Стивън Канел
Работилницата на дявола (25)

24. Изстрели в имението, където всички са добре

Той носеше три хляба — пшеничен, пълнозърнен и черен, с цвят на шоколад. Разбира се, Бъди беше на диета без въглехидрати и консумирането на хляб му беше строго забранено.

Синът му Майк вървеше до него. Отиваха в новата си къща. Търговецът на недвижими имоти се появи като по магия, отвори вратата и изчезна. Двамата влязоха сами. Къщата нямаше двор и изкусно се крепеше между стените на дълбок каньон. Подът на всекидневната представляваше метална решетка, кацнала на хиляди стъпки над долината. Бъди и Майкъл вървяха по решетката и някак съумяваха да не паднат в дупките, но ефектът беше озадачаващ. Под тях се простираше бездна, докъдето стигаше погледът. Имаше и басейн, направен от същите метални решетки, но празен.

— Не се притеснявай, татко. Има много неща за ремонт, но двамата ще се справим. Щом сложим мебели и паркет, ще стане страхотно.

Синът му стоеше до него. Близо. Бъди копнееше за близост. За безрезервна обич. Никой не обичаше Бъди. Търпяха го, бяха му партньори и понякога дори спяха с него, но причината не беше обич, а винаги парите. После неочаквано Майкъл сложи ръка на рамото му и го стисна с обич, успокоявайки копнежа на Бъди и прогонвайки болката.

— Това е проект за нас двамата. Защо не ядеш хляб, татко?

— Лекарят каза, че не трябва да ям въглехидрати. Строго е забранено за диетата ми.

Приближиха се до прозореца, на който нямаше стъкло, и се възхитиха на прекрасната гледка, но когато Бъди погледна надолу, стомахът му се сви. Зелената долина на хиляди стъпки под тях го привличаше. Това беше плодородна земя, изпълнена с обещания.

— Знаеш ли, татко, ако работим заедно по къщата, ще се научим да се обичаме… Няма ли да хапнеш хляб?

— През целия си живот съм бил на диета. Вечно гладен. Защото се опитвах да бъда онова, което не съм. Може би затова ти и аз не успяхме да се намерим. Винаги съм се правил на бунтар и непукист. Мислех, че всеки иска това от мен, но само играех роля. Но истината е, че се страхувам, Майкъл.

— Наричай ме Хуан, татко. Сега съм Хуан.

Бъди кимна. Умираше от глад. Запита се какъв ли е вкусът на черния хляб. Когато Майкъл отмести поглед встрани, Бъди отхапа малко парче. Хлябът беше изненадващо хубав и вкусът му беше какъвто се бе надявал — приятен и сладък като шоколад. Докато дъвчеше, Бъди разбра, че е грешил. Не трябваше да отблъсква сина си. Ако го обичаше безрезервно, и Майкъл щеше да го обича. Защо разбираше това едва сега? В края на краищата Майкъл беше негов син, негова плът и кръв. Докато осъзнаваше тази истина, по лицето му започнаха да се стичат сълзи на благодарност. А после изведнъж чу писък, вдигна глава и видя, че Майк е на ръба на висящия във въздуха басейн. Размахваше ръце и губеше равновесие. Писъците му ставаха все по-силни и истерични.

— Какво правиш, Майк? — изкрещя Бъди и както стискаше хлябовете в ръцете си, изтича до единственото си дете.

Мислеше, че ще успее да го хване за ризата и без да пуска хлябовете, но не можеше да бяга по коварната решетка. Макар че преди това с лекота бе вървял по нея, сега краката му се движеха тромаво и сковано. Синът му пропадна през решетките и започна да става все по-малък и по-малък. Бъди не можеше да помръдне, само гледаше смаляващата се фигура на Майк. Синът, от когото никога не се бе интересувал, но за когото сега копнееше, пищеше ужасен, но неизвестно защо на испански.

— Dios mio!^[1]

— Съжалявам — извика Бъди на изчезващия си син. — Съжалявам, че не успяхме. Можеше да ремонтираме къщата. Можеше да се обичаме. Съжалявам…

Писъците им се смесиха.

Бъди скочи.

Беше в леглото си в Малибу и крещеше, колкото му глас държи. По лицето му се стичаха сълзи. Отначало не можа да разбере къде се намира. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите — още притискаха невидимите хлябове. Сърцето му биеше като обезумяло. Бъди спря да крещи, но още чуваше някъде далеч писъците на Майк.

Той рязко обърна глава към прозорците на балкона на спалнята. Не можеше да се ориентира. Писъците в далечината продължаваха.

— Майк? — тихо попита той.

После осъзна, че е сънувал изключително образен кошмар. Висящата къща, трите хляба и синът му бяха изчезнали. Само писъците в далечината продължаваха.

— Dios mio! — умоляваше женски глас.

Бъди осъзна, че това е прислужницата му, мексиканката Консуела. Тя беше някъде навън, край басейна.

Бъди стана от леглото и колебливо се приближи до прозореца. Гари Айвърсън беше долу до басейна. Неизвестно защо държеше пушка и я бе насочил към Консуела, която бе паднала на колене и го молеше да не я убива. Гари насочи пушката към главата й. Бъди отвори вратата на балкона и изкрещя:

— Какво правиш, Айвърсън, да ти го начукам? Гари рязко се обърна и стреля по него. Прозорецът до главата на Бъди се разби. По главата му се посипаха стъкла.

— Мамка ти! — изрева Бъди и се хвърли на пода, после чу, че Гари крещи нещо, Консуела също крещеше. — Какво става, по дяволите?

