Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou II, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 87 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Карл Май

ВИНЕТУ II

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1981

© Любен Зидаров, художник, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 8

Winnetou II

Karl-May-Verlag, Bamberg

Herausgegeben von Dr. E. A. Schmid, 1951

 

Редактор Федя Филкова

Редактор на издателството Жела Георгиева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Асен Баръмов

Библиотечно оформление Стефан Груев

 

Код №11 95 376 21532 6126-20-81

Издателски №542.

Дадена за набор 14. IX. 1981 г.

Подписана за печат 30. X. 1981 г.

Излязла от печат 30. XI. 1981 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 30 Издателски коли 30 УИК 29.18

Цена 2,55 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 2, София, 1981

Печатница „Тодор Трайков“, София, 1981

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от Светослав Иванов

20.
Сантър!

Сигурно бях лежал в безсъзнание пет или шест часа вследствие на удара в тила, защото вече се зазоряваше, когато отново дойдох на себе си и след дълги усилия успях да повдигна малко оловнотежките си клепачи. Очите ми се затвориха веднага. Намирах се в някакъв унес, който не приличаше нито на сън, нито на будно състояние. Имах чувството, че съм умрял и моят дух слуша нейде от вечността разговора, който се водеше край трупа ми. Но не можех да разбирам смисъла на отделните думи, докато накрая долових един глас, чийто тон и тембър би ме възвърнал и от оня свят:

— Това куче, този апач не иска да признае нищо, а аз пречуках другия! Колко жалко! А на него му се зарадвах толкова много. Трябваше да изпита двойно и десеторно какво означава да ми попаднеш в ръцете. Какво ли не бих дал да не го бях убил, а само зашеметил!

Тези думи начаса ми разтвориха широко очите. Втренчих погледа си в човека, когото не бях познал веднага поради гъстата брада, която носеше сега. Изключителното му въздействие над мен ще стане съвсем ясно, щом кажа, че пред мен седеше Сантър, не някой друг, а мръсникът Сантър. Понечих отново да си затворя очите, не исках да забележат, че съм все още жив, но не ми се удаде. Не можех да спусна клепачите си, които отначало сами се затваряха. Продължих да гледам втренчено Сантър, без да мога да извърна погледа си, докато той ме забеляза. В същия миг скочи на крака и лицето му внезапно засия от сатанинска радост.

— Жив е, жив е! — извика той възбудено. — Не виждате ли, че си е отворил очите? Я веднага да опитаме дали не се лъжа!

Сантър ми зададе някакъв въпрос. След като не му отговорих, той коленичи край мене, хвана ме за раменете и започна да ме разтърсва нагоре-надолу така, че тилът ми се заудря силно в земята. Не можех да се съпротивлявам, защото бях овързан по такъв начин, че не ми беше възможно да се помръдна. В същото време той ревеше:

— Няма ли да отговориш, куче? Виждам, че си жив, че си в съзнание, че можеш да отговаряш!

При това блъскане нагоре и надолу главата ми се извъртя в такова положение, че получих възможност да погледна настрани. Сега забелязах на земята Винету, завързан с извито тяло във формата на колело, горе-долу по начина, за който употребяваме израза „вързан на кравай“. Без съмнение в такова положение би изпитал най-големи болки дори човек с тяло от „каучук“. Какви ли мъки трябваше да изтърпи сега! А може би ръцете и краката му бяха вързани по този нечовешки начин вече от часове.

Освен него и Сантър аз видях още мнимия Евънс с неговия син и племенник. Ролинс, търговският помощник, не беше тук.

— И тъй, ще говориш ли? — продължи Сантър. — Да ти развържа ли езика с моя нож? Искам да знам дали ме познаваш, дали знаеш кой съм аз и дали чуваш какво ти казвам!

Какво ли можех да спечеля с мълчание? И без това безутешното ни положение щеше само да се влоши. Не биваше да показвам упоритост и заради Винету. Наистина, още не ми беше известно дали можех да говоря. Опитах се и я виж, удаде ми се. Макар и със слаб и прекъсващ глас проломотих думите:

— Познавам те! Ти си Сантър!

— Тъй, тъй! Познаваш ли ме? — изсмя ми се подлецът подигравателно в лицето. — Сигурно си възхитен да ме видиш тук? Една великолепна, несравнимо радостна изненада за теб! Нали?

Поколебах се дали да отговоря на този ехиден въпрос. Тогава той измъкна ножа си, допря острието до гърдите ми и заплаши:

— Ще кажеш ли веднага да, едно силно и ясно „да“? Иначе моментално острието ще се забие в тялото ти!

В този миг, въпреки болките си, Винету подхвърли предупредително:

— Олд Шетърхенд няма да каже да, а по-скоро ще се остави да бъде пронизан от ножа!

— Мълчи, куче! — кресна му Сантър. — Ако кажеш само още една дума, така ще стегнем ремъците ти, че ще ти се счупят костите. И тъй, Олд Шетърхенд, приятелю, спечелил цялата ми любов, ти си възхитен, че ме виждаш пак, нали?

— Да — отвърнах аз силно и твърдо, въпреки думите на апача.

— Чувате ли? Чухте ли? — захили се Сантър ликуващо към другите трима. — Олд Шетърхенд, прославеният непобедим Олд Шетърхенд има такъв страх от ножа ми, че стана послушен като някое момче, което се бои от пръчката!

Дали досегашното ми положение все пак не е било чак дотам лошо, както можеше да се допусне, или пък подигравките на този човек предизвикаха промяната в мен, и аз самият не знам. Във всеки случай сега, изведнъж почувствах как главата ми олекна, сякаш никога не бях получавал удари с приклад; мислите ми станаха ясни и спокойни.

Не за пръв път попадах в ръцете на неприятел. Следователно не можеше да става дума, че съм бил обхванат от внезапно отчаяние заради някакво невиждано и нечувано събитие. Когато навремето лежах смъртно ранен в пуеблото край Рио Пекос, беззащитен и „узрял“ за кола на мъчението, тогава животът ми изглеждаше не по-малко загубен, отколкото в този момент. Но при една бърза преценка на обстоятелствата ми се струваше все пак, че сега се бях наредил още по-зле. Там имах за противници апачите от племето мескалеро под предводителството на един Инчу-чуна и един Винету, което ще рече, че заедно с другарите си бях попаднал в ръцете на противник, чието отношение към нас заслужаваше да се нарече джентълменско. А какво беше сегашното положение?

Пред мен седеше Сантър, мръсникът, който не се беше побоял да извърши подло убийство заради презряното злато, чийто живот очевидно представляваше верига от престъпления, едно хищно животно в човешки образ, безмилостно, кръвожадно и подло. Нямаше надежда да се измъкнем по някакъв начин, още повече че този престъпник постоянно се страхуваше и за собствения си скъпоценен живот, докато Олд Шетърхенд и Винету скитаха из прериите.

