Стивън Канел
Работилницата на дявола (24)

23. Висшата сила

Буболечките започнаха да пълзят по тялото му на сутринта, докато си приготвяше закуска. Беше десет часът и той пържеше яйца и поглеждаше неспокойните дрипави хора, изпълнили трапезарията. Лицата им приличаха на избелели пластмасови маски, показващи празнотата в душите им. Неколцина от тях, с които бяха пили заедно през годините, му кимнаха и се отдалечиха. Не се зарадваха, като го видяха, нито бяха щастливи, че се е върнал. Просто минаха покрай него, тътрейки крака, и тръгнаха да търсят хубави места на тротоара, където да стоплят кръвта си на слънцето, досущ пустинни влечуги.

Първата голяма, космата буболечка се материализира на ръката му като специален ефект във филм. Крис спря да бърка яйцата и силно разтърси ръка. Но огромният паяк се вкопчи в плътта му и я разкървави. Крис изкрещя от ужас.

Двама от мъжете в кухнята го хванаха, а другите хукнаха да извикат Кланси. После заведоха Крис в отделението за делириум тременс — стая с бетонни стени в мазето на Мисията. Много алкохолици се бяха борили с демоните си в това студено, тясно помещение.

Крис се гърчеше и тресеше като обезумял, докато гадините пълзяха по него. Някои напираха към очите му, други се бяха вкопчили в гладко боядисаните стени, трети висяха на тавана над главата му и чакаха реда си. Той крещя, докато не прегракна.

Едва следобед съзнанието му леко се проясни. Кланси седеше до него, държеше ръката му и го окуражаваше. Крис повръща, докато от стомаха му започна да излиза само жълт сок.

Най-после заспа и се събуди след няколко часа. Отвори очи, но не помръдна, защото беше убеден, че още е нападнат от насекоми. Нещо пъплеше по кожата му, но Крис не видя космати осмокраки паяци. Опита се да стане, но нямаше сили и отчаяно се нуждаеше от алкохол. Искаше да се качи в линкълна и да се прибере в Пасадина. Не можеше да престане да мисли за барчето в дома на баща си и за редиците бутилки с пъстри етикети — водка, шотландско уиски, бърбън, ром. Устата му се изпълни със слюнка. Той облиза устни и се опита да отвори вратата на бетонната стая. След минута ключът се превъртя и вратата широко се отвори. На прага застана възрастен мъж с пясъчноруси коси.

— Как си, братко?

— Трябва да се махна оттук — отговори Крис и се опита да мине покрай него.

— Кланси иска да говори с теб.

— Трябва да тръгвам. Мъжът забърза по коридора.

Крис се качи по стълбите до вратата на Мисията. Бавно тръгна надолу по стъпалата, като се държеше за металните перила. Колата беше на отсрещната страна на улицата и Крис фокусира зрението си, за да стигне до нея.

— Лъки!

Той се обърна и видя, че Кланси стои на вратата. Явно бе станал от леглото, защото беше само по гащета.

— Къде отиваш?

— Трябва да вървя.

— Ти премина състоянието на делириум тременс, момче. И сега ти се иска да пийнеш нещо. Всички правят така. Не бъди като тях. Прочисти организма си. Вдигни чело! Уповавай се на висшата си сила. Можеш да го направиш!

Крис беше толкова немощен, че краката му трепереха. Налагаше се да се държи за перилата, за да не падне.

— Трябва да вървя, Кланси — тихо каза той. — Трябва да си отида вкъщи.

— Никъде няма да ходиш.

Черната атака беше шейсетгодишен и тежеше само шейсет и осем килограма, но още имаше широките рамене и тънката талия на боксьор. Той пъргаво се приближи до Крис.

— Не ме карай да те бия, Лъки. Влез вътре. Крис облиза устни.

— Хората, които са направили онази гадост в Персийския залив, ти се подиграват, Крис. Мотаят се в големите си къщи и ти се смеят. „Държим в ръцете си скапания Крис Кънингам, защото той не може да служи на висшата си сила. Ще пикаем върху него и върху мъртвата му дъщеря.“

Крис погледна Кланси с умоляващ поглед, сетне тръгна към линкълна. Кланси се придвижи мълниеносно, както навремето правеше на ринга, застана пред него и го блъсна в гърдите. Двамата се вторачиха един в друг по средата на безлюдната, влажна от мъглата улица.

— Не мога да го направя, Кланси. Не мога.

— Те казват, че Крис Кънингам е мухльо. Казват, че ще пикаят на гроба на момиченцето му.

Крис замахна към Кланси, който ловко избегна удара и отново го блъсна в гърдите. Крис се преви на две и започна да хрипти. Кланси го сграбчи за ризата и го изправи.

