Стивън Канел
Работилницата на дявола (39)

38. Шривпорт

От прозорците на белия Мерцедес Крис и Стейси видяха спрелия товарен влак с пшеница.

— Ето го — каза Крис.

— Мислиш ли, че Кинкейд още е в него?

— Това трябва да е влакът, на който се е качил. Поне според Джак Парния локомотив.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да слезем. Той може да смени влака или да ни изчака да минем. И в двата случая трябва да проверим в разпределителната гара и в местния бивак за скитници. Оттук Кинкейд може да се отправи във всяка посока.

— Как ще слезем? — притеснено попита Стейси, защото влакът се движеше с повече от деветдесет километра в час.

— Влакът ще намали скоростта, когато мине покрай разпределителната гара в Шривпорт. Хайде!

Крис изключи двигателя на мерцедеса и отвори вратата.

Върнаха се по същия път и стигнаха до стълбата. Крис слезе пръв и помогна на Стейси. Застанаха на пода на товарния вагон, само на метър над релсите.

— Не говориш сериозно, нали? — попита Стейси и погледна чакълестия наклон, пробягващ отдолу.

Крис слезе по страничната стълбичка, хвана се за перилата и провеси десния си крак над релсите. Почти мигновено въздушното течение вдигна крака му и го удари в задника му.

— Какво правиш?

— Това е начин да разбера дали влакът се движи достатъчно бавно, за да скочим. Стар и изпитан метод — усмихна се Крис. — Още не можем да слезем. Влакът се движи твърде бързо.

Влакът наближи Шривпорт. Крис посочи една от старите дървени бараки, покрай които минаваха. На стената бе нарисуван някакъв знак.

— Виждаш ли това?

— Да — отговори Стейси.

— Такъв знак във формата на обърнато V на стена преди града означава, че ченгетата на гарата са гадни копелета, които ще те пребият преди да те арестуват. Това е предупреждение, оставено от скитници… Затова трябва да слезем преди да стигнем до товарната гара.

Неколцина скитници скочиха от влака и се претърколиха в прахоляка.

Крис отново провеси крак над чакъла, за да провери дали влакът е намалил достатъчно скоростта. Този път кракът му не се удари в задника.

— Добре. Да слизаме.

Той събра сили и скочи, после направи няколко несигурни крачки, падна и се претърколи през рамо. Без да се замисля, Стейси също скочи, падна на земята и се затъркаля като трън, понесен от вятъра.

Влакът намали още. Спирачките изсвистяха.

Крис вдигна Стейси и се усмихна.

— Току-що за пръв път скочи от влак, нали? Е, добре дошла при Рицарите на пътя. Ако още пиех, щяхме да полеем събитието.

— Господи, не е толкова лесно, колкото изглежда — усмихна се тя, въодушевена от преживяването.

Скитниците бяха изчезнали като по магия, досущ хлебарки в дъските на под. Стейси и Крис тръгнаха покрай релсите към близките дървени бараки. Крис посочи рисунките на стената на една от тях.

— Виждаш ли това? Стейси кимна.

— Скитниците ги рисуват, за да предупреждават събратята си какво ги очаква на разпределителната гара.

Той посочи триъгълник с две ръце от двете страни и обясни:

— Това означава, че ченгетата са въоръжени. После й показа друг символ — рисунка на котка.

— А това означава, че тук живее добра жена.

До котката имаше три триъгълника, всеки по-голям от предишния.

— А това? — попита Стейси.

— Това означава, че жената вярва на преувеличени истории и измислици. Лековерна е. Хайде да вървим.

Минаха покрай бараката с рисунката на котка, намериха вратата, отвориха я и прекосиха отрупания с ръждясали железни отпадъци двор. Крис потропа на задната врата на порутената къща, която отчаяно се нуждаеше от боядисване. След минута отвътре се показа възрастна жена с кърпа на главата.

— Я виж ти — усмихна се тя на Крис, после насочи замислен поглед към Стейси. — Мисля, че не съм ви виждала.

— Току-що скочихме от влака и се питаме дали ще бъдете така любезна да ни разкажете нещо повече за разпределителната гара тук.

— Стойте надалеч от Шривпорт, Тукашните пазачи са зли. Как те викат, синко?

— Аз съм Лъки, а тя е Стейси.

— Викат ми Пепеляшка — гордо каза старицата. — Заради саждите от влаковете.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Крис, после добави: — Искаме да знаем къде е бивакът и що за място представлява.

— Наричат го „Черното леговище“ и е много опасен. На изток оттук е, край реката. Там има много бандити. Миналата година убиха двама скитници. Ченгетата не направиха нищо и слухът се разпространи. И оттогава бивакът се пълни с членове на ПТВА. Три километра по-нататък вдигат нов бивак, казва се „Нуждая се от повече“. Там е по-безопасно. Нещата не са като едно време. Сега всички имат оръжия. Тази сутрин скитници застреляха един от пазачите.

— Сериозно? — попита Крис.

— Да. Цял ден говорят за това по телевизията. Казаха, че е застрелян с деветмилиметров пистолет.

Крис си спомни, че докато беше във водите на Ванишинг Лейк, Кинкейд бе насочил срещу него деветмилиметров пистолет.

— Далече ли е разпределителната гара от железопътната линия? — попита той.

— Не. Няма и километър. Но в момента пазачите са побеснели. Ще пребият всеки, който прилича на скитник.

— Имате ли нещо против, ако приятелката ми постои при вас, докато аз свърша някои неща?

— Не, разбира се — усмихна се възрастната жена. — Винаги се радвам на компания.

— Няма да се бавя — каза Крис на Стейси.

Тя го последва до портата на градината и попита:

— Какво ще правиш?

— Ако хората на Кинкейд са убили пазача, обзалагам се на каквото искаш, че са търсили копия на пътните листове на товарните влакове. Ще отида в бивак „Черното леговище“, за да проверя дали още са там. Ако ги намеря, може да разбера на кой влак смятат да се качат. Искам да стоиш тук и да се ослушваш за влака с пшеницата. Трябва да мине всеки момент. Излез и огледай вагоните. Търси празен вагон и гледай под всичките. Понякога скитниците пътуват под вагона или на покрива. Бандитите на Кинкейд са четирийсетина и вероятно пътуват в два-три вагона. Ако още са на влака, ще ги забележиш.

— Щом мислиш, че са на влака, защо не се промъкнем да проверим?

— Не мисля, че са там, защото иначе нямаше да отидат в диспечерската кула и да убият пазача, но за всеки случай трябва да проверим. Освен това, докато отидем чак дотам, влакът сигурно ще потегли. Огледай го, докато минава. Ще гледам да се върна бързо.

Той й се усмихна и излезе. Стейси чу стъпките му по чакъла.

Тя се обърна и погледна възрастната жена, която прибираше побелелите си коси под забрадката, за да е по-представителна пред гостенката си. Стейси имаше чувството, че е Алиса в заешката дупка. Намираше се в нов свят, където не беше в сила нито едно от правилата в предишния й живот. И не разбираше нищо.