Карл Май
Винету II (10)

10.
През дивата Мапими

Мапими се простира в района на двете мексикански провинции Чиуауа и Коауила; представлява обширна низина в тамошното плато, разположено на хиляда и сто метра над морското равнище. С изключение на северната страна тя е обградена отвсякъде от стръмни вериги варовикови скали, отделени от самата Мапими чрез многобройни каньони. Пустинята се състои от оголени равнини, покрити само с оскъдна ниска тревица, сред които нерядко се срещат обширни пясъчни пустини и само тук-там храсталаци. От време на време сред тази пустинна равнина се извисяват отделни планински куполи. Често земята е насечена с големи дълбоки цепнатини с отвесни стени, които принуждават пътуващите да заобикалят много. И все пак Мапими не е толкова безводна, както си я бях представял. В нея има езера, които през горещото годишно време наистина губят по-голямата част от водата си, но все пак дават такава влажност на въздуха, че по бреговете им вирее доста разнообразна растителност.

Нашето пътуване имаше за цел едно от тези езера — Лагуна де Санта Мария. То беше отдалечено приблизително на четиридесет и шест английски мили от котловината, от която потеглихме. Това бе един значителен дневен преход след безсънно прекараната нощ. Яздехме почти само през клисури, излизахме от една падина и влизахме в друга, откъдето нямахме никаква гледка.

Почти през целия ден не зърнахме слънцето: може би го бяхме видели само за няколко минути. При това се движехме ту надясно, ту наляво, понякога привидно се връщахме назад, така че аз почти обърках главната посока, следвана от нас.

Беше привечер, когато се добрахме до лагуната. Почвата беше песъчлива. На мястото, където лагерувахме, нямаше дървета, а само храсти, чието име не ми беше известно. Пред нас се простираше мрачна водна площ, обградена от оскъдни храсталаци; зад нея — равнина, над която на запад се издигаха ниски планински върхове. Слънцето беше вече залязло зад тях. Тук горе слънчевите лъчи са имали възможност да действат с пълна сила. В дълбоките тесни и мрачни каньони ми беше станало почти студено. Но горе земята излъчваше такава горещина, че както се казва, всичко завираше. Затова пък през нощта, когато земята бе изпуснала топлината си във въздуха, стана толкова студено и призори над нас полъхна такъв вятър, че бяхме принудени да се загърнем още по-добре във вълнените си одеяла.

Рано-рано продължихме пътя си. Отначало право на запад. Скоро обаче многобройните каньони ни накараха да заобикаляме. Слизането до дъното на една такава отвесна пукнатина в скалите нямаше да бъде възможно, ако природата не беше образувала опасни и тесни стъпаловидни пътечки надолу. А стигне ли човек долу, после не може да се изкачи обратно. Трябва да обикаля с коня си из десетина или повече главни и странични каньона, преди да достигне някое място, откъдето би могъл пак да се изкачи горе, но при големи опасности. Ездачът изглежда като залепен с коня си за скалата, над главата му като блестяща тясна лента се вижда небето, а долу — ужасната бездна. А в тази бездна няма капчица вода, само камъни, нищо друго освен гол, сух, ръбест натрошен камънак. Високо горе се реят лешоядите, които придружават пътниците от зори до мрак; когато хората легнат да спят, лешоядите кацат наблизо, за да продължат да ги придружават на следното утро и с острите си дрезгави крясъци да им напомнят, че очакват само рухването им на земята от изтощение или пък падането им в бездната на каньона вследствие на някоя погрешна стъпка на коня. Нарядко може да се види най-много някой измършавял, приличен на скелет койот, който изчезва като безплътна сянка зад ръба на скалата. После животното пак се появява зад гърба на ездача, за да се повлече подир него с хищен глад в очите в очакване на същото пиршество като лешоядите.

По обед отново бяхме оставили зад гърба си един такъв ужасен хаос от каньони и яздехме в галоп по тревиста равнина. По едно време се натъквахме на следи от повече от десет ездачи, появили се отдясно под остър ъгъл на пътя ни. Винету заяви със сигурност, че това била търсената следа. Олд Дет и аз също бяхме на мнение, че сме намерили вярната диря. За съжаление се оказа, че тази група ездачи, между които бе и Гибсън, имаше преднина поне от шест часа. Сигурно бяха яздили през цялата нощ, тъй като са предполагали, че ще бъдат преследвани.

