Елинор бе успяла да му свали палтото. Странд видя, че е набито с кал, лед и туфи трева.

— Добр… — Следващото кихане му попречи да довърши изречението. — Само малко се по…

— Дай да го сложим да легне — предложи Лесли.

С помощта на двете жени, които го крепяха за лактите, без нужда, както си мислеше Странд, се качи горе. Елинор взе една голяма топла хавлиена кърпа от банята и Лесли го съблече, цъкайки като обезумяла всеки път, щом той кихнеше. Странд забеляза с интерес, че краката му са мъртвешки бледи и вкочанени, коляното е цепнато и от раната по пищяла му се е проточила засъхнала струйка кръв.

Когато беше гол и Лесли го разтри силно с кърпата, усети, че кръвообращението се нормализира, и почувства смъдене по краката си. Лесли го уви в кърпата и го пъхна под завивките като кученце след баня. Странд започна да трепери и се запита някак равнодушно дали не развива пневмония.

— Съжалявам — каза той на Лесли, която стоеше до леглото и го гледаше угрижено. — Не знаех, че мъглата… — Изведнъж почувства смъртна умора и затвори очи. — Струва ми се, че трябва да поспя малко — измърмори Странд. Отвори очи и се усмихна измъчено на Лесли. — Дано някой ми е купил компас за Коледа — промълви и потъна в дълбок сън.

 

 

Спа непробудно през цялата нощ, усещайки смътно само на моменти топлината от тялото на Лесли до себе си. Сънят толкова му се услади, че след като закуси в леглото, спа почти през целия следващ ден и през нощта, доволен да сънува, без да мисли и да говори. Когато се събуди рано на втората сутрин след Коледа, а Лесли дишаше леко, спяща до него, той стана тихо от леглото, бодър, отпочинал и гладен. Облече се набързо, слезе долу и накара мистър и мисис Кетли да му сервират богата закуска, която изяде сам пред прозореца с изглед към океана, проблясващ под зимното слънце с дългите си сини вълни.

Колкото и страшно да беше да броди заблуден в черната мъгла по непознатите пътища и макар че колата, която изскочи иззад завоя право срещу него, можеше да го убие, радваше се, че всичко стана така. То му даде безценна възможност да си отдъхне, като изличи болката от спречкването с Каролайн и облекчи чувството му на срам от измяната. На чистата утринна светлина проблемите изглеждаха по-малки и разрешими. Това, което близките му бяха направили спрямо него, или поне което Каролайн му внуши, че са извършили, той вече приемаше от нейно гледище. Макар, и неправилно, те бяха постъпили така от обич към него и в душата си той им прощаваше. Повече няма да е така, кълнеше се Странд. Сега очите му ще бъдат отворени и на всички ще им стане по-добре.

Когато Каролайн слезе на закуска и го видя, по лицето й се изписа предпазливост. Но той стана, прегърна я и я целуна по челото.

— Ох, татко — измърмори тя на рамото му. — Толкова се радвам, че си добре. Така се изплаших. Аз бях виновна…

— Ти за нищо не си виновна, милата ми — каза той. — А сега седни и закуси с мен.

Странд забеляза с неодобрение, че Каролайн поиска от мистър Кетли само чаша кафе.

— Само това ли закусваш? — попита я Странд.

— Днес не съм гладна — отговори Каролайн. — Татко, тук става нещо странно, не знам какво, но мама не иска да ми каже. Знаеш, ли, че Линда и Елинор си заминаха вчера?

— Не. — Той остави бавно чашата си на масата. — Къде заминаха?

— Линда отиде в Ню Йорк.

— Да, тя спомена нещо такова. Безпокои се за мистър Хейзън. — Странд си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли къде замина Елинор?

— Не съм сигурна. С мама дълго спориха и ме накараха да изляза навън. Елинор се качваше в колата с Линда, когато се върнах, мама май бе плакала и я чух да казва на Елинор: „Длъжна си поне да се сбогуваш с баща си“, а Елинор й отвърна: „Всичко премислих, достатъчно спорихме и не искам и той да започне да ме разубеждава. Само му предай, че го обичам и че постъпвам така, както трябва.“ После тръгнаха. Мисля, че се връща в Джорджия. Има ли нещо нередно в това?

Странд въздъхна.

— Да, много — отвърна той.

— Аз не съм дете — рече Каролайн. — Не смяташ ли, че е крайно време да ми кажете какво става с това семейство?

Странд погледна внимателно дъщеря си.

— Права си. Крайно време е да знаеш какво става с това семейство — отвърна той. — Крайно време е всички да знаем. Елинор е напуснала Джорджия, защото някои хора, на които не им е харесало какво пише Джузепе във вестника, са сложили бомба в къщата им и са заплашили, че ще убият Джузепе, а може би и Елинор, ако останат там.

— О, господи Исусе — възкликна Каролайн. Никога не я беше чувал да казва „Исусе“ досега. — А Джузепе не иска да отстъпи, така ли?

— Последното, което Елинор знаеше за него, е, че седи нощем в тъмното с ловджийска пушка на коленете.

Каролайн вдигна ръка към устата си и започна да гризе един нокът. Не го беше правила от седемгодишна възраст, когато я бяха отучили от този навик.

— Правилно постъпи, че се върна — рече Каролайн. — Мястото й е при мъжа й. Изобщо не е трябвало да заминава.

— Как ще се чувстваш, ако нещо се случи със сестра ти? — Помъчи се гласът му да не прозвучи грубо.

— Ще се чувствам ужасно — отговори Каролайн. — Но все пак ще мисля, че е постъпила правилно, като се е върнала. Татко… — тя се пресегна и докосна ръката му, — тази къща носи нещастие, трябва да се махнем от нея. Веднага. Преди да е станало късно. Виж какви неща се случиха тук — едва не се удави и после едва не умря. Аз пострадах при онази автомобилна злополука с Джордж…

— Душичке — обади се Странд, — лъжеш. Не е било злополука. Той те е ударил и ти е счупил носа. Имаш късмет, че не те е изнасилил.

