Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Devil’s Workshop, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Гларус
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
РАБОТИЛНИЦАТА НА ДЯВОЛА. 2000. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Юлия ЧЕРНЕВА [The Devil’s Workshop / Stephen J. CANNELL]. Формат: 20 см. Страници: 319. Цена: 5.99 лв. ISBN: 954-585-114-7.
The Devil’s Workshop
Stephen J. Cannell
William Morrow and Company, Inc., New York
(c) 1999 by Stephen J. Cannell
История
- — Корекция
3. Доктор Дък
Двете стояха пред сграда номер 810. Студеният вятър развяваше дрехите им. Джоан още ридаеше, а Стейси кипеше от гняв. — Шибано копеле… За какъв се мисли? Макс бил наркоман. Често променял настроенията си. Той беше най-стабилният човек на света. Оглавяваше програмата по микробиология в университета. Получи тази длъжност именно защото беше спокоен и организиран. И умен. Трезвомислещ. Изобщо не беше някакъв смахнат учен. Джоан продължаваше да плаче, без да казва нищо.
— Миличка — добави Стейс, — знам, че си съкрушена. Аз също. Но тези хора лъжат и въпросът е защо. И защо са изгорили тялото му? Какво, по дяволите, се е случило тук?
Джоан вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи. Стейси бръкна в чантата си, извади носна кърпа и й я даде.
— Искам да разбера какво става и може би ще се нуждая от помощта ти. Но как ще ми помогнеш, ако не се стегнеш?
Джоан избърса очи, подсмръкна и се изсекна.
— Как ще разбереш какво става? Те няма да ти кажат нищо.
— Не знам какви са военните лекари, но знам как мислят цивилните. Стандартната процедура след самоубийство е да се направи аутопсия на тялото. Предполагам, че същото се отнася и за военните бази. Ако поискам от полковник Читик копие от доклада от аутопсията, вероятно ще получа десет страници художествени измислици. Затова ще се добера до автентичния доклад.
— И мислиш, че ще ти го дадат ей така?
— Хайде да проверим.
Влязоха в информационния център на базата и взеха телефонния указател на Форт Детрик. Занесоха го на една от дългите дървени маси в отсрещния ъгъл на помещението и седнаха там.
— Какво ще търсим? — попита Джоан.
— Чакай малко — каза Стейси и прелисти индекса. — В научните дисциплини са изброени микробиология, аеробиология… Не. Щом това е военна база, защо ли се занимават с такива неща? После следват имунология, биотехнологии… Химична и индустриална. Нищо. Следващата секция е болести по растенията и ентомология. Не.
Ето… Хуманна и ветеринарна медицина. Това е във Военномедицинския институт по заразни болести. Да, може да е тук. — Кое?
Но Стейси продължи да прелиства страниците и да мърмори, докато четеше имената на научните дисциплини, с които се занимаваха учените в базата.
— Биометрия, клинични изследвания, бактериология, системи за диагностика, вирусология и — бинго! Патология. Страница 212… Отиваме в сграда номер 1666, експериментална патология и лаборатории, първи етаж.
Взеха пътническите си чанти, излязоха от информационния център и тръгнаха към сграда номер 1666.
Форт Детрик изглеждаше добре през април. Навсякъде цъфтяха цветя. От двете страни на улиците растяха брястове, а между тях бяха наредени стари топове от Гражданската война. Стейси и Джоан вървяха двайсетина минути и замръзнаха от студения вятър, но намериха сградата на ъгъла на Потър Стрийт и Рандъл Драйв. Огромната сива постройка от бетон и стъкло явно беше строена през осемдесетте или деветдесетте години. На табелата отпред пишеше:
СГРАДА НОМЕР 1666
ЕСТЕСТВЕНИ НАУКИ
ВОЕННОМЕДИЦИНСКИ ИНСТИТУТ
ПО ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ
Двете спряха и се вторачиха във внушителната сграда.
— Ами сега? — попита Джоан. — Какво да направя?
— Ако ме спрат или играта загрубее, започни да флиртуваш и да им отвличаш вниманието.
— Да флиртувам — укорително се усмихна Джоан. — Най-после задача, за която ме бива.
Фоайето на сградата беше голямо, с плочки на пода и огромен указател на помещенията на едната стена. На пилони бяха окачени пет-шест знамена. Стейси не знаеше какви са, но това не я и интересуваше. Тя се вторачи в указателя.
— Какво търсим? — попита Джоан.
— Лаборатория по патологична биология, където по всяка вероятност са извършили аутопсията. Обикновено държат докладите в операционната зала, докато тялото бъде предадено на роднините за погребението. Надявам се, че докладът от аутопсията на Макс още е там. Ако крият нещо, те го правят тук, и не биха закарали Макс в градската морга. В подземния етаж има биологична лаборатория за примати. Ще се опитам да вляза там.
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
— Ако знаех какво правя, щях да убедя Макс да не идва в тази проклета база.
Стейси се обърна и тръгна към стълбището.
Вратата беше отворена и двете слязоха в подземния етаж. Доловиха миризма, която Стейси познаваше, но Джоан сбърчи нос от отвращение.