Привечер Олд Дет, който яздеше начело, се спря и ни остави да го наближим, понеже бяхме малко поизостанали. Там, където ни чакаше, старата следа се сливаше с нова, също така от конници, тридесет или четиридесет души, които бяха дошли от юг. Бяха яздили един подир друг, което извънредно много утежняваше преброяването им. Това яздене в индианска нишка, както и обстоятелството, че конете им не бяха подковани, ни накара да предположим, че са индианци. Бяха се появили от ляво и понеже бяха продължили в нашата посока, ние си направихме извода, че са догонили предната група, тъй като следата им беше почти толкова стара, колкото и другата. Олд Дет изръмжа недоволно под носа си:

— Какви ли са били тези червенокожи? Сигурно не са апачи. Не можем да очакваме нищо добро от тях.

— Моят бял брат има право — съгласи се Винету. — Апачите не се намират сега наоколо, а освен тях в тази част на Мапими живеят само неприятелски племена. Ще трябва да внимаваме.

Продължихме да яздим внимателно и скоро достигнахме мястото, където червенокожите бяха настигнали отряда на белите. Тук двете групи бяха спирали и преговаряли. Във всеки случай резултатът е бил благоприятен за белите, понеже се бяха поставили под закрилата на червенокожите. На това място са били освободени и техните досегашни водачи, двамата апачи, с които се бяхме запознали, мислейки ги отначало за топиаси. Следите им се отделяха от следите на останалите.

След известно време достигнахме верига възвишения, обрасли с трева и храсти. От тях се стичаше малко поточе, голяма рядкост за тази местност. Тук бяха спирали преследваните от нас хора, за да напоят конете си. И ние скочихме от седлата. По бреговете на потока не растяха никакви храсти, така че течението му можеше да се проследи с поглед надалеч. Той извиваше на югоизток. Застанал прав, Олд Дет закри очи с ръка и се загледа в тази посока. Попитан за причината, той каза:

— Далеч пред нас виждам две точки. Струва ми се, че са вълци. Но защо ли седят тези зверове там? Защо не бягат от нас? Няма по-страхливо животно от прерийните вълци.

— Нека братята ми замълчат. Чух нещо — каза Винету.

Ние затаихме дъх и наистина, ето че от мястото, където се намираха двете точки, до нас долетя слаб вик.

— Та това е човек! — извика Олд Дет. — Трябва да отидем!

Скаутът се метна на коня си и ние го последвахме. Щом се приближихме, двете животни, които седяха на брега, се изправиха и побягнаха. В средата на потока забелязахме гола човешка глава, която стърчеше над водата. Лицето й беше покрито с комари, които се бяха наврели в очите, в ушите, в носа и между устните.

— За бога, спасете ме, сеньори! — простена човекът. — Не мога да издържа повече.

Веднага наскачахме от конете.

— Какво е станало с вас? — попита Олд Дет на испански, тъй като непознатият си беше послужил с този език. — Как сте попаднали в потока? Защо не излезете? Та той е дълбок едва две стъпки!

— Закопаха ме тука!

— By Jove! Да закопаеш жив човек! Кой го направи?

— Индианци и бели.

Досега не бяхме обърнали внимание, че от мястото на водопоя дотук водеха следи от много човешки крака.

— Този човек трябва да бъде изваден по най-бърз начин — напомни ни старият скаут. — Елате, мешърз! Ще го изкопаем, но понеже нямаме инструменти, ще си послужим с ръцете!

— Лопатата е зад мен във водата. Затрупаха я с пясък — промълви с мъка човекът.

— Лопата ли? А откъде имате тук такъв инструмент?

— Аз съм гамбусино^[1]. Ние носим винаги със себе си кирка и лопата.

Лопатата беше намерена. Нагазихме във водата и се заловихме за работа. Коритото на потока бе покрито с дебел пласт рохкав пясък, в който се копаеше лесно. Едва сега забелязахме, че зад човека беше забито копие, за което той беше завързан през врата така, че не можеше да наведе главата си напред. По този начин устата му се намираше само на педя от водната повърхност, ала не му бе възможно да пийне нито една глътка. Освен това бяха натъркали лицето му с прясно кърваво месо, за да привлекат насекоми, които да го измъчват. Човекът никога нямаше да може да се освободи сам от това положение, защото ръцете и краката му бяха вързани. Когато най-сетне го измъкнахме и прерязахме въжетата, той изпадна в безсъзнание. И не беше никак чудно, защото го бяха съблекли напълно гол и бяха разкървавили гърба му от бой.

Бедният човек скоро дойде на себе си. Отнесохме го до мястото, където първоначално бяхме излезли на потока, защото там бяхме решили да лагеруваме. Най-напред му дадохме да яде. После превързахме раните му, а аз извадих от кобурите на седлото резервната си риза и му я подадох. Едва сега той беше в състояние да ни даде желаните сведения.

— Името ми е Тадео Сандия и напоследък работих като гамбусино в една бонанза^[2] — започна той, — която се намира на един ден път оттук сред планините. Имах другар, един янки, казваше се Хартън, който…

— Хартън ли? — прекъсна го Олд Дет бързо. — Как е малкото му име?

— Фред.

— Знаете ли къде е роден и на колко години е?

— Роден е в Ню Йорк и може би е шестдесетгодишен.

— Говорил ли ви е дали има семейство?

— Жена му е умряла. Има един син, който се занимава с някакъв занаят във Фриско, но какъв точно, не знам. Познавате ли го?

Олд Дет беше задал въпросите си неимоверно трескаво. Очите му заблестяха и дълбоко хлътналите му страни поруменяха. Сега той направи усилие да се успокои и отвърна с умерен тон:

— Виждал съм го по-рано. Сигурно преди е водил много добър, материално осигурен живот. Не ви ли е разказвал нещо за това?

— Да. Хартън е бил син на уважавани родители и е станал търговец. Постепенно започнал да върти добра търговия, но имал един пропаднал брат, който се бил лепнал за него като пиявица и го изсмуквал.

— Научихте ли името на този брат?

— Да. Малкото му име било Едуард.

— Вярно е. Дано ми се удаде да видя някой път вашия Хартън.

— Едва ли. Сигурно вече е ударил сетният му час, защото негодниците, които ме закопаха, го отвлякоха със себе си.

Олд Дет направи движение, като че ли се канеше да скочи, но успя да се овладее и да попита спокойно:

— Та какво станало после?

— Ами това, което исках да ви разкажа, когато ме прекъснахте. Хартън бил търговец, но брат му го измамил и му отнел всичко, каквото имал. Струва ми се, че и до ден-днешен е жив този безсрамен мошеник. След като обеднял, Хартън се скитал дълго из така наречените placers^[3] като digger^[4], ала без никакъв успех. После станал вакеро, с една дума, опитал всичко, но все не постигал нищо, докато накрая станал гамбусино. Но той не беше човек, създаден за живот с приключения. Като гамбусино той има много по-лош късмет, отколкото преди.

— Но тогава вашият приятел не е трябвало да става гамбусино!

— Лесно ви е да говорите, сеньор. Милиони хора не стават онова, за което са способни, а се заемат с неща, които най-малко им подхождат. Може би е имал и някаква тайна причина, за да стане гамбусино. Неговият брат Едуард е бил именно златотърсач и то с голям шанс. Може би се е надявал по този начин някога да го срещне.

— Но тук има някакво противоречие. Този безпътен Едуард е бил гамбусино с голям късмет, а въпреки това отнел всичко на брат си Фред, нали? А щастливият гамбусино има маса пари.

— Да, но щом ги пилее по-бързо, отколкото ги намира или печели, тогава те просто се свършват. Този човек е бил страшен прахосник! Най-сетне Фред Хартън се озовал в Чиуауа, където получил назначение от сегашния си работодател. Там се запознах с него и го обикнах. Това е голяма рядкост, понеже лесно можете да си представите, че между отделните гамбусино обикновено цари завист. От този ден ние излизахме заедно да търсим злато.

— Как се казваше вашият работодател?

— Дейвис.

— Bounce!^[5] Сеньор, говорите ли и английски?

— Също така добре, както и испански.

— Тогава имайте добрината да говорите на английски, защото тук има двама души, които не разбират испански, а вашият разказ може би ще засяга малко и тях — продължи скаутът разговора веднага на английски. При тези думи Олд Дет посочи двамата Ланге.

— Защо да ги засяга? — попита гамбусиното.

— Ще научите веднага. Слушай, мистър Ланге, този човек е златотърсач и е на служба при някой си Дейвис от Чиуауа.

— Какво? Дейвис ли? — подскочи Ланге. — Та при него работи и моят зет!

— По-полека, сър! Може да има много хора с името Дейвис — предупреди скаутът.

— Ако този джентълмен говори за Дейвис, занимаващ се с доходната работа да закупува сребърни и златни мини, тогава има един-единствен човек с това име — обясни Тадео Сандия.

— Значи е той! — извика Ланге. — И вие сте на служба при него?

— Разбира се.

— В такъв случай познавате и моя зет?

— Кой е той?

— Немец, казва се Улман. Следвал е във Фрайберг.

— Да, сещам се. Отначало беше нещо като бригадир, но е станал вече директор на рудник с доста значителни приходи. А от няколко месеца нещата се развиват така, че в най-скоро време ще стане съдружник. Значи вие сте негов тъст?

— Ами да, разбира се! Жена му, Агнес, е моя дъщеря!

— Ние я наричаме сеньора Инес. На всички е много добре позната. Бях чувал, че роднините й живеели понастоящем в Тексас. Искате да посетите сеньората ли?

Ланге отговори утвърдително.

— Тогава не е необходимо да отивате до Чиуауа, а само до бонанзата, за която ви говорих преди малко. Не сте ли чували още за нея? Та тя е собственост на вашия зет! Неотдавна той излязъл да се поразходи с коня си из планините и открил такова находище на сребро, каквото още не е било известно тук. Сеньор Дейвис му даде работна ръка, за да започне експлоатацията веднага. Сега се работи здравата, а и залежите са такива, че навярно сеньор Дейвис ще предложи на сеньор Улман съдружничество, което ще е от голяма изгода и за двамата.

— Не думайте! Уил, чуваш ли?

Въпросът бе отправен към сина му, но той не отвърна нищо. Само леко кимна с глава. В очите му се виждаха сълзи на радост.

И ние останалите искрено се зарадвахме на щастието на двамата ни спътника. Олд Дет правеше различни гримаси, които ми бяха непонятни, въпреки че иначе общо взето добре познавах значението на всеки израз на лицето му. Измина известно време, докато се поуталожи вълнението от новината за зетя на Ланге и бонанзата. След това Сандия можа да продължи:

— Аз и Хартън помагахме да започне експлоатацията на бонанзата. После тръгнахме на път, за да претърсим и Мапими. Яздихме три дни из тези местности, но не намерихме никакви признаци, че нейде би могло да има скъпоценни метали. Днес предобед почивахме край този поток. През нощта почти не бяхме спали и бяхме изморени. Ето защо неволно сме задрямали. Когато се събудихме, бяхме заобиколени от голяма група бели и червенокожи ездачи.

— Какви бяха индианците?

— Чимари, четиридесет на брой и десет бели.

— Чимари! Те са най-храбрите от всички червенокожи наоколо. И те ви нападнаха, вас, двамата, бедняка? Защо? Да не са във вражда с всички бели?

— Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Нито са ни приятели, нито неприятели. Вярно е, че избягват да проявяват открита враждебност към нас, защото са твърде слаби, но и никога не сме били в добри отношения, за да може човек да им има доверие. А това положение е по-опасно от отявлена вражда.

— Тогава искам да знам причината, поради която червенокожите са се отнесли така към вас. Обидихте ли ги?

— Ни най-малко. Но сеньор Дейвис ни беше екипирал добре. Всеки от нас имаше по два коня, хубави оръжия, храна, инструменти и всичко, което е необходимо за един по-дълъг престой в тази дива местност.

— Хмм! Това е наистина повече от достатъчно за такива хорица.

— Индианците ни заобиколиха и попитаха кои сме и какво търсим тука. След като им казахме истината, те се разгневиха твърде много и заявиха, че Мапими и всичко, което се намира в нея, им принадлежи. После поискаха да им дадем вещите си.

— И вие им ги отстъпихте?

— Аз не. Хартън обаче беше по-умен от мен. Свали от себе си всичко, каквото имаше. Аз пък грабнах пушката си, но не за да стрелям, защото при тяхната численост това би било чиста лудост, а само за да ги сплаша. За един миг бях повален, обезоръжен и обран до голо. Белите не ни помогнаха. Но ни разпитаха. Не исках да им отговарям и ме биха с ласо. Хартън пак се показа по-умен от мен. Той не можеше да знае какво целят и им разказа всичко, дори и за новата бонанза на сеньор Улман. Тогава те наостриха уши. Принудиха го да им опише находището. Прекъснах го и се опитах да го накарам да мълчи. Затова ме завързаха и ме закопаха тук. А Хартън, който не искаше да дава повече сведения, беше бит дотогава, докато най-сетне каза всичко. И понеже онези си помислиха, че все пак може би той ги е заблудил, го взеха със себе си и го заплашиха с мъчителна смърт, ако до утре вечерта не ги отведе до бонанзата.

Не бях виждал до сега Олд Дет в такова състояние. На лицето му се изписа мрачна, необуздана и неумолима решителност. Имаше вид на отмъстител, който си е наумил за нищо на света да няма милост към жертвата си. Гласът му прозвуча почти дрезгаво, когато попита:

— И вие мислите, че тези бандити са се отправили оттук към бонанзата?

— Да. Искаха да нападнат и ограбят бонанзата. Там има големи запаси от муниции, храни и различни други предмети с голяма стойност за тези негодници. Има и значително количество сребро!

— The devil! Ще делят. Белите ще вземат метала, а червенокожите — останалото. Далече ли е бонанзата?

— Дотам има цял ден усилена езда, така че утре вечерта ще пристигнат, ако Хартън не последва съвета, който му дадох.

— Какъв съвет?

— Да ги поведе по заобиколен път. Все си мислех, че някой ще мине оттук и ще ме спаси. В този случай исках да го помоля веднага да препусне към бонанзата и да предупреди хората. Аз самият, разбира се, едва ли бих могъл да дойда, тъй като нямам кон.

Старият скаут гледа известно време замислено пред себе си. После каза:

— Най-добре би било да тръгнем веднага. Ако потеглим сега, ще можем да проследим дирята на тези гадове, докато се стъмни. Не бихте ли ми описали пътя по-нататък, че да мога да го намеря и през нощта?

Човекът отвърна отрицателно и решително ни предупреди да се откажем от нощна езда. Олд Дет реши да изчакаме утрото.

— Шестнадесет сме и ще си имаме работа с четиридесет червенокожи и десет бели, което прави общо петдесет — продължи той. — Струва ми се, че няма защо да се страхуваме. Как бяха въоръжени тези чимари?

— Само с копия, стрели и лъкове. Е, сега взеха и нашите пушки и револвери.

— Няма значение. Тези червенокожи не разбират от употребата на такива оръжия. Впрочем ще използваме всички обстоятелства, които биха ни осигурили някакво предимство. А за това е необходимо да научим къде и как е разположена бонанзата. Опишете ми мястото.

— Представете си дълбоко врязана в гората клисура, която се разширява по средата и е обградена наоколо от стръмни варовикови скали. Тези варовици са богати на сребърни, медни и оловни залежи. Гората обгражда клисурата от всички страни и стига до самия край на стръмно спускащите се стени, та дори и по склоновете й растат отделни дървета и храсти. В дъното на клисурата от скалите извира вода, която веднага образува мощен поток. Клисурата или по-скоро долината е дълга две мили. Но въпреки тази значителна дължина никъде няма място, където би могло да се слезе отгоре. Единственият вход е, където водата напуска долината. А там скалите се приближават толкова много една до друга, че остава място колкото да минат един до друг трима души или двама конника.

— Но тогава мястото може страшно лесно да се защищава срещу нападатели!

— Разбира се. Няма втори вход, няма, поне за чужди хора. Работи се в средата на долината. Доста трудно беше винаги, когато трябваше да се върви половин час, за да се излезе от долината. Затова сеньор Улман нареди да се направят стъпала на подходящо място. Там скалите не се издигат отвесно, а терасовидно. Сеньорът заповяда да се отсекат дървета и да ги свлекат до различни площадки в скалата така, че те останаха там, облегнати на нея. По този начин от горе до долу се образува плътна маса от дънери, клони и шума, под чието прикритие можахме да изсечем стъпала, които никой външен човек не може да открие.

— Охо! Готов съм веднага да намеря тази превъзходна стълба. Издали сте се с това изсичане на дърветата. Там, където са повалени дървета не по естествен път, сигурно или има, или е имало хора.

— Когато се озовете на въпросното място, няма и през ум да ви мине, че дърветата са спускани надолу с помощта на въжета, ласа и при страхотно напрежение, а дори и с опасност за живота. Разберете ме правилно! Те не са сечени в истинския смисъл на думата. Няма да видите останали в земята дънери. Сеньор Улман нареди да бъдат изкоренявани, така че те се свеждаха бавно към пропастта и целите им коренища излизаха навън. После над тридесет души държаха въжетата, за да не се сгромоляса дървото в долината, а да се плъзне бавно надолу и да намери здрава опора на някоя скалиста площадка.

— Колко работници са ангажирани там?

— Почти четиридесет.

— Е, тогава няма защо да се тревожим заради нападението. А как се осъществява връзката с външния свят?

— Чрез мулета, които пристигат всеки две седмици, за да снабдят хората от долината с всичко необходимо и да натоварят рудата.

— Входът охранява ли се?

— Само през нощта, когато всички спят. Впрочем един ловец, специално нает за тази цел, по цял ден обикаля наоколо, за да снабдява работниците с дивеч. От него не може да убегне нищо.

— Построил ли е Улман някакви сгради?

— Сгради няма. Той живее в голяма палатка, където се събират всички след работа. Друга палатка наблизо представлява склад за провизиите, а в полукръг около палатките са построени от клони и други подобни материали временни колиби, където спят работниците.

— Но не може ли някой случаен човек да забележи светлите палатки отгоре, от ръба на котловината?

— Не, защото са скрити под гъстите корони на дърветата, и не са от светло платно, а са покрити с тъмна гумирана материя.

— Така може. А какво е положението с въоръжението?

— Отлично. Всеки работник има двуцевка, нож и револвер.

— Е, тогава индианците могат да заповядат. Вярно, че е необходимо да стигнем при бонанзата преди тях. Ще трябва утре конете ни да се напрегнат. Затова сега нека се опитаме да поспим. За работата, която ни очаква утре, е необходимо да сме добре отпочинали, а и конете ни също.

Очакваният сън не искаше да ме споходи, въпреки че през изтеклата нощ не бях мигнал. Вълнуваше ме мисълта, че утре ще пипна Гибсън. И Олд Дет не спеше. Непрекъснато се обръщаше от една страна на друга. Това бе съвсем необичайно за него. Чувах го да въздиша и от време на време да мърмори тихо под носа си думи, които не можех да разбера, въпреки че лежах до него. Имаше нещо, което му тежеше на сърцето. Доста ме беше учудило поведението му, когато беше станало въпрос за гамбусиното Хартън, но все пак държането му можеше да се обясни с това, че той познаваше този човек. А може би Хартън не беше само обикновен познат на скаута?

Бяхме лежали около три часа, когато забелязах, че Олд Дет се надигна. Заслуша се в нашето дишане, за да се убеди, че спим. После се изправи и се отдалечи покрай потока. Нашият пост, апачът, не му попречи. Зачаках. Измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, а старият скаут не се връщаше. Тогава аз станах и тръгнах след него.

Забелязах го едва след десетина минути. Стоеше край потока и зяпаше към луната с гръб към мене. Не си давах труда да вървя тихо, но все пак тревата заглушаваше стъпките ми. Трябваше да ги чуе, ако мислите му не бяха заети твърде много с нещо друго. Едва когато почти се доближих зад гърба му, той се обърна светкавично, измъкна револвера си от пояса и ми кресна:

— Hang it all! Кой си ти? Защо обикаляш тайно наоколо? Да не искаш да ти изпратя някой…

Олд Дет млъкна. Сигурно е бил нейде много далеч оттук в мислите си, защото ме разпозна едва сега.

— А, ти ли си, мистър Шетърхенд! Замалко щях да ти пратя един куршум, тъй като наистина те взех за някой непознат. Защо не спиш?

— Защото мисълта за Гибсън и Олерт не ми дава покой.

— Така ли? Вярвам ти. Е, утре и двамата ще ни паднат в ръцете, иначе името ми да не е Олд Дет. Не мога повече да търча подир тях, защото трябва да остана в бонанзата.

— Ти? Защо? — Тъй като не ми отговори, аз продължих да питам: — Да не става дума за някоя тайна?

— Да.

— Тогава не искам да настоявам и няма да те смущавам повече. Чух твоето въздишане и мърморене и си помислих, че бих могъл да споделя мъката ти, която не те оставя на мира. Лека нощ, сър!

Обърнах се да си вървя. Той ме остави да се отдалеча малко, после ми извика:

— Сър, я не бягай! Прав си за това, дето го каза, за мъката. Налегнала ме е здравата и не ще, и не ще да остави душата ми на мира. Познавам те като мълчалив и добросърдечен човек, който може би няма да ме осъди твърде строго. Затова сега ще чуеш какво ме потиска. Не е необходимо да ти казвам всичко, само някои неща. Останалото можеш лесно да си го добавиш сам.

Скаутът ми хвана ръката и двамата бавно закрачихме край потока.

— Какво мнение имаш всъщност за мен? — попита той изведнъж. — Какво мислиш за онова, което е скрито дълбоко в мен, за… за… човека Олд Дет?

— Ти си честен човек. Затова те обичам и уважавам.

— Хмм! Така говориш, защото не ме познаваш добре. Ти си от онези хора, които си живеят весело, понеже не знаят какво означава нечистата съвест. Чуваш ли, сър, нечиста съвест! Този вътрешен глас, който те обвинява дори и когато всички земни съдии мълчат! Ти си нямаш естествено никаква представа, но аз ти казвам: никоя бесилка и никой затвор не могат да се мерят с него.

Старият скаут изрече тези думи с такъв тон, който ме потресе дълбоко. Явно този човек носеше у себе си спомена за някаква тежка вина, иначе не би могъл да говори по такъв начин. Аз не казах нищо. Измина известно време, докато той продължи:

— Сър, не забравяй: има божие правосъдие, спрямо което човешкото представлява детска игра! Вечният съд се е загнездил в съвестта и денонощно ти напомня с гръмовен глас твоята присъда! Трябва да го изплюя, трябва да ти го кажа! И защо тъкмо на тебе? Защото имам голямо доверие в Олд Шетърхенд въпреки младостта му. И защото дълбоко в себе си тая чувството, че утре ще се случи нещо, което ще попречи на стария скаут да изповяда греховете си.

— Какво ти е, сър? Какво ти става?

— Какво ми става ли? Ще ти го кажа направо: имам предчувствие за смъртта си! — Той ме погледна спокойно в очите. — Ти чу разказа на гамбусиното за търговеца Фред Хартън — какво мислиш за брата на този човек?

Сега започнах да подозирам истината. Затова отвърнах предпазливо:

— Във всеки случай този Едуард Хартън е бил лекомислен!

— Pshaw! С това искаш може би да издадеш по-лека присъда? Аз ти казвам, че лекомисленият човек е много по-опасен от действително лошия. Лошият човек се забелязва още отдалече. Но лекомисленият в повечето случаи е приятна личност — именно затова е обществено далеч по-опасен. Хиляди лоши хора могат да бъдат поправени, защото злината си има страни, които подлежат на превъзпитание. Ала измежду хиляда лекомислени едва ли можеш да поправиш и един, защото лекомислието няма как да го хванеш и изведеш на по-добър път. Всъщност никога не съм бил лош човек, но съм бил лекомислен, страшно лекомислен, понеже онзи Едуард Хартън, който отнел всичко на брат си, бях… аз! Вярно, сега се наричам иначе, защото опозорих името, което носех. Никой престъпник не говори с охота за извършените от него прегрешения. Можеш ли да си спомниш какво ти казах в Ню Орлиънс, а именно, че моята добра майка ми беше посочила пътя, водещ към щастието, но аз си избрах един друг път?

— Спомням си.

— Тогава няма да приказвам много-много. Моята умираща майка ми показа пътя към добродетелта, но аз тръгнах по пътя на лекомислието. Исках да забогатея, да притежавам милиони. Играх безразсъдно на борсата и изгубих наследството си, както и търговската си чест. След това се отправих към златните мини. Имах щастие и намерих много злато. Пропилях го така бързо, както го бях спечелил, защото започнах да играя страстно хазарт. Измъчвах се с месеци в мините, за да заложа спечеленото на една-единствена карта и да го проиграя за пет минути. Припечеленото вече не ми стигаше. Златните залежи не даваха такива суми, каквито исках да имам. Исках да заложа сто хиляди долара, глупакът му с глупак, да играя „ва банк“, да обера всичките пари на банката. Тръгнах за Мексико, станах гамбусино и имах направо възмутителен късмет, но проиграх всичко. Този начин на живот ме съсипа физически. Не стига това, ами започнах да пуша и опиум. По-рано бях як, мускулест мъжага, цял великан. Пропаднах и се превърнах в дрипльо. Нямаше вече никакъв изход за мен. Никой човек не ме поглеждаше, но всички кучета лаеха подир мен. Тогава срещнах моя брат, който имаше търговска фирма във Фриско. Той ме позна въпреки жалкото ми състояние и ме прибра у дома си. Хич да не беше го правил! Да ме беше оставил да се затрия! Щеше да си спести цялото нещастие, а аз нямаше да имам такива душевни терзания!

Скаутът замълча за известно време. Чувах го да диша учестено и му съчувствах с цялото си сърце.

— Видях се принуден да се държа добре — продължи после той. — Брат ми повярва, че съм се поправил напълно и ме настани на работа във фирмата си. Но сатаната на хазарта само дремеше у мене и щом се пробуди, ме сграбчи в ноктите си по-здраво от когато и да било. Бръкнах в касата, за да принудя щастието да ми се усмихне, издавах фалшиви полици, за да принеса парите в жертва на сатаната на хазарта и загубих, губих непрекъснато, губих, докато не остана никаква надежда за спасение. Тогава изчезнах. Брат ми заплати полиците и дълговете и така се превърна в просяк. И той изчезна заедно с малкия си син, след като погреба жена си, умряла от страхове и сърдечна мъка. Наистина научих всичко едва след години, когато веднъж се осмелих да се появя пак във Фриско. Впечатлението от тези известия ме поведе по по-добри пътища. Пак бях започнал работа като гамбусино и отново имах щастие. Бях се върнал, за да поправя сторените злини, но пък брат ми беше изчезнал. Оттогава съм го търсил навсякъде, но не успях да го открия. Този неспокоен скитнически живот направи от мене скаут. Станах за мнозина хора и в морално отношение „скаут“. Изоставих хазарта, но не и опиума. Сега смесвам отровата с тютюна си за дъвкане и я консумирам в съвсем нищожни количества. Вече не пуша, а ям опиум. Така, ето ти моята изповед. Сега ме заплюй и ме стъпчи с краката си; нямам нищо против, защото съм си го заслужил!

Олд Дет пусна ръката ми, седна в тревата, подпря лакти на коленете си и скри лице в ръцете си. Така седя дълго, без да издаде никакъв звук. Аз стоях при него развълнуван от чувства, които не могат да бъдат описани. Най-сетне той отново скочи на крака и втренчи призрачния си поглед в мен.

— Още ли стоиш тук? Не те ли побиват тръпки на ужас пред такова нищожество?

— Ужас ли? Не, но ми е много жал за тебе, сър. Много си грешил, но и много си страдал, а разкаянието ти е напълно сериозно. Как бих могъл аз, пък макар и вътрешно за себе си, да се одързостя да те съдя! Та и аз самият съм обикновен грешник и не знам какво изпитание ще ми донесе животът.

— Много съм страдал! Да, имаш право, много си прав! О, господи, какво представляват присъдите на всички земни съдилища сред незамлъкващия вътрешен глас на един човек, осъзнал тежката си вина! Аз трябва да я изкупя, да поправя всичко, доколкото е възможно. Утре най-сетне ще видя брат си. Имам чувството, че за мен ще изгрее ново слънце, но то няма да е земно. Ала всичко това не те засяга. Има нещо друго, което искам да ти кажа и за което се налага да те помоля. Искаш ли да изпълниш едно мое желание?

— От все сърце!

— Тогава слушай! Имам много важна причина, поради която винаги мъкна със себе си моето седло, дори и когато за известно време нямам кон. Ако се разпори подплатата, ще се намерят някои неща, които съм определил за моя брат, но само за него и единствено за него. Нали няма да забравиш това, сър?

— Молбата ти е съвсем скромна.

— Не чак толкова. Но може би ще разбереш какво голямо доверие показвам към теб, като те помоля да не я забравяш. А сега си върви, сър! Остави ме сам! Имам чувството, че би трябвало още тази нощ да прелистя целия тефтер с моите дългове. Утре може би няма да имам вече време. Има предчувствия, които просто си личат, че са предвестници на истината. Моля те да си вървиш! Спи за бога! Ти нямаш нечиста съвест. Лека нощ, сър!

Върнах се бавно в нашия лагер и си легнах. Заспах едва малко преди зазоряване, а старият скаут още не се беше върнал. Но когато ме събудиха, той вече седеше на коня си, сякаш много бързаше да види изпълнени своите предчувствия за смъртта си. Гамбусино Тадео Сандия заяви, че с изключение на известни болки в гърба се чувствал здрав и бодър. Той получи един конски чул, който препаса около себе си като женска пола, а отгоре си наметна друг — вместо палто. Един от апачите го взе на коня зад себе си. След това всички потеглихме.