Стивън Канел
Работилницата на дявола (53)

52. Дерайлиране

Квартирата на адмирал Зол се намираше в една стара ферма. Имотът бе продаден на американската армия през 1952-ра, но къщата беше строена през 1772-ра година, преди Революцията. Правоъгълната двуетажна сграда имаше осем стаи и две бани и се извисяваше като овдовяла кралица в югоизточния край на Форт Детрик. Над двойните прозорци и големите веранди бе надвиснал заострен покрив с кули.

Адмирал Зол харесваше къщата в архитектурно отношение, но смяташе, че в нея се живее трудно. Малките стаи не подхождаха на величествената му походка и представителното му телосложение. Но фермата бе служила за квартира на персонала на Форт Детрик почти половин век, затова, за да спази традицията, той живееше тук от шест години, откакто съпругата му почина.

Зол се прибра в девет вечерта. Беше капнал от умора. След като издаде заповедта за елиминирането на Стейси Ричардсън и Крис Кънингам, той се отби в лазарета на базата, за да зашият веждата му. После отиде лично да огледа лабораторията за невротрансмисии. Доколкото видя, нищо не беше откраднато. Но Зол още се притесняваше за твърдението на госпожа Ричардсън, че Демил е взел мостра от приона „Бледия кон“, която е скрил на дъното на Ванишинг Лейк.

Денят беше дълъг и тежък. Освен неприятностите със Стейси Ричардсън и капитан Кънингам, Зол бе контролирал изнасянето на хилядите литри смъртоносни биологични оръжия, които бяха изпомпани от старите, течащи варели и вкарани в специално направените цистерни за токсични отпадъци на Белия влак. Товарът щеше да мине през Мериланд и Апалачите и да отиде в Южен Тексас, където щеше да бъде изхвърлен в недрата на земята и да изчезне завинаги.

Зол бе довел екип от доброволци от Делта Форс, които запушиха празните варели и ги увиха в найлонови чували, предназначени за индустриални отпадъци. После изсмукаха въздуха, докато тежките найлони не залепнаха за контейнерите, натовариха ги на камиони, закараха ги в източната част на Форт Детрик и ги хвърлиха в дълбока дупка, изкопана преди два дни.

На вратата се позвъни и Зол тръгна по тясното извито стълбище. Старите чамови дъски скърцаха под краката му. Той отвори външната врата и видя полковник Читик, преоблечен в чиста униформа. Наскоро избръснатото му лице разцъфна в уморена усмивка.

— Току-що ми се обадиха. Комисията по разследването ще бъде тук в девет часа утре сутринта. Двама сенатори и няколко души от Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта.

— И не са наши хора, нали?

— Не са. Този екип ще изпълнява строго задачата си.

— Ела да пийнем нещо. Денят беше тежък.

Читик кимна. Никой от двамата не искаше да обсъжда нахлуването в лабораторията и ликвидирането на госпожа Ричардсън и капитан Кънингам. Моментът беше критичен за взаимоотношенията им. Сега повече от всякога всеки беше опасен за другия.

Влязоха в старата къща. На стените имаше картини, изобразяващи земеделски сцени. Зол пусна лед в две чаши, после наля шотландско уиски. Двамата вдигнаха наздравица, спогледаха се и отпиха от двайсет и пет годишното уиски.

— Какво мислиш за онази бъркотия в Харисбърг? — попита Читик. — Убити са четирима членове на ПТВА, значи трябва да има връзка с онова, което стана тук.

Зол остави тежката кристална чаша на старинната маса. Тишината в стаята се нарушаваше само от равномерното тиктакане на стенния часовник.

— Зависи какво ще намерят нашите хора в Харисбърг в цистерните с мляко. Каквото и да стане, ще протакаме работата.

Читик също остави празната си чаша и се усмихна.

— Мисля, че днес отървахме кожата.

