Стивън Канел
Работилницата на дявола (30)

29. Последният влак

Бяха излезли от магистралата и бързо се движеха по неравния черен път, който им показа Стейси. Така щяха да съкратят няколко километра от разстоянието край езерото.

— Сериозно ли се опитвате да ги хванете? — попита Бъди.

— Сигурно са тръгнали към железопътната линия — рече Стейси.

Крис не каза нищо.

— Хайде да караме по-бавно и да помислим по въпроса — извика Бъди, който седеше на задната седалка. — Провалим ли се сега, няма да стигнем до края.

Нито Крис, нито Стейси отговориха.

— Ние сме само трима, а те са шайка откачени фанатици. Това е безумие! — продължи Бъди. Гласът му стана писклив. — Нали така, Крис?

Крис отново не каза нищо. Той седеше на предната седалка до Стейси и се бе вторачил в пътя. Лицето му беше мрачно.

Фаровете осветяваха пътя и честите и остри завои пред тях. На няколко пъти Стейси трябваше да превключи на двойно предаване, за да изкачи стръмните или песъчливите участъци от пътя.

Изведнъж чуха свирката на товарния влак, минаващ в двайсет и три и петнайсет.

— По дяволите! — възкликна Стейси. — Няма да стигнем навреме.

— Завий надясно и карай през поляната — каза Крис.

— Оттам е по-напряко.

Това беше първото, което каза, откакто се бяха качили в джипа.

— Дайте да намалим и да обсъдим нещата, по дяволите! — отново викна Бъди.

Никой не му отговори.

— Трябва да измислим план! — извика Бъди. — За Бога, смятате да отидете при тях и да им се скарате, така ли? Ще ни убият!

— Искаш ли да се откажеш? Може да се върнеш пеша — каза Стейси, удари спирачки и гневно се обърна към него.

Бъди не бе виждал жена с по-заплашителен поглед.

— Само исках да знам как ще го направим.

— Все ще измислим нещо. Съпругът ми умря, опитвайки се да спре тези убийци. Ако прионът е в Демил и му го взема, ще мога да докажа какво са правили тук. Но без приона не мога да докажа нищо. Ще хвана копелетата, които убиха Макс, затова или стой в колата и си затваряй устата, или слез и върви пеша. Но вземи решение веднъж завинаги и престани да хленчиш!

Бъди се размърда неспокойно, сякаш понечи да отвори вратата и да слезе, но в следващия миг някакво невидимо въже го задържа на седалката. После отново се чу свирката на влака.

— По дяволите! — викна Стейси, включи на скорост и рязко потегли. Изпод гумите се разхвърчаха камъчета.

Джипът се стрелна към следващия хълм и се насочи към опожарена поляна.

От време на време колелата затъваха в дупки и Стейси трябваше да превключва на двойно предаване, за да излезе от тях. На около километър и половина се видяха фаровете на влака.

— Крис? — попита тя и той я погледна, но не пророни дума. — Влакът идва. Трябва да ни кажеш какво да правим. Те ще се измъкнат!

Крис продължаваше да мълчи.

— Какво ти стана, по дяволите? — извика тя.

— Не знам какво да направим — най-сетне отговори той.

Крис й бе разказал за мъжа, когото бе убил в езерото, и после жизнените му функции сякаш спряха.

Стейси превключи на по-ниска скорост и започна да изкачва хълма, опитвайки се да изпревари влака. Когато стигнаха до хребета, видяха на лунната светлина четирийсетина мъже и жени, приклекнали на насипа край железопътната линия на около четиристотин метра от тях. Един от тях видя джипа и го посочи.

— Угаси фаровете — тихо каза Крис.

— Какво?

— Угаси фаровете и не спирай. Ще стрелят по нас.

В същия миг джипът се разтресе и чуха пронизителното свистене на рикоширащи куршуми. След секунда се разнесе автоматичен откос.

Стейси угаси фаровете и подкара по билото на хълма.

Прозвучаха още няколко изстрела. Предната дясна гума се спука.

— Слезте от колата! — заповяда Крис.

Двамата със Стейси изскочиха навън. Бъди реши да остане в джипа и се сви на пода. Крис се върна, отвори вратата и изкрещя:

— Слизай, по дяволите!

— Тук е по-безопасно.

— Колата ще се запали. Те стрелят с бронебойни куршуми. Слизай!

Той сграбчи Бъди и го измъкна навън. Тримата хукнаха по хълма, но лунната светлина ги озаряваше, затова Крис намери прикритие зад няколко скали.

Локомотивът мина покрай мястото, където се криеха членовете на Християнския хор, за да не ги види машинистът.

— Ще избягат — каза Стейси.

Крис се бе облегнал на скалата. Ръцете му трепереха, мускулите му конвулсивно потрепваха. Той се обърна и повърна стомашен сок.

— Какво правиш? — отвратен попита Бъди. — Само как вони! Драйфаш, защото те е страх, нали?

— Защото съм болен — тихо отговори Крис. — Алкохолик съм. Организмът ми се е скапал. Никой орган не функционира както трябва.

— Страхотно! — изхленчи Бъди. — Това е върхът!

Стейси се надигна, за да види скитниците, които започнаха да тичат успоредно с бавно движещия се влак и по двама-трима да се качват на вагоните.

— По дяволите! Трябва да направим нещо — каза тя.

— Какво искаш да направим? Няма да стигнем дотам навреме — изръмжа Бъди.

Един от хората на Фанън Кинкейд вдигна ръка.

— Защо ни сочи? — попита Стейси и в същия миг в скалата до главата й рикошира куршум, после изсвистя в мрака.

Крис протегна ръце, сграбчи я и я бутна на земята.

— Той не те сочи, а стреля по теб.

Тя седна до него и също облегна гръб на скалата. Влакът отмина. Стейси се изправи, погледна към мястото, където допреди малко се криеха скитниците, и попита:

— Къде отиват?

— В Уейко — отговори Крис. — Там има голяма разпределителна гара. Оттам може да отидат където искат.

— Какво ще правим сега? — разтревожено попита тя. Крис не отговори, затова Бъди реши да изкаже мнението си.

— Мисля, че трябва да отидем при властите. Нека властите да се оправят с тази история.

— Ами ако и властите са замесени? Тази работа трябва да е подкрепяна от Пентагона, ЦРУ и много други хора и те искат да потулят всичко. Ние не можем да докажем нищо. Трябват ни доказателства — каза Стейси, сетне погледна Крис. — Какво мислиш?

— За алкохол. Само за това мисля — отговори той и след дълго мълчание добави: — Хайде да сменим спуканата гума, да се върнем при езерото и да намерим лодката им. Може да са забравили нещо.