И така, нямаше ли спасение за нас двамата? Наистина ли нямаше?

И докато мълчаливо и с възможно най-голямата бързина си задавах този въпрос и докато всичките ми мисли трескаво се въртяха около него, аз внезапно бях пронизан от отговора, който ми изглеждаше като слаб, далечен лъч светлина. Слаб и далечен, но все пак лъч светлина.

Какво се беше случило тогава на Нъгит Тсил? Дивата алчност бе подтикнала Сантър да стане убиец. Дивата алчност изглежда представляваше импулсът за всички негови действия. Тя беше положително слабата му страна, беше по-силна дори и от желанието му да убива. Тя го беше завладяла вероятно и сега. И човек трябваше да го хване откъм тази негова слаба страна, ако искаше да намери някакво средство срещу него.

И така спокойствие, си казах аз и положих усилия да се покажа равнодушен.

— Страшно се заблуждаваш — отвърнах аз, колкото се можеше по-нехайно. — Не казах „да“ от страх пред ножа ти.

Той се стъписа и ме измери със зъл поглед.

— А защо го каза?

— Защото отговаря на истината. Действително се радвам, че най-после те виждам отново.

Това уверение прозвуча толкова сериозно, че смая този изпечен престъпник. Той отметна глава назад, повдигна вежди и ме гледа известно време изпитателно.

— Какво? Как? Добре ли чух? Да не би ударите да са размътили разсъдъка ти дотолкова, та говориш врели-некипели? Наистина ли се радваш?

— Разбира се — кимнах аз.

— Това е едно такова бездънно и проклето нахалство, каквото още не съм срещал през живота си! Негоднико! Ще те вържа извит като Винету или ще те обеся на дървото с главата надолу, та кръвта ти да рукне от носа и ушите ти!

— Няма да го направиш! — прекъснах го бързо.

— Няма да го направя ли? А защо? Каква ли причина мога да имам?

— Знаеш я толкова добре, че не е необходимо да ти я казвам.

— Охо, не ми е известна такава причина!

— Pshaw! Няма да ме заблудиш. Щом искаш, обеси ме! Тогава скоро ще умра, а ти няма да научиш онова, което искаш да знаеш!

Бях налучкал верния ход. Личеше си по лицето му. Той погледна към Евънс и поклати глава.

— Мислехме този нехранимайко за мъртъв, но той не е бил дори в безсъзнание, тъй като е чул всички въпроси, отправени към Винету, на които този проклет червенокож изобщо не отговори.

— Пак се лъжеш — заявих аз. — Наистина, бях зашеметен. Но Олд Шетърхенд има достатъчно ум в главата си, за да те прозре.

— Така ли? Е, тогава я ми кажи все пак какво искам да узная от вас според тебе!

— Глупости! — срязах го аз. — Остави тези детинщини! Нищо няма да научиш. Казвам ти, противно на твоето мнение, че действително се радвам на срещата ни с тебе. Толкова дълги години копнеехме напразно за теб, че сегашната ни радост наистина е сърдечна и искрена. Най-сетне си в ръцете ни, най-сетне, най-сетне!

Сантър ме гледа доста време смаяно, после изригна такава ругатня, каквато не е възможно да бъде предадена тук, и ми кресна:

— Подлецо, сигурно си се побъркал! Изглежда ти наистина си въобразяваш, че ще можете сами да ми се измъкнете?

— Нещо подобно.

— Да, нали вие двамата се мислите за най-мъдрите негодници в целия Див Запад. Но колко сте глупави всъщност! Как ме преследваше тогава този Винету! Залови ли ме? Всеки друг на негово място не би се показал повече пред хората от срам! А сега? Ще признаеш ли, че вчера вечерта забелязахте очите ми?

— Да — кимнах аз.

— И Винету искаше да стреля по мен?

— Вярно е!

— Разбрах го и веднага изчезнах. После той стана, за да се промъкне тайно до мен. Признаваш ли и това?

— Защо не?

— До мен да се промъкне тайно, ха-ха-ха-ха! Но аз знаех, че бях открит. Всяко дете щеше да се досети. Но въпреки всичко той поиска да се промъкне до мен, една несравнима глупост. Затова наистина заслужавате бой. Вместо Винету да ме изненада, аз го надхитрих и щом се приближи, го повалих с един-единствен удар на приклада. После взех одеялото му, което беше захвърлил на земята, наметнах го и се нахвърлих върху теб. Какво си помисли всъщност, щом видя, че бях аз вместо апача?

— Просто се зарадвах.

— Зарадва ли се и на ударите, които получи? Едва ли. Оставихте се да ви метна като недорасли хлапаци. Сега се намирате толкова сигурно в ръцете ни, че е невъзможно да се спасите, освен ако не ме обхване някакво милосърдие. Не е изключено да се окажа склонен към снизхождение. Но само в един-единствен случай — ако ми кажеш искрено всичко. Погледни тези трима мъже! Те са мои хора. Изпратих ги да ви пресрещнат и да ви надхитрят. Какво ще кажеш сега за нас?

Не само подозирах кой и какъв е, но го знаех и със сигурност. Но разумът ми повеляваше да не се издавам. Ето защо отвърнах:

— Винаги си бил негодник и сигурно си такъв и до ден-днешен. Повече не ми и трябва да знам.

— Добре! Ще ти кажа едно: сега ще преглътна тази обида спокойно. След като приключи разговорът ни, ще дойде и наказанието. Запиши си го някъде! Най-напред ще ти отговоря откровено, че ние наистина повече обичаме да жънем, отколкото да сеем. Сеенето е толкова изморително, че го предоставяме на други хора. Но намерим ли някъде реколта, която можем да оберем без усилия, тогава запретваме бързо ръкави, без да питаме много-много, какво казват хората, които твърдят, че нивата им принадлежи. Така сме постъпвали досега, така и ще продължим да действаме, докато се наситим.

— А кога ли ще стане това?

— Може би твърде скоро. Наблизо се намира напълно узряла нива и имаме намерение да я ожънем. Ако ни се удаде, ще можем да кажем, че сме си опекли работата.

— Моите благопожелания! — казах аз подигравателно.

— Благодаря! — отвърна Сантър по същия начин. — Понеже ни пожелаваш успех и следователно ни мислиш доброто, вярвам, че ще ни помогнеш да намерим тази нива.

Установих със задоволство, че той несъзнателно подпомагаше плана ми да използвам алчността му. Но аз се престорих, че не подозирам нищо и попитах:

— Ах, вие все още изобщо не знаете къде се намира тя?

— Не. Само знаем, че не е много далеч оттук.

— Неприятно.