Полубудното му съзнание се опитваше да се справи с прилива на адреналин, който го заля като кофа леденостудена вода.

Бъди притежаваше една от най-големите и скъпи колекции на оръжия в Холивуд. Обичаше оръжията. Имаше дори разрешително за търговия с оръжия, с което се сдоби, докато снимаше в Колумбия „Мърморене“, филм за войната във Виетнам. Имаше гранатомети „М203“, картечни пистолети „МП5“, армейски универсални пушки „АУГ“ и леки картечници. Разполагаше и с богат избор на руски оръжия — „АК 47“ и „АКМ“. Имаше и цял сандък с пистолети — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ и „Берета“. Макар че повечето му оръжия бяха произведени в края на седемдесетте години, той бе монтирал на повечето от тях лазерни мерници и винаги ги държеше заредени.

Често разказваше на гостите си, че се моли някой дрогиран, дебнещ знаменитости фанатик да се опита да влезе с взлом в къщата му и да се опита да го застреля. Говореше като безстрашен герой от филмите си. И често изваждаше някое от оръжията пред смаяните си гости и го разглобяваше и сглобяваше, докато бръщолевеше глупости.

— Ще го пречукам на място — кълнеше се Бъди, а очите му блестяха от смъртоносна смесица от кокаин и тестостерон. — Само да влезе в къщата ми.

Но сега, когато Консуела пищеше на двора и стъклата, пръснати от изстрела на Гари, се бяха впили в бузите и врата му, смелостта и решителността му се изпариха. Ръцете му трепереха. Дори пенисът му се вледени и се сви.

Бъди изпълзя до шкафа с оръжията и протегна ръка към новия си колт с оптически мерник. Дръпна предпазителя и щракна лазерния прицел. Червената светлина блесна на килима близо до босите му крака. Чу се още един изстрел и Консуела изпищя от болка. Една от пушките му бе изчезнала. Той се сниши до прозореца и се запромъква към вратата. Консуела още плачеше и молеше на испански.

Бъди се изправи и хукна надолу по стълбите. Беше облечен в кимоното, което Хайди му бе подарила за Коледа, преди да започне процесът срещу нея. Той го бе изпробвал пред Хайди, която каза, че с това кимоно изглеждал истински „трепач“. Винаги обличаше кимоно, когато лягаше да спи, но сега тази дреха го накара да се почувства глупав и беззащитен. Стигна до хола и се зачуди дали да не изтича до гаража, да се качи на поршето и да офейка. „Майната й на Консуела. Аз рискувам. Тя дори няма документи. Всеки да се грижи за себе си.“ После забеляза някакво движение. Гари стоеше с гръб към него и ругаеше Консуела, която седеше до басейна и го молеше да пощади живота й. Оскъдното осветление на лампите покрай водата придаваше на сцената зловеща атмосфера.

Айвърсън отново се прицели в Консуела, но преди обезумелият лекар да стреля, Бъди неволно натисна спусъка. Куршумът разби прозореца на хола близо до мястото, където стоеше Гари, рикошира в плочките, изсвири в мрака и цамбурна някъде в океана, който се намираше на сто метра от двора.

— Мамка му! — извика Бъди.

Гари се обърна и се вторачи в него. Бъди никога не беше виждал толкова ужас и безумие, съчетани в човешки поглед.

Очите на Айвърсън бяха ужасяващи.

— Мамка му! — повтори Бъди.

Гари се прицели в него и изкрещя неразбрано.

В следващия миг Бъди също започна да крещи и побягна.

Айвърсън стреля и Бъди се спъна в мраморната масичка за кафе. Куршумът изсвистя покрай дясното му ухо.

— Мамка ти! Мамка ти! — изкрещя Бъди. После скочи и изтърча в кухнята. — Помощ! Помогнете! Моля ви!

Протегна ръка към телефона, за да се обади на полицията, и в същия миг сърцето му се смрази. Гари блъскаше по задната врата. Бъди се обърна и извика:

— Остави ме на мира! Какво ти става?

Айвърсън стреля в ключалката и изби вратата с ритник.

Бъди вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от сигурния смъртоносен изстрел. Знаеше, че е на секунди от смъртта.

— Не стреляй! Моля те, Гари… моля те! Аз съм ти приятел, човече! Аз те обичам!

И изведнъж Бъди видя, че червената точка свети между очите на Гари, и зареди пистолета.

Стомахът му се сви от страх. Неочаквано колтът подскочи в ръцете му и Гари политна назад и падна по гръб на плочките. Половината от челото му беше отнесена.

— Мамка му! — изкрещя Бъди. Не бе сигурен какво точно се е случило.

А после видя пистолета в протегнатата си ръка и осъзна, че отново е натиснал спусъка. Залитна към мъртвия Гари и се вторачи в него — в лекаря, който през последните две години бе писал рецепти и за двамата.

Зъбите му затракаха. Макар че духаше хладен вятър, тялото му се обливаше в пот. В устата си усети лепкав, тръпчиво-сладникав вкус — може би споменът за черния хляб.

— Мuchas gracias, senor^[2] — каза Консуела, която стоеше на десетина метра от него и държеше кървящата си ръка.

Коленете на Бъди не искаха да спрат да треперят. Той усети, че не може повече да стои прав, затова се приближи до един от столовете край басейна и седна, без да откъсва очи от тялото на Гари Айвърсън. Помъчи се да се успокои и пое дълбоко въздух няколко пъти. После дълго седя на стола и гледа безжизнения лекар. И по едно време изръмжа:

— Ще ме нападаш, копеле мръсно, така ли?