Карл Май
Винету II (9)

9.
Индианска клопка

Тъй като светлината от двата огъня не достигаше надалеч, апачите не можеха да установят броя на неприятелите си. Команчите все още стояха в кръг, но той моментално беше разкъсан и изтласкан настрани. Трещяха изстрели, профучаваха копия, свистяха стрели, проблясваха ножове. Към това се прибавяха крясъците на двете враждуващи страни и гледката на хаоса от тъмните, счепкани, борещи се помежду си човешки фигури, които приличаха на развилнели се демони! Изпреварвайки всички апачи, дълбоко в редиците на команчите се беше вклинил един човек. Той държеше в лявата си ръка револвер, а десницата му размахваше томахока. Докато всеки куршум от малкото огнестрелно оръжие поваляше с абсолютна сигурност по един команч, бойната секира се стоварваше светкавично от една глава на друга. Той не носеше отличителни белези, а и лицето му не беше покрито с бои. Това се виждаше ясно. Но начинът, по който се биеше и самото обстоятелство, че имаше револвер, улесняваха отгатването на въпроса кой беше той. Белия Бобър го позна също така бързо, както и ние.

— Винету! — извика той. — Най-сетне се срещаме! Ойо-колтса ще се заеме с него.

Команчът ни изостави и се втурна в кипежа на битката. Биещите се групи се сляха отново зад него така нагъсто, че не можехме да го проследим с погледите си.

— Какво ще правим сега? — попитах Олд Дет. — Апачите са по-малобройни. Ако не се оттеглят бързо, ще бъдат унищожени. Трябва да отидем да измъкнем Винету!

Наканих се да тръгна. Но старият скаут ме сграбчи за ръката и ме задържа:

— Не прави глупости! Не бива да постъпваме предателски спрямо команчите, защото пушихме с тях калюмета. Впрочем Винету няма нужда от твоята помощ. Достатъчно е умен, нали чуваш?

Наистина чух гласа на моя червенокож приятел:

— Измамени сме. Отстъпвайте бързо! Назад, назад!

По време на кратката, но разгорещена схватка огньовете бяха почти напълно изпотъпкани, но все пак осветяваха околността дотолкова, че можех да видя какво става. Апачите се оттегляха. Винету беше разбрал, че срещу него имаше доста по-многочислена сила. Зачудих се, че противно на обичайната си привичка, той не беше разузнал предварително броя на неприятелите си. Но скоро ми се изясни коя беше причината.

Команчите се опитаха да се втурнат след тях, но бяха възпрени от куршумите и стрелите на апачите. Особено често долавях гърмежите от Сребърната пушка на Винету, която, както е известно, беше наследил от баща си. Белия Бобър нареди да разпалят наново огньовете, така че стана по-светло и се приближи към нас.

— Апачите ни се изплъзнаха. Но утре рано сутринта ще ги преследваме и унищожим.

— Смяташ ли, че ще ви се удаде? — отвърна Олд Дет.

— Несъмнено! Не мисли ли моят брат като Ойо-колтса? Тогава се лъже.

— Не каза ли и преди, че се лъжа, когато те предупреждавах? Нарекох тази котловина клопка. Може би няма да успееш да я напуснеш.

— Нека само настъпи денят, тогава ще видим малкото останали неприятели и бързо ще ги унищожим. Сега тъмнината ги прикрива.

— Тогава е безсмислено да се стреля по тях! Ако сте си свършили стрелите, тази долина наистина ще ви даде достатъчно дървен материал за нови, но имате ли и необходимите метални остриета? Не пилейте средствата си за защита! А какво става с десетте воини на команчите, които бранят входа на котловината? Още ли са там?

— Не, тук са. Битката ги привлече насам.

— Тогава незабавно ги изпрати обратно, та поне пътят за отстъпление да остане открит!

— Тревогата на моя брат е излишна. Апачите избягаха през изхода. Но до входа никой не може да се приближи.

— И все пак те съветвам да ме послушаш. Десетте човека не могат да ти свършат тук никаква работа, а там са необходими.

Вождът изпълни това настояване, ала повече от уважение към Олд Дет, отколкото от убеждение. Но скоро се оказа, че старият скаут е имал пълно право. След като десетимата се бяха отправили към входа на котловината, оттам се разнесоха два изстрела от карабина и в отговор последва див рев. Няколко минути по-късно се завърнаха двама от десетте индианци, за да съобщят, че са били посрещнати с два куршума и много стрели. Само те двамата успели да избягат.

— Е, лъгал ли съм се? — попита скаутът. — Клопката е затворена и отпред, и отзад, а ние сме по средата.