— О не, ще научим мястото от тебе!

— Хмм, съмнявам се. Не ми е известна нива, която да е подходяща за вас.

— Само така ти се струва. Ще помогна на паметта ти. Разбира се, не става въпрос за нива в обичайния смисъл, а за едно скривалище, което ни се иска да опразним.

— Какво скривалище?

— Пълно с кожи и подобни неща.

— Хмм! И трябвало да знам къде е? Вероятно се лъжете.

— О, не! Знам как стоят нещата. Вероятно ще признаеш, че сте били при стария Кропли край Сидър Крийк?

— Да.

— Какво търсехте при него?

— Беше просто едно обикновено посещение, каквото се прави понякога без каквато и да било цел.

— Не се опитвай да ме измамиш! Срещнах се с Кропли, след като си бяхте тръгнали и от него научих кого сте търсели.

— Е, кого?

— Един търговец на име Брадън.

— Не е било необходимо да ти го казва старецът!

— Но ми го каза. Търговецът е трябвало да изкупи от вас кожи, много кожи.

— От нас?

— Не точно от вас двамата, а по-скоро от Олд Файерхенд, който ръководи доста голяма група трапери и е натрупал огромно количество кожи.

— Моите уважения, добре си се осведомил!

— Нали? — засмя се той злорадо, без да обърне внимание на подигравателния ми тон. — Не сте намерили търговеца, а само един от неговите помощници и сте взели със себе си този човек. Тръгнахме бързо след вас, за да ви пленим заедно с него. За съжаление онзи негодник, струва ми се името му е Ролинс, ни избяга, докато се занимавахме с вас.

Бях свикнал да наблюдавам всичко, дори и привидно най-незначителните неща. Затова не ми се изплъзна и погледът на Сантър, който той хвърли към онова място, където вчера вечерта бяхме забелязали очите му. Този поглед не бе достатъчно добре прикрит. Направи ми впечатление. Да не би в храсталака да имаше нещо, което бе в някаква връзка със споменатия от него Ролинс? Трябваше на всяка цена да разбера, но се помъчих да не погледна веднага към онова място, защото вероятно той щеше да забележи. Сантър продължи да говори:

— Но това е без значение, Ролинс не ни е необходим, защото разполагаме с вас двамата. Познавате ли Олд Файерхенд?

— Да.

— А скривалището му?

— Да.

— Ах! Страшно се радвам, че го признаваш с такава готовност!

— Pshaw! Защо трябва да отричам нещо, което е истина?

— Well! Сега вече вярвам, че няма да ми създавате големи мъчнотии.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че така сами значително си облекчавате участта.

— А каква участ имаш предвид?

— Смърт. Познаваш ме и аз те познавам. Знаем много добре какви са отношенията помежду ни: който попадне в ръцете на другия, е загубен, той непременно ще умре. Спипах ви и сега вашият живот е пред своя край! Винаги съм бил твърдо решен да ви измъчвам бавно за собствено удоволствие, докато умрете. Но сега, когато става въпрос за скривалището на Олд Файерхенд, не мисля да ви наказвам толкова сурово.

— А как?

— Ще ми кажете къде се намира скривалището и ще ми го опишете. Освен това Винету ще ми даде и една прилична сума от златното съкровище, наследено от баща му.

— И какво ще получим в замяна?

— Бърза безболезнена смърт, а именно куршум в главата.

— Много хубаво! Постъпваш много добряшки, но не и много умно.

— Защо?

— За да намерим бърза и лека смърт, можем да ти опишем някое място, което съвсем да не е истинското.

— Мислиш ме за по-непредпазлив, отколкото съм всъщност. Знам как да постъпя, та да получа доказателства от вас. Но най-напред искам само да разбера дали си склонен да издадеш мястото, а Винету да плати.

— Да издам, това е вярната дума. Но сигурно знаеш, че Олд Шетърхенд не е издайник. Разбрах, че и Винету не е изпълнил желанието ти. И никога няма да го изпълни. Предполагам, че не ти е дал никакъв отговор, защото, е твърде горд, за да разговаря с подлец като тебе. Аз обаче говорих с теб, защото преследвах определена цел.

— Цел ли? А каква?

При този въпрос Сантър ме погледна в очите с напрегнато очакване.

— Сега не е необходимо да я знаеш. Ще я научиш по-късно.

Негодникът бе разговарял с мен в последните минути сравнително учтиво. Сега обаче избухна гневно:

— Значи и ти отказваш да ми отговориш?

— Да.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Ни дума.

— Тогава ще те вържем извит като Винету!

— Направи го!

— Ще ви измъчваме до смърт!

— Няма да има никаква полза.

— Така ли мислиш? А аз ти казвам, че във всички случаи ще открием поне скривалището на Олд Файерхенд!

— Най-много да стане чрез някое непредвидено обстоятелство, и то сигурно твърде късно. Защото ако не се върнем до един определен срок, това ще събуди подозрение у Олд Файерхенд и той ще опразни скривалището. Така сме се уговорили.

Сантър се загледа пред себе си мрачно и замислено, като в същото време ръцете му си играеха с ножа, но това тяхно занимание не означаваше никаква опасност за мен. Прозирах и него, и двойния му план. Неговата първа част се беше провалила. Сега трябваше да премине към втората му половина. Мъчеше се да скрие смущението си, ала не му се удаваше напълно.

Работата се състоеше в това, че той се домогваше както до живота ни, така и до богатствата на Олд Файерхенд и Винету. Парите имаха по-голяма власт над него, отколкото омразата му към нас. Във всеки случай той бе готов заради парите да ни освободи засега, само ако не намереше някакъв друг изход. Но забележете добре: засега! Защото бе ясно, че и през ум не му минаваше да ни пусне окончателно на свобода. Но затова пък аз толкова по-настойчиво мислех как да се освободим окончателно. По тази причина очаквах по-нататъшните му решения без всякакво чувство на загриженост или страх. Ето че той най-сетне вдигна глава и попита:

— Значи нищо няма да ми издадеш?

— Не.

— Дори и ако това веднага ви струва живота?

— Тогава съвсем нищо няма да кажа, защото бързата смърт е далеч по-добра от мъчителната, каквато всъщност ни очаквала.

— Well! Ще те принудя. Нека видим дали твоите крайници са също така безчувствени, както на апача.

Той направи знак на другите трима. Те станаха, вдигнаха ме и ме отнесоха там, където лежеше Винету. Тази постъпка ме озадачи. Защо Сантър не оставеше скъпоценната си плячка близо до себе си, където можеше най-удобно да ни надзирава?

