Карл Май
Винету II (16)

16.
Стара любов и стара омраза

Беше рано сутринта на следващия ден. Лъчите на слънцето още не бяха докоснали върховете на околните скалисти планини, а в лагера ни цареше дълбоко спокойствие. Аз обаче отдавна вече бях станал и се бях изкачил на скалата, където бях намерил Хари в деня на пристигането ни.

Долу в котловината над храсталаците се кълбяха гъсти мъгли, но горе въздухът беше ясен и чист и около мен подухваше хладен, освежителен ветрец. Насреща под клонките на къпинов храст подскачаше чинка и с прасковено червената си издуваща се гушка подмамваше непослушната женска. Малко по-надолу беше кацнала синьо-сива птица-котка, която от време на време прекъсваше песента си с един смешен мяукащ вик, а отдолу се носеше прекрасният глас на юрдечка, която в края на всяка строфа на музикалното си изпълнение се аплодираше сама с продължително патешко крякане. Но моите мисли не бяха заети толкова с ранния утринен птичи концерт, колкото със събитията от вчерашния ден.

Според разказа на един от нашите ловци, който също бил забелязал понките, докато се прокрадвал тихомълком през гората, червенокожите се били събрали в много по-голям брой, отколкото бяхме допускали. Долу в равнината той бил минал покрай втори лагер, където се намирали и всички коне.

Следователно можеше да се приеме със сигурност, че военният им поход не беше насочен срещу отделни личности, а срещу цялата колония, така че положението ни ставаше много деликатно.

Веднага след завръщането ни се бяхме съвещавали относно стъпките, които се налагаше да предприемем. След като бяха направени различни предложения и много от тях бяха отхвърлени, ние се споразумяхме, че непременно трябва да се опитаме да уведомим гарнизона на форт Рендъл и да помолим за подкрепления. Ако не се щадяха конете, пратениците ни щяха да достигнат форта за един ден и ако всичко вървеше добре, помощта можеше да пристигне вдругиден.

Дик Стоун и Уил Паркър получиха задачата да отидат до форта като вестоносци и след десетина минути двамата приятели започнаха опасното си пътуване.

Останалите приготовления за очакваното нападение бяха изпълнили вчерашния следобед и вчерашната вечер до такава степен, че не ни беше останало време да решим съдбата на нашия пленник. Той лежеше добре вързан и охраняван в едно от помещенията в скалите, а едва преди малко, веднага след ставане, се бях убедил в надеждността на начина, по който беше вързан. Следващите дни, а може би още следващите часове щяха да бъдат за нас със съдбоносна важност и аз обмислях подробно настоящето си положение, когато бях изтръгнат от размислите си от приближаващи се стъпки.

— Добро утро, сър! — поздрави ме Хари. — Сънят изглежда те избягва, също както и мене.

Благодарих му за поздрава.

— Бдителността е необходима благодетел в тези изпълнени с опасности земи.

— Страхуваш ли се от индианците — попита ме момчето с усмивка.

— Знам, че не задаваш този въпрос сериозно — махнах аз с ръка. — Но ние наброяваме всичко на всичко двадесет и четири души, а имаме пред себе си десетократно по-многоброен неприятел. Няма да можем да ги отблъснем в ръкопашна борба и единствената ни надежда е да не бъдем открити, или пък поне да получим навреме помощ от форта.

— Все пак виждаш нещата малко по-черни, отколкото са. Двадесет и четири души като нашите хора са в състояние да свършат много голяма работа. Ако червенокожите надушат и нападнат скривалището ни, само ще си счупят главите.

— Аз съм на друго мнение. Те са разгневени от намесата ни при форт Ниобрара, а положително вече знаят, че вождът им е в наши ръце. Потърсили са незавърналите се воини, намерили са труповете, установили са липсата на Парано, и ако някоя толкова многобройна орда измине такова голямо разстояние с определена цел както в случая, то тази цел се преследва с най-голяма решителност и хитрост.

— Всичко е точно така, сър, но още не дава основание за най-лоши опасения. Най-сетне и аз познавам малко червенокожите. Те са страхливи и без дух по природа, знаят да действат само зад гърба ти и нападат беззащитните. Пребродили сме ловните им полета от Мисисипи до Тихия океан, от Мексико до езерата на север; гонили сме ги и сме се сражавали с тях, бягали сме пред по-голямата им численост и е трябвало да се крием, но винаги ръката ни е била на дръжката на ножа и сме оставали господари на положението.

Погледнах Хари, без да му отговоря нещо, той сигурно бе забелязал съмнението в погледа ми, защото след кратко мълчание продължи:

— Можеш да кажеш, каквото искаш, сър, но в човешкото сърце има чувства, на които енергичната ръка е принудена да се подчини, независимо дали тя е на мъж, или на някое момче. Ако вчера бяхме достигнали Би Форк, пред очите ти щеше да се покаже един гроб, който е скрил две същества — те бяха за мен най-обичаните, най-скъпите по целия широк свят. Бяха избити от мъже с черна коса и кафява кожа, макар че предводителят на бандата беше бял. От онези ужасни дни ръката ми винаги потръпва, щом види да се развява индиански скалп и не един индианец се е смъквал от коня си, облян в кръв, когато проблясваше дулото на пистолета, от който е излетяло смъртоносното олово и се е забило в сърцето на майка ми.

Хари измъкна оръжието от пояса си и ми го показа.

— Ти явно си добър стрелец, сър, но от този стар пистолет едва ли ще улучиш дънера на хикория от петнадесет стъпки. А нали видя в Ню Венанго как умея да боравя с това желязо. Можеш да си представиш колко съм се упражнявал, за да бъда сигурен в улучването на целта си. Умея да си служа с всички оръжия; но когато става въпрос за индианска кръв, вземам само този пистолет; защото съм се заклел да заплатя с живота по на един индианец всяка прашинка от барута, изстрелял онзи смъртоносен куршум. Струва ми се, че не съм много далече от изпълнението на клетвата си. Пистолетът, убил майка ми, е и оръжието на моето отмъщение!

— Получил си го от Винету, нали? — подхвърлих аз.

— Говори ли ти за това?

— Да.

— Всичко ли ти разказа?

— Нищо друго, освен казаното току-що от мен.

— Да, от него е. Но седни, сър! Ще научиш само най-важното, макар и цялата работа да не е от онези, за които са необходими много думи.

Момчето се настани до мен, огледа внимателно лежащата под нас котловина и започна:

— Баща ми е бил главен лесничей отвъд, на Стария континент и е живял заедно с жена си и един син щастливо, докато настъпило времето на политическите размирици, които излъгали надеждите на немалко добри хорица и вкарали баща ми в такъв водовъртеж, от където успял да се измъкне само с бягство. Пътуването през океана струвало живота на жена му и когато стъпил на сушата, се озовал в нов свят, без средства и познати; заловил се за първата предложена му работа — тръгнал към Запада като ловец, оставяйки сина си на заможно семейство, където малкият бил приет като собствено дете.

Изминали няколко години, изпълнени с опасности и приключения, които направили от татко уважаван от белите уестман, пред когото обаче враговете треперели. Тогава един ловен поход го отвел на север до Кикур, сред племената на асинибойните и там той се срещнал за пръв път с Винету, дошъл заедно с Инчу-чуна от Уайоминг, за да вземе край горното течение на Мисисипи свещена глина за калюметите на своето племе. Те гостували на вожда Та-ша-тунга, станали приятели и се запознали във вигвама му с Рибана, дъщерята на вожда. Тя била хубава като зорницата и миловидна като планинската роза. Никоя друга от дъщерите на асинибойните не умеела така добре да щави кожите, нито пък така чисто да шие ловни дрехи като нея; а когато отивала да донесе дърва за огъня, стройната й фигура крачела през равнината като фигурата на царица, а от главата й се спускала дългата й коса почти до земята. Тя била любимка на Великия Дух и гордост на племето си — младите воини горели от страстното желание да вземат скалповете на неприятелите си, за да могат да ги сложат в нозете й.

Ала никой от тях не намерил благосклонност в погледа й, защото тя обичала белия ловец, макар че той бил много по-възрастен от всички, които я искали за жена. От тях Винету бил най-младият, почти още момче.

И в душата на белия се била вселила любовта. Той бдял над главата на Рибана и разговарял с нея като с дъщеря на бледоликите. Тогава една вечер Винету се приближил до него.

— Белият човек не е като другите деца на своя народ. От техните уста лъжите падат като пшеничени зърна от някой чувал. Но той винаги е казвал истината на Винету, неговия приятел.

— Моят червенокож брат притежава силната десница на възрастен воин и въпреки младостта си е най-мъдрият край огъня на съвещанието. Той не жадува за кръвта на невинните и аз съм му подал ръка за приятелство. Нека той продължи да говори!

— Моят брат обича Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, нали?

— Тя ми е по-скъпа от стадата в прерията и скалповете на неприятелските воини.

— И той ще бъде добър към нея и няма да й говори грубо, а ще й отдаде сърцето си и ще я закриля от злите бури в живота?

— Ще я нося на ръце и ще бъда винаги край нея в опасност и беда.

— Винету познава небето и знае имената и езика на звездите. Но звездата на неговия живот залязва и в сърцето му се възцарява тъмна нощ. Той искаше да отведе Розата на Кикур във вигвама си и да слага уморената си глава на гърдите й, когато се завръща от пътеката на бизоните или от селата на враговете си. Но очите й са огрели с любовта си неговия брат, а устните й изговарят името на добрия бледолик. Апачът ще напусне страната на щастието и краката му ще тъпчат в самота край бреговете на Пекос. Ръката му никога няма да докосне главата на жена, а ухото му никога няма да чуе гласа на собствен син. Но той пак ще се върне по времето, когато еленът минава през теснините и ще види дали Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, е щастлива.

Той се обърнал, излязъл в нощта, а на следващото утро изчезнал заедно с баща си.

Когато Винету се завърнал през пролетта, заварил Рибана вече майка, а светналите й очи му разказали за отреденото й щастие много по-изразително от обикновените думи. Той ме взел от ръцете й, мене, едва неколкодневното дете и сложил ръката си като за клетва на главата ми:

— Винету ще бъде за теб като дървото, в чийто клони спят птиците и под което намират закрила полските животни при пороя, спуснал се от облаците. Неговият живот ще бъде твой живот и неговата кръв — твоя кръв. Винету никога няма да се поколебае и силата на ръката му никога няма да пресъхне за сина на Розата на Кикур. Нека росата на утрото и светлината на слънцето падат по твоя път, за да ти се радва винаги белият брат на апача!

Изминаха години и аз пораснах. Но също така растеше и желанието на баща ми да види сина си, когото беше оставил на изток. Взимах участие в смелите игри на Момчетата и бях обзет от духа на оръжията и войната. Но ето че баща ми не можеше повече да сдържа копнежа си и потегли на изток, като ме взе със себе си. Там, край моя брат, сред цивилизования живот, пред очите ми се разкри нов свят, от който ми се струваше, че няма да мога никога вече да се разделя. Татко ме остави при хората, които се бяха грижили за моя брат и се върна сам. Но скоро в мен се зароди носталгия по Запада с такава сила, че едва смогвах да я потисна. При следващото посещение на баща ми аз се върнах в родното си място.

