Стивън Канел
Работилницата на дявола (27)

26. Завръщане във Ванишинг Лейк

— Добре че мога да тегля кредит — измърмори Бъди Бразил, докато преглеждаше пощата си, сетне блъсна настрана купчината и погледна през прозореца на самолета си „Гълфстрийм III“.

Току-що бяха излетели от летище Ван Найс и вляво се виждаше планината Сан Гейбриъл. Както обикновено, въздухът беше мръсен — нещо характерно за Лос Анджелис — и отвисоко всичко изглеждаше миниатюрно. Бъди отмести поглед от прозореца. Високият мъж с обръснатата глава и с името на футболния полузащитник седеше на плюшеното канапе и гледаше скъпите контролни уреди на седалките, сякаш беше бедняк, опитващ се да уцели правилната вилица в ресторант с пет звезди. Бъди обожаваше великолепния си самолет. Дървените части бяха лакирани и блестяха. В пътническия салон имаше три видеоекрана, барче, кухня и прелестна униформена стюардеса — казваше се Кармен Делука и бе една от бившите проститутки на Хайди. Миналия май Кармен бе арестувана три пъти за проституция и бе решила да се откаже от този занаят. Бъди й бе дал работа на новия си „Гълфстрийм III“, който бе боядисан в черно и на опашката имаше надпис „БУНТАР“.

Бъди стана. В същия миг Стейси Ричардсън излезе от тоалетната и седна на канапето до Крис Кънингам. Дори с каубойските си ботуши Бъди стоеше в самолета, без да навежда глава. Но Крис Кънингам беше твърде висок, за да извърши този подвиг. И това дразнеше Бразил.

— Искам да ти покажа нещо — каза Бъди, извади от джоба си позлатен ключ, отключи шкафа и измъкна колт „Питон“, после завъртя револвера на пръста си като стрелец в евтин уестърн.

— Само по-полека — каза Крис. — Зареден ли е?

— Естествено — отговори Бъди, като продължи да размахва револвера и се прицелваше на разни места в пътническия салон.

— Извади патроните, моля те.

Крис гледаше револвера като човек, който много пъти е заставал пред дулата на оръжия.

— Не се тревожи, Крис. Знам какво правя.

Бъди се намираше на позната територия. Той често размахваше оръжия, за да уплаши някого и да утвърди мъжката си себичност.

— Ако знаеше какво правиш, Бъди, нямаше да размахваш така заредено оръжие — настоя Крис и стомахът му се сви от познато чувство.

— Разбирам защо си малко нервен — рече Бъди и безгрижно насочи револвера към него, — но аз имам разрешително. Специалист съм. Нищо не те застрашава.

И освободи предпазителя.

Крис скочи от канапето, сграбчи китката му, изви я наляво и махна пръста му от спусъка. В същото време се завъртя, хвана протегнатата му дясна ръка, изви я и взе колта. Това беше хватка, която бе научил в специалните сили. Навремето я правеше толкова бързо, че никой не виждаше какво става. Сега, когато рефлексите му бяха забавени, движенията му му се сториха непохватни и опасни. Ако Бъди беше майстор и наистина знаеше какво прави, Крис щеше да е мъртъв. Той махна оптическия мерник, отвори барабана и изсипа в шепата си шестте патрона.

— Мощни патрони — тихо каза Крис. — На какъв лов ходиш с тях? За носорози?

Пусна патроните в джоба си и върна празния револвер на Бъди. Краката му трепереха. Изуми се, че е станал толкова бавен. „Какво правя? — запита се той. — Мястото ми не е тук. Ще предизвикам смъртта на всички ни.“

— Мили Боже, как го направи? За секунда ми отне проклетия револвер.

Бъди се възхищаваше на всеки мъжествен подвиг, който не можеше да възпроизведе. И докато Крис се проклинаше за лошото изпълнение, Бъди го класира няколко места по-нагоре в скалата си за мъжественост.

— Крис е бил рейнджър в Делта Форс. Награден е със Сребърна звезда за храброст — каза Стейси.

Бъди я погледна.

— Не е трудно за вярване. Не бях виждал човек да се движи толкова бързо. Сега ще ви покажа нещо друго.

Бъди отново се приближи до шкафа и извади още едно заредено оръжие — този път изработен по поръчка пистолет „Берета“ — и внимателно го подаде на Крис.

Стейси си помисли, че двамата приличат на хлапета, които се перчат с играчките си.

— Знаеш ли какво е това? — попита Бъди.

— Берета модел 93К, девет милиметра, пълнител за двайсет патрона, селектор за единична и автоматична стрелба. Имаш ли патрони за него?

— Разбира се — ухили се Бъди. — Страхотен си по оръжията.

Той протегна ръка и извади ръчно изработени ръкохватка и приклад, които, прикрепени към оръжието, го превръщаха в картечен пистолет.

Крис започна да получава киселини. Изпитваше отчаяно желание да пийне. „Висшата сила — помисли той. — Служи на отмъщението. Търси правосъдие за онова, което направиха на Кениди.“

Бъди извади снайперова пушка „Хеклер и Кох“ с телескопичен мерник „Цайс“ и пълнител за двайсет и два патрона и я даде на Крис, който извади пълнителя.

— Никой ли не ти е казвал да не държиш заредени оръжията си, Бъди?

— Искам винаги да съм готов.

— Самолетът може да попадне във въздушна яма или на силно въздушно течение и някое от тях да гръмне. Остави ги незаредени.

Ръцете на Крис видимо трепереха. Искаше му се да не беше тръгвал.

Бъди изпълни нареждането му. Крис бе поел командването.

Самолетът се насочи на югоизток, прелетя над Аризона и Ню Мексико и стигна до Тексас. По пътя Стейси разказа на Бъди и Крис всичко за случилото се във Ванишинг Лейк и Форт Детрик и завърши със странното поведение на адмирал Зол в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Сетне показа на Бъди снимка на мъжа със сребристобелите коси, който хладнокръвно бе застрелял двамата войници на бейзболното игрище.

— И кой, мислите, че е той? — попита Бъди.

Крис му разказа за легендарния скитащ проповедник и армията му от убийци и религиозни фанатици на име „Пътници по товарните влакове на Америка“, които бяха пленили Декстър Демил.

След два часа самолетът започна да се снишава. Крис Кънингам бе заспал на канапето. Стейси и Бъди изиграха няколко ръце джин руми и завършиха наравно.

Щом чуха, че колесникът се спуска, събудиха Крис и след секунди кацнаха на летището в Уейко, Тексас.

Бъди бе казал на пилотите да се обадят за превозно средство под наем и пред сградата на летището ги чакаше голям джип „Шевролет Блейзър“.

— Да вземем ли оръжията? — попита той.

Крис кимна, без да каже нищо. Изглеждаше обезпокоен и това разтревожи Бъди. Щом един герой със Сребърна звезда се притесняваше, положението явно беше по-лошо, отколкото предполагаше.

Натовариха оръжията и боеприпасите в задната част на джипа. Крис се чувстваше потиснат и неспокоен, докато пренасяха оръжията. Не беше ял нищо от часове. Изпитваше немощ и беше съсипан от дългогодишната употреба на алкохол. Замоли се на Бога да не му се налага да реагира бързо — не беше готов за това.

Бъди каза на пилотите да бъдат в готовност и че ще им се обади, когато решат да се върнат.

— Мислите ли, че това наистина е опасно? — попита той, когато подкара джипа към Черните хълмове.

Бъди не беше сигурен дали иска да се срещне с командосите, които бяха откраднали тялото на сина му, и определено нямаше желание да се изправя очи в очи с убиеца със сребристобелите коси и бандата му фанатици.

— Мисля, че вече не е опасно — отговори Стейси. — Там всичко изгоря. Смятам, че хората от Дяволската работилница са си отишли.

Бъди кимна и възелът в стомаха му се отпусна. Може би щеше да успее да възвърне самоуважението си, без да го убият. В края на краищата, той правеше нещо. Навлизаше в опасна ситуация и рискуваше живота си. Ако не срещнеха никого, това нямаше да е по негова вина. Бъди не се страхуваше. Той бе застанал пред опасността.

Дали това отново щеше да му позволи да бъде бунтар? Слава Богу, че Крис Кънингам знаеше какво прави.

* * *

На сто и петдесет километра на изток Фанън Кинкейд, Декстър Демил и четирийсетте въоръжени до зъби членове на Християнския хор скочиха от бавно движещия се товарен влак, който минаваше на километър и половина от Ванишинг Лейк, и тръгнаха към изгорялото село, намиращо се на другия край на езерото.

— Трябва ни лодка — каза Фанън. — На пристанището сигурно са останали няколко.

Сребристобелите му коси се развяваха от вятъра и според Декстър му придаваха вид на още по-откачен.

Групата решително вървеше към изгорялото село, близо до мястото, където дебнеше прионът „Бледия кон“.