Белия Бобър беше много смутен.

— Уф! Какво трябва да направи Ойо-колтса?

— Не разпилявай силите и оръжията на твоите хора! Постави по двадесет или тридесет души срещу изходите на котловината, за да наблюдават тези две места. Нека останалите хора се оттеглят и си отпочинат, за да имат утре рано сутринта свежи сили. Това е единственото, а може би и най-доброто, каквото мога да те посъветвам.

Този път вождът изпълни съветите му веднага. После преброихме убитите и едва тогава се сетих пак за белите. Само мъртъвците лежаха все още там. Заедно с офицера, Гибсън и Уилям Олерт липсваха точно десет души. Бяха изчезнали и двамата топиаси.

— Лошо! — въздъхнах аз. — Негодниците се намират в безопасност при апачите.

— Да, а и там са ги приели добре, защото са се били съюзили с двамата разузнавачи, мнимите топиаси — кимна Олд Дет.

— Тогава Гибсън и Олерт пак ще ни се изплъзнат!

— Не — възрази скаутът. — Ние притежаваме тотема на Добрия Мъж и апачите ме познават, следователно ще ни приемат като приятели. После все ще я наредя някак си да ни предадат двамата. Ще изгубим само един ден, това е всичко.

— Но ако двамата си плюят на петите?

— Не ми се вярва. Би трябвало да прекосят Мапими, а сами не могат да рискуват… но я чакай, какво е това?

Беше се насъбрала група команчи. Оттам се разнасяха стонове и вопли. Приближихме се и видяхме един от белите, който беше изгубил съзнание вследствие на тежко раняване и току-що беше дошъл отново на себе си. Беше прободен с копие в коремната област, но изотзад, следователно от някой команч. Сигурно бе станало, когато белите се бяха нахвърлили върху нас. Олд Дет коленичи при него и прегледа раната му.

— Човече — каза му той, — били сте в таен съюз с апачите?

— Да — изскимтя запитаният.

— Знаели сте, че ще бъдем нападнати през тази нощ?

— Да. Затова двамата мними топиаси доведоха команчите дотук.

— А Гавилано имаше задачата да даде знак с огъня, нали?

— Да, сър. Всъщност той трябваше да разбърка огъня толкова пъти, колкото стотици команчи има тук. Ако не му беше попречено, Винету щеше да нападне враговете си едва утре на друго място, защото днес има около себе си само сто души. Утре към него ще се присъединят и останалите.

— Така си и мислех. Това, че попречих на Гавилано да разбърка огъня още четири пъти, е дало повод на апачите да ни нападнат сега. Но ето че заеха изходите. Не можем да излезем, а утре тази котловина ще се превърне в открита гробница за всички нас.

— Ще се защищаваме — изскърца гневно със зъби вождът, който бе застанал до нас. — Но този предател ще отиде във Вечните ловни полета като краставо куче, за да бъде гонен там от вълците така, че от устата му да потекат пяна и лиги.

Той извади ножа си и го заби в сърцето на ранения.

— Ама че глупости! — извика Олд Дет гневно. — Нямаше нужда да ставаш негов убиец.

— Ойо-колтса го уби и душата му ще бъде робиня на неговата. А сега ще свикаме военен съвет. Воините на команчите нямат желание да чакат, докато се съберат всички отряди на кучетата апачи. Можем още през нощта да се промъкнем през изхода.

Той седна край огъня заедно с предводителите на отделните отряди. Олд Дет също трябваше да вземе участие в съвещанието. Аз седях заедно с Ланге, сина му и негъра на такова разстояние, че не можех нищо да разбирам, тъй като разговорите се водеха тихо. Все пак по израза на лицето и оживените жестикулации на скаута отгатнах, че той не беше на мнението на индианците. Изглежда, че защищаваше възгледите си доста разгорещено, ала без никакъв успех. Най-сетне той скочи ядосан и го чух да казва:

— Е, тогава вървете към гибелта си! Вече ви предупреждавах няколко пъти, без да се вслушате в думите ми. Винаги се оказваше, че съм имал право и този път ще бъде така. Правете, каквото искате! Но аз и спътниците ми оставаме тук!

— Нима бледоликият е толкова страхлив, че не иска да се бие заедно с нас? — обади се един от предводителите.

Олд Дет рязко се извърна към него и се накани да му отговори грубо, но се опомни и каза спокойно:

— Нека моят брат докаже първо собствената си храброст и тогава да пита за моята. Казвам се Коша-певе, това е достатъчно.