— Откъде знаеш всичко това?

— И аз си имам своите тайни. Като всички, милото ми. Всъщност не си могла да заблудиш лекаря.

— Трябваше да му призная. Помолих го да не ти казва. Боях се да не направиш нещо.

— Лекарят е казал на мистър Хейзън. И мистър Хейзън е смазал хубавото ти приятелче от бой.

— Заслужава си го. Каза, че съм била драка. Само че се изрази по-лошо. В днешно време, ако излезеш веднъж с някое момче и не му се отдадеш, мислят, че могат да те наричат както си искат. Татко… — промълви умолително тя. — Никой не те учи на правилата.

— Е, сега вече ги знаеш.

— И още как. Мама също ли знае?

— Не. Но ще научи. Защото аз ще й кажа.

— Добре. — Тя изглеждаше наострена. — Само едно нещо искам да знам. Когато започна да ходиш с нея, ти как постъпи?

Странд се засмя.

— Справедлив въпрос, миличко — отговори той. — Опитах се.

— А тя какво направи?

— Каза „престани“. И аз престанах.

— Времената са се променили — забеляза тъжно Каролайн. — Сега момчета като Джордж с техните коли, луксозни клубове и богати бащи си мислят, че имат droit du seigneur^[1] или нещо подобно. Някой сандвич, едно питие и кино и после, ако не си разтвориш краката, си селянка. Ако ракетата за тенис беше у мен, нямаше да се наложи мистър Хейзън да го бие. Доцент Суонсън поне ме помоли. Татко, нямаш представа колко е трудно да знаеш как да постъпиш. Подозирах, че онова момче не ти харесва. Защо нищо не ми каза?

— Има неща, които едно поколение научава, а друго не ги е и сънувало дори — отвърна Странд. — Всички схеми бързо остаряват. Считай, че си имала късмет и си получила своя урок и той ти костваше само един счупен нос. Бъди по-внимателна с Ромеро. Неговата кръв е много по-гореща, отколкото на твоя приятел Джордж.

— Татко — промълви безстрастно тя. — Разочароваш ме. Ти си расист.

— След тази сполучлива преценка ще трябва да те напусна. — Странд стана. — Искам да поговоря с майка ти.

Остави Каролайн да преглъща сълзите си, докато си наливаше втора чаша кафе.

Лесли седеше по пеньоар на дивана в нишата на прозореца и гледаше към океана, когато Странд влезе в стаята. Той се приближи и нежно я целуна по главата. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Изглежда, се чувстваш по-добре — промълви Лесли.

— Много по-добре — отвърна той. Седна до нея и хвана ръката й. — Току-що закусих с Каролайн. Тя ми каза за Елинор.

Лесли кимна.

— Направих всичко, каквото можах, за да я спра. Помолих я да поговори с теб. Тя отказа.

— Известно ми е. Каролайн само това знаеше. Елинор говори ли с Джузепе?

Лесли поклати глава.

— Не искала и с него да спори. Какво ще правиш, Алън?

— Знам какво. Ще се обадя на Джузепе.

Отиде до телефона край леглото. Имаше малка конзола с копчета за връзка с другите стаи в къщата и за външна линия. Натисна едно копче и набра номера на Джузепе. Вече го беше запомнил наизуст. Когато Джузепе каза „ало“, Странд заговори бързо:

— Джузепе, това е важно. Не затваряй, докато не чуеш какво имам да ти кажа. Елинор се връща обратно в Джорджия.

За момент отсреща настъпи мълчание. После Джузепе се обади:

— Хубава новина. — Гласът му беше безизразен и уморен.

— Нещо да се е случило там?

— Още не.

— Джузепе — продължи Странд, — искам да й кажеш, че не може да остане, трябва да се обърне кръгом и веднага да се прибере обратно.

— Ти искаш — рече Джузепе. — Какво значение има това?

— Слушай, Джузепе, тя се върна на старата си служба, трябва да започне на втори януари, издигнали са я, чака я голяма кариера в работа, която й допада, и в град, който обича. Не бива да я оставиш да пожертва всичко това. Джузепе, не мога да ти позволя да убиеш дъщеря ми.

— Аз не гледам на нея по този начин, Алън — отвърна Джузепе. — Аз гледам на нея като на моя жена. Време е и тя да го разбере. А мястото на жената е до мъжа й. Това е стар италиански обичай. Може би си забравил, че съм италианец.

— Като си италианец, не значи, че трябва да станеш мъченик. И за какво? За някакъв си жалък провинциален вестник, за който дори Елинор казва, че няколко гимназистчета биха се оправили по-добре от вас двамата.

— Съжалявам, дето мисли, че сме толкова некадърни — отговори Джузепе. — Но това нищо не променя. Когато се оженихме, не съм й обещавал, че ще спечеля наградата „Пулицър“^[2] за журналистика. Само й обещах да я обичам и уважавам, и да се откажа от всички други жени, докато смъртта ни раздели. Радвам се да разбера, че тя си спомня, че е подписала същия договор.

— Държиш се като някой маниак.

— Боя се, че сега трябва да затворя, мистър Странд — рече учтиво Джузепе. — Трябва да изчистя къщата, да купя малко цветя, нещо за вечеря и бутилка вино, за да отпразнуваме събирането ни. Благодаря за съобщението, че си идва.

— Джузепе… — каза безпомощно Странд, но Джузепе вече беше затворил.

Лесли още седеше до прозореца и продължаваше да гледа към океана с безизразно лице.

— Ти знаеше ли, че може да се върне? — попита Лесли.

— Да. Тя ми каза, че ще се опита да го забрави. Ако не успее, призна, че ще се върне. Мисля, че не се е опитала достатъчно упорито.

— Секс — рече глухо Лесли. — Предполагам, че тя ще го нарече страст. Любов. Каква вреда могат да причинят тези гръмки думи. Направих всичко, каквото можах, за да я спра. Попитах я как може да замине, като знае, че отсега нататък всеки път, щом телефонът звънне, ще изпадаме в ужас, да не би да се обаждат да ни съобщят, че е мъртва.