Заварихме нашия лагер празен и напълно изгорен. След дълго търсене открихме един вампум^[1] оставен от Та-ша-тунга, за да ни осведоми при пристигането ни за случилото се.

Тим Финети, един бял ловец, бил идвал по-рано често в нашия лагер и искал Розата на Кикур за жена. Но асинибойните не били настроени приятелски към него, защото бил крадец, вече няколко пъти бил отварял техните складове за кожи. Отказали му и той си отишъл с клетви за отмъщение. Срещнал се с баща ми в Блек Хилс и разбрал от него, че Рибана му е станала жена. Тогава Финети се обърнал към индианците чернокраки, за да ги накара да тръгнат в боен поход срещу асинибойните. Те се вслушали в гласа му и дошли по времето, когато нашите воини били на лов. Неприятелите нападнали, ограбили и запалили лагера, избили старците и децата, а отвели със себе си младите момичета и жени. Щом нашите воини се завърнали и видели всичко превърнато в пепел, веднага тръгнали по следите на бандитите и тъй като това беше станало само няколко дни преди завръщането ни, може би щеше да ни се удаде все още да ги настигнем.

Но нека бъда кратък! По пътя си се натъкнахме на Винету, който беше прехвърлил планините, за да посети приятелите си. След разказа на баща ми той обърна мълчаливо коня си и аз никога през живота си няма да забравя вида на двамата мъже, които тръгнаха по дирите на преследваните безмълвно, но с бушуващи чувства в сърцата и изпълнена със страх бързина.

Настигнахме нашите хора край Би Форк. Те бяха догонили чернокраките, които лагеруваха в долината на реката и изчакваха само нощта, за да ги връхлетят. Аз трябваше да остана край постовете при конете, но не ме свърташе на едно място и щом настъпи моментът на нападението, промъкнах се тайно напред до края на гората тъкмо когато се разнесе първият изстрел. Това беше страшна нощ. Врагът ни превъзхождаше по численост и бойните викове заглъхнаха едва когато започна да се зазорява.

Видях хаоса от счепкани подивели фигури, чух стенанията и воплите на ранените и умиращите и лежах, молейки се в мократа трева. Накрая се върнах при пазачите на конете. Те бяха изчезнали. Обзе ме неописуем страх и щом долових радостния рев на неприятелите, разбрах, че сме победени. До вечерта се крих и едва след това се осмелих да се върна до мястото, където се беше състояло сражението.

Там беше настъпила дълбока тишина, лунната светлина падаше върху безжизнените трупове. Обхванат от панически ужас, аз се залутах между тях. И ето, на едно място лежеше майка ми, простреляна в гърдите, прегърнала конвулсивно малката ми сестричка, чиято главица бе пробита от куршум. Тази гледка ме накара да изгубя съзнание и паднах безчувствен върху майка си.

Не знам колко съм лежал така. Настъпи денят и отново се свечери и пак стана светло и тогава чух наблизо тихи стъпки. Изправих се и — о, радост! Съзрях татко и Винету, и двамата в изпокъсани дрехи и покрити с рани. Били са победени от многочисления враг, завързани и отвлечени, но успели да се освободят и да избягат.

Хари замълча като пое дълбоко дъх, отправи безжизнения си поглед нейде в далечината. После отново се обърна към мен и ме попита:

— Сър, майка ти жива ли е още?

— Да.

— Какво би направил, ако някой я убие?

— Ще оставя работата в ръката на закона.

— Добре. Ами ако тази ръка е твърде слаба или твърде къса, каквато е тук, в Запада? Тогава човек дава на заем на закона собствената си ръка.

— Има разлика между наказание и отмъщение, Хари! Наказанието е необходима последица от извършването на несправедливост и е тясно свързано с понятието за човешка и божия справедливост. А отмъщението е нещо грозно и отнема на човека висшите достойнства, които са му дадени за разлика от животните.

— Можеш да говориш така, само защото в жилите ти не тече индианска кръв — не се съгласи с моето поучение момчето. — А щом човек доброволно се откаже от тези достойнства и се превърне в кръвожаден хищник, тогава имаме право да се отнасяме към него като към звяр и трябва да го преследваме, докато го достигне куршумът на отмъщението. Когато онзи ден положихме в земята двете мъртви и ги спасихме от нападенията на лешоядите, в сърцата ни нямаше друго чувство, освен чувството на пламтяща омраза към убиеца на нашето щастие и клетвата, изречена от Винету с дълбок и гневен глас, беше наша обща клетва:

„Вождът на апачите разрови земята и намери стрелата на отмъщението. Ръката му е силна, кракът му е бърз, а томахокът му е остър като светкавица. Той ще търси и ще намери Тим Финети, убиеца на Розата на Кикур, и ще вземе скалпа му заради живота на Рибана, дъщерята на асинибойните.“

— А доказа ли се, че Тим Финети е бил убиецът? — осведомих се аз.

— Той беше! В първите минути на боя, когато изненаданите чернокраки си помислили, че ще бъдат победени, той застрелял скъпите ни същества. Винету го видял, хвърлил се към него, изтръгнал му оръжието и щял да го убие. Но бил сграбчен от другите и след отчаяна съпротива бил победен и вързан. За да се подиграят с него, му оставили изстреляния пистолет. По-късно той ми го подари. Така пистолетът премина в мои ръце и никога не съм се разделял с него, независимо дали кракът ми стъпва по паважа на градовете или по тревата на прерията.

— Трябва да ти кажа… — опитах се да започна аз.

Но Хари ме прекъсна с рязко движение на ръката.

— Знам какво искаш да ми кажеш и съм си го казвал сам вече хиляди пъти. Но това е безполезната мъдрост на разума. Никога ли не си чувал легендата за „flatsghost“, Духа на прерията, който се носи заедно със страшните бури над равнините и унищожава всичко, що се опита да му противостои? В тази легенда е скрит дълбок смисъл, който иска да ни каже, че необузданата воля трябва да залее равнините като разбушувало се море, преди законите и редът на цивилизованите държави да могат да пуснат корен тук. И в моите жили се плиска една вълна от онова море и аз трябва да се подчинявам на нейната неотразима воля, макар и да знам, че и аз самият ще бъда погълнат от тази стихия.

Думите на Хари бяха изпълнени с предчувствия и след тях последва дълбока тишина на размисъл, която прекъснах най-сетне с едно възражение. Момчето мислеше, говореше и действаше като възрастен човек. Това ми беше неприятно и ме отблъскваше. Започнах да му говоря кротко. Той ме слушаше внимателно и поклащаше глава. После с голямо красноречие ми описа впечатлението, оставено в душата му от онази страшна нощ, описа ми своя млад живот, в който той е бил подхвърлян между толкова противоречивите райони на цивилизацията и Дивия Запад и най-после ми стана ясно, че нямах право да го осъждам.

В този момент отдолу се разнесе остро изсвирване. Хари прекъсна разговора и каза:

— Татко събира хората. Хайде да слезем! Време е да се заловим с пленника.

Изправих се и го хванах за ръката.

— Хари, ще изпълниш ли една моя молба?

— С удоволствие, стига да не искаш нещо невъзможно от мен.

— Остави го на мъжете!

— Точно това ми е невъзможно. Хиляди пъти съм си пожелавал да застана лице в лице с убиеца и да мога да го запратя в ръцете на смъртта. Хиляди пъти съм си представял този час с всички пъстри краски, с които разполага човешкото въображение. Този час е целта на живота ми, наградата за всички страдания и лишения, които съм преживял и с които съм се борил, а сега, когато съм така близо до изпълнението на най-голямото си желание, искаш да се откажа от него? Не, не и пак не!

— Желанието ти ще бъде изпълнено и без непосредственото ти участие. Човешкият дух трябва да се стреми към далеч по-възвишени цели от набелязаните от тебе, а човешкото сърце е способно на по-голямо и по-чисто щастие от това, което предлага задоволяването и на най-пламтящото чувство за отмъщение.

— Мисли, както си искаш, сър, но не ми пречи и аз да имам собствено мнение!

Изключително напредналото развитие на това богато надарено момче вля в сърцето ми живо съчувствие към него. Не можех да не съжалявам за упорството, с което то се придържаше към кървавото си желание. Развълнуван по особен начин от нашия разговор, аз го последвах надолу към лагера.

След като посетих Хататитла, за да кажа на храбрия жребец моето „добро утро“, аз се отправих към насъбралото се около едно дърво множество, където бе завързан Парано. Съвещаваха се относно вида на неговата смърт.

— Този негодник трябва да бъде пречукан, ако не се лъжа — обади се току-що Сам Хокинс. — Но не ми се иска да причинявам на моята Лиди болката да изпълни тази присъда!

— Ясно е, че трябва да умре — кимна Бил Бълчър с глава — и ще се радвам да го видя увиснал на някой клон. Не е заслужил друга участ. А ти какво ще кажеш, сър?

— Съгласен — отвърна мрачно Олд Файерхенд, — но това не бива да стане тук, в нашата хубава крепост. Там край Би Форк той е убил моето семейство и на същото място трябва да намери наказанието си. Мястото, където сме се заклели, трябва да види и изпълнението на клетвата. Какво мисли вождът на апачите?

— Винету не се страхува от стрелите на понките, които могат да попречат на изпълнението на присъдата край реката; той подарява тялото на неприятеля на своя бял брат.

— А ти? — обърна се ловецът сега и към мен.

— Не се церемонете много с него! Това е съветът ми. Едва ли някой от нас се страхува от индианците. Обаче ми се струва безсмислено да се излагаме ненужно на опасност и може би да издадем скривалището си. Този престъпник не заслужава такъв риск.

— Напротив, настоявам присъдата да се изпълни непременно на онова място, където лежат заровени жертвите на убиеца! — намеси се Хари с жар. — Съдбата подкрепя моето искане, защото ни го предаде в ръцете тъкмо тук. Онова, което изисквам, е мое задължение спрямо хората, на чиито гроб се заклех да не намеря мир и покой, докато не отмъстя за тях.

Пленникът стоеше вързан за дървото и по набразденото му от възрастта и бурните страсти лице не потрепваше нито едно мускулче въпреки болките, които явно изпитваше от силно врязалите се в тялото му ремъци и въпреки сериозността и важността на това разискване относно присъдата му. В страшните черти на лицето му беше изписана историята на неговия живот, а видът на голия му лъскав кървавочервен череп засилваше неприятното впечатление, което би направил този човек и на безпристрастните наблюдатели.

След едно по-продължително съвещание, в което не взех участие, кръгът от хора се разпръсна и ловците започнаха да се готвят за път. Следователно момчето бе наложило волята си и аз не можех да се освободя от мисълта, че това щеше да ни донесе нещастието. Олд Файерхенд се приближи до мен и ме потупа леко по рамото.

— Сър, остави работите да се развиват така, както са започнали да се развиват и не използвай фалшива мярка за неща, които не са скроени по шаблона на твоята така наречена култура!

— Не си позволявам да осъждам начина ти на действие, сър. Престъплението трябва да бъде наказано, това е правилно. Но няма да ми се сърдиш, ако ти кажа, че не искам да имам нищо общо с изпълнението на присъдата. Отиваш към Би Форк, нали?

— Да. А тъй като не искаш да се занимаваш с тази работа, това ми е добре дошло, защото ще знам, че тук ще има човек, на когото може да се повери сигурността на лагера ни.

— Няма аз да съм виновен, ако се случи нещо нежелателно, сър. Кога ще се върнеш?

— Не мога да кажа със сигурност. Зависи от положението навън. И така, довиждане и дръж си очите отворени!

Олд Файерхенд се присъедини към онези, които бяха избрани да го придружават заедно с пленника. Парано беше отвързан от дървото и щом се върна Винету, който беше отишъл да се убеди в сигурността на прохода и съобщи, че не е забелязал нищо подозрително, в устата на Финети бе натикан парцал и всички се отправиха към изхода.

— Моят брат Шарли тук ли остава? — попита Винету, преди да се присъедини към върволицата от хора.

— Винету познава мислите ми, не е необходимо устата ми да ги изговаря.

— Моят брат е предпазлив като крака, който се кани да стъпи в река с крокодили. Но Винету трябва да тръгне и да остане до сина на Рибана, която умря от ръката на Парано.

Той се отдалечи. Знаех, че споделя мнението ми и че се беше решил да последва другите само поради тревогата си за тях и особено за Хари. Малцина от ловците бяха останали и между тях беше и Бил Бълчър. Извиках ги при мен и им съобщих, че се каня да изляза навън, за да огледам храсталаците.

— Може би ще е излишно, сър — обади се Бил Бълчър. — Постът ни стои отвън и си държи очите отворени, а освен това и апачът беше на разузнаване. Остани тук и си почини! И без друго ще падне още работа.

— Каква работа?

— Е, ами червенокожите имат очи и уши, все ще забележат, че навън има нещо за спипване.

— Съвсем си прав Бил, и затова искам да видя дали някъде нещо шава. Междувременно заеми се с охраната на лагера! Няма да се бавя дълго.

Взех моята карабина „Хенри“ и излязох навън. Постовият ме увери, че не е забелязал нищо подозрително. Но аз се бях вече научил да вярвам само на собствените си очи и прекосих пояса на храсталаците, за да потърся наоколо индиански следи.

Точно срещу входа на нашата котловина забелязах няколко прекършени клонки, а при по-подробното оглеждане на земята разбрах, че тук е лежал човек. Доколкото му е било възможно, той грижливо бе заличил при оттеглянето си отпечатъците от своето тяло върху опадалата шума и меката хумусна почва.

И така, били сме наблюдавани и подслушвани. Скривалището ни беше открито отдавна и всеки миг можеше да ни донесе някое нападение. Но тъй като заключих, че засега неприятелят ни ще насочи вниманието си към Парано и охраната му, преди всичко бе необходимо да предупредя Олд Файерхенд навреме, ако това бе все още възможно. Реших незабавно да последвам групата на отмъстителите.

След като дадох на поста необходимите указания, аз тръгнах по следите на нашите хора, които бяха вървели нагоре покрай реката и по този начин минах през арената на вчерашната ни схватка. Беше станало онова, което подозирах. Понките бяха открили мъртъвците и от ширината на изпотъпканата тревна площ можеше да се заключи, че те бяха дошли в многочислена група, за да приберат труповете на воините си.

Още не се бях отдалечил много от това място, когато се натъкнах на нови следи. Те се появяваха отстрани измежду храсталака и се насочваха по пътя, избран от нашите ловци. Започнах да ги следя с крайна предпазливост, но и с най-голямата възможна бързина, така че за сравнително кратко време изминах значително разстояние; по този начин скоро достигнах мястото, където Би Форк изливаше водите си в Манкицита.

Понеже не познавах мястото, където трябваше да се проведе изпълнението на присъдата, сега ми се налагаше да удвоя бдителността си. Започнах да се движа настрани между храстите, без да изпускам из очи успоредно минаващата диря.

По едно време реката направи завой, ограждайки от едната страна поляна без храсти и ниски дървета, така че тревата бе намерила необходимото пространство за буйно развитие. В средата на откритото място се издигаше група балсамови борове, под чиито клони седяха ловците в оживен разговор, докато пленникът беше вързан за ствола на едно от дърветата.

Тъкмо пред мен, най-много на три човешки боя от местоположението ми, няколко индианци надничаха от края на храсталака към поляната и на мен веднага ми стана ясно, че останалите са се отправили надясно и наляво, за да обградят ловците от три страни, да ги връхлетят изненадващо и да ги избият или пък да ги натикат в реката.

При това положение нямаше никакво време за губене. Опрях карабината „Хенри“ до бузата си и стрелях. В първите секунди моите изстрели представляваха единственият шум, защото и приятели, и неприятели бяха смаяни от тази неочаквана намеса. Но после иззад всеки храст се разнесе бойният вик на индианците. От всички страни на храсталака излетяха облаци стрели и само за миг поляната се покри с ревящи, пъхтящи и крещящи хора, които се счепкаха в дива ръкопашна схватка.

Почти едновременно с индианците бях изскочил и аз и сега пристигнах тъкмо навреме, за да поваля на земята един червенокож, който връхлиташе върху Хари. Момчето бе скочило и бе вдигнало пистолета, за да застреля Парано, но понкът му беше попречил. Обърнали гърбовете си един към друг или пък към стволовете на дърветата, ловците се защищаваха срещу нападащите ги от всички страни индианци. Това бяха само добре обучени трапери, участвали вече не в една люта битка и не знаещи що е страх. Но сега беше ясно, че щяха да бъдат победени от численото превъзходство на противника, още повече, че преди малко бяха представлявали открита цел за индианците, вследствие на което почти всички от тях бяха вече ранени.

Неколцина от понките се бяха хвърлили към Парано още в първия момент, за да прережат ремъците му; колкото и да се опитваха да им попречат, Винету и Олд Файерхенд бяха изтласкани назад, така че неприятелите ни успяха да изпълнят замисъла си. С див вик, якият мускулест мъж изпъна енергично ръцете си във въздуха, за да възстанови кръвообращението си, грабна томахока от ръцете на един от своите хора и се нахвърли върху Винету.

— Ела насам, ти куче на Пимо! Сега ще ми заплатиш моя скалп!

Щом чу, че го наричат с презрителното прозвище на племето му, апачът се възправи срещу нападателя и отби атаката му, но беше вече ранен, а в същото време го нападнаха и от друга страна. Олд Файерхенд беше заобиколен от врагове, а и ние, останалите, бяхме така притиснати, че не можехме да помислим за взаимна помощ. В този случай по-продължителната съпротива би била глупост, а чувството за чест — съвсем не на място. Затова издърпах Хари за ръката извън кръга от счепкали се тела и извиках:

— Във водата, хора, във водата!

В следващия миг вече почувствувах как ме заляха вълните на Би Форк. Моят вик беше чут въпреки силния шум и който успя да се откопчи, ме последва. Реката беше дълбока, но тясна, така че няколко замаха с ръце бяха достатъчни, за да се достигне отсрещният бряг. Разбира се, че там далеч не бяхме все още на сигурно място. Имах намерение да прекосим носа, образуван от Манкицита и Би Форк, а после да преплуваме и другата река. Вече показвах на момчето посоката, в която трябваше да се отправим за тази цел, когато покрай нас префуча дребната кривокрака фигура на Сам в течаща от вода ловна дреха и жвакащи огромни ботуши. След миг той изчезна с един бърз скок настрани в растящия край реката върбалак. Веднага го последвахме, защото целесъобразността на намерението му бе безспорна, поради което се отказах от първоначалния си план.

— Татко, татко! — извика Хари с тревога. — Трябва да се върна при него, не бива да го изоставям!

— Ела, ела! — настоях аз и продължих да го дърпам напред. — Ние не можем да го спасим, освен ако той самият вече не се е спасил.

Като се промъквахме колкото се можеше по-бързо през гъсталака, ние най-после отново излязохме на Би Форк, и то по-горе от мястото, където бяхме скочили във водата. Всички понки се бяха отправили към Манкицита и когато се озовахме на отсрещния бряг, вече можехме да продължим пътя си горе-долу в безопасност. Но Сам Хокинс изглежда се поколеба.

— Виждаш ли там на земята пушките, сър? — попита той.

— Индианците са ги захвърлили, преди да наскачат във водата.

— Хи-хи-хи-хи, ама че глупави хора, така да ни оставят пушкалата си, ако не се лъжа!

— Искаш да ги вземеш, Сам? Но това е опасно.

— Опасно? Няма опасно за Сам Хокинс!

С бързи скокове, които му придаваха вида на подгонено кенгуру, той се затича и събра пушките. Последвах го бързо и прерязах тетивата на всеки лък, който видях захвърлен на земята, така че поне временно те станаха негодни за употреба.

Никой не ни смути при това занимание, защото червенокожите дори не подозираха, че неколцина от преследваните могат да имат дързостта да се върнат на полесражението. Сам Хокинс разгледа оръжията със състрадателен поглед, след което ги хвърли едно подир друго във водата.

— Хубава работа, сър, хубави оръжия! В цевите им могат да мътят врабчета, без да бъдат много-много смущавани. Но да тръгваме, тук е опасно, ако не се лъжа!

Ударихме по най-краткия път, без да избираме къде стъпваме, за да можем да достигнем нашия лагер колкото бе възможно по-скоро. Само една част от индианците беше отишла до Би Форк, а тъй като бях разбрал, че са ни шпионирали и по този начин бяха научили къде е скривалището ни, беше лесно да се предположи, че останалите ще използват отсъствието на ловците, за да нападнат крепостта.

Оставаше ни още неголямо разстояние до входа към лагера, когато откъм котловината дочухме изстрел.

— Напред, сър! — извика Сам и ускори крачките си.

Хари беше вървял мълчаливо. Сега той се затича след трапера. Моето предсказание се бе сбъднало и макар че в момента не направих никому укор, по лицето на момчето си личеше, че то само бе разбрало извършената грешка.

Изстрелите се повториха и не остана място за съмнение, че нашите другари бяха влезли в бой с понките. Трябваше да им се притечем на помощ и въпреки трудната проходимост на гъсталака, успяхме бързо да достигнем долината, от която започваше входът на нашата крепост. Отправихме се към мястото, намиращо се точно срещу входа, където бях открил следите от индианеца. Червенокожите сигурно се бяха скрили в края на гората и оттам обсаждаха „вратата“ при потока. В такъв случай, ако искахме да постигнем някакъв успех, трябваше да се появим в тила им.

В този миг встрани зад нас се разнесе шум, сякаш някой бързо си проправяше път през гъсталака. По знак, направен от мен, ние се скрихме зад гъстата шума на няколко ниски дървета и зачакахме появяването на човека, който причиняваше този шум. Колко голяма бе радостта ни, когато разпознахме Олд Файерхенд, последван от Винету и двама други ловци! Бяха се отскубнали от преследвачите си. Въпреки че Хари не изрази шумно своята радост от срещата с баща си, все пак вълнението му си личеше и аз се убедих, че сърцето му бе способно и на по-нежни чувства — едно обстоятелство, което отново ме помири с него.

— Чухте ли изстрелите? — попита трескаво Олд Файерхенд. — Трябва да помогнем на нашите, защото макар и входът да е толкова тесен, че може добре да бъде отбраняван от един-единствен човек, ние все още не знаем какво се е случило.

— Нищо не се е случило, сър, ако не се лъжа! — обади се Сам Хокинс. — Червенокожите са открили бърлогата ни и са залегнали пред входа й, за да видят какво ще измъдрим в нея, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи. Сигурно постът им е изпратил малко олово и целият шум не означава нищо друго, освен, че ще приберем още няколко скалпа.

— Възможно е да е така. Но въпреки всичко трябва да вървим напред, за да си изясним как стоят нещата. А нека не забравяме, че преследвачите ни ще бъдат скоро тук и тогава ще си имаме работа с два пъти повече индианци.

— А нашите разпръснати хора? — подхвърлих аз.

— Хмм, да, толкова ни е необходима всяка една десница, че не бива да се лишаваме от никого. Поединично няма да могат да си пробият път до входа. Следователно трябва да видим дали няма да се присъедини към нас още някой.

— Нека моите бели братя останат на това място. Винету ще отиде да разбере на кое дърво висят скалповете на понките.

Апачът се отдалечи, без да изчака отговор и ние нямаше какво друго да правим, освен да се въоръжим с търпение до завръщането му. През това време наистина ни се удаде да присъединим към нас още двама от хората ни. И те бяха чули стрелбата и се бяха отправили бързо насам, за да се притекат на помощ в случай на нужда. Успяхме да се съберем благодарение на това, че всички бяхме ударили по най-прекия път през гората и макар че никой от нас не се беше отървал от нападението без рана, все пак се надявахме да се измъкнем щастливо от трудното положение. Бяхме девет души, а такъв брой хора могат да направят много, ако се подпомагат юнашки.

Измина доста време, докато Винету се завърна. Разказа ни, че е очистил тихомълком един от неприятелите ни. Сега не било вече възможно да оставаме по-дълго на това място, защото щом индианците забележели смъртта на един от тях, щели веднага да разберат, че сме по петите им.

Според съвета на Олд Файерхенд трябваше да образуваме в гърба на неприятеля верига, успоредна на линията на края на храсталаците, да нападнем индианците и да ги изгоним от прикритието им. Ето защо ние се пръснахме, след като отново бяхме привели в готовност за стрелба пушките си, измокрени от водната баня. Едва бяха изтекли няколко минути и деветте карабини затрещяха една след друга. Всеки куршум вземаше своята жертва и силните викове на уплаха от страна на изненаданите индианци изпълниха въздуха.

Понеже линията ни беше разтеглена на доста голямо разстояние и изстрелите ни не преставаха, червенокожите помислиха, че броят ни е по-голям, отколкото беше всъщност и побягнаха. Но вместо да се насочат към откритата част на долината, където щяха да бъдат сигурна цел за пушките ни, те си пробиха път между нас, изоставяйки убитите и ранените.

Постът ни забелязал навреме приближаването на червенокожите и потърсил прикритие в „укреплението“. Те го последвали, но след като той и притичалият Бил Бълчър стреляли няколко пъти по тях от тесния тунел в скалите, индианците се оттеглили и залегнали в храсталака, откъдето ние ги бяхме прогонили току-що. Двамата трапери стояха все още сврени във „вратата“ на потока: понеже не биваше да предлагат удобна цел на неприятеля, те не можеха да се покажат, преди да видят, че се задаваме. Сега те ни наобиколиха заедно с всички останали, за да чуят разказа ни за случилото се.

В този момент нейде отстрани до нас долетя гръмовен тропот, като че от стадо диви бизони. Веднага наскачахме между дърветата и храстите и се приготвихме за стрелба. Но колко голямо беше удивлението ни, когато видяхме известен брой коне с оглавници, първият от които беше яхнат от човек в ловджийски дрехи, чиито черти на лицето не можеха да се различат от кръвта, стичаща се от една рана в главата. И по тялото му имаше няколко наранявания; личеше си, че се е намирал в не особено завидно положение. Той спря коня си близо до мястото, където обикновено стоеше постът и както изглеждаше, започна да се озърта за него. След като не го забеляза, той продължи да язди, поклащайки глава. При „вратата“ на потока той скочи на земята. Тогава край мен се разнесе силният глас на Сам:

— Веднага да ме одерат и изкормят като някой дебелоопашатко, ако това не е Джеки Кърнър. Никой не може да скача така елегантно от коня като този човек, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— И имаш право, старий Куне! Джеки Кърнър е и никой друг! — А когато наизлязохме и ние останалите, той извика: — Благословени да са очите ми! Ето ги тук всички онези бързоноги създания, които избягаха от индианците така храбро заедно със сина на майка ми! Е, не ми се сърдете, ама понякога бягането е по-полезно от всичко друго.

— Знам, Джеки. Но я ми кажи, каква е тази работа с конете? — попита Олд Файерхенд.

— Хмм! Дойде ми по едно време идеята, че червенокожите ще търсят стария Кърнър навсякъде, само не и в собствения си лагер. Затова отскочих най-напред до техния gutter. Но там не намерих нищо. След това се отправих към couch^[2], където бяха конете им. Птичките бяха излетели, оставяйки само двама пазачи при конете, колкото да ми дадат скалповете си. И волята им наистина бе изпълнена. Но беше трудна работа ви казвам, донесе ми няколко дупки. Ала Джеки Кърнър си бе наумил да зарадва червенокожите, като им помогне да се отърват от конете си. По-лошите разпръснах из прерията, а добрите доведох. Ето ги!

— Хмм, само така! — извика Бил Бълчър, възхитен от храбрата постъпка на ловеца.

— Наистина само така — потвърди Кърнър, — защото отнемеш ли конете на индианците, работата им започва да куца и те са обречени на мизерна гибел. Но тук има трима от тях убити! Аха, дошли са насам, затова лагерът им беше така пуст. Я погледни само кафявия жребец, сър, кон като тютюн! Сигурно е бил на вожда.

— Когото ние изпратихме така хубаво да се разходи на чист въздух — разгневи се дребосъкът Сам. — Страшно безумна идея, ако не се лъжа!

Олд Файерхенд не чу упрека. Беше се приближил до кафявия кон и го оглеждаше с възхитен поглед.

— Великолепен жребец — обърна се сега той към мен. — Ако можех да избирам, и аз нямаше да мога да се реша кой да взема — Хататитла или този кон.

— Винету говори с душата на коня и чува пулса в неговите жили. Той ще вземе Хататитла — отсече апачът.

Изведнъж в този миг се разнесе остър свистящ звук. Една стрела се удари в ръката на Хокинс, но се плъзна по коравата като дъска и здрава като броня кожа и падна на земята. В същия момент от храсталака проехтя оглушителен боен вик. Но въпреки тази войнствена проява не се показа никакъв индианец и след като вдигна стрелата от земята и я разгледа, Сам каза:

— Хи-хи-хи-хи! Къде ти една такава глупава треска ще пробие дрехата на Сам Хокинс! Почти тридесет години съм слагал кръпка върху кръпка и сега се чувствам в нея като охлюв в черупката си, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Не успях да чуя повече от одата за старата му ловна дреха, понеже веднага наскачахме в храстите, за да отговорим на този поздрав, както подобаваше. Ако се бяхме опитали да бягаме в крепостта, то поради тесния вход това щеше да стане толкова бавно, че за известно време всички щяхме да останем без прикритие и индианците можеха да ни застрелят един подир друг. А в такъв случай щяхме да бъдем принудени да изоставим и отвлечените коне, тъй като превеждането им през тесния и лъкатушещ пролом в скалите щеше да ни забави неимоверно много. А от обстоятелството, че неприятелите ни не преминаха в настъпление, можеше да се заключи със сигурност преди всичко, че те не са достатъчно многобройни и че им липсваха оръжията, които аз и Сам им бяхме отнели, или поне направили негодни за употреба.

Целият шум не представляваше нищо друго освен войнствена изява от страна на индианците — защото колкото и надалеко да навлязохме в храсталака, не можахме да видим нито един от тях. Бяха се оттеглили веднага, за да изчакат подкрепления. Ние обаче бяхме поумнели от тази невинна случка дотолкова, че не се бавихме повече на същото място, а се отправихме към безопасната котловина.

Оставихме на стража един от ловците, който бе останал преди това в крепостта и не беше изморен, докато останалите прегледаха раните си, а след това се събраха да се нахранят или легнаха да спят.

Край огъня, мястото, където се събираха всички, които имаха нуждата да се наговорят, беше много оживено. Всеки от насядалите в кръг хора чувстваше необходимостта да разкаже какво беше направил, и какво мисли. Всички бяха на мнение, че засега няма защо да се боим от червенокожите. Броят на падналите противници бе твърде голям, приключението бе завършило победоносно, а никоя от раните не беше опасна за живота. Освен това свърталището ни изглеждаше доста сигурно. Разполагахме с предостатъчно количество храни и муниции, така че неприятелите ни можеха да си блъскат главите в околните скали до кръв. Олд Файерхенд споделяше същото мнение и само Винету изглежда не беше съгласен с него. Той беше легнал настрани от останалите близо до коня си и бе потънал дълбоко в сериозен размисъл.

— Погледът на моя червенокож приятел е мрачен, а челото му носи бръчките на загрижеността. Какви мисли са обладали сърцето му? — попитах го аз, като се приближих до него.

— Вождът на апачите вижда как смъртта нахлува през прохода и как гибелта се спуска от скалистите стени. Долината пламти от заревото на огъня, а водата е червена от кръвта на убитите. Винету говори с Великия Дух. Очите на бледоликите са заслепени от омразата, а тяхната мъдрост е отстъпила на чувството за отмъщение. Парано ще дойде и ще вземе скалповете на ловците. Но Винету е готов да се бие и ще подеме траурните песни над труповете на враговете си.

— Но как ще влезе понкът в лагера на нашите ловци. Той няма да може да мине през „вратата“.

— Моят брат Шарли изговаря думи, на които все пак не вярва. Нима една карабина ще съумее да задържи многобройните червенокожи мъже, ако се втурнат през теснината?

Той беше прав. Може би един-единствен човек щеше да защити успешно входа срещу по-малък брой неприятели, но това не бе възможно срещу една толкова многобройна орда, с каквато си имахме работа. Защото ако навътре можеше да прониква винаги само по един човек, то на него щеше да противостои пак само един човек, а при положение, че отзад напираха и други, е, вярно, че първите можеха да бъдат убити, ала напредването на останалите нямаше да бъде спряно.

Обясних това на Олд Файерхенд. Обаче той ми каза:

— Дори и да се осмелят, на нас няма да ни бъде трудно да ги пречукаме един след друг, така, както излизат от теснината.

Не ни оставаше друго, освен да се задоволим с тези думи.