Миришеше на химични вещества и консерванти. Носеше се и парливата смрад на формалдехид. Срещу тях се приближи мъж в униформа на капитан от военноморските сили, поколеба се, докато те минаваха покрай него, после каза:
— Извинете…
Стейси и Джоан се обърнаха.
— Не може да влизате тук без пропуски.
— Аз съм от канцеларията на полковник Читик. Търся дежурния патолог — каза Стейси.
— Трябва да се върнете и да вземете пропуска си. Джоан го погледна и сложи ръка на устата си.
— Лошо ми е. Тези миризми…
— Тя е новият ни компютърен програмист. Показвам й помещенията. Бихте ли я извели? Няма да се бавя. Чакай ме навън, скъпа.
Притеснен, капитанът погледна Стейси.
— Моля ви — безпомощно се усмихна тя. — Нямам време да се връщам на четвъртия етаж на сграда номер 810, за да си взема проклетия пропуск от палтото. Тази сутрин полковникът нещо се е вкиснал.
Споменаването на точния етаж и номер на сградата сякаш приспа притесненията на капитана. Той хвана Джоан за ръката и я поведе към изхода.
Стейси веднага тръгна по коридора и се приближи до едно бюро, където седеше медицинска сестра.
— Кой е дежурен тази сутрин?
— Доктор Дък.
— Кой?
— Доктор Мартин Дък. На шега го наричат Доналд Дък. Но той е бил във Виетнам и е симпатичен човек.
— Къде е кабинетът му?
— Нататък по коридора, през люлеещите се врати, после вдясно.
— Благодаря.
Стейси тръгна бързо и енергично като хората от персонала на Форт Детрик. Мина покрай един склад, спря и отвори вратата.
Вътре имаше парцали, кофи и дезинфекционни препарати. После Стейси видя онова, което й трябваше — зелена медицинска престилка. Тя я облече, завърза колана на тънката си талия, грабна шапка и я сложи на главата си. Сетне видя папка за поръчки на почистващи препарати и я взе.
Отново тръгна по коридора, мина през люлеещите се врати и влезе в лабораторията.
— Търся доктор Дък — каза тя на една жена, която буташе количка с медицински инструменти.
— Той е в лаборатория Б. Прави аутопсия на шимпанзе.
— Благодаря.
Стейси отвори вратата на лаборатория Б и видя висок азиатец, който работеше на металната маса. Беше разрязал шимпанзето — съвсем младо животно — и измерваше органите.
— Коя сте вие? — попита доктор Дък, като я видя.
— Доктор Къртни Смит — излъга тя. — Събирам патологичните данни за смъртта на Макс Ричардсън по заповед на полковник Читик. Още не сме получили доклада от аутопсията.
— Изпратих го вчера.
— Не е стигнал до нас и главният лекар ми се кара. Всички си го изкарват на мен. Ако ми дадете копие, много ще ми помогнете.
— Трябва да приключа с тази аутопсия. И искам да видя пропуска ви.
Без да обръща внимание на последната забележка, Стейси се приближи до масата и погледна мъртвото шимпанзе. Вътрешностите му бяха пълни със смъртоносни тумори, Тя реши да смае лекаря с познанията си по медицина, за да бъде по-убедителна.
— Какво е това? Приличат на гроздове от тумори в кръвоносните съдове.
— Точно така — усмихна се той. — Повечето хора мислят, че са само мастни натрупвания.
— Маймуната изглежда твърде млада, за да има толкова много тумори. Заразила се е от родителите си, така ли?
— Да. Изследваме пиридостигмин бромида, съдържаш се в препарат против насекоми, който използвахме по време на войната в Персийския залив. Мисля, че по погрешка се забърка неприятен коктейл от химични съединения. Бащата е носителят и изглежда добре, но малкото е лошо поразено. Прилича на състоянието на някои от децата на ветераните от Персийския залив. — Доктор Дък угаси лампата и махна ръкавиците си. — Ще ви дам доклада от аутопсията и после ще се заема с мозъка на шимпанзето.
Той се приближи до шкафа и започна да рови из папките.
— Ричардсън… Ричардсън… Ето. Провървя ни. Докладът от аутопсията още е тук. В папката има още едно копие, затова няма да се наложи да чакате — каза той и й го даде.
— Много ви благодаря.
Стейси излезе още преди доктор Дък да се обърне към масата за аутопсии.
Стейси и Джоан бяха в мотел „Лейквю“ на пет-шестстотин метра от езеро Фредерик. Джоан гледаше края на новините в седемнайсет часа, а Стейси четеше доклада от аутопсията на Макс.
Кръвта му беше без особености. Нямаше следи от наркотици, стимуланти или депресанти. Стейси бавно прелистваше страниците и четеше всяка дума.
Куршумът бе унищожил дъгата на небцето, сетне бе продължил нагоре по целия мозъчен ствол и бе пробил дупка с размера на разтворена длан, излизайки от тила.
Стейси седеше и едва преглъщаше сълзите си.
Голямата изненада дойде на шестата страница.
— Не мога да повярвам! — прошепна тя, след като прочете всичко. — Тия кучи синове са го убили.