— Тя какво ти отговори?

— Че познавала това чувство — изпитвала го от мига, в който напуснала Джорджия. Че ще трябва да се научим да живеем с него. Опитах се да го скрия от Каролайн, но съм сигурна, че се е досетила. Тя какво знае?

— Почти всичко. Почувствах, че трябва да й кажа. И без това до този момент е имало твърде много тайни.

— Естествено е да се опитваш да щадиш младите.

— И старите — добави Странд. — На Коледа, преди да се загубя в мъглата, имах разговор с Каролайн. Тя ми призна, че в семейството имало заговор да щадите и мен, да не споделяте всичко. И ти си била в него според дъщеря ти.

— Така е — отвърна спокойно Лесли.

— Тя ми подхвърли, че сте крили разни неща от мен.

— Какви неща?

— Че си започнала да даваш на Каролайн хапчета против забременяване на шестнайсетия й рожден ден.

Изненадващо за него Лесли се засмя.

— Колко ужасно, в днешно време! — възкликна тя.

— Но ти не си ми казала.

— Предполагам, не съм мислила, че живееш в днешно време — отвърна Лесли. — Много ли искаш да се присъединиш към съвременниците си, мили?

— Да.

— Чакай да видя… — Лесли присви очи, като че търсеше в далечината още разкрития. — Какви други грехове съм извършила, които съм скрила от теб, за да те оставя да си живееш щастливо с илюзиите? А, да. Разбира се. Уредих на Елинор да направи аборт, когато беше на седемнайсет години. Интересуват ли те подробностите?

— Не.

— Мъдрият ми съпруг и баща — рече Лесли. — Освен това знаех, че когато учеше в колежа, тя си имаше любовник два пъти по-стар от нея, женен, с три деца. И не беше работила, за да спести пари за колата, която караше. Той й я беше подарил. Превозът също може да бъде грях, нали? Щом сме започнали, и това ще ти кажа: с нашия скъп Джими се бяхме наговорили да крием от теб, че почти всяка вечер той се опиваше до смърт с марихуана и вместо да го изгоня от къщи веднъж завинаги, аз му позволявах да държи наркотиците си под сутиените ми в моя шкаф. Щеше ли да се чувстваш по-щастлив, ако го бях пуснала да скита из улиците?

— Не, нямаше.

— Още новини от фронта — продължи Лесли. — Ръсел се обади вчера с някои весели факти. Помоли ме да не ти казвам. Но ти и без това сигурно скоро ще научиш и по-добре да ги разбереш от мен, отколкото да ги прочетеш във вестниците. Ако той не успее по някакъв начин да й затвори устата — и то по-скоро, — жена му ще ме назове, наред с доста други дами, като съответница в делото й за развод.

— Ах, тази мръсница!

— Казва, че имала доказателство. Конрой се кълне, че ме е видял да влизам в апартамента на Ръсел един ден, когато бях в Ню Йорк за седмичните си часове. Според него съм стояла там два часа.

— Ръсел спомена, че те е видял. Чудех се защо не ми каза. — Странд говореше спокойно, като чакаше обяснение.

— И двамата имат право. Аз ходих в апартамента му, Ръсел наистина ме видя и обядът трая два часа. Причината да отида, беше тази, че се безпокоях за теб. Мисля, че не ще можеш да издържиш под един покрив още година заедно с всички тези момчета, и попитах Ръсел дали не би могъл да убеди Бабкок да ни пусне да живеем извън училището. Не ти споменах нищо за това, защото не исках да си помислиш, че се боря вместо теб. Смяташ ли, че лъжа?

— Ти нямаш навик да лъжеш.

— Благодаря — рече Лесли.

— Макар че Конрой не е бил много далече от истината. За първи път оставах насаме с Ръсел и изведнъж си спомних някои сънища, които бях сънувала, и разбрах, че мисля за него през голяма част от времето и че го желая. — Тя говореше решително, сякаш повтаряше предварително заучена реч. — А и все още съм достатъчно жена, за да знам кога един мъж ме желае. Знаех, че Ръсел ме желае. Но той нищо не каза, аз също, изядохме си обяда и той повтори, че ще говори с Бабкок, и после се върнах обратно през града за урока си в три часа. Отвращавам ли те?

— Разбира се, че не — отвърна нежно Странд. — Ако искаш да знаеш, аз съм стигал много по-далеч. Къде-къде по-далеч. Ако една жена си беше вкъщи, когато й се обадих от Гранд Сентръл Стейшън… — Той не довърши изречението.

— Всички сме тайни грешници — рече Лесли. — Време е да се разтоварим. Нашите несъвършенства са брънките, които ни свързват. Защо тогава да не си ги признаем? Щом сме започнали — продължи напевно Лесли и се заклати бавно напред-назад като дете, което се приспива само, дългата й руса коса блестеше на слънчевата светлина, която струеше откъм океана през прозореца. — Знаеш ли за учителя по биология на Каролайн?

— Получих писмо от жена му.

— Аз пък го чух от по-точен източник. От Каролайн. Сподели с мен, че била луда по него, но той се оказал толкова калпав в леглото, че го зарязала. Детски приказки. Половете общуват помежду си, но не могат да се разберат. Нима след всичко това обичаш Каролайн… или мен… или Елинор по-малко?

— Не — отвърна той. — Може би ще ви обичам по друг начин. Но не и по-малко.

— Тъй като говорим за секс — продължи Лесли, — вземи например Нели Соломон. Знаеш ли, че тя ходи с Джими?

— Кой ти каза? — За първи път, откакто влезе в стаята, Странд беше слисан.

— Тя самата.

— Аз бях на обяд със Соломон. Той нищо не спомена.

— Съвсем естествено — отвърна Лесли. — Той не знае. Все още. Но скоро ще разбере. Тя заминава с Джими за Калифорния. Там ще се оженят. Затова ми разправи цялата история. Предполагам, че искаше благословията ми. Ако е така, боя се, че ще трябва да я разочаровам.

— Кога ти каза всичко това?