Едва бе възникнал този въпрос в главата ми и вече вярвах, че съм намерил и верния му отговор. В случая Сантър опитваше според мен един от онези хитри номера, които бях прилагал и аз многократно по време на многобройните си авантюристични пътешествия. Когато двама неприятели, които са съюзени помежду си, се заловят и разпитат поотделно, но упорито откажат да дадат сведения за изключително важни неща, тогава те се оставят заедно на едно място, където на пръв поглед са без надзор. В такъв случай възможността да заговорят тъкмо за така грижливо пазената си тайна е равна на деветдесет и девет процента. Необходимо е само да бъдат тайно подслушани и така може да се научи онова, което те се стремят да премълчат.

Струваше ми се, че точно такива сметки си правеше и Сантър, като ме отделяше с Винету от себе си и от своите хора. И аз бях вързан на колело също като апача, едно мъчение, което понесох безмълвно. Впрочем полагах усилия да наблюдавам лагера на неприятелите ни. Онова, което с мъка успях да установя, потвърждаваше моето току-що изложено предположение. От нашето място не можеше да се различават много добре лагеруващите хора. Привидно Сантър се присъедини към тях. Но дали остана там, или прикриван от другите, се отдалечи отново незабелязано, това не бе възможно да се види. Следователно аз разчитах много, че сега ще се промъкне тайно до мен и Винету, за да ни подслуша.

Моето решение беше взето. Колкото и да не беше подходящо положението ни за водене на разговори, сега се налагаше да започнем да говорим тихо помежду си. И този разговор трябваше да убеди Сантър, тайния подслушвач, че за него ще е разумно и изгодно засега да ни върне свободата под някакъв подобаващ предлог.

Размислях и над това как трябваше да протече подобен разговор. Не биваше да го подхващаме веднага, тъй като Сантър не беше успял още да стигне от лагера до храстите зад нас или до нас. Но трябваше да уведомя Винету накратко за моя план. Така си мислех и вече бях отворил уста, за да изговоря първата дума, когато получих ново доказателство, че нашите мисли наистина се покриваха така, както на времето ни беше пожелал Инчу-чуна. А подобно нещо ми се случваше често по време на пътешествията ми с апача.

— Нека моят брат Шарли се съгласи с всичко, което сега Винету ще обсъди с него привидно тайно — изпревари ме апачът на езика на своя народ. — Трябва да накараме Сантър да повярва, че някъде наблизо има скрито злато. Тогава алчността му ще надвие неговата жажда за отмъщение и той ще извърши глупостта да ни пусне.

Моите предположения бяха абсолютно същите. Нямаше защо да изразявам учудването си от еднаквостта на нашите предварителни догадки, а само попитах:

— Следователно Винету също мисли, че Сантър ще ни подслуша сега?

— Така е. Я слушай, нещо шумоли в храсталака! Идва! — Тези думи бяха изречени едва-едва. След това апачът продължи на английски малко по-силно, за да може да бъде чут от Сантър:

— Олд Шетърхенд се лъже, ако мисли, че Сантър е хвърлил око само на кожите, които иска да вземе от нашия брат Олд Файерхенд, без да ги заплати.

— Какво ли друго би могъл още да желае? — додадох аз съобразно плана ни.

— Златото, което Винету закопа на времето на един цял ден път оттук.

— Ах! Знам кое скривалище имаш предвид. Но не е възможно Сантър да знае нещо за него.

— И все пак трябва да е така. Сантър може да се докопа до кожите, събирани от Олд Файерхенд и неговите ловци и по друг начин, пак без да ги заплаща. Но прибързаното нападение на Сантър над нас е доказателство за Винету, че му е известно мястото където се намира златото.

— Защо? Ако му е известно, той щеше отдавна да заграби съкровището.

— Не го знае точно. Също както на Нъгит Тсил, където Сантър пак бе запознат с тайната на апачите, но не успя да открие нищо. Ето защо ни нападна и плени тук. Ще иска да го заведем до скривалището и да му дадем златото.

— Няма да го направим.

— Да, моят брат Шарли ще мълчи въпреки всички мъки, а и Винету по-скоро ще понесе всякакви възможни изтезания, отколкото да отстъпи пред Сантър. Убиецът на Инчу-чуна и Ншо-чи няма да притежава златото, за което жадува.

— Тогава трябва сериозно да се приготвим да умрем.

— Винету и Олд Шетърхенд ще умрат, без да им трепне окото. Но може би ще останат живи. Често са били в плен, без да са имали никакви изгледи за спасение. Но тогава Добрият Маниту им е помагал по чудодеен начин, така както помага винаги на онези, които не се отчайват. Ако и сега се случи същото, ще трябва да се стремим преди всичко да заличим нашите следи и да се отправим към златното скривалище, за да отнесем на сигурно място голямото количество нъгитс. Сантър явно подозира къде е скрито то. Иначе Злият Дух все пак може да му помогне да намери златото.

— Имаш право — съгласих се привидно бързо с него. — Остава открит само въпросът дали ние двамата ще бъдем в състояние да отнесем скъпоценната плячка.

— Разполагаме с одеялата си и в тях можем да опаковаме златото, а конете ни са достатъчно силни, за да отнесат тежкия товар до „крепостта“ на Олд Файерхенд. Сега моят брат знае как стоят нещата. Нека вече да мълчим. Не е изключено някой от хората на Сантър да се приближи, без да го забележим. Не бива да чува онова, което е определено само за ушите на Олд Шетърхенд и Винету.

И така, приключихме успешно разговора, проведен за заблуждение на нашия неприятел. Сега трябваше да се покаже въздействието на нашата хитрост: Според изчисленията ни Сантър щеше да се види принуден да омекне и дори ми се струваше, че можех предварително да кажа по какъв начин щеше да прикрие отстъплението си или с други думи как щеше да обоснове привидната си отстъпка.

Докато ме отнасяха при Винету, бях хвърлил един поглед към мястото, където вчера вечерта бяхме забелязали очите. Предположението ми се потвърди: там се беше скрил някакъв човек, за да види какво ще правят с мене, той подаде леко главата си малко напред измежду клонките и ми се стори, че различавам лицето на Ролинс.

За да бъда кратък, ще кажа само още, че останах да лежа до Винету вързан на колело цели три часа, без да разменим с него нито дума повече, а мъчителите ни не чуха никакъв стон и не видяха каквато и да било болезнена гримаса. Сантър идваше на всеки петнадесет минути и ни питаше дали ще признаем нещо. Изобщо не му отговаряхме. Много важно беше изпитанието кой ще издържи по-дълго — той или ние.

И ето че към обяд, след като Сантър пак ни беше питал безрезултатно, той седна при своите трима спътника и започна тихо да се съвещава с тях. След известно време каза следните думи толкова високо, че го чухме и ние:

— И аз мисля, че той се крие все още някъде наблизо, понеже не е успял да вземе и коня си. Отново претърсете околността старателно! Аз ще остана тук, за да охранявам пленниците.