— Да. На Крис Кънингам никога не му е пукало за друг освен за него. Всичко е за горкия Крис. Той се самосъжалява и се дави в алкохол. А дъщеричката му? Не, Крис не го е грижа за нея. Затова можем да я заразим с каквото си щем и да я напълним с тумори. Това няма да има никакво значение, защото Крис Кънингам се притеснява само за себе си. Той няма висша сила.

Крис се разрида. Кланси сложи ръка на рамото му. Сърцето му се късаше от мъка, като го гледаше.

— Не мога — изхленчи Крис.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Кланси и поведе приятеля си обратно към Мисията.

Дванайсет часа по-късно, в шест същата вечер, Крис беше изкъпан и облечен. Лицето му беше избръснато, а дрехите — изпрани и изгладени. Кланси го заведе до линкълна. Крис бе стоял в Мисията по-малко от двайсет и четири часа. Трепереше, но беше трезв.

— Искам да ми кажеш кой уби момиченцето ти.

— Адмирал Зол. Прочетох няколко статии. Той ръководи програмата във Форт Детрик. Оглавявал е специален проект на Пентагона, когато са правили експерименти в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години.

— Как изглежда този тип?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Нищо. Помъчи се да си го представиш и да го опишеш.

— Той е… едър.

— Едър. Да. Трябва да е такъв. Друго?

— Има черна коса и черни, зли очи.

— Да, той е. Същият. Черни, зли очи като на дявола. Да, добре го описа.

— И… не му пука за хората.

— Никога не му е пукало, Крис. Гадно копеле.

— Той… — Крис млъкна и наведе глава. — Всички в Залива казваха, че съм герой. По дяволите, аз само се опитвах да остана жив. Бих избягал от частта си, но не знаех къде се намирам и накъде да тръгна.

— Не ни пука. за теб, Крис. Вече не. Ние служим на отмъщението. Разкажи ми още за адмирал Зол.

— Не го е грижа, че биологичното му оръжие е убило момиченцето ми. И че съсипа живота ми.

— Да ти го начукам. Не ми пука за теб. Тук не става дума за теб. Не искам да слушам как са те прецакали. Престани да оплакваш горкия Крис Кънингам. Отмъщението трябва да е насочено към определена цел. Навън, не навътре. Това е висшата сила. Ти трябва да служиш на нея, а не тя на теб.

— Той… я уби и не му пука. Интересуват го само парите и властта.

— И кой ще види сметката на този гаден кучи син?

— Аз — тихо и неубедено каза Крис.

— Отиди да отмъстиш, Крис. Мисли само за това. Но изпиеш ли и глътка алкохол, онова копеле ще разбере и ще победи. Отмъщението е твоята сила, но онзи гадняр вижда всичко. Той ще разбере, ако се провалиш, затова недей да пиеш. И ще сразиш този лайнар.

Крис кимна. Кланси пъхна в ръката му четирийсет долара.

— Ето малко пари и телефонния ми номер. Не се прибирай вкъщи, синко. Не отивай в къщата на баща си. Не знам защо, но голяма част от негативните ти чувства е там. Когато си в онази къща, ти се вглъбяваш в себе си и започваш да се самосъжаляваш. Пиеш. Трябва да се съсредоточиш само върху висшата си сила. Не мисли за нищо друго.

— Благодаря, Кланси.

Черната атака кимна и го гледа, докато колата потегли.

Крис не знаеше къде да отиде. Не вярваше никому. Кара безцелно няколко часа. Много му се искаше да пийне нещо, но прогони това желание и се замисли за Кениди. Горката, безпомощна Кениди. Крис не си позволяваше да мисли за своята болка, а се съсредоточи само върху нейната. Той щеше да търси отмъщение заради момиченцето си. На няколко пъти преглътна, когато видя барове. Единият имаше неонова реклама, изобразяваща чаша, която се пълнеше с кехлибарено питие. Крис я наблюдава да се пълни двайсет пъти. Едва не влезе, но положи усилия и отново насочи мислите си към Кениди. „Прегърни ме, татко. Много ме боли.“ Той настъпи педала за газта и колата се стрелна по улицата.

В полунощ Крис се озова пред апартамента на Стейси. Потропа и дълго чака. Накрая Стейси открехна вратата и попита:

— Къде беше? Обадих се у вас…

— Трябваше… да се срещна с един приятел.

Двамата се вторачиха един в друг. На Стейси й се стори, че Крис изглежда променен — по-слаб и още по-болнав и уязвим.

— Знам, че не се познаваме добре — тихо каза той, — но не мога да се прибера вкъщи. Това е дълга история. Може ли да спя тук?

Стейси се поколеба.

— Реших да ти помогна да разобличиш адмирал Зол — добави Крис. — Искам да го накажа заради онова, което направи на Кениди.

Стейси махна веригата от вратата и го пусна да влезе.