Той дойде при нас и седна, а червенокожите продължиха да се съвещават още известно време. Най-сетне те достигнаха до някакво решение и наставаха от местата си. В този миг от отвъдната страна на котловината проехтя силен глас:

— Нека Белия Бобър погледне насам! Пушката ми жадува за него.

Всички очи се обърнаха към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Там стоеше Винету, една тъмна сянка пред светлата скална стена, слабо осветена от огньовете в долината, изправен в целия си ръст, с вдигната на рамо пушка. От двете дула проблеснаха последователно пламъчета. Белия Бобър падна на земята, ударен от куршума й, а до него се строполи и един от другите предводители.

— Така ще умрат всички лъжци и предатели! — проехтя гласът на апача. После той изчезна.

Това се беше разиграло толкова бързо, че команчите изобщо нямаха време да се изправят на крака. Но ето че сега всички наскачаха и се втурнаха към мястото, където беше изчезнал Винету. Само ние, петимата, останахме по местата си. Олд Дет се приближи към двамата вождове. Бяха мъртви.

— Какъв риск! — извика Ланге. — Този Винету е направо безумно смел!

— Pshaw! — засмя се Олд Дет. — Сериозното започва тепърва. Внимавайте!

Едва бе изрекъл тези думи и ние чухме пронизителен рев.

— Ето ви на! — обади се той. — Винету не само наказа двамата вождове за изменничеството им към индианската нация, ами подмами и останалите команчи в обсега на своите хора. Стрелите на апачите ще вземат своите жертви. Слушайте!

Чуваха се острите, слаби гърмежи от револверни изстрели, три, пет… осем, един след друг.

— Това е Винету — обади се Олд Дет. — Стреля с револверите. Струва ми се, че се е вмъкнал сред команчите, без те да могат да му направят нещо!

За стария уестман подобни случки бяха ежедневие. Лицето му беше така спокойно, сякаш следеше в театъра действието на някаква пиеса, чиито сюжет и край му бяха вече известни. Команчите се завърнаха, тъй като не им се беше удало да заловят Винету. Вместо това те донесоха мнозина от своите хора, които бяха мъртви или ранени. В подобно положение белите биха се държали спокойно както от съчувствие, така и по причини, повелявани от разума. Ала червенокожите ревяха, крещяха и танцуваха около труповете, размахвайки бойните секири.

— Ако бях на мястото на команчите, бих наредил да се изгасят огньовете и щях да се държа спокойно — обади се Олд Дет. — Така си пеят собствената погребална песен.

— Какво реши всъщност военният съвет? — попита Ланге.

— Веднага да си пробият път на запад.

— Каква глупост! Ще тръгнат право срещу апачите, които трябва да дойдат тук.

— Това едва ли ще стане, сър, защото няма да успеят да си пробият път. Но наистина, ако им се удаде, тогава зад гърба им ще бъде Винету, а пред тях очакваните помощни отряди. Така биха се озовали между два неприятеля и ще бъдат избити. Но те знаят, че апачите са малобройни и са убедени, че ще могат да унищожат враговете си. Впрочем те очакват идването на сина на Белия Бобър с неговия отряд, когото срещнахме; това удвоява тяхната увереност. А сега на всичко отгоре у тях гори силното желание да си отмъстят за смъртта на двамата вождове. Но би трябвало поне да изчакат утрото и после да си пробият път в обратна посока, оттам, откъдето дойдохме. През деня можеш да видиш както врага си, така и пречките, изникнали пред тебе. Но моето мнение не се наложи. На нас естествено ни е безразлично какво ще правят. Ние няма да участвуваме.

— Това едва ли ще се хареса на команчите.

— Не мога да променя нещата. Олд Дет няма никакво намерение да си троши главата напразно. Я чуйте! Какво беше това?

Команчите все още надаваха ревове, така че не можеше да се определи точно произхода на шума, който току-що бяхме доловили.

— Тези глупци! — ядоса се Олд Дет. — Винету е тъкмо човекът, който би използвал шума, вдиган толкова неразумно от тях. Може би е наредил да повалят дървета, та да препречат изхода. Защото шумът преди малко досущ ми заприлича на пращенето и грохота от падащо дърво. Бих могъл да се закълна, че никой от команчите няма да се измъкне. Ужасно, но справедливо наказание, загдето посред мирно време нападат нищо неподозиращи индиански поселища и дори убиват пратеници за преговорите във форта. Ако на Винету се удаде да препречи изходите, ще може да оттегли хората си, да събере главните си сили тук в котловината и да нападне тези непредпазливи хора откъм гърба.

Най-после първото оплакване на мъртъвците приключи, команчите утихнаха, събраха се на едно място и получиха указания от вожда, поел общото командване.

— Изглежда, че сега индианците се канят да тръгват — обади се Олд Дет. — Трябва да вземем нашите коне при нас, за да не задигнат някой от тях. Нека мистър Ланге заедно със сина си и Хектор ги доведе тук! Ние пък ще останем; струва ми се, че новият главнокомандващ се кани да ни държи малка реч.

Той имаше право. След като тримата се отдалечиха, към нас се приближи с бавна крачка новият предводител.

— Бледоликите седят спокойно на земята, докато команчите се отправят към конете си. Защо не станат и те?

— Защото още не сме научили какво са решили команчите.

— Ще напуснем котловината.

— Няма да успеете да се измъкнете.

— Олд Дет е като някой бухал, чийто глас предвещава нещастия. Команчите ще смачкат с копитата на конете си всичко, което се изпречи на пътя им.

— Няма да смачкат нищо и никого, освен самите себе си. Ние оставаме тук.

— Олд Дет не е ли наш приятел? Не изпуши ли с нас лулата на мира? Не е ли длъжен да се бие заедно с нас? Бледоликите са храбри воини. Те ще ни придружат и ще застанат начело.

Тогава Олд Дет се изправи, пристъпи близо до команча и му се изсмя в лицето.

— Така ви е много удобно! Бледоликите ще яздят начело да проправят път на червенокожите и да загинат. Приятели сме на команчите, но не е необходимо да се подчиняваме на техните вождове. Помагаме на приятелите си във всяка битка, която се води разумно. Но не вземаме участие в изпълнението на планове, за които предварително знаем, че ще завършат зле.

— Значи бледоликите няма да тръгнат с нас? Мислехме ги за смели воини.

— Такива сме. Но сме и предпазливи. Впрочем ние сме гости на команчите. Откога при вас се е възцарил обичаят да поставяте гостите си, които би трябвало да закриляте, тъкмо на онези места, където смъртта е неизбежна? Моят брат е хитър, но ние не сме глупави. И моят брат е храбър воин и аз съм убеден, че ще застане начело на хората си, защото там е неговото място.

Индианецът изпадна в затруднение. Намеренията му да пожертвува нас, за да спаси себе си, бяха безсрамни. Като разбра, че това няма да мине пред Олд Дет, той се разгневи. Досегашният му спокоен тон стана по-суров:

— Какво ще правят бледоликите, когато команчите си отидат? Да не би да се присъединят към апачите?

— Как ли ще стане това, нали моят брат ще унищожи апачите! Тогава няма да има никакви апачи, към които бихме могли да се присъединим!

— Но допълнително ще дойдат други. Команчите не могат да се примирят с оставането на бледоликите тук. Те трябва да тръгнат с нас.

— Вече казах, че ще останем!

— Ако белите не дойдат с нас, ще бъдем принудени да гледаме на тях като на врагове.

— Но щом червенокожите ни смятат за врагове, тогава и ние ще се отнасяме към тях като към врагове.

— Няма да ви дадем конете.

— Вече сме си ги взели. Ето, водят ги.

Тъкмо в този момент нашите приятели се приближиха с животните. Предводителят смръщи вежди.

— Значи белите са взели вече мерки. Виждам, че са враждебно настроени към нас и ще наредя на моите воини да ги пленят.

Скаутът издаде кратък, зловещо звучащ смях.

— Предводителят на команчите се заблуждава. Аз казах на Белия Бобър, че ще останем тук. Ако изпълним това решение, няма да извършим никакво враждебно действие спрямо команчите. Следователно няма никаква причина да ни пленявате.

— Въпреки всичко ще постъпим така, ако бледоликите не обещаят да тръгнат с нас и да застанат начело.

Погледът на Олд Дет зашари изпитателно наоколо. По лицето му се плъзна усмивка, която можеше да се види винаги, когато се канеше да погоди някому някакъв номер. Ние, тримата, стояхме край огъня. На няколко крачки от нас се намираха другите ни спътници с конете. Наблизо нямаше нито един команч. Всички бяха отишли при конете си. Олд Дет заговори на немски, така че команчът не можеше да разбере думите му:

— Щом го сваля на земята, скачате на конете и тръгвате след мен към входа на котловината, защото команчите се намират на другата страна!

— Нека моят брат не говори на този език! — измърмори недоволно предводителят. — Вождът иска да знае какво има да казва Олд Дет на другарите си.

— Вождът ще разбере веднага. Днес неколкократно не обърнахте внимание на съветите ми, а не поумняхте дори и от последвалите загуби. Мислиш ли, че Олд Дет спокойно ще се остави да го накарат да върши нещо, което е решил вече да не прави? Казвам ти, че не ме е страх нито от тебе, нито от команчите ти! Искаш да ни плениш, така ли? А не забелязваш ли, че се намираш в ръцете ми? Погледни това оръжие! Ако направиш и най-малкото движение, ще те застрелям.

Скаутът насочи към него револвера си. Предводителят, който сам се наричаше вече вожд, понечи да хване ножа си, но оръжието на Олд Дет веднага опря в гърдите му.

— Махни си ръката! — прогърмя гласът на стария скаут. Команчът отпусна ръката си.

— Така! — продължи Олд Дет. — Ти се държиш като неприятел и не се ли подчиниш незабавно, ще те разстрелям.

Нашареното лице на червенокожия изрази безпокойство. Той се огледа наоколо изпитателно, но Олд Дет направи забележката:

— Не търси помощ от твоите хора! Дори и да се намираха тук, пак щях да те застрелям. Мислите ти са немощни като мислите на някоя стара жена, чийто мозък се е изсушил. Тук си обграден от неприятели, които непременно ще ви победят и въпреки това в наше лице си създаваш нови врагове, от които трябва да се боиш повече, отколкото от апачите. Така, както сме въоръжени, ще застреляме стотина от вас преди да може да ни достигне някоя ваша стрела. Ако искаш да поведеш насилствено хората си на смърт, направи го! Ние обаче няма да се подчиняваме на заповедите ти!

Индианецът постоя известно време мълчаливо, а после каза:

— Нека моят брат размисли, че думите ми нямаха този смисъл.

— Но аз ги разбирам тъй, както звучат.

— Махни оръжието си и ще останем приятели.

— Можем да останем. Но преди да сваля оръжието си от гърдите ти, трябва да бъда сигурен, че приятелството ти към нас е истинско.

— Вождът ти го каза и думата му важи.

— Но току-що спомена, че думите ти би трябвало да се разбират по-иначе от обикновеното им значение. Следователно човек не може да разчита на обещанието ти.

— Щом не вярваш на вожда на команчите, той не може да ти даде никаква друга гаранция.

— О, може, може! Искам да ми дадеш твоята лула на мира и…

— Уф! — извика изплашено индианецът. — Калюметът не се дава.

— Но аз съвсем няма да се задоволя само с него. Искам не само калюмета, а и твоя амулет.

— Уф, уф, уф! Невъзможно!

— Няма да ми ги дадеш завинаги. В момента, когато се разделим миролюбиво, ще получиш и двата предмета.

— Никой воин не се лишава от амулета си!

— И въпреки това го искам. Познавам обичаите ви. Ако притежавам твоя калюмет и амулета ти, ще стана част от тебе и всяка проявена към нас враждебност ще те лиши от радостите на Вечните ловни полета.

— Но вождът няма да ги даде!

— Тогава няма какво да говорим повече. Сега ще те застрелям и ще ти взема скалпа, така че след смъртта си ще бъдеш мой роб. За да ти дам срок да си помислиш, ще вдигна лявата си ръка три пъти. Ако не се подчиниш, при третия път ще стрелям.

Олд Дет вдигна ръка веднъж, после втори път, докато десницата му все още държеше револвера, насочен към сърцето на червенокожия. Ръката му бе описала наполовина вече и третото движение, когато индианецът каза:

— Чакай! Бледоликият ще върне ли и двата предмета?

— Да.

— Тогава Коша-певе ще получи, каквото желае.

Той посегна към амулета и лулата си, които висяха на врата му.

— Стой! — спря го Олд Дет. — Долу ръцете или ще стрелям! Ще ти имам доверие едва когато наистина притежавам амулета и лулата. Нека моят другар ги свали от врата ти и ми ги окачи.

Команчът отново пусна ръце. Аз взех двата предмета и ги окачих на врата на Олд Дет, след което скаутът свали протегнатата си ръка с револвера.

— Така! — заяви той. — Сега отново сме приятели и моят брат може да прави каквото си иска. Ние ще останем тук, за да изчакаме изхода от битката.

Червенокожият едва сдържаше гнева си. Ръката му посегна към ножа, но той все пак не посмя да го изтегли. Само очите му хвърляха злобни искри.

— Засега бледоликите могат да бъдат сигурни, че няма да им се случи нищо лошо, но веднага, щом ми върнат калюмета и амулета, между нас ще започне вражда, докато те не умрат на кола на мъчението!

Той ни обърна гръб и бързо се отдалечи.

— Временно сме в безопасност — каза скаутът. — Но все пак не бива да пропуснем да вземем предпазни мерки. Няма да останем тук край огъня, а ще се оттеглим в дъното на котловината и спокойно ще наблюдаваме онова, което ще стане. Елате, мешърз, и вземете конете!

Всеки хвана юздата на коня си. Така се отправихме към задната част от котловината, където вързахме конете и насядахме под дърветата непосредствено в подножието на скалистата стена. Виждахме светлината на огъня в напуснатия лагер. Наоколо цареше дълбока тишина.

— Ще изчакаме развитието на нещата — обади се скаутът. — Струва ми се, че танцът скоро ще започне. Команчите ще се втурнат към изхода с адски крясъци, но мнозина от тях ще използват гласа си за последен път. Ето — ето ви на, почна се!

Ревът, за който бе споменал, се разнесе с такава сила, сякаш стадо диви животни се беше втурнало нанякъде.

— Ослушайте се! Чувате ли някой апач да им отговаря? — попита скаутът. — Разбира се, не. Постъпват умно и си вършат работата безмълвно.

Скалистите стени връщаха бойния вик многократно усилен. Ехото повтори и двата изстрела, които проехтяха след това.

— Отново Сребърната пушка на Винету — установи скаутът, — сигурен знак, че команчите ще бъдат спрени.

Ако изстреляните стрели и хвърлените копия можеха да предизвикват шум, то котловината сигурно би се изпълнила с грохот. Но сега се чуваха само гласовете на команчите и непрекъснатите изстрели на Винету. Това продължи може би две минути. В този миг се разнесе разкъсващ нервите вик „иви-ви-ви-ви-ви-ви!“

— Това са апачи! — рече възторжено Хектор. — Победили и отблъснали команчи!

Наистина той имаше право, защото след отзвучаването на този победен вик настъпи дълбока тишина и в същото време забелязахме, че край огъня се появяват фигурите на конници, към които бързо се присъединяваха и други. Бяха команчите. Пробивът не беше успял. Известно време около огъня цареше голямо разбъркване. Наблюдавахме как пренасяха на ръце хора, които бяха убити или ранени, и воплите на оплаквачите се разнесоха отново. Олд Дет не можеше да стои спокойно на мястото си, толкова беше ядосан, и ругаеше неблагоразумието на команчите. Само едно отбеляза със задоволство, а именно, че бяха изпратени на пост две групи към изходите, а това беше много важна предохранителна мярка. Когато след малко заглъхнаха траурните вопли, команчите като че ли се събраха на съвещание. Измина още около половин час. После видяхме неколцина от воините да се отдалечават от лагера и да се разпръсват в посока към нас.

— Търсят ни — обади се Олд Дет. — Вероятно са проумели какви глупости са извършили и сега вече няма да бъдат толкова горди и да не се вслушват в съветите ни.

Един от пратениците се появи близо до нас. Олд Дет се покашля тихо. Човекът го чу и приближи.

— Тук ли са бледоликите? — попита той. — Трябва да дойдат при огъня.

— Кой те изпраща?

— Новият вожд.

— Какво ще правим там?

— Ще има съвещание и на бледоликите ще бъде разрешено да вземат участие в него.

— Ще им бъде разрешено ли? Колко сте добри! Значи най-после се оказваме достойни да бъдем изслушани от мъдрите воини на команчите, така ли? Легнали сме тук, за да си починем. Искаме да поспим. Кажи това на вожда! В момента враждата ви с апачите ни е безразлична.

Тогава червенокожият го удари на молба. Тя не остана безрезултатна и добросърдечният скаут каза:

— Е, добре, щом като без съвета ни не можете да намерите път за спасение, тогава ще го имате! Не ни харесва да получаваме заповеди от вашия вожд. Съобщи му, че ако иска да говори с нас, трябва да дойде тук!

— Няма да го направи, защото е вожд.

— Слушай, човече, аз съм много по-велик и по-прочут вожд от него. Даже не знам името му.

— Дори и да искаше да дойде, пак нямаше да може, понеже е ранен в ръката.

— Откога воините на команчите не вървят с краката си, ами на ръце? Ако не иска да идва при нас, нека си остане, където е. Не ни трябва.

Тези думи бяха изговорени толкова решително, че червенокожият направи уговорката:

— Команчът ще предаде на вожда си думите на Олд Дет. Може би той все пак ще дойде.

Човекът се отдалечи. Видяхме го да влиза в обръча от воини край огъня. Измина доста време, преди да се случи нещо. Най-сетне забелязахме, че измежду седящите се надигна една човешка фигура, напусна лагерния огън и се отправи към нас. Беше новият вожд, на когото Олд Дет беше взел лулата и амулета.

— Аха! — каза Олд Дет. — Той все пак показва снизходителност отново да разговаря с нас.

Когато вождът се приближи, ние различихме, че носеше лявата си ръка в ремък през врата. Вероятно мястото, където се намирахме, му е било описано доста точно, защото той се насочи право към него и спря пред нас. Изглежда беше очаквал да го заговорим. Обаче Олд Дет не се помръдна. Седеше и мълчеше. И ние, останалите, се държахме по същия начин.

— Моят бял брат е помолил да дойда при него — каза най-после индианецът.

— Олд Дет няма нужда да се унижава с молби. Ти искаше да говориш с мен, следователно твоя е била молбата. Но сега преди всичко искам да те помоля най-учтиво, да ми кажеш името си. Все още не го знам.

— Познато е из цялата прерия. Наричат ме „Скачащия Елен“.

— Бил съм из всички прерии, но въпреки това не съм чувал такова име. Сигурно си го държал в тайна. Сега обаче, след като го чух, ти разрешавам да седнеш при нас.

Вождът отстъпи крачка назад. Не му харесваше да му „разрешават“ нещо, но изглежда почувства, че обстоятелствата го принуждаваха да отстъпи. Затова той бавно и тържествено се отпусна на земята срещу Олд Дет и едва сега и ние се изправихме в седнало положение. Ако команчът беше очаквал, че скаутът ще започне разговора, то той се беше излъгал. Олд Дет упорито мълчеше и червенокожият се видя принуден да започне пръв:

— Воините на команчите искат да проведат голямо съвещание, в което да участвуват и бледоликите, за да чуем техния съвет.

— Излишно е. Неведнъж чувахте съвета ми, но не го последвахте нито един път. Аз съм свикнал обаче да уважават думите ми и отсега нататък ще запазвам моите мисли за себе си.

— Не иска ли моят брат да разбере, че се нуждаем от опита му?

— Ах, най-сетне! Показаха ли ви апачите, че Олд Дет е по-умен от петстотин команчи? Как завърши нападението ви?

— Не можахме да минем през изхода, защото беше затворен от камъни, храсти и дървета.

— Така си и мислех! Апачите са отсекли дърветата с бойните си секири, а вие не чухте нищо, понеже оплаквахте вашите убити много силно. Защо не загасихте огъня? Не проумявате ли, че така твърде много си вредите?

— Воините на команчите трябваше да сторят това, което беше решено на съвещанието. Но сега ще се вземе някое по-умно решение. Ще разговаряш с нас, нали?

— Защо? Убеден съм, че пак няма да последвате съвета ми.

— Ще го последваме.

— Ще изчакаме да видим. Но добре, пак ще опитам да ви помогна.

— Тогава ела със Скачащия Елен при огъня.

— Благодаря. Няма да отида там. Голяма непредпазливост е поддържането на този огън, защото там апачите могат да ви виждат и да ви застрелят един по един, както Винету вече направи с Белия Бобър и другия вожд. А и нямам желание да споря с твоите воини. Ще ти кажа какво мисля, а после ти можеш да правиш, каквото си искаш.

— Тогава кажи!

— Апачите се намират не само на двата изхода от долината, а и в самата нея. Укрепили са се ей там отпред и са барикадирали двата изхода. Така могат да се придвижват и надясно, и наляво — както си поискат. Невъзможно е да ги прогоните.

— Далеч ги превъзхождаме.

— Колко воини загубихте досега?

— Великият Дух извика мнозина от нас при себе си. Вече са повече от десет пъти по десет. Загинаха и някои от конете.

— Тогава тази нощ не бива да предприемате нищо повече, защото ще ви се случи точно онова, което стана последния път. А през деня апачите ще се разположат така, че да могат да ви достигат с куршумите си, но да бъдат извън обсега на стрелите ви. После ще пристигнат и отрядите, които е извикал Винету, след което на полесражението ще има повече апачи, отколкото команчи. Осъдени сте на смърт.

— Това ли е наистина мнението на моя брат? Ние ще последваме съвета ти, ако той е в състояние да ни спаси.

— Понеже говориш за спасение, дано вече си разбрал, че имах право, когато пред Белия Бобър нарекох тази долина „клопка“. Като се размисля, виждам два пътя, по които бихте могли да се спасите. Първият от тях е да огледате скалите и да видите дали не можете да се изкатерите по тях. Но за тази цел трябва да изчакате утрото. А така апачите ще ви забележат и ще хвърлят силите си в съответната част на котловината. Там ще ви превъзхождат, защото вие няма да можете да вземете конете си. Значи остава само едно средство за спасение: да започнете преговори с апачите!

— Няма да го направим! — избухна Скачащия Елен. — Апачите ще поискат нашата смърт!

— Не мога да им се сърдя, защото сте им дали основание. В мирно време сте нападнали селата им, заграбили сте имуществото им, отвлекли сте жените и дъщерите им, убивали сте техни воини или сте ги мъчили до смърт. После сте нарушили дадената си дума спрямо техните пратеници и сте ги избили. Такива позорни дела крещят за отмъщение и затова никак не е чудно, че не бива да очаквате милост от апачите. Ти самият сигурно разбираш това и ще признаеш, че сте действали безотговорно към тях.

Това бяха откровени думи, толкова откровени, че вождът замълча за известно време.

— Уф! — процеди той после през зъби. — И ти казваш тези думи на Скачащия Елен, вожда на команчите?

— Щях да ти ги кажа, дори да беше и самият Велик Дух. За вас е голям позор да постъпите по този начин към апачите, които не ви бяха сторили никакво зло. Защо убихте пратениците им? Защо предприехте този боен поход и донесохте на тези нищо неподозиращи хора смърт, гибел и позор? Отговори ми!

Едва след известно време индианецът процеди гневно:

— Апачите са наши врагове!

— Не. Те живееха с вас в мир, нито един ваш пратеник не им е донасял известието, че сте изровили томахока срещу тях. Може би съзнавате собствената си вина. Затова казваш, че не можете да чакате милост от тях. Но въпреки това би било възможно да сключите що-годе приемлив мир с тях. Цяло щастие е за вас, че техен предводител е Винету, защото той не жадува за кръв. Той е единственият вожд на апачите, който вероятно би се решил да бъде милосърден към вас. Изпратете един човек при него, за да се започнат преговори. Дори аз самият съм готов да отида, за да го направя отстъпчив.

— Команчите са готови по-скоро да умрат, отколкото да молят апачите за милост.

— Е, това е вече ваша работа. Дадох ти моя съвет. Дали ще го последваш или не, ми е безразлично.

— Не вижда ли моят брат някакъв друг изход? Той говори в полза на апачите, значи е техен приятел.

— Настроен съм дружелюбно към всички червенокожи мъже, стига те да не се отнесат към мен враждебно. Апачите не са ми сторили ни най-малко зло. Защо тогава да бъда техен враг? Но ти искаше да ни плениш. Сега прецени кой има по-голямо право на приятелството ни — ти или те!

— Ти носиш калюмета и амулета на Скачащия Елен и следователно каквото казваш, е все едно изречено от вожда. Затова той не може да ти отговори така, както би желал. Съветът ти не струва нищо. С него преследваш целта да ни тикнеш в ръцете на апачите. Но сега сами знаем какво трябва да правим.

— Е, щом знаете, тогава добре. Няма какво да си кажем повече.

— Да, няма какво да си кажем — изръмжа команчът. — Ала помни, че въпреки закрилата, под която се намираш все още, ти си наш враг! Нямаш право да задържиш моя калюмет и амулет. Ще трябва да ми ги върнеш преди да напуснем това място, а после отмъщението ни ще те връхлети.

— Well! Съгласен съм. Очаквам с голямо спокойствие да видя какво ще ме връхлети. Ти заплаши Олд Дет. Повтарям, че повече няма какво да говорим. Можеш да си вървиш.

— Уф! — процеди през зъби невъздържано Скачащия Елен. После ни обърна гръб и с бавна отмерена крачка се върна при огъня.

— Тези негодници са като ударени с мокър парцал — ядосваше се Олд Дет. — Наистина могат да се спасят, само ако молят за мир. Наместо да постъпят така, те разчитат на превъзходството си. Но при дадените обстоятелства само Винету има цената на сто воини. Няма да ти се вярва, защото си новак в Дивия Запад и нямаш представа колко може да струва в дадени случаи един-единствен храбър човек. Например би трябвало само да знаеш какво е извършвал този млад апач със своя бял приятел Олд Шетърхенд. Разказвал ли съм ти вече за тях?

Сега той споменаваше името ми за първи път.

— Не — отвърнах аз. — Кой е този Олд Шетърхенд?

— