Ъруин Шоу
Хляб по водите (15)

2

В сряда следобед преди Деня на благодарността часовете бяха отменени. Лесли и Алън бяха стъкмили багажа си и по обяд чакаха готови, когато Конрой пристигна с мерцедеса. Хейзън ги бе поканил да прекарат уикенда в къщата му край морето и макар че Странд би предпочел просто да мързелува в утихналия колеж, когато всички момчета са заминали за празника, разговорът за Лесли, проведен с директора Бабкок предната седмица, го бе накарал с удоволствие да приеме поканата.

Бабкок беше помолил Странд да се отбие в кабинета му и през цялото време се въртеше неспокойно зад бюрото си, непрекъснато палеше лулата си, местеше постоянно очилата си ту на челото, ту на носа и преподреждаше разни книжа, докато говореше с много увъртания и смутени покашляния за системата на оценяване, която Странд предвижда за учениците си, и каква програма предпочита да следва през идния срок, до който оставаха още два месеца. Най-накрая той стигна до причината, поради която го бе повикал. С извинителен тон каза:

— Алън, не искам да ви безпокоя излишно, не искам и да изглежда, като че се бъркам в чужди работи, но Лесли… — Той въздъхна. — Знаете колко много я ценим всички и как се зарадвахме, когато предложи да поеме часовете по музикална култура, просто не ми е ясно къде бихме могли да намерим човек с нейната подготовка, който да я замести…

— Моля ви — прекъсна го Странд, — какво всъщност искате да кажете?

Бабкок отново въздъхна. От работата през срока лицето му беше придобило още по-уморен и посърнал вид и Странд не можеше да не изпита съжаление към човека, докато той въртеше неспокойно лулата в ръцете си и избягваше да го погледне над бюрото.

— Струва ми се, че държането й през последните седмици… не че има нещо кой знае колко необичайно, бързам да добавя… но, мисля, че тя… тя не изглежда съвсем на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа… Нещо… Не мога да определя какво е, може би вие ще ми помогнете… Държането й е малко… чудновато е прекалено силна дума, разбира се, но тя ми хрумна… Веднъж спряла внезапно по средата на едно изречение в клас… Естествено това ми бе предадено от момчетата, а човек не бива да приема приказките им за стопроцентова истина… и просто излязла от стаята, без да каже кога и дали въобще смята да се върне. Някои от преподавателите са я видели да плаче, като е прекосявала двора. Може би е от преумора, макар че нейната програма е минимална, така да се каже… Чудех се дали да не й предложа малка отпуска… няколко седмици… Мис Колинс, която също се занимава с музика, се съгласи да я замества временно… Естествено в училището имаме практика да плащаме заплати по време на… ъъъ… отпуска по болест. О, боже, толкова ми е трудно да налучкам верния тон…

Странд почувства съжаление към добрия пренатоварен дребен човечец и в същото време безпомощност спрямо Лесли. След онази нощ, когато си дойде внезапно вкъщи и го събуди, тя беше просто унила, едно тихо, бледо присъствие, което се движеше апатично от стая в стая, без да се оплаква.

— Не е преуморена — рече Странд. — Бих казал, че е комбинация от разни неща… Според мен изобщо не трябва да търсите вината в училището.

— Благодаря, Алън. Не бях сигурен дали сте забелязали. Понякога най-близките хора… — Бабкок не довърши изречението. — Атмосферата в едно училище, когато срокът продължава толкова време, когато сезонът е към края си… Ноември може да бъде мъчителен дори за най-силните души — усещането, че си затворен, за една чувствителна жена…

— Мистър Хейзън ни е поканил през празниците в Хамптънс — вметна Странд. — Има вероятност синът ни също да дойде, там ще има интересни за нея хора… може би това е всичко, от което се нуждае. — Странд искаше да се махне от умореното, угрижено лице зад бюрото. — Може да помогне. Ако не помогне… тогава ще видим. Всъщност една нейна приятелка я покани да заминат заедно за Европа. Досега тя й отказваше, но ако й предам, че вие сте предложили малка отпуска за нейно добро — ще бъда колкото е възможно по-тактичен… Нали няма да имате нищо против да изчакам да минат празниците и тогава да й говоря за това? — Още в същия момент разбра, че отлага. От малодушие? От страх, да не би да засегне Лесли още повече?

— Както намерите за най-разумно. Вие знаете по-добре — рече Бабкок. В гласа му се усети облекчение, че поне за няколко дни този въпрос няма да бъде негова грижа. — Знаете ли, сигурен съм — добави деликатно той, — че ако в отношенията с жена си чувствате нужда от някой психиатър, от Ню Хейвън от време на време идва един много добър специалист, който би могъл… Ще се изненадате, ако ви кажа колко пъти сме опирали до него. И преподаватели, и ученици. Понякога си мисля, че сме прекалено нагъсто, едва ли не си дишаме във вратовете един на друг по цели дни, сблъскват се най-различни личности, някои избухват, други ги обзема меланхолия, приближаването на зимата, толкова много стресове… — Той въздъхна за последен път и отново взе да рови из книжата си на бюрото.

Когато излезе от кабинета му, Странд тръгна бавно през училищния двор. Като минаваше покрай разни ученици и преподаватели, които го поздравяваха, той преценяваше поздравите им и се питаше кой ли е предал на Бабкок за Лесли, какво ли си мислеха за нея, кои се подсмихваха тайно зад гърба й, кои я съжаляваха, кои казваха „горката жена, мъжът й е виновен…“

Бабкок бе препоръчал психиатър от добро чувство и поради съвременното тотемистично схващане, че думите могат да излекуват злините, които не са причинени от тях и за които езикът няма лек. Какво можеше да каже Лесли на специалиста от Ню Хейвън? Уважаеми човече, внезапно и без предупреждение бях изтръгната из корени от града, в който съм се родила и където съм живяла през целия си живот, за един ден децата ми, на които бях посветила по-голямата част от чувствата си, поеха по свой път, оглушава ме шумът от това постоянно подновяващо се племе варвари — момчета между тринайсет и деветнайсет години, — чиито ценности са така непознати и чужди за мен, както тези на диваците от джунглата на Амазонка. И понеже ви плащат да слушате най-черните истини на разстроената душа, няма да крия от вас, че сега аз, като жена, която няма още петдесет години, на възраст, когато, както ме уверяват специалистите във вашата професия, аз се намирам на върха на своите сексуални желания, съм принудена да спя сама. Няма да ви отегчавам със сънищата си. Сигурна съм, че лесно може да се досетите за естеството им.

Като прекосяваше двора, Странд поклати измъчен глава. Как ли бе прието да постъпи един психиатър при такова положение? Какво ли щеше да й препоръча? Развод? Усилено спортуване? Наркотици? Други мъже?

Той реши, че ако все пак се наложи да се заеме открито с проблема на Лесли, който, доколкото разбираше, беше и негов, може да казва всичко друго, но не и да отваря дума за психиатър…

 

 

В дните преди Деня на благодарността той не спомена нищо на Лесли за разговора си с Бабкок, държеше се колкото може по-нормално, сякаш не забелязваше нищо нередно и избухването в кухнята изобщо не се бе случило.

Сега в студеното ноемврийско пладне, когато двамата с Лесли поздравиха Конрой, сред празничната атмосфера на радостно заминаващи момчета за цели четири дни свобода, той се почувства по-спокоен. Помисли си, че Лесли изглежда чудесно, елегантна и млада с тежкото си бежово вълнено палто, вдигнала яка около лицето си, бодра, изпълнена е нетърпение и поруменяла от вятъра.

Той хвана ръката й на задната седалка, когато Конрой запали колата, зави през двора към каменните порти, които очертаваха границите на училището, и потегли по пътя. Щом училището остана зад гърба му, усети, че от плещите му сякаш падна тежък камък.

Всички бяха съгласни, че уикендът е минал много приятно. Семейство Соломон, чиято крайморска вила беше затворена през зимата, бяха дошли, бе дошла и Линда Робъртс, и всички се радваха, че се виждат отново, и се чувстваха щастливи, че грее слънце и времето е достатъчно топло, за да могат да пият коктейлите си на терасата срещу соления есенен вятър, който духаше от спокойния океан. Джими беше донесъл китарата си и ги забавляваше, особено Хърбърт Соломон, тъй като имитираше някои от по-шумните изпълнители сред неговите клиенти. Хейзън беше спокоен домакин и ако се тревожеше за жена си или за разследването във Вашингтон, с нищо не го показваше. Лесли бе донесла комплекта за рисуване и портативния статив. Придружена от Линда, тя слезе на дюните и започна един пейзаж, който, според уверенията на Линда, щял да бъде окачен в някой музей. Линда беше по-жизнерадостна от всякога. Галерията в Париж, с която бе свързана нейната галерия в Ню Йорк, я бе помолила да изпрати за изложба представителен подбор от американски творби от двайсети век и Линда вече бе получила последните две от общо петдесетте картини, за които бе преговаряла в продължение на повече от три месеца, и след една седмица заминаваше за Париж. Тя повтори поканата си към Лесли.

— Плащат пътя на мен и на един помощник. От теб ще стане чудесен помощник. Когато дойде време да подготвяме изложбата, ще имам нужда от американец, който да ме подкрепя срещу всички тия невъзможни французи. Ще взема твоя пейзаж с дюните и в програмата ще напишем, че ти си нашето ново, прекрасно, стопроцентово американско откритие.

Лесли се засмя и отговори:

— Това са фантазии, Линда. Аз вече бях в Париж тази година.

Алън — обърна се Линда с молба към Странд, — накарай я да каже „да“ и тя ще дойде.

— Ако не се съгласи — рече Странд, — аз ще дойда.

— Ти нямаш вид на никакъв помощник — възрази Линда. — Толкова забавно ще бъде, Лесли.

Но Лесли поклати глава, като продължаваше да се усмихва.

— Аз съм трудова жена. Четиристотин момчета в Кънетикът ме чакат да им обясня в понеделник какво значи ла бемол минор.

Но Странд забеляза, че тя се изкушава. И той реши, преди да свърша уикендът, да й каже за предложението на Бабкок.

Хейзън, който бе ходил до плажа с мистър Кетли, за да видят нанесените на кея щети от бурята предната седмица, дойде при тях на терасата, където те стояха, увити в пуловери и палта, и гледаха залеза. Хейзън беше облечен с дебели кадифени панталони, скиорска шапка и късо двуредно палто, а лицето му бе силно зачервено от вятъра. Имаше вид на човек, който сякаш никога през живота си не е стъпвал в кантора. Усмихна се мило на гостите си.

— Щеше да бъде чудесно — рече той, — ако и децата ви бяха тук, Лесли. Другите деца, Джими. Не искам да ви обидя, като наричам домочадието деца. Знаете ли какво ще е хубаво да направим — да им се обадим по телефона и да им кажем: „Честит празник!“

— Няма нужда да правим чак такива разходи — възрази Странд. — Те са добре.

— Глупости — отсече Хейзън. — Аз настоявам.

Така влязоха вкупом вътре и се обадиха на Каролайн в Аризона и на Елинор и Джузепе в Джорджия и настана всеобща врява, докато говореха един по един от двата деривата — във всекидневната на долния етаж и в малката библиотека.

Лесли изглеждаше весела, докато бъбреше по телефона най-напред с Каролайн, после с Елинор. Всички се изредиха да ги поздравят. Гласът на Лесли прозвуча не както трябва, единствено когато двамата със Странд разговаряха с Каролайн и Лесли каза колко много им липсва, а Каролайн, отговори; „Истхамптън не е за мен. Момчетата там не ми допадат“. — „Дявол да го вземе, какво означава това?“ — попита сопнато Лесли. Странд знаеше какво означава. Каролайн не беше забравила вечерта в спрялата кола, когато Джордж бе разкъсал дрехите й и счупил носа й. И никога нямаше да забрави. „Нищо не означава — отвърна й Каролайн. — Тук съм напълно щастлива. Аризона е божествена.“

След това всички се качиха по стаите си, за да се приготвят за вечеря. Соломон и Странд слязоха първи и докато Странд стоеше пред огъня от плавен, който гореше силно и пръскаше сини и зелени искри, Соломон си приготви питие. С доволна въздишка той се отпусна в едно кресло и заговори за Джими. Каза на Странд, че Джими е всеобщ любимец в службата, и с кисела усмивка подметна, че имал връзка с една от неговите звезди, жена на име Джоун Дайър, която преди Джими да дойде на работа, му създавала най-много главоболия от всички певици.

— Много се е променила, откакто за първи път зърна момчето — добави Соломон. — Ще му увелича двойно заплатата, заради неговата преданост към каузата на „Соломон и компания“, които поставя дори над чувството си за дълг. Тя не прощаваше на никого в службата, дори на мен. Истинска тигрица. Избухванията й са пословични в нашия бранш. Сериозно се бях замислил да й покажа пътя, макар че нейните плочи се купуват повече, отколкото на всички останали, с които работя.

— На колко е години? — попита Странд.

— На трийсет и пет-шест.

— Не е ли малко млад за нея? — На Странд не му беше приятно да чуе тази новина, макар че, ако го запитаха защо, нямаше да може да обясни причините.

— Явно не е — отвърна Соломон. — Ти обаче недей да се тревожиш за Джими. Той е удивително уравновесен за възрастта си. Нищо ли не ти е споменавал за нея?

Странд поклати глава.

— Джими не се хвали със завоеванията си. Ако има такива. Доколкото знам, още е девствен.

Соломон се засмя.

— Не бъди чак толкова сигурен.

Странд не се усмихна.

— На неговата възраст аз бях още девствен — рече той.

— Различни професии — каза Соломон, — различни нрави.

Той вдигна рамене.

— Трийсет и пет — рече Странд. — Омъжена ли е?

— Има някакъв мъж, втори или трети, струва ми се. Недей да изглеждаш толкова шокиран, Алън. Шоубизнесът…

— Направи ми една услуга — каза Странд — Не споменавай нищо за това на Лесли. Боя се, че може да я разтревожи. Тя още го смята за малко невинно дете.

— Тия дни тя изглежда чудесно, нали? — рече Соломон.

— Да.

Соломон можеше да е тънък познавач на таланти, но като барометър за покачванията и спадовете в женското „време“ на него едва ли можеше много да се разчита. Странд си спомни предположението на Лесли, че Хейзън и Нели Соломон са любовници, и се запита дали Соломон успява да прецени емоционалното ниво на жена си по-добре, отколкото на Лесли.

Макар Лесли да се държеше привидно храбро, Странд имаше неловкото чувство, че проявата на добро настроение от нейна страна се дължи по-скоро на учтивост, а не е признак за някаква действителна промяна в душевното й състояние. Не само той усети това. Джими, който закара Нели Соломон в селото да купи някои неща от дрогерията, отведе Странд настрана, когато се върна, за да го разпита за Лесли.

— Мама добре ли е? — Изглеждаше разтревожен.

— Разбира се, че е добре — отвърна рязко Странд. — Защо питаш?

— Мисис Соломон спомена нещо в колата. Каза, че когато мама мислела, че не я гледат, изглеждала меланхолична — тази дума употреби. А когато разговаряла с хората, била толкова сдържана, сякаш се намирала зад някаква завеса.

— А ти забелязал ли си нещо?

— Аз бавно загрявам — отговори Джими. — Мама винаги ми се струва еднаква, освен когато ме ругае за нещо. А през този уикенд не ме е наругала нито веднъж. — Той се ухили. — Може би това е лош признак.

— Ако пак ти се случи да разговаряш така интимно с тази жена — рече Странд, ядосан от точното наблюдение на Нели Соломон, — кажи й, че майка ти си е много добре.

Джими го изгледа с любопитство и Странд усети, че го е успокоил прекалено разпалено.

— Окей, достатъчно — заключи Джими и престана да говори на тази тема.

Още една завеса се спусна в семейството, помисли си Странд. Този път между мен и сина ми.

Случи се така, че през останалата част от уикенда изобщо не се отвори подходяща възможност, за да предаде на Лесли разговора си с Бабкок. А до този момент Лесли не бе пожелала да му разправи за обяда си с Хейзън в Ню Йорк. Завесата, за която бе споменала мисис Соломон, бе паднала много преди Деня на благодарността.

 

 

В Дънбъри се върнаха късно. Движението беше много натоварено, тъй като хората се прибираха след празника, за да могат да отидат на работа в понеделник сутринта. Оставиха Линда в жилището й близо до дома на Хейзън в Ист Сайд, понеже закъсняваше за някаква вечеря, на която бе обещала да отиде. Джими им пожела „лека нощ“ и тръгна на среща. Семейство Соломон се прибраха с тяхната кола. Хейзън настоя Странд и Лесли да се качат при него, за да хапнат. Беше се обадил от морето на иконома си да остави нещо за ядене на бюфета в трапезарията. Вечерята беше лека и приятна: студено пиле, салата и бутилка бяло вино. Хейзън отпрати Конрой да си върви, но поръча една лимузина, която да откара Странд и Лесли в Дънбъри. Странд се възпротиви на това разточителство, но както обикновено Хейзън не обърна внимание на протестите му.

— Изкарахме чудесен празник, Ръсел — каза Лесли, когато целуваше Хейзън за довиждане. — Чувствам се съвсем друг човек.

— Трябва да го повторим — рече Хейзън. — За една седмица или дори за десетина дни по Коледа, ако успея да се организирам. Опитайте се да извикате и децата. С тях старата развалина край морето пак се подмладява.

На задната седалка на лимузината Лесли облегна главата си на рамото на Странд и заспа. Ако отиваха някъде другаде, а не в Дънбъри, той щеше да бъде напълно спокоен. Тихото дишане на Лесли съвсем близо до него и еднообразните, но щастливи четири дни, които бяха прекарали, го изпълваха с чувството, че може да отиде открито при Бабкок и да му заяви, че според него кризата на Лесли е преминала, независимо какви са били причините за нея, и тя ще може със сигурност да изпълнява нормално задълженията си в училище и няма да е необходимо да иска отпуск по болест. Той си каза, че макар догадката на мисис Соломон да беше проницателна, преценката й за неясното поведение на Лесли и за случайните празноти в погледа й бе съвсем преувеличена. Но съзнаваше, че мислите му са продиктувани донякъде от егоизъм. Само като си представеше, че може да остане без нея за няколко месеца или за няколко седмици, той се ужасяваше.

Усети, че Лесли се размърда и вдигна глава от рамото му.

— Стигнахме ли вече?

Приличаше на сънено дете.

— Почти.

— Каква чудесна почивка. Царство на мечтите, Лонг Айланд, пощенски код сто и деветнайсет или нещо подобно. — Тя се засмя тихичко. — Бих могла да прекарам остатъка от живота си там. Ще си рисувам, ще съзерцавам морето и няма да мисля за нищо, заобиколена от всички тези богати, щедри и мили хора. — Тя пак се засмя.

— На теб би ли ти омръзнало?

— Съмнявам се — отвърна той. — Може да се захвана да играя голф. Или да плета кошници.

— Колко е хубаво, че Ръсел започна още отсега да крои планове за Коледа. Да се съберем цялото семейство. — Изведнъж тя се изправи на седалката. — Защо според теб Каролайн подхвърли по телефона, че никога повече няма да стъпи в Хамптънс?

— Тя спомена нещо за момчетата…

Странд нарочно го каза така, че да прозвучи неопределено. Надяваше се, че Лесли никога няма да разбере какво точно значи това. По-добре беше да я остави да се чуди, отколкото да научи за боричкането на Каролайн в колата, за опита да я изнасилят и последвалия жесток юмрук.

— Може би си е намерила някой младеж в Аризона и сега интересите й са насочени другаде.

Стори му се, че думите му звучат така, сякаш говори през памук.

— Ще й напиша едно хубаво, силно писмо — каза Лесли. — Тя знае, че няма да отидем без нея, и ще бъде егоистично да провали почивката на всички заради някаква си глупава прищявка.

— Сигурен съм, че ще се вразуми и ще дойде — излъга Странд.

Когато колата спря пред „Молсън Резидънс“, Странд видя, че единият от прозорците на втория етаж свети. Минаваше десет и половина и всички светлини трябваше вече да са изгасени, но вероятно някои от момчетата се бяха събрали да си разкажат как са прекарали уикенда. Той слезе от колата и тръгна към къщата, а шофьорът ги последва с багажа им. Точно когато стигна до вратата, тя се отвори рязко и оттам изскочи едно босо момче по пижама, което едва не го събори. Преди да успее да помръдне, навън се спусна друго момче и подгони първото.

Странд го позна. Беше Ромеро по джинси и пуловер. Никое от момчетата не издаваше и звук. На светлината от лампата над входната врата Странд видя, че Ромеро държи нож в ръката си.

— Стой! — извика той. — Веднага спри!

— О, боже! — простена Лесли.

Ала те не се спряха. Първото момче, много по-едро от Ромеро, се скри зад едно дърво и хукна вдясно, Ромеро, който тичаше бързо и безшумно, го настигна и скочи на гърба му, двамата се олюляха и паднаха на земята. После Ромеро застана отгоре, седнал върху гърдите на момчето. Като продължаваше да вика, Странд дотича при тях и успя да хване китката на Ромеро, който беше вдигнал ръката си на височината на рамото и стискаше в нея малкия нож.

— Да не си полудял? — викаше Странд, като държеше китката му и се бореше, усещайки колко тънка и същевременно колко здрава е ръката му, като жица с протичащ по нея ток. — Ромеро, пусни ножа.

Щом чу името си, Ромеро сякаш дойде на себе си и пусна ножа, обърна се и погледна Странд.

— Добре — отвърна той. Гласът му прозвуча странно спокойно. — Свърши вече.

После се изправи.

Тогава Странд видя, че момчето на земята е Теди Хиц. То се задавяше от плач, цялото му лице бе в кръв, а от една дълбока резка на бузата му продължаваше да шурти още.

— Лесли — промълви Странд колкото може по-спокойно, — влез, моля те вътре, обади се на лекаря, после на мистър Бабкок и им кажи да дойдат тук по-бързо. Хиц е ранен.

— Малко му е — подхвърли Ромеро.

— Ти млъкни — сряза го Странд, когато Лесли хукна към къщата. — Ей, шофьорът — извика той на човека, който стоеше като закован на прага и все още държеше чантите в ръце, — бихте ли дошли да ми помогнете? — Той коленичи до Хиц, който вече се успокояваше. — Хайде, Хиц, Ромеро вече пусна ножа. — После извади носната си кърпа и я сложи върху раната на бузата му. — Можеш ли сам да я държиш?

Хиц кимна през сълзи и притисна кърпата до лицето си.

— Боже господи! — Шофьорът се беше приближил и гледаше втренчено окървавеното момче. — Какво става тука?

— Дадох на копелето един урок — отвърна Ромеро.

Странд забеляза, че и неговото лице е в кръв и говори хрипкаво, сякаш устните му са подути.

— Стига, Ромеро — каза Странд. После на Хиц: — Мислиш ли, че можеш да ходиш?

Хиц кимна и седна. Слава богу, помисли си Странд. Хиц тежеше повече от сто килограма, а шофьорът беше дребен възрастен човек и Странд се съмняваше, че двамата биха могли да го отнесат дори до вратата.

— Madre! — извика Ромеро с отвращение. — Такава малка драскотина, а той пищи като заклан.

— Ти мълчи — рече Странд, като се изправи и хвана Хиц за ръката, за да му помогне да стане. — И те съветвам да започнеш да мислиш сериозно. Ще трябва да отговаряш на много въпроси.

— Искам адвокат — заяви Ромеро. — Имам право на адвокат.

Дори когато успя да накара Хиц да го прегърне през раменете и му каза: „Просто се облегни на мен и върви бавно“, Странд едва не се засмя. Адвокат. Даде си сметка, че в квартала на Ромеро и десетгодишните деца разбират от адвокати.

Ромеро се обърна кръгом и се прибра в къщата. Той беше запалил лампата в общата всекидневна, седеше на една маса и люлееше краката си, когато Странд и шофьорът вкараха драматично залитащия Хиц в стаята.

— По-добре легни — рече Странд на Хиц и си дръж главата нависоко.

Кърпата беше цялата напоена с кръв.

Помогна на Хиц да легне на разнебитената кушетка във всекидневната и да подпре глава на ръката си.

— Мисис Странд вика лекар — каза той. — Сигурен съм, че ще се оправиш. — После се обърна към шофьора, който стоеше в средата на стаята и клатеше глава, като непрекъснато си мърмореше: „Проклети деца, проклети деца…“ — Вие можете вече да си вървите. Всичко е наред. Чака ви дълъг път до града. — Искаше да се освободи от него. Колкото по-малко хора бяха забъркани в тая каша, толкова по-добре. Радваше се, че Хейзън не накара Конрой да ги докара. Можеше да си представи каква история щеше да се види принуден да разкаже на шефа си, ако беше тук.

— Добре, аз си отивам — съгласи се шофьорът. — Не горя от желание да стоя тук цяла нощ, докато дойде полицията.

Полицията, Странд не беше помислил за нея.

— Сигурно ще искате да задържите това. — Шофьорът му подаде ножа. Беше швейцарски войнишки нож и по острието му имаше кръв. — Намерих го навън. Ако можете, не намесвайте името ми в тая работа. Не искам да се забърквам в никакви дела… ще трябва да се бъхтя до Кънетикът за своя сметка всеки път, щом някой адвокат направи възражение. И без това си имам достатъчно неприятности, като карам в Ню Йорк.

— Благодаря — рече Странд и взе ножа. Острието беше дълго не повече от седем сантиметра. Не приличаше на кой знае какво оръжие, но кръвта на Хиц продължаваше да избива през носната кърпа, която държеше на бузата си.

— Твой ли е? — попита той Ромеро, щом шофьорът излезе.

— Отде да знам? — отвърна Ромеро и злобно се изсмя.

За първи път Странд го погледна внимателно на силната неонова светлина във всекидневната. Устните на Ромеро наистина бяха наранени и подути. Дясното му око беше започнало да подпухва и да посинява вече, и той трябваше да го присвива, за да може да вижда.

— Всеки може да си купи такъв нож, в който и да е железарски магазин — добави Ромеро. — Продават ги с милиони. От деветгодишна възраст имам нож. Никога не излизай от къщи без него, както казват по телевизията.

— Слушай, Ромеро — рече тихо Странд, — ти си в беда и аз искам да ти помогна. Трябва да повярваш на това, защото се боя, че ще имаш нужда от всичката помощ, която можеш да получиш. А сега ми разкажи какво се случи. Преди да са дошли лекарят и мистър Бабкок, и полицията.

Ромеро си пое дълбоко дъх и престана да си люлее краката.

— Той ми се нахвърли. Отидох в стаята му по лична работа и той ме смаза от бой. Хиц тежи поне петдесет кила повече от мен, затова реших, че трябва да се срещнем при по-равни условия.

Той отново се ухили и подпухналото му наранено лице се изкриви гротескно.

— Каква беше тази лична работа?

— Лична — отвърна Ромеро.

— Той ме обвини, че съм му откраднал парите — обади се Хиц. Ярката му раирана пижама беше изцапана с кръв. — Няма да позволя някакъв си мръсен мелез да ми отправя такива обвинения и да се измъкне безнаказано.

— Какви пари? — попита Странд, като поглеждаше от едното момче към другото.

— Моите пари — отвърна Ромеро. — И едни писма. Разбил ми е тенекиената кутия и ми е взел парите и писмата.

Лесли се втурна в стаята.

— Алън — каза тя, — лекарят и мистър Бабкок идват веднага. — Тя изгледа втренчено окървавеното момче на кушетката, обезобразеното лице на Ромеро, все още отворения нож в ръката на Странд. — О, това е вече прекалено — промълви Лесли тихо. После се извърна, излезе бързо от стаята и се спусна по коридора към тяхното жилище.

— Какви писма? — попита отново Странд.

— Лични писма — отвърна Ромеро. — От една приятелка. Не обичам никой да чете личните ми писма. Особено дрисльовци като него.

— Не съм виждал никакви твои писма — каза Хиц.

— Мръсен лъжец! — извика Ромеро и Странд пристъпи една крачка, за да застане между масата, върху която той седеше, и кушетката. Но Ромеро не слезе от масата. — Ти ми се подигра за тях, когато дойдох в стаята ти. Чел си ги и още как. Нарече ме Ромеро Ромеото, дебело лайно такова.

— Млъкни — каза Странд.

— Не съм виждал никакви писма — хленчеше Хиц, — изобщо не знам за какво говори.

— Добре — рече Странд, — дайте да оставим писмата засега. Колко пари, казваш, бяха, Ромеро?

— Триста седемдесет и пет долара.

— Какво? — възкликна изненадан Странд. — Колко?

— Триста седемдесет и пет.

— Откъде си взел толкова много пари?

— Искам адвокат — заяви Ромеро.

— Ще ви кажа откъде, мистър Странд — обади се Хиц. — Две-три вечери в седмицата той организира игра на зарове в тяхната стая. Доста от момчетата мислят, че използва фалшиви зарове. И той, и Ролинс. Мелез и негър. Ето какво е вашето училище и не си въобразявайте, че няма да го разглася така, че целият свят да разбере. Баща ми е голяма клечка във Вашингтон и познава всички журналисти там и много други в Ню Йорк…

— Ти по-добре замълчи, Хиц — рече Странд, изпълнен с презрение към дебелото хленчещо момче. — Помъчи се да си държиш устата затворена и да спреш кръвта. — Той въздъхна, като си помисли как би изглеждала тазвечерната случка във вестниците и как ще прозвучи на следващото свикване на управителния съвет на настоятелите на Дънбъри. — Вярно ли е, че вечер организирате с Ролинс игра на зарове в стаята си? — запита той Ромеро.

— Не намесвайте Ролинс — отвърна Ромеро. — Той няма нищо общо с това. Освен че ми е съквартирант.

— Къде е Ролинс?

— Спи. Той не знае нищо за случилото се. Върна се уморен и си легна.

— И ти не му каза нищо, а?

— Ако му бях казал, щеше да слезе при Хиц и да го убие с голи ръце. А на сутринта щеше да изхвръкне като топка. Вън от колежа и от спорта. И без това си има достатъчно неприятности, че е черен. Не искам да го видя смазан, само защото ми е приятел.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Хесус — рече Странд. — Защо смяташ, че точно Хиц ти е взел парите?

— Ако изобщо е имало някакви пари — обади се Хиц. — Тоя глупак се заяжда с мен още от началото на срока. Никак не ми харесват типовете, които приемат в това училище напоследък, и не го крия. Тази страна е свободна и мога да говоря каквото си искам.

— Смятам, че е по-добре да си траеш, Хиц — намеси се Странд, като се мъчеше да изглежда безпристрастен и търпелив, но знаеше, че не успява. — Кажи ми, Ромеро, какво те накара да мислиш, че Хиц ти е взел парите, а не някой друг?

— Имам собствена информация.

— Каква информация?

— Поверителна.

— Кой ти каза?

— Казах, че е поверителна — повтори Ромеро.

— Намери ли парите в стаята на Хиц или писмата, за които спомена?

— Не — отвърна Ромеро.

— Разбира се, че не е — намеси се Хиц. — Защото нищо не съм вземал. Ако изобщо някой е вземал нещо. Този човек е луд, мистър Странд, той мрази целия свят, особено белите хора. Дори учителите тук да бяха страхливи като мишки, пак биха признали всички, без изключение, дори и вие, че предпочитат това копеле никога да не е чувало за Дънбъри.

— Внимавай какво говориш ей, дебел — каза Ромеро, — или ще ти кръцна и другата бузка и ще ти резна задника за десерт.

Заплахата напомни на Странд, че още държи окървавения нож отворен. Затвори го и го пусна в джоба на палтото си.

— Ромеро — рече той, — нищо не печелиш от това, че говориш като…

Вратата се отвори и влязоха доктор Филипс и мистър Бабкок. Бабкок се смръзна на мястото си, като видя картината пред очите си.

— О, боже! — промълви той.

Лекарят кимна на Странд, погледна с любопитство Ромеро, после се наведе над Хиц и каза:

— Дай да видим сега какво има.

След това махна напоената с кръв носна кърпа от лицето на Хиц и я пусна на земята, присви очи зад очилата си, наведе се над главата на Хиц и докосна леко ранената му буза.

— По-добре ще бъде да го преместим в амбулаторията. Ще има нужда от почистване и шевове. Доста шевове.

— Боли — изхленчи Хиц, а долната му устна трепереше.

— Разбира се, че ще боли — отвърна лекарят. — Трябва да боли.

Той беше грубоват човек, умел и бърз, и нямаше навик да глези младежите. Отвори чантичката си, извади голям тампон марля и превърза раната с нея. Марлята веднага почервеня. Лекарят си свали палтото.

— Сложи това отгоре, стани и аз ще ти помогна да стигнеш до колата ми.

— Не знам дали ще мога да ходя… Изгубих доста…

— Глупости — рече лекарят. — Ставай. Раната е само повърхностна. Красотата ти няма да пострада.

Хиц се направи, че се олюлява, като ставаше от кушетката. Лекарят му помогна да облече палтото и го закопча. Ромеро беше навел глава и гледаше изпод сведените си клепачи, очите му бяха тъмни и изпълнени с презрение.

— Може би има нужда от морфин — обади се той, — за да изтърпи ужасната болка.

— Стига вече, млади момко — сряза го Бабкок. За първи път Странд чуваше сурови нотки в гласа на директора.

— Бабкок — каза лекарят, като спря на вратата, сложил леко ръка върху ръката на Хиц. — Предлагам да извикате полиция.

— Полиция — повтори обезумял Бабкок. — О, боже! Наистина ли мислите, че е необходимо?

— Ако искам да запазя разрешителното си да практикувам — отвърна лекарят — и ако вие искате да останете в училището, необходимо е.

— Разбира се — рече Бабкок. — Просто… досега не се е случвало такова нещо. Разбира се. Ще се обадя.

— Кажете им да дойдат в амбулаторията. Сигурно ще има разследване. Междувременно, млади човече… — Той млъкна и се загледа в Ромеро. — Аз май те познавам, а? От футболния отбор ли?

— Да — отвърна Ромеро. — Казахте ми, че съм луд, дето играя.

— Как ти беше името?…

— Ромеро — отговори момчето.

— Считай се под граждански арест. Аз съм гражданинът^[1]. Ще се видим в амбулаторията.

След излизането на Хиц и лекаря за миг настана тишина. Странд беше доволен, че не трябва да гледа повече окървавеното лице на Хиц. Бабкок въздъхна и впери поглед в кушетката, вдигна очилата на челото си, после отново ги смъкна. Странд забеляза, че Бабкок не носеше вратовръзка. За първи път го виждаше без вратовръзка. Сигурно е бил легнал с дебелата си жена, когато Лесли се е обадила, и той се е облякъл набързо.

— Кушетката ще трябва да се почисти — обади се Бабкок. — Цялата е в кръв. Какво ще кажа на полицията? — Той изглеждаше безпомощен. — Нямам представа какво се е случило. Тук има ли телефон?

— В сутерена има автомат — обади се Ромеро.

— Благодаря — каза Бабкок и тръгна към стълбите за сутерена, после се спря. — О, боже — рече той, потупвайки джобовете си. — Оставих всичките си пари на тоалетката. Бях си легнал и… Алън, имаш ли?…

Странд бръкна в джоба си. Имаше само банкноти.

— Съжалявам — отвърна той.

— Можете да изберете номера на полицията за спешни случаи — предложи Ромеро. Странд имаше чувството, че Ромеро се забавлява. — Ще дойдат за три минути, със сирени, светлини и тъй нататък.

— Ще събудят всички — каза Бабкок. — Мисля, че няма нужда да…

— Ще ида у нас и ще позвъня оттам — предложи Странд.

— Поне да знаех за какво е цялата тази работа — промълви жално Бабкок.

— По-късно ще ви обясня.

Странд мина по коридора и влезе в своята всекидневна. Лесли седеше на стола пред пианото, без да свири. Тя се обърна, когато го чу да влиза.

— Е? — попита тя.

— Пълна каша. Сега нямам време да ти разправям. Нищо сериозно. — В този миг му се прииска да си вярва. — Трябва да се обадя на полицията.

Потърси номера в указателя на масичката до телефона и позвъни. Дежурният каза, че името му е Лиъри, сержант Лиъри.

— Сержанте — рече Странд, — бихте ли изпратили някого в амбулаторията на Дънбъри, колкото е възможно по-бързо?

— От какъв характер е инцидентът? — запита сержант Лиъри.

— Станало е… сдърпване… сбиване между две от момчетата. Едното от тях е ранено…

— Има ли нужда от линейка?

— О, мисля, че не. Лекарят го прегледа. Раната е повърхностна. Порязване. — Той прочисти гърлото си. — Едното от момчетата имаше нож.

— В Дънбъри? — Лиъри, изглежда, бе смаян. В процента на престъпленията в селото и в околностите му не влизаха много среднощни намушквания с нож.

— Беше краят на празника. — За да защити честта на училището, Странд реши, че трябва да даде някакво обяснение. — Не е имало дежурен преподавател. Можете ли да изпратите човек?

— Ще дойде. В амбулаторията ли казахте?

— Да.

— В коя част на училището е това? Източна? Западна?

Странд се обърка. Той затвори очи и се помъчи да си спомни от коя страна на училището изгрява слънцето. Каза на сержант Лиъри „източната“ и сержантът отвърна:

— Добре. Виновникът задържан ли е?

За миг Странд не можа да свърже тази дума със събитията от вечерта. После се сети за Ромеро.

— Да — отговори той, — задържали сме го.

Когато затвори, Лесли се засмя. Смехът й прозвуча малко налудничаво.

— Приличаш на детектив от някой филм — подхвърли тя.

— Скъпа, мисля, че по-добре ще е да не ме чакаш. Трябва да отида в амбулаторията с Ромеро и Бабкок, там ще бъде полицията и не се знае колко ще продължи. Ще ти разкажа всичко, като се върна.

— Виновник — рече Лесли. — Чудя се колко ли виновници има в училището. Да можех да погледна само бюлетина на учениците, завършили през двехилядната година, и да видя колко възпитаници на Дънбъри ще бъдат зад решетките по това време.

— Съжалявам, мила, че ти…

— Вината не е твоя — прекъсна го тя. — Гледай да не си лягаш много късно. Трябва да ставаш рано сутринта.

Той я целуна и се върна в общата всекидневна. Чу, че Лесли заключи вратата след него.