Адмиралът изсумтя, после се приближи до вратата и я отвори. Читик излезе, но се обърна.

— Приключихме във Ванишинг Лейк. Донякъде приключихме и тук. Това означава, че Дяволската работилница не функционира.

— Не за дълго, полковник. Политическият климат се променя. Господ да благослови онова смахнато копеле Саддам. Колкото повече ни заплашва с биологични оръжия, толкова по-вероятно е нашето правителство отново да започне научните разработки. А през това време имам няколко университетски лаборатории, които ще продължат изследванията. И военноморски институт на един остров в Южния Тихи океан, който ще бъде добра база за операции. Тези неща са твърде важни за оцеляването на нацията ни. Това са единствените тактически и стратегически оръжия, които ще имат смисъл в новото хилядолетие. Трябва да намерим хора за тази операция, докато проклетият Конгрес и президентът се вразумят.

— Да. Напълно съм съгласен с теб — каза Читик, но си помисли, че е време да поиска прехвърляне. Имаше странното чувство, че политическите перспективи на Зол са изчерпани.

— Да — изръмжа Откачения ас с недружелюбния си дрезгав глас, после затвори вратата пред лицето на полковник Лорънс Читик.

* * *

Товарният влак, състоящ се от сто вагона, се движеше през Апалачите. Линията минаваше през тесен проход, после се изкачваше на върха, спускаше се надолу, продължаваше през Джорджия, Арканзас и Източна Оклахома и свършваше в Тексас. Машинистът Калвин Хикман работеше по този маршрут от две години. Познаваше добре пътя и караше бързо.

Вагоните превозваха предимно селскостопанска продукция и строителни материали и всички бяха предназначени за Атланта. Влакът бе прехвърлил билото и се движеше надолу по склона. Хикман бе сложил ръка на ръчната спирачка и наблюдаваше манометъра, така че не видя първата предупредителна червена светлина на семафора, която показа, че стрелката отпред току-що е била отместена. И не чу нищо, защото предупредителните камбанки на сигналната система бяха изключени. Но дори да бе забелязал нещо, той караше твърде бързо, за да може да спре. Освен това влакът беше много тежък и се носеше надолу по склона с висока скорост.

След километър и половина отново блесна предупредителна светлина. Хикман се стресна и мигновено натисна лоста за спирачките. Разнесе се пронизително стържене на метал.

— Мамка му! — изруга Калвин. Влакът можеше да дерайлира.

Погледна през страничното стъкло и видя, че няколко души бягат покрай релсите. Отначало помисли, че са скитници, но после осъзна, че бягат, опитвайки се да се отдалечат колкото е възможно повече от обречения влак. Те знаеха, че влакът ще дерайлира!

Последният мъж, когото Калвин Хикман видя, беше висок скитник със сребристобели коси. Стоеше до железопътната линия и беше единственият, който не бягаше, а сякаш четеше на глас от отворена Библия.

Калвин разбра, че тези хора са преместили стрелката. Шефовете често го бяха предупреждавали, че членовете на ПТВА нападат товарни влакове и после ги обират.

Локомотивът мина покрай последния червен семафор и Калвин усети, че колелата излизат от релсите. Влакът се движеше с осемдесет километра в час. Локомотивът заора в земята и Хикман удари лошо главата си в металното табло.

Вагоните започнаха да се блъскат един в друг, да излизат от релсите и да прекършват околните дървета като клечки. Разнесоха се трясъци и стържене на метал.

Над петдесет вагона се сгромолясаха по планинския склон. Въздухът се изпълни с пушек, пепел и прахоляк.

Фанън вдъхна мириса на катастрофа и каза:

— „И чух глас от небето да ми казва: напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях.“

Сетне затвори Библията, свали очилата си и ги сложи в джоба си.

Фанън Кинкейд стоеше само на метър и половина от релсите, но по някаква причина, известна само на Господ или на Дявола, като по чудо остана невредим.