Сантър имаше предвид Ролинс. Успяхме да разгадаем плана му, именно защото заговори така високо. Ако човек реши наистина да залавя скрил се наблизо неприятел, няма да го заяви по такъв начин, че не само вероятно, ами даже и сигурно да бъде чут от него. Тримата грабнаха оръжията си, донесени им очевидно от Сантър и се отдалечиха. Сега Винету ми прошепна на езика на апачите:

— Подозира ли моят брат какво ще се случи?

— Да.

— Ще заловят Ролинс и ще го доведат.

— Положително. Очакват в негово лице враг, но после ще се окаже, че е добър познат на Сантър. Ще се застъпи за нас…

— … и след необходимото колебание Сантър ще ни освободи. Ще бъде направено също както в големите красиви къщи на бледоликите, където се играе театър.

— Да, Сантър е онзи търговец и сега се нарича Брадън. Ролинс ни отведе право в ръцете му. Ще бъдем освободени, за да ни последват тайно. За тази цел Ролинс не е останал при съдружниците си и ще бъде привидно заловен малко по-късно, за да може да ни помогне да си възвърнем свободата.

— Моят брат Шарли мисли също като Винету. Ако Сантър беше умен, всичко това щеше да му бъде излишно. Ние го метнахме с историята за златното съкровище едва по-късно. Той можеше да ни остави да яздим с Ролинс и после да разбере от него къде да търси както Олд Файерхенд, така и нас.

— Той постъпи прибързано. Във всеки случай се е намирал при сиуксите окананда, когато те се канеха да нападнат Кропли. Бил е в съюз с тях, а Ролинс, неговият помощник, е играл ролята на шпионин. Щом е чул, кои сме ние, съобщил го е на Сантър и Сантър решил да ни нападне, тъй като сиуксите не можеха да ни сторят нищо лошо. Ролинс тръгна с нас. Другите трима помощници е трябвало да ни изпреварят пеша, а самият Сантър ни е последвал с конете. В голямата си радост да ни пипне, той е нахвърлял този план твърде набързо и необмислено. Тези глупци изобщо не са си дали сметка, че ние съвсем не сме такива негодници, за да издадем скривалището на Олд Файерхенд. Но понеже искат да го открият и ограбят на всяка цена, а на всичко отгоре имат желание да плячкосат и измисленото от нас злато, те са принудени да поправят донякъде извършената вече глупост, като ни пуснат да си вървим и ни последват тайно.

Разменихме тези мисли, без да движим устни и ето защо Сантър не забеляза, че разговаряме. Впрочем той седеше почти извърнал гръб към нас и се ослушваше по посока на гората. След известно време в нея се разнесе силен вик, повторен веднага още веднъж. Отговориха му и други два гласа. След това последва ожесточена разправия. Междувременно гласовете се приближаваха бързо, докато видяхме тримата мними преследвачи да се появяват от храстите. Бяха обградили Ролинс, който привидно се съпротивляваше и не искаше да ги следва.

— Водите ли го? — посрещна ги Сантър, като скочи на крака. — Нали ви казах, че се намира нейде наблизо? Откарайте негодника при другите двама пленника, вържете го на колело също…

Мерзавецът млъкна, направи едно движение на изненада и след това продължи, заеквайки сякаш от голяма радост:

— Ка… ка… какво? Ко… кой е този? Добре ли виждам или само приликата е толкова голяма?

Ролинс също се престори на радостно изненадан, отскубна се от тримата и забърза към Сантър.

— Мистър Сантър, ти ли си! Възможно ли е? О, сега всичко ще се оправи; вече нищо лошо няма да ми се случи!

— Да ти се случи? На тебе? Не, на теб не, мистър Ролинс. Значи не се лъжа, ти си онзи Ролинс, когото исках да заловя! И така, сега си при Брадън, пътуващия търговец?

— Да, мистър Сантър. Откакто се разделихме, ми вървя ту добре, ту зле, но сега съм доволен. Тъкмо с това пътуване се канех да сключа отлична сделка, но за жалост снощи бяхме…

И той не се доизказа. Те си бяха разтърсили сърдечно ръцете като добри приятели, които не са се виждали дълго време. После той изведнъж направи смаяна физиономия и погледна Сантър изумено.

— Какво ми минава през главата? Мистър Сантър, да не би ти да си онзи, който ни нападна?

— Разбира се.

— Heavens! Напада ме човекът, който ми е най-добрият приятел и неколкократно ми дължи живота си! А какви мисли ти минаха в това време през главата?

— Никакви. Та какво можех да си мисля, когато изобщо не те видях? Ти веднага си плю на петите.

— Наистина, така беше. Струваше ми се, че е най-добре първо да се погрижа за безопасността си, за да мога след това да помогна на двамата джентълмени, моите спътници, да избягат. Ето защо се скрих тук да изчакам удобния момент. Но какво виждам! Те са вързани, и то по такъв жесток начин! Не бива така, не мога да допусна подобно нещо. Ще ги развържа!

С тези думи търговският помощник се обърна към нас. Обаче Сантър го хвана за ръката.

— Чакай, какво те прихваща, мистър Ролинс! Тези двамата са най-върлите ми смъртни врагове.

— Но са мои приятели!

— Това не ме засяга. Имам да оправям сметки с тях и те трябва да ги заплатят с живота си. Затова ги нападнах и плених, но наистина не подозирах, че си заедно с тях.

— By Jove, ама че неприятно! Твои смъртни врагове? И все пак съм длъжен да им помогна! Какво имаш толкова против тях?

— Повече от достатъчно, за да ги ликвидирам десетократно.

— Но не забравяй кои са те!

— Да не мислиш, че не ги познавам?

— Винету и Олд Шетърхенд! Не можеш да ги убиеш току-така!

— Точно защото са те двамата, няма да има милост.

— Сериозно ли говориш, мистър Сантър?

— Най-сериозно. Уверявам те, че са загубени.

— Дори и ако се застъпя за тях?

— И тогава.

— Спомняш ли си все още какво ми дължиш? Неведнъж съм ти спасявал живота!

— Помня и никога няма да го забравя, мистър Ролинс.

— Тогава припомни си какво се случи последния път!

— Какво?

— Закле ми се, че ще изпълняваш всяко мое желание, всяка молба.

— Хмм! Струва ми се, че казах нещо такова.

— А ако сега изкажа една молба?

— Недей, защото в този случай не мога да я изпълня, а не ми се иска да нарушавам дадената дума. По-добре си запази претенциите към мен за по-нататък!

— Не мога. В случая имам задължения. Мистър Сантър, ела с мен и нека поговорим!