— Когато бях при Линда, точно преди да тръгнем за Париж. Опитах се да намеря Джими, но той не беше в града.

— Ами това ужасно женище Дайър?

— О, и за нея ли знаеш? — Лесли сбръчка нос от отвращение.

— Запознахме се.

— Джими, изглежда, може да се справя и с двете — усмихна се иронично Лесли. — Мислиш ли, че би трябвало да се гордеем?

— Смятам, че държането му е абсолютно недопустимо.

— Така е. И накрая ще си плати за това. Но в подобни случаи, когато жената е поне с петнайсет години по-стара от момчето, тя носи по-голяма вина.

— Тя не е член на семейството ми.

— Но ще стане. Освен ако не им дойде умът в главата, преди да е вече късно. О, миличък, миличък Алън, моля те, не го вземай толкова навътре. Децата ни са големи хора и трябва да живеят така, както намерят за добре.

— Във всеки случай го правят ужасно лошо.

— Забрави ги за няколко години. Дай да съсредоточим усилията си и да си гледаме нашия живот, и то добре. — Тя се надигна, обви ръце около него и го целуна. — Докато знам, че си здрав, ще бъда щастлива, независимо какво друго може да се случи. Ако им тровим живота с нашето неодобрение, ние също ще бъдем нещастни и те ще избягат от нас. Завинаги. Дай да бъдем внимателни с тях. И най-важното, нека бъдем внимателни един към друг. Дай да си мълчим и да ги чакаме да се върнат. Както каза Елинор, ще трябва да се научим да живеем с това. Каквото и да е то. Сега мисля, че изповедната е затворена за днес и е време за закуска. Ще изпиеш ли с мен още едно кафе?

Той я целуна, след това я последва долу, по-мъдър, макар и не по-щастлив човек, отколкото беше преди няколко минути, когато се изкачваше по същите тези стълби.

 

 

На другата сутрин заваля сняг. Странд седеше във всекидневната и гледаше навън над дюните как се сипе снегът, ръси стръковете трева и пада в сивото море. Наближаваше обяд и той беше сам. Лесли бе отишла с мистър Кетли в града с пикапа да пазарува. Каролайн слезе късно за чашата си с кафе и после се прибра в стаята си, като каза, че трябвало да напише няколко писма. В крилото за прислугата се чуваше тихо бръмчене на машина, което означаваше, че мисис Кетли работи. Странд държеше книга в ръката си, но се остави да бъде унесен от бавния ритъм на падащия сняг навън през прозореца. Входният звънец иззвъня и тъй като знаеше, че мисис Кетли не може да го чуе от шума на пералнята, той стана бавно и отиде до вратата. Отвори я и завари Ромеро на прага. На алеята пред къщата чакаше едно такси от селото с неизгасен мотор.

Ромеро беше облечен с яркозелена, твърде голяма за него канадка, избелели джинси, червена вълнена скиорска шапка и носеше протрити ботуши с остри върхове. Беше започнал да си пуска мустаци и тъничката черна черта над горната му устна го правеше да прилича на дете, маскирано в навечерието на Вси светии. В Дънбъри той винаги се беше обличал стриктно в дрехите от „Брукс Бръдърс“.

— Ромеро — възкликна Странд, — какво правиш тук? — Знаеше, че тонът му не е приветлив.

— Казах на Каролайн, че ще дойда — отвърна Ромеро, без да се усмихва. — Тя тук ли е?

— Горе е. Ще я повикам. Влез. — Странд задържа вратата отворена.

— Бихте ли й казали, че я чакам?

— Влез да се стоплиш.

— Топло ми е. Предпочитам да не влизам. Ще чакам тук.

— Предпочитам да не се виждате, Ромеро — рече Странд.

— Тя ме покани.

— Въпреки това предпочитам да не се виждате.

Ромеро наклони главата си назад и се провикна:

— Каролайн! Каролайн!

Странд затвори вратата. Чу, че Ромеро продължаваше да крещи: „Каролайн!“ Странд се изкачи бавно по стълбите и почука на вратата на Каролайн. Тя веднага се отвори. Каролайн си беше облякла палтото и бе вързала шал на главата си.

— Моля те, Каролайн — каза Странд, — остани там, където си.

— Съжалявам, татко.

Каролайн се спусна покрай него и хукна надолу по стълбите. От един прозорец в коридора Странд погледна надолу. Ромеро държеше вратата на таксито и Каролайн се качи. Ромеро я последва. Вратата се затвори шумно и таксито потегли, оставяйки мокри следи от гумите си по пресния сняг.

Странд слезе долу и отново седна пред прозореца, обърнат към дюните и морето, и се загледа в снега, който падаше от сивото небе в сивия Атлантически океан. Спомни си какво му каза Каролайн на закуска предния ден: „Тази къща носи нещастие. Трябва да се махнем от нея, преди да е станало късно.“

Когато Лесли се върна, той й разказа за Ромеро. Лицето й бе бледо и измъчено. Беше неразположена, което винаги понасяше мъчително.

— Взе ли някакъв багаж със себе си? — попита Лесли.

— Не.

— Кога ще се върне?

— Не ми каза.

— Знаеш ли къде отиде?

— Не.

— Денят не става много за разходки — забеляза тя. — Извинявай, Алън, ще имаш ли нещо против да обядваш сам? Трябва да се кача и да си легна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Застреляй Ромеро. Прощавай.

Той я наблюдаваше как се заизкачва бавно по стълбите, стискайки перилата.

 

 

Вече бе притъмняло, макар че едва минаваше четири часът, когато чу приближаването на колата. Отиде до вратата и рязко я отвори. Снегът се сипеше още по-гъст отпреди. Видя как вратата на таксито се открехна и оттам излезе Ромеро. После изскочи Каролайн и се втурна през снега към вратата. Тя се шмугна покрай Странд, без да каже нищо, с наведена глава, за да не може да види лицето й, и изтича нагоре по стълбите. Ромеро стоеше близо до таксито и гледаше Странд. Понечи да се качи обратно в него, после се спря, бавно затвори вратата и се приближи.

— Върнах я цяла-целеничка, мистър Странд. В случай, че се тревожите. — Тонът му беше любезен, но черните му очи гледаха саркастично изпод яркочервената вълнена скиорска шапка.

— Не съм се тревожил.

— А би трябвало — вметна Ромеро. — Тя искаше да дойде с мен в Уотърбъри. Довечера. Надявам се, че се радвате, задето не се съгласих.

— Много се радвам.

— Не приемам подаяния от хора като вас — продължи Ромеро. — Никакви подаяния. Освен това не се наемам да бъда бик за разплод на богаташки бели момиченца.

Странд се засмя безрадостно.

— Богаташи — повтори той. — Ама че описание на семейство Странд.

— От моето положение — добави Ромеро — това е най-точната дума. Само като хвърлих един поглед на тази къща сутринта, реших, че няма да пипна дори с пръст някоя, която е прекарала и ден от живота си в подобно нещо. Ще си имате доста проблеми с вашето момиченце, но това не е моя работа. Няма да ви безпокоя повече. Ако чуете изобщо някога за мен, то ще е, защото името ми ще го пише във вестниците. — Той се накани да върви.

— Ромеро — обади се Странд, — ти си заблудена душа.

— Такъв съм се родил — отговори Ромеро, като се спря. — Поне не съм го направил нарочно. Ще ви призная истината, мистър Странд — вие ми харесвате. Само че няма повече какво да си кажем, безсмислено е. Нито дума. По-добре се прибирайте вътре. Не бих искал да стоите тук и да се простудите заради мен, професоре.

Той се завъртя и скочи в таксито.

Странд гледа след колата, докато светлините й се изгубиха в снежната вихрушка. После влезе и затвори вратата след себе си, като трепереше леко и се чувстваше благодарен, че в къщата е топло. Помисли си да се качи и да почука на вратата на Каролайн, но се отказа. Беше сигурен, че тази вечер дъщеря му би искала да е сама.

 

 

— Ще желаете ли още нещо, мистър Странд? — попита го мистър Кетли.

— Не, благодаря.

Седеше сам във всекидневната. Вечеря рано. Преди това се качи да види как е Лесли. Беше взела някакви лекарства, дремеше и не й се ставаше. Попита го дали Каролайн се е прибрала вече и не му зададе повече въпроси, когато Странд й каза, че Каролайн се е върнала малко след четири часа. Опита се да влезе при нея, но вратата беше заключена. Когато почука, тя извика:

— Моля те, остави ме на мира, татко.

Искаше му се да е някъде другаде. Обзе го чувство на носталгия. Не по Дънбъри, само не по Дънбъри. А по жилището им в Ню Йорк с картините на Лесли, звука от пианото на Лесли, китарата на Джими, ясния глас на Елинор, докато разговаряше с приятелите си по телефона, шепненето на Каролайн, когато се мъчеше да запомни наизуст някакъв цитат от „Зимна приказка“ за часа по литература на другия ден. Липсваха му моментите, когато седеше в кухнята и гледаше как Лесли приготвя яденето, липсваха му спокойните вечери около кухненската маса, когато децата не бяха вкъщи, липсваха му петъчните вечери, когато се събираха всички заедно, липсваше му Алегзандър Къртис в старата си военна куртка, вперил страховит поглед в града от поста си до входната врата на блока, липсваха му разходките до Линкълн Сентър, липсваше му Сентръл Парк. Какви промени само беше донесла една година, дори нямаше и година, какви преобразувания, удари, тъжни разкрития и измени.

Грохотът на океана го потискаше, вълните се блъскаха неумолимо, рушаха брегове, подкопаваха основи, заплашваха и променяха контурите на земята с всеки нов сезон. Стари пристанища се задръстваха с тиня, някога оживени пристанищни градове стояха изоставени, крясъците на чайките над движещите се води бяха жалки, тъжни и се оплакваха от глад, бягство и разрухата на времето.

„Нещастна къща“. Утре ще кажа на Лесли и Каролайн да събират багажа. Празникът, който не беше никакъв празник, свърши, време е да си вървят.

Опита се да чете, но думите му се струваха безсмислени.

Отиде в библиотеката и потърси друга книга, но нито едно от заглавията по рафтовете не му допадна. Седна пред телевизора и го включи. Натискаше наслука копчетата едно след друго. Когато екранът се проясни, той видя образа на Ръсел Хейзън и чу някакъв глас да казва:

— Съжаляваме, че сенаторът Блакстоун, който трябваше да присъства на това обсъждане, не е могъл да напусне Вашингтон. Провървя ни, че успяхме да намерим мистър Ръсел Хейзън, изтъкнатият юрист, известен с познанията си по темата ни тази вечер — международното право, — който бе така любезен да се съгласи да замести сенатора в нашето предаване.

Хейзън, облечен безупречно и внушително сериозен, кимна едва забележимо към камерата. После камерата показа в едър план масата с другите трима позастаряващи участници с учен вид и побелелия водещ, които седяха в кръг.

Странд се чудеше дали Хейзън не бе излъгал, че трябва да се върне в Ню Йорк, за да види жена си, и дали обаждането по телефона в библиотеката не е било всъщност от телевизионното студио. Може би не е искал Странд да разбере, че зарязва гостите си по една, както би си помислил, несериозна причина.

Странд изслуша без интерес другите трима участници, докато излагаха своите интелигентски, добре формулирани разумни възгледи за външните работи и международното право. В това, което говореха, нямаше нищо, дето Странд да не го бе слушал стотици пъти досега. Ако не чакаше да чуе какво ще каже Хейзън, щеше да се върне в дневната и отново да се захване с книгата.

Но още първите думи на Хейзън го накараха да се заслуша много внимателно.

