Стивън Канел
Работилницата на дявола (45)

44. Наблизо

Стейси и Крис пътуваха с пътнически влак на тясната платформа зад вагона с багажа. Бяха предпочели да се возят отвън, вместо да си купят билети, за да могат да скочат, ако съзрат бандата на Кинкейд да се крие някъде в храстите покрай железопътните релси. Крис обясняваше на Стейси значението на рисунките на скитниците върху бараките пред всяка гара, покрай която минеха.

Намираха се на няколко километра от Харпърс Фери, на границата на Мериланд, по линията „Норфък Юг“, която щеше да ги отведе само на петнайсет километра от Форт Детрик.

— Понякога лежахме до късно в леглото и разговаряхме — неочаквано каза Стейси, продължавайки разговора за Макс Ричардсън. — Обсъждахме неща, за които никога не бях мислила. Макс беше много проницателен. Съзираше опасностите и виждаше проблемите там, където другите учени не си правеха труда да погледнат. Тревожеше се за въздействието, което науката ще има върху еволюцията, и за ефекта й върху човешкото развитие. Ето защо се притесняваше толкова много за онова, което правят във Форт Детрик.

— Струва ми се, че е бил свестен и сериозен човек — каза Крис.

— Понякога учените са като коне с капаци — продължи Стейси. — Толкова много искат да успеят и да надминат съперниците си, че забравят за страничните поражения, които могат да нанесат откритията им. Историята на науката е изпълнена с такива недоглеждания. Например изследователската работа на Декстър Демил е започнала като търсене на животоспасяващо лекарство за една ужасна болест в Нова Гвинея, но е завършила като биологично оръжие, което поразява определени етнически групи. Убедена съм, че ако го попиташ кога е прекрачил границата между добрата и лошата наука, той няма да може да ти отговори. Единствената му мисъл несъмнено е била да направи фантастично откритие и да получи научно признание. Макс казваше, че Нобеловата награда виси като голям морков пред всички нас и привлича научната ни себичност, без да се съобразява със слабостта на човечеството да допуска морални грешки. За да получи финансиране, човек често прави ужасни компромиси с бизнесмените или военните. Върши какво ли не, за да намери средства за науката и да постигне академична слава. И така някои научни теории са се превърнали в кошмари с потенциалната сила да доведат до края на света.

— Например цялата ядрена епоха?

— Точно така. Алберт Айнщайн сигурно никога не си е представял, че теорията му за относителността ще се превърне в основа за разбирането на неутрона, от който накрая са произведени ядрените оръжия. Всеки път, когато бъде открито нещо хубаво, в него има и потенциал за непредвидими и ужасни приложения. Макс разбираше тези неща. И това го правеше толкова особен…

— Тогава защо е отишъл във Форт Детрик? Според думите на Уендъл Кини, всички са знаели, че Декстър Демил е започнал да използва прионите във военни разработки.

Стейси не отговори и Крис продължи:

— Уендъл каза, че Пентагонът финансира множество университетски програми и че изследванията на военните върху прионите имат за цел да създадат противопехотни оръжия.

— Макс искаше да разбере с какво се занимава Демил. — Шпионирал ли го е?

— Виж какво, това не е толкова лесно, колкото изглежда. Не всичко е черно и бяло. — Стейси започна да се ядосва. — Искам да кажа, че знанията са ценни и понякога човек се сближава със странни личности, за да разбере някои истини, които после да може да използва за доброто на човечеството. От време на време се налага хора като Декстър Демил да бъдат част от уравнението.

— Но щом университетът на Южна Калифорния е бил финансиран от военните, наред с всички онези университети като „Сам Хюстън“ и този в Тексас, тогава Макс не е ли е участвал във взимането на решенията като декан на факултета по микробиология?

— Не! — ядосано извика Стейси. — Ти никога няма да можеш да разбереш колко е трудно да балансираш между потребността от средства и морала. Макс умееше да прави това по-добре от всеки друг.

Крис осъзна, че не му е приятно да слуша как Стейси говори с обич за мъртвия си съпруг. Запита се дали подсъзнателно не се опитва да разбие представата й за Макс, защото тя очевидно още беше влюбена в покойния си съпруг. После изведнъж се засрами.

— Обичала си го — състрадателно каза той.

— Обожавах го.

Влакът намали скоростта — наближаваха Харпърс Фери. Крис знаеше, че след десетина минути трябва да скочат. В покрайнините на града имаше килнати на една страна, небоядисани колиби с покриви от мушама. Скоро се появиха индустриалните тухлени сгради със скосени стрехи. Това означаваше, че разпределителната гара е наблизо.

— В нощта, преди той да замине, се карахме точно за това, което казваш — тихо добави Стейси. — Аз не исках Макс да отива там. Страхувах се от изследователската работа във Форт Детрик. Спорихме за Декстър Демил.

— Трябва да слизаме. Взе ли нещата? — попита Крис, за да смени темата.

Тя кимна, грабна малката раница, която бе купила в Шривпорт, и я сложи на гърба си.

— Хайде — рече Крис и когато влакът започна да се движи с осем километра в час, двамата лесно скочиха от металната платформа.

Приклекнаха във високите треви и изчакаха, докато влакът не се скри от погледа им и не влезе в гарата.

— До Фредерик има петнайсет километра — каза Стейси.

— А до Форт Детрик?

— Не е далеч. В покрайнините на града е.

— Щом Фанън е дошъл тук, тогава двамата с Демил сигурно искат да вземат нещо от Форт Детрик. Такава голяма военна база сигурно е свързана с железопътна линия. Би трябвало да можем да се качим на някой влак с провизии.

Слязоха по дългия склон и застанаха на място, откъдето се виждаше двулентовото шосе, пресичащо долината.

— Мисля, че можем да минем през официалния вход на Форт Детрик. Не е необходимо да се промъкваме крадешком — каза Стейси. — Урната с праха на Макс е в кабинета на полковник Читик. Той каза, че ще ми я изпрати, но няма как да не ни пусне, ако се появим там да я вземем.

— Тази идея не ми харесва — рече Крис. — Мисля, че е опасно да знаят, че си в базата. След онова, което се е случило последния път, някой ще извика адмирал Зол и ще те затворят в някоя стая за разпит.

— Тогава какво да направим?

— Да проверим дали има железопътна линия, която влиза във Форт Детрик. Все някой ще знае в колко часа пристига влак с провизии. Вероятно един-два пъти дневно.

Тръгнаха по двулентовото шосе на северозапад. Денят беше идеален, хладен и свеж. Вятърът гонеше листата по асфалта. Те танцуваха и се премятаха и с оранжевите си багри приличаха на гъвкави циркови акробати.

Крис инстинктивно намери релсовия път, водещ към Форт Детрик. Огледа релефа на долината и реши, че линията минава по източния склон. Двамата тръгнаха натам и след малко видяха релсите.

След престоя в Шривпорт Крис усещаше, че енергията му се възвръща. Движеше се по-бързо и долавяше ритъм в походката си. Стройното му тяло блестеше от пот, а в очите му се четеше решителност.

В осем и половина стигнаха до горичка, намираща се на неколкостотин метра от оградата, близо до портала, през който влизаха и излизаха влаковете.

— Странно е, че никой не охранява входа. Там винаги има морски пехотинци с автоматични оръжия — каза Стейси.

Под едно дърво близо до тях седеше възрастен скитник. Ядеше праскови и сокът се стичаше по брадата му. Лицето й дрехите му бяха мръсни. Крис се приближи до него и каза:

— Здрасти. Аз съм Лъки.

— Не думай! С тези обувки?

— В колко часа идва влакът с провизиите?

— Два са. Първият вече влезе. Минава в девет всяка вечер. Но дойде и един военен влак, пълен с боклуци от Пентагона. Сега всеки момент ще мине вторият влак с провизиите. Линията свършва на няколко километра оттук, вътре в базата. Навсякъде патрулират джипове. Чувам ги непрекъснато.

— Само тези два влака ли идват тук?

— С изключение на снощния… Беше зловещ като бял призрак.

Старецът описа Белия влак и двата ниско летящи черни хеликоптера.

— Защо ли е дошъл? — попита Крис.

— Знам ли? Но вероятно не е донесъл сладкиши — отговори възрастният скитник.