Ролинс хвана Сантър за ръката и го отведе на известно разстояние, където се спряха и започнаха да разговарят с ожесточени жестикулации, но така, че не можехме да чуваме нито дума. Проведоха тази „битка с вятърни мелници“ толкова добре, че всеки друг на наше място сигурно би се заблудил.

След това Ролинс се приближи самичък до нас и каза:

— Получих поне разрешението да облекча малко положението ви, мешърз. Виждате и чувате какви усилия полагам. Дано все пак ми се удаде да ви освободя.

Той разхлаби ремъците ни дотолкова, че вече не бяхме вързани на колело и после се върна при Сантър, за да продължи по най-оживен начин мнимото си застъпничество. Измина доста време, преди двамата да дойдат при нас. Сантър ни заговори:

— Като че ли сатаната се е заел с вашата закрила. Дадох на този джентълмен преди време едно обещание и ще трябва да го спазя. Сега се позовава на него и не иска да отстъпи. Заради него ще извърша най-голямата глупост през живота си и ще ви освободя, но всичко каквото имате, следователно и оръжията ви, ще остане моя собственост.

Винету и аз не отговорихме.

— Е? Изглежда си глътнахте езиците от учудване пред великодушието ми, а?

След като и сега не последва отговор, Ролинс се обади:

— Наистина са онемели от изненада. Ще ги развържа.

Той посегна към ремъците ми.

— Чакай! — извиках аз. — Не пипайте ремъците, мистър Ролинс.

— Полудяхте ли? Защо не?

— Или всичко или нищо.

— Какво искате да кажете?

— Не желаем свобода без нашите оръжия и останалата ни собственост.

— Нима е възможно подобно нещо?

— Някои други хора може да са на друго мнение, но Винету и аз няма да се помръднем оттук без нашата собственост. По-добре мъртви, отколкото да се откажем от оръжията си.

— Но бъдете доволни, че…

— Мълчете! — прекъснах го аз. — Известно ви е становището ни и никой не може да го промени.

— По дяволите! Искам да ви спася, а се отнасяте така рязко с мене!

Ролинс отново дръпна Сантър настрани и в последвалото съвещание бяха привлечени и останалите трима.

— Моят брат постъпи правилно — пошепна ми Винету. — Сигурно е, че ще изпълнят желанието ни, защото са на мнение, че по-късно всичко пак ще им падне в ръцете.

И аз имах същата увереност. Освен това знаех, че Сантър не би могъл да даде нито един изстрел от моята карабина. На всичко отгоре той сигурно щеше да си каже, че ако не изпълнеше искането ни, ние в никакъв случай нямаше да се върнем веднага при Олд Файерхенд, а щяхме да го преследваме дотогава, докато си възвърнем имуществото. Ето защо щеше да се види принуден да се съгласи с моето условие, което при сегашното ни положение наистина можеше да се нарече направо безумно. Естествено, че Сантър трябваше макар и привидно да се противи по-продължително време. Най-сетне всички се приближиха и Сантър заяви:

— Днес имате направо нечовешко щастие. Моята дадена дума ме принуждава да направя нещо, което е всъщност безумие. Ще ми се смеете, но ви се кълна, че аз ще бъда онзи, който ще се смее последен. И така, чуйте какво решихме!

Негодникът замълча, за да придаде тежест на следващи те си думи, а после продължи:

— Този път ви пускам на свобода и ще задържите всичко, което е ваше. Но до вечерта ще останете вързани за тези дървета, за да не можете веднага да ни преследвате. Сега ние потегляме натам, откъдето пристигнахме, като взимаме с нас мистър Ролинс, за да не може да ви отвърже преждевременно. Ще го пуснем обаче да се върне при вас след смрачаване. Утре призори можете да препускате по дирите ни колкото си искате. Дължите живота си на мистър Ролинс. Вижте как ще му се отблагодарите!

Никой не проговори ни дума повече. Завързаха ни за две съседни дървета. След това докараха конете ни наблизо и ги спънаха, а после оставиха край нас всичко, каквото ни бяха взели. Как се зарадвах, че и оръжията ни се намираха между другите вещи! Щом свършиха и тази работа, петимата бандити подкараха конете си.

Около един час останахме тихо и неподвижно, заети само с нашите мисли, опитвайки се да доловим и определим всеки шум. После апачът каза:

— Те са все още тук, нейде около нас, за да могат да ни последват веднага, щом тръгнем оттук. Ще ни пуснат едва вечерта, за да не успеем да ги забележим. Трябва да заловим Сантър. Какво мисли моят брат, как да стане това?

— Във всеки случай няма да примамваме Сантър чак до Олд Файерхенд.

— Не. Не бива да разбере къде се намира „крепостта“. Ако цяла нощ не слезем от седлата, бихме достигнали „крепостта“ утре вечерта. Но ще спрем по-рано. Сигурно Ролинс ще язди зад нас и ще им оставя тайно знаци, които те ще следват. Когато му дойде времето ще го обезвредим, ще се върнем малко назад и ще изчакаме идването им по нашите следи. Съгласен ли е моят брат Олд Шетърхенд с този план?

— Да, той е единствено правилният. Сантър е убеден, че ще ни залови. Обаче ние ще го заловим.

— Хау!

Винету изрече само тази единствена дума, но в гласа му прозвуча дълбоко, безкрайно задоволство, че най-сетне в ръцете му щеше да падне човекът, когото беше търсил напразно толкова дълго.

Денят се влачеше мъчително бавно към своя край, но най-сетне все пак се стъмни и ето че скоро доловихме и тропота от конски копита. Ролинс дойде, скочи на земята и ни освободи от ремъците. При това той не пропусна да се постави в най-благоприятна светлина като наш спасител и ни метна, че бил яздил много надалеч с нашия смъртен враг. Престорихме се, че му вярваме и го уверихме в нашето чувство на благодарност, но избягвахме да употребяваме твърде възторжени изрази. После яхнахме конете и потеглихме бавно.

Ролинс пак зае мястото си зад нас. Чувахме как често разиграваше коня си, за да остави по-ясни следи. А когато тънкият лунен сърп изгря на небето, имахме възможност да наблюдаваме как изоставаше от време на време, за да прекърши някое клонче и да го хвърли на земята или пък да остави някакъв друг белег.

Сутринта направихме кратка почивка и към обяд още една. Но втория път се спряхме за по-дълго време. Искахме да дадем възможност на Сантър да ни догони, защото той щеше да ни последва едва при настъпването на утрото. После продължихме ездата си още два часа. Сега настъпи време да се разправим с Ролинс. Спряхме се и слязохме от конете. Това не можеше да не му направи впечатление и също така скачайки от седлото, той ни попита:

— Защо спираме, мешърз? Днес става вече за трети път. Едва ли има още много път до Олд Файерхенд. Не е ли по-добре да изминем и останалото разстояние, вместо отново да лагеруваме?