— Господа — започна Хейзън със силен и уверен глас, — боя се, че ние смесваме две съвсем отделни понятия: външните работи и международното право. Независимо дали това ни харесва, или не, външни работи съществуват. Но международното право се е превърнало в измислица. Налице са международно пиратство, международни атентати, международен тероризъм, международни подкупи и разменна търговия, международна драма и международен анархизъм. Нашето национално право може би не е пълна измислица, но най-великодушното описание, което бихме могли да приемем за него, е, че в най-добрия случай то е полуизмислица. С нашия правен кодекс, при нашата конкурентна система, във всички по-важни случаи този, който може да наеме най-скъпия адвокат, си излиза от съдебната зала с оправдателна присъда. Разбира се, понякога има и изключения, които само доказват това правило.

Когато за първи път започнах адвокатската си практика, вярвах, че поне в общи линии се раздава правосъдие. За нещастие, след толкова много години в тази професия, вече не мога да поддържам подобна вяра…

Боже господи, помисли си Странд, какво смята, че прави?

— Съдебната корупция, местните и расовите предразсъдъци на хората, които седят на местата на съдиите, твърде често са били разобличавани на първите страници на нашите вестници, за да се нуждаят от допълнителен коментар тук, купуването на постове чрез политически помощи е почитан обичай; подкупването на свидетели, предварителната им обработка, укриването на доказателства се практикува дори в най-висшестоящото учреждение в страната; продажността на полицията е станала пословична, а във всичките ни университети се преподава как хората от моята професия, заклели се да бъдат служители на закона, да го заобикалят.

Водещият програмата, който се въртеше неспокойно на стола си, се опита да го прекъсне:

— Мистър Хейзън… аз не мисля, че…

Хейзън го спря, като махна заповеднически с ръка, и продължи:

— Да се върнем към представата за международното право… по някои дребни въпроси, като правото на риболов и нарушаването на въздушното пространство от авиацията, може да се стигне до някакви споразумения и до спазването им. Но по решаващи въпроси, като например правата на човека, неприкосновеността на границите на суверенните държави, опазването или унищожаването на цели народи, не сме стигнали по-далече, отколкото през времето на воюващите скитнически племена. В Обединените нации ние, американците, въведохме кражбата и клеветата. Аз минавам за специалист по международно право, но ви уверявам, господа, че такова нещо не съществува и колкото по-скоро го разберем и се махнем от този вражески парламент на брега на Ист Ривър, толкова по-добре ще бъде за нас години наред. Благодаря за вниманието и ви моля да ме извините, че не мога да остана до края на тази интересна дискусия. Имам ангажимент другаде.

Хейзън кимна едва ли не сърдечно на другите около масата, които седяха като препарирани, стана и си излезе.

Странд се пресегна и угаси телевизора. Остана да седи, втренчил поглед в празния екран, чувствайки се замаян, като че току-що е станал свидетел на нелепа катастрофа.

После се изправи и отиде до малкото бюро край прозореца. Не си, носеше тетрадката, в която от време на време водеше своя дневник, затова извади малко листове за писма от чекмеджето и започна да пише:

Сам съм на долния етаж в къщата в Истхамптън и току-що видях как един човек се самоунищожи по телевизията. Този човек е Ръсел Хейзън. В речта си, която можеше да бъде само прощална, той се сбогува с кариерата си. Какви са били причините не знам, но той осъди себе си, професията си, законите, по които всички живеем и които са го направили богат и са му донесли уважение. Мога да го смятам само за проява на умопомрачение, но такова, за което няма да му бъде простено. Откакто се запознах с него, съзнавах, че в характера му има някаква тъмна страна, известен всепроникващ цинизъм към човешките подбуди и поведение, мрачна черта, която се проявяваше дори в най-светлите му мигове, но никога не съм подозирал, че той се измъчва до такава степен от нея, та да се остави тя да надделее изцяло. Какво ще стане с него по-нататък, не е възможно да се предвиди…

 

 

Изведнъж почувства страшна умора и дори писането се оказа непосилно. Сложи ръка върху листата, облегна се отгоре, подпрял глава на китката си, и мигновено заспа.

Сепна се и се събуди. Нямаше представа колко време бе спал. Чу превъртането на ключ, някаква врата се отвори, после се затвори. Стана и отиде във всекидневната, точно когато Хейзън влизаше.

Странд го изгледа безмълвно, когато Хейзън му се усмихна и затропа силно с крака, за да изчисти снега от обувките си. Изглеждаше както обикновено, спокоен и самоуверен. Изражението на Странд накара Хейзън да се намръщи.

— Имаш странен вид, Алън — рече той. — Случило ли се е нещо?

— Гледах предаването по телевизията.

— А, това ли било? — каза небрежно Хейзън. — Реших, че тези скучни хора имат нужда от малко раздвижване. Беше ми много забавно. Пък и се разтоварих от някои неща, които отдавна ми тежат на сърцето.

— Знаеш ли какво направи със себе си тази вечер, Ръсел?

— Не се притеснявай за мен. И без това никой не приема телевизията сериозно. Дай да не говорим на тази тема, моля те. Писна ми от нея. — Той се приближи до Странд, прегърна го с едната си ръка и го стисна. — Надявах се, че няма да си легнал още. Исках да си поприказвам с някого, който не е адвокат. — После свали палтото си и го метна заедно с шапката на един стол. — Каква противна нощ. Пътуването с колата в тоя сняг беше ужасно.

Странд разтърси глава, сякаш за да я избистри. Чувстваше се объркан, несигурен в себе си. Щом на Хейзън му беше толкова весело от вечерта, тогава той сигурно се бе стреснал от телевизионното предаване. Толкова рядко гледаше телевизия, че беше възможно да преувеличава способността й да помогне или да навреди на човек. Може би, мислеше си той, напразно се разтревожи за приятеля си. Щом Хейзън не се безпокои за последствията от речта си, той няма да го безпокои със своите.

— Ти ли шофираше? — попита Странд.

Хейзън кимна.

— Освободих шофьора за вечерта. Годеницата му беше дошла в града и аз дадох своя принос за любовта на младите. Къде са жените?

— В стаите си. Легнаха си рано.

Хейзън го погледна изпитателно.

— Добре ли са?

— Съвсем добре — отговори Странд.

— Лесли ми каза по телефона, че Елинор се е върнала в Джорджия. Там май цари доста голяма бъркотия, а?

— Отвратителна — отвърна Странд. — Джанели се държи като глупак.

— Не му липсва кураж. Възхищавам се на това.

— Аз пък му се възхищавам малко по-малко от теб — рече сухо Странд.

— Обадих се на началника на полицията в града и му казах, че трябва да сложи охрана на къщата. Дадох му ясно да разбере, че ако нещо се случи на онези дечурлига, ще му одера кожата.

— Надявам се, че ще има полза.

— Само да смее да не помогне — добави иронично Хейзън. — А сега бих пийнал нещо. А ти?

Странд отиде до барчето да гледа как Хейзън налива на двамата по едно голямо уиски със сода. Отнесоха чашите си до камината и седнаха един срещу друг в големите кожени кресла с облегалки за главите. Хейзън отпи голяма глътка от питието си и въздъхна доволно:

— Ей богу, точно от това имах нужда — рече той.

— Последния път, когато пихме така — обади се Странд, — телефонът иззвъня и ти изчезна за нула време. Надявам се, че ще можеш поне сега да си допиеш питието, преди да се наложи пак да тръгнеш нанякъде.

Хейзън се засмя с тихо, приятно буботене.

— Една седмица няма да вдигам телефона. Който ще да се обажда — папата, президентът на Съединените щати, някой от десетте най-добри адвокати — да се оправят без мен.

— Радвам се да го чуя. Как вървят работите ти?

— Горе-долу. — Хейзън се втренчи в чашата си. — Никой не ми е обявил война — засега.

— Лесли ми каза, че жена ти заплашва да я назове като съответница.

— Тя заплашва всяка жена, която съм поздравил с „добър ден“ през последните трийсет години. Копае гробове от Бостън до Марсилия. Почувствах се задължен да кажа на Лесли, че може да се разбере. Но я предупредих, че не искам ти да знаеш.

— Вече сме взели нов курс в това отношение — рече Странд. — На пълни самопризнания.

— Опасен експеримент. — Хейзън се взря внимателно в него. — Нали нито за миг не допускаш, че?…

— Не, нито за миг — отговори Странд. Като гледаше този силен, хубав, макар и пълен мъж в безупречно облекло, Странд си обясняваше защо всяка жена, дори неговата собствена, може да бъде привлечена от него. Държавният секретар на Никсън, Кисинджър, в едно от по-малко дипломатическите си изказвания беше заявил, когато го попитали за успеха му сред жените, че властта е афродизиак^[3]. От всякаква гледна точка Хейзън беше силен и естествено, че в сравнение с един болнав, невзрачен, изваден от заблуждение учител сигурно изглеждаше неотразим. В края на краищата на любовта и стигат и толкова изкушения. Чудеше се какво точно е изрекъл, направил или показал Хейзън, което е накарало Лесли да разбере, че я желае. По-добре да не зная, помисли си Странд.

— Успявам да държа жена си на разстояние, поне засега — рече Хейзън. — Съгласих се да я оставя да ми вземе почти всичко, но за къщата имам други планове. Ще видим. — Хейзън отпи жадно и пресуши чашата си. Стана, отиде до барчето и си наля второ питие. — А, между другото — додаде той, като се връщаше, — нашият човек в Париж случайно се обади и аз му говорих за теб. Според него можело лесно да се уреди за другия септември, когато започва новата учебна година. Имали голямо текучество сред преподавателите, непрекъснато едни идвали, други си отивали като странстващите учители през средните векове. Той ще се свърже с теб. Смяташ ли, че ще можеш да изтърпиш Дънбъри още пет месеца?

— Аз ще мога. Но не съм сигурен за Лесли.

— Хмм! — Хейзън се намръщи. — Предполагам, че може да замине и без теб. Ще бъде само за пет-шест месеца.

— Може. Не се безпокой за това. Все ще го измислим някак си.

— Алън, в отношенията ни с теб и Лесли има само едно нередно нещо — добави Хейзън. Тонът му беше сериозен и Странд се опасяваше от това, което щеше да каже.

— Какво е то? — попита той.

— Като ви гледам двамата, разбирам какво ми е липсвало цял живот. — Хейзън говореше замислено и с печал. — Любовта, изречена, недоизречена, подразбираща се, която съществува между вас. Зависимостта един от друг, неизменната подкрепа един на друг. Имал съм доста жени през живота си и с повечето от тях ми е било много хубаво, а вероятно и на тях с мен. Имах пари, успех, известна слава, дори това много рядко срещано явление — случайни прояви на благодарност. Но никога не съм имал подобно нещо. И то е като голяма дупка в мен, през която вятърът вие — до безкрайност. Ако имате късмет, и двамата ще умрете в един и същи миг. О, по дяволите… — Той разклати ядосано леда в чашата си. — Какво ми става тази вечер? Да приказвам за смърт. От времето е. Да вали сняг на морския бряг. Може би хората постъпват разумно, като затварят къщите си и спускат кепенците, когато листата започнат да пожълтяват. — Той допи питието си и остави бавно чашата с решителен жест. — Уморен съм. — Прокара голямата си ръка по очите и се изправи. — Ще взема да му дръпна един дълъг, дълъг сън. Не си прави труда да гасиш лампите. Не искам къщата да е тъмна тази нощ. — Той се огледа наоколо. — Стаята има нужда от пребоядисване. В по-светъл цвят. Е, лека нощ, приятелю. Приятно спане.

— Лека нощ, Ръсел. И на теб също.

Странд го проследи как излезе тежко от стаята. Той се препъна, като прекрачваше прага, и Странд си помисли: „Сигурно доста си е пийнал, преди да тръгне от Ню Йорк, имал е късмет, че някой полицай не го е спрял по пътя, иначе щеше да прекара нощта в затвора вместо в голямото си топло легло.“ После се качи по стълбите в стаята, където спеше Лесли и дишаше леко, с разпиляна по възглавницата лъскава коса, която блестеше на светлината от нощната лампа. Съблече се тихо, изгаси лампата и се пъхна в леглото до жена си.

По някое време през нощта се събуди, защото чу в просъница шум от автомобилен двигател, който припали и после заглъхна в далечината. Не беше сигурен дали наистина го е чул, или е сънувал. Обърна се на другата страна и обви с ръка голите рамене на жена си, при което тя доволно въздъхна. После заспа.

 

 

Събуди се рано, точно когато зората беше започнала да просветва през прозорците. Още валеше сняг. Лесли продължаваше да спи. Той стана от леглото, облече се набързо и тръгна да излиза от стаята. Спря се на вратата. На пода имаше някакъв плик, който се показваше само наполовина. Отвори безшумно и вдигна плика. В коридора беше прекалено тъмно, за да може да прочете това, което пишеше на него. Затвори тихо вратата и слезе бързо, във всекидневната, където лампите още светеха и в камината тлееха последните въглени. Пликът беше дълъг и дебел и на него имаше само една дума — „Алън“. Той го разкъса.

Скъпи Алън — беше написано с ясния, равен почерк на Хейзън. — Когато прочетеш това, аз ще бъда вече мъртъв. Дойдох снощи, за да се сбогувам с теб и да ти пожелал щастие. Много ми се струпа — жена ми, разследването във Вашингтон, заплахите на Конрой за изнудване. Получих призовка да се явя в съда пред комисията на втори януари. Не мога да се явя, без да прибягна до лъжесвидетелство, или без да натопя мои стари приятели и колеги. При всички случаи накрая няма да остане и капка от доброто ми име. Обмислих всичко много внимателно и избрах единствения възможен изход. Когато прочетат завещанието ми, ще се разбере, че оставям къщата край морето на Каролайн. Съвсем основателно и заслужено. За поддържането й тя може да продаде няколко акра от земята. Има предостатъчно — четирийсет акра са и струват много скъпо. Всичките си налични имоти оставям на жена си, при условие, че ако оспорва някоя точка от завещанието, ще бъде напълно лишена от наследство. Дъщерите ми разполагат със значителни суми, поставени под попечителство, които моят баща им приписа, когато се родиха, и те не могат нищо да направят, за да развалят завещанието. Аз съм добър адвокат и завещанието ми е непоклатимо. Всички мои картини отдавна са подарени на разни музеи с уговорката, че ще стоят у мен, докато съм жив. Данъчните закони превръщат смъртта в някаква ужасна игра, игра, която аз владеех до съвършенство. Като се оглеждам назад сега, виждам, че май знаех да играя на прекалено много игри: правни, корпоративни, законодателни, филантропични — цялата долна, доходна американска гама. Едно от нещата, с което ме спечелихте най-много с Лесли беше, че не участвахте в тази надпревара. Не че се бяхте издигнали над всичко това. Просто вие като че ли не забелязвахте съществуването му. Несъмнено то те е направило по-лош историк, но затова пък по-добър човек.

Несъзнателно и без зъл умисъл аз въвлякох теб и близките ти в моя свят. Самотен и лишен от собствено семейство, вярвах, че ще мога да се включа в едно щастливо семейство. Това, което смятах за щедрост, се превърна в нещастие. Джими прекалено бързо се научи как да преуспее. Каролайн също се въвлече в бясната американска надпревара, независимо дали й харесва, или не. Елинор и съпругът й претърпяха поражение и сега живеят в страх. Никак не искам да ти го казвам, скъпи Алън, но новото поприще на Лесли вероятно само ще ви раздалечи още повече и отново ще те изтръгне от корена ти. Шансът е нож с две остриета. Можеше всичко да свърши добре, но не стана така. Същото важи и за Ромеро.

Картината на Реноар във вашата спалня е купена, след като сключих споразумението с държавата, и се радвам, че мога да ви я оставя в завещанието си, което сега се намира в сейфа на моя съдружник.

Странд спря да чете за малко. Чудовищността на документа в ръката му го вцепеняваше и фактът, че е бил написан така старателно и точно от човек, който се е готвел да отнеме собственоръчно живота си, го накара да се смае от жестоко непоклатимото самообладание на приятеля си. Освен че се е занимавал със законите, помисли си Странд, Хейзън сигурно е чел Платон за смъртта на Сократ. „Критоне, дължа един петел на Асклепий. Нали няма да забравиш да платиш дълга ми?“ Един петел на Асклепий. Един Реноар на Странд. Древна изтънченост преди смъртта. Прочути последни думи. Странд продължи да чете със сухи очи.

В по-малкия плик към това писмо има десет хиляди долара в банкноти от по петстотин долара, които ще помогнат парижкото ви приключение с Лесли да стане по-приятно. Съветвам те да не го споменаваш пред никого.

Ти и твоето семейство направихте тази последна година от живота ми много важна за мен, но аз прекалено късно разбрах на какво е трябвало да се науча.

Тъй като това ще бъдат сетните ми думи и сега сме взели, както ти се изрази, курс на пълни самопризнания, ще направя още едно. Звучи абсурдно човек, на моята възраст да го казва, но аз се влюбих в Лесли още от първия миг, когато я видях. Ако изобщо има жена, която би могла да ме направи щастлив, то това е тя. Когато имаше опасност да умреш в болницата в Саутхамптън, аз пожелах смъртта ти. Не съзнателно или умишлено, но за части от секундата тази мисъл ми мина през ума. Тогава нямаше да бъда просто приятел на семейството, което обичам, а негов член, щях да присъствам на масата не само като гост, а и да седя начело на нея. Фактът, че се зарадвах, когато остана жив, никога не можеше да ме накара да забравя този мрачен и ужасен момент.

Моля те, изгори това писмо веднага щом го прочетеш и не казвай на никого, освен на Лесли, за съществуването му. Написал съм една друга бележка, която ще оставя в колата просто за да обясня, че съм решил да се самоубия.

В нея споменавам, че се намирам на границата на нервно разстройство и се боя да не изгубя разсъдъка си. Имам пистолет в джоба си, така че всичко ще свърши бързо. Ще ме намерят на края на някой черен път до колата.

Не скърбете за мен. Аз не заслужавам вашата скръб.

Прегръщам ви всички,

Ръсел