Винету, който иначе бе толкова мълчалив, го осведоми:

— При Олд Файерхенд не бива да отиват подлеци.

— Подлеци? Какво иска да каже вождът на апачите?

— Винету иска да каже, че си подлец.

— Аз ли? — Човекът с грубоватото лице набърчи чело заплашително. — Откога Винету е станал толкова несправедлив и неблагодарен, та хули човека, спасил живота му?

— Спасил живота му! Наистина ли си вярвал, че можеш да заблудиш Олд Шетърхенд и Винету? Знаем всичко: Сантър е Брадън, пътуващият търговец, а ти си негов шпионин. През цялото пътуване оставяше за него знаци, за да може да ни намери, да намери „крепостта“ на Олд Файерхенд, както и някакво скривалище, пълно със самородно злато. Искаш да ни предадеш в ръцете на Сантър, а казваш, че си ни спасил живота. Наблюдавахме те, без дори да подозираш. Но сега вече дойде нашето, а и твоето време. Сантър ни напомни да ти се отблагодарим. Добре, ще си разчистим сметките!

Апачът посегна с ръката си към Ролинс. Бандитът веднага схвана положението, отстъпи назад и се метна светкавично на седлото, за да избяга. Също така бързо хванах коня му за юздата, но Винету се метна зад него много по-бързо, за да го хване за гърлото. Ролинс виждаше в мое лице по-опасния противник, защото задържах коня му; той измъкна двуцевен пистолет, насочи го към мен и натисна спусъка. Наведох се, а в същото време Винету посегна към оръжието. Двата изстрела изтрещяха, без да ме засегнат. Миг по-късно Ролинс изхвръкна от седлото, блъснат от апача. След половин минута той беше обезоръжен, вързан, а устата му бе затъкната с кърпа. Засега го завързахме за едно дърво с ремъците, които неотдавна бяха предназначени за нас, а наблизо вързахме за юздите и коня му. По-късно, след пленяването на Сантър, щяхме да го приберем оттук. После отново възседнахме конете си и се върнахме назад, но не по нашата следа, а успоредно на нея; продължихме докато достигнахме врязала се в равнината група от ниски дървета и храсти, от другата страна на които минаваше дирята ни. Сантър трябваше да мине оттук. Вкарахме конете в гъсталака и седнахме до тях, за да изчакаме нашите преследвачи.

Сигурно щяха да се появят откъм северозапад. В тази посока се простираше малка открита прерия, така че имахме възможност да забележим Сантър преди да достигнеше засадата ни. Според изчисленията ни не можеше да е на голямо разстояние от нас. До вечерта оставаха около час и половина и дотогава, а вероятно и много по-скоро, той трябваше да ни настигне.

Седяхме един до друг неподвижно, без да разговаряме. Така както се познавахме и разбирахме, беше излишно да обсъждаме как щяхме да нападнем противника си. Бяхме отвързали ласата си. Сантър и другите трима ни бяха сигурни.

Обаче измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, без очакването ни да се сбъдне. Почти беше изтекъл цял час, когато забелязах отсреща, откъм западната страна на споменатата малка прерия някакъв бързо движещ се предмет и в същото време се обади Винету, посочвайки нататък:

— Уф! Конник отсреща!

— Да, конник. Странно!

— Уф, уф! Галопира в посоката, откъдето трябва да дойде Сантър. Моят брат може ли да различи цвета на коня?

— Като че ли е кафяв.

— Да, кафяв е, кафяв беше и конят на Ролинс.

— Ролинс ли? Невъзможно! Как ли би могъл да се освободи?

В очите на Винету проблеснаха мълнии. Дишането му се учести, а лекият бронз на лицето му потъмня. Но той се овладя и каза спокойно:

— Ще чакаме още четвърт час!

И този срок изтече. Конникът беше изчезнал отдавна, ала Сантър не идваше. Сега апачът ме подкани:

— Нека моят брат препусне бързо към Ролинс и ми съобщи какво става с него!

— Ами ако междувременно се появят другите четирима?

— Тогава Винету ще се справи с тях сам.

Изведох коня си от гъсталака и препуснах обратно. Когато след десетина минути се озовах на мястото, където бяхме вързали Ролинс, него го нямаше, а и конят му липсваше. Необходими ми бяха още пет минути, за да огледам внимателно новите следи, които открих наоколо и след това се върнах при Винету. Щом му казах, че Ролинс е изчезнал, той скочи на крака като пружина.

— В каква посока? — попита той.

— Срещу Сантър, за да го предупреди.

— Натам ли водеше следата?

— Да.

— Уф! Ролинс е знаел, че ще се върнем по собствената си диря, за да заловим Сантър, и като се е придържал малко по на запад, е описал лека дъга, за да не мине съвсем близо покрай нас. Ето защо го забелязахме в края на прерията. Но как се е освободил? Не намери ли някакви следи?

— О, намерих! Откъм югоизток е дошъл някакъв ездач и е слязъл от коня си при него. Той го е отвързал.

— Кой ли може да е бил? Някой войник от форт Рендъл?

— Не. Отпечатъците от краката му са толкова големи, че е възможно да са оставени само от праисторическите великански ботуши на нашия Сам Хокинс. А струва ми се, че в следите, оставени от животното, разпознах и неговата Мери.

— Уф! Може би все още не е късно да заловим Сантър. Въпреки че е предупреден. Нека моят брат Шарли ме последва!

Метнахме се на седлата, пришпорихме жребците и полетяхме на северозапад, без да се отделяме от нашите следи. Винету не говореше, но вътре в него бушуваше буря. Три пъти тежко и горко на Сантър, ако му паднеше в ръцете!

Слънцето бе вече изчезнало зад ръба на хоризонта. За пет минути прерията остана зад нас. Три минути по-късно следата на избягалия Ролинс се появи от ляво и се сля с нашите следи. След още три минути достигнахме мястото, където Ролинс беше пресрещнал Сантър и тримата Евънс. Тук се бяха бавили съвсем малко, докато изслушат съобщението на Ролинс, след което веднага бяха обърнали конете си. Ако се бяха върнали по нашите следи, тогава ние бихме ги последвали въпреки настъпващата тъмнина, тъй като тази диря ни бе позната. Но те се бяха показали достатъчно умни да се отклонят от нея и да се отправят в съвсем друга посока. И понеже не ни бе известно, накъде са се отправили, когато притъмня още повече, се видяхме принудени да се откажем от преследването, защото дирята не се различаваше. Винету обърна мълчаливо коня си и ние препуснахме обратно в галоп. Продължихме на югоизток покрай мястото, където бяхме изчаквали Сантър, а след това и покрай дървото, на което бяхме вързали Ролинс. Насочихме се към „крепостта“. Сантър ни се беше изплъзнал отново, но се надявахме да не е завинаги! Преследването трябваше да започне рано сутринта, веднага щом започнеше да си личи следата; можеше да се очаква, че Винету ще направи всичко възможно да не я изгуби.

Луната изгря тъкмо когато прекосихме Манкицата и навлязохме в пролома, където стоеше скрит постът в храсталака. И тази вечер той беше на мястото си и ни извика. Щом му отговорихме, той направи забележката:

— Не бива да ми се сърдите, че ви попитах така остро. Сега се налага да бъдем по-предпазливи от когато и да било.

— Защо? — запитах го аз.

— Изглежда, че около нас се готви нещо.

— Какво?

— Не знам точно. Но сигурно се е случило нещо, защото малкото човече, наречено Сам Хокинс ни държа дълга проповед, след като се прибра отвън.

— Излизал ли е?

— Да.

— А някой друг?

— Не, само той.

Значи беше истина, че иначе толкова разумният Сам бе извършил глупостта да освободи Ролинс.

Когато преминахме през тесния процеп и „вратата“ в скалите и се озовахме в „крепостта“, първото нещо, което научихме, бе, че положението на Олд Файерхенд се е влошило. Наистина, нямаше опасност за живота му, но споменавам това обстоятелство, защото то ме раздели от Винету.

Апачът прехвърли юздата през врата на коня си и се отправи към лагерния огън, където седяха Детелиновия Лист, Хари и офицерът от форт Рендъл; между тях, завит в меки одеяла, се намираше и Олд Файерхенд. Последвах Винету.

— Слава богу — ето ви пак тук! — поздрави ни болният с отпаднал глас. — Намерихте ли търговеца?

— Намерихме го и отново го изгубихме — отвърна Винету. — Излизал ли е навън днес моят брат Хокинс?

— Да, бях извън крепостта — потвърди нищо неподозиращият трапер.

— Знае ли моят бял брат какъв е той?

— Уестман, ако не се лъжа.

— Не, никакъв уестман, а грийнхорн, какъвто Винету още не е виждал, а и никога няма да види. Хау!

С това твърдо уверение той му обърна гръб и се отдалечи. Грубостта на иначе толкова спокойния и дори чувствителен апач предизвика голямо смайване. Но причината й се изясни на всички, щом седнах на земята и разказах какво бяхме преживели. Да намериш Сантър и пак да го изгубиш! За нас не можеше да има по-значимо събитие от това. Дребосъкът Сам бе извън себе си. Самичък се наричаше с всевъзможни оскърбителни имена, ровеше с две ръце из гъстата буйна растителност по лицето си, без да намери някаква утеха. Смъкна перуката от главата си, замачка я, придавайки й най-разнообразни форми, но и това не го успокои. Тогава той я запрати гневно на земята и извика:

— Винету е прав, напълно е прав: аз съм най-големият грийнхорн, най-тъпият глупак, какъвто може да има, и до края на живота си ще остана такъв глупав.

— Как можа да се случи всичко това, скъпи Сам? — попитах го аз.

— Ами именно заради глупостта ми. Чух два изстрела и препуснах към местността, откъдето се разнесоха. Там заварих някакъв завързан човек за едно дърво и коня му наблизо, ако не се лъжа. Попитах го как се е озовал в това положение и той се представи за търговеца, който искал да посети Олд Файерхенд. Разказа ми, че бил нападнат от неколцина индианеца и вързан за дървото.

— Хмм! Но един поглед върху следите трябваше да ти покаже, че е могло да става въпрос само за един индианец и един бял.

— Вярно е. Но това беше нещастен ден за мен и ето на, не огледах дирите, ами го отвързах. Той се метна на коня си и полетя тъкмо в обратната посока. Тогава вече ме обхвана страх, и то преди всичко заради индианците, за които беше говорил; счетох, че ще постъпя най-добре да се върна по най-бързия възможен начин и да предупредя всички да бъдат предпазливи, ако не се лъжа. Иска ми се да си изскубя цялата коса от яд, но по главата си нямам ни косъм, а и да си съсипя перуката, пак няма да се променят нещата. Но утре още в най-ранни зори ще потърся следите на тези негодници и няма да ги изпусна, докато не заловя или пречукам всички!

— Моят брат Сам няма да направи това — чу се гласът на Винету, който пак се беше приближил. — Вождът на апачите ще последва убиеца сам. Неговите бели братя трябва да останат без изключение тук, понеже е възможно Сантър все още да търси „крепостта“, за да я ограби. Тогава ще има нужда от умни и храбри мъже.

По-късно, когато хората междувременно се бяха поуспокоили и се приготвяха да спят, аз потърсих Винету. Неговият Илчи пасеше край потока, а той се беше изтегнал наблизо в тревата. Щом ме видя да идвам, той се изправи и ме хвана за ръката.

— Винету знае какво ще му каже неговият брат Шарли. Искаш да тръгнеш с мен, за да заловим Сантър, нали?

— Да.

— Не бива. Олд Файерхенд е отслабнал още повече, синът му е все още момче, а Сам Хокинс остарява, както забеляза днес; в случай на опасност Дик Стоун и Уил Паркър може би няма да имат достатъчно присъствие на духа, а на войниците от форта трябва да гледаме като на чужди хора. По-необходим си на Олд Файерхенд. Винету ще гони Сантър сам и не му е потребна помощ. А какво би станало, ако Сантър събере около себе си паплач и нахлуе в крепостта, докато апачът го търси? Докажи любовта си, като останеш да закриляш Олд Файерхенд! Ще изпълниш ли желанието на твоя брат Винету?

Трудно ми беше да се съглася с тази раздяла, но той настоява дотогава, докато отстъпих. Имаше право: Олд Файерхенд се нуждаеше от мен повече, отколкото той. Но на всяка цена исках да го придружа на известно разстояние. Зорницата все още блестеше, когато навлязохме с конете си заедно в гората, а вече на съмване се спряхме на онова място, където бяхме изоставили новите следи на Сантър. Острото око на апача можеше все още да ги различава.

— Тук ще се сбогуваме — реши изведнъж Винету, като се изви на коня и сложи десницата си на рамото ми — Великият Дух повелява да се разделим сега. Когато му дойде времето, той отново ще събере пътищата ни, защото Олд Шетърхенд и Винету не могат да останат задълго разделени. Враждата кара Винету да тръгне на път, приятелството те задържа тук. Любовта ще ни събере отново. Хау!

Той ми стисна ръцете и силният му пронизителен вик накара черния жребец да се понесе напред така, че дългата великолепна коса на апача се развя зад него като грива. Гледах след приятеля си, докато се изгуби от очите ми. Ще догониш ли врага? Кога ще те видя пак, скъпи, скъпи Винету?

Край
Читателите на „Винету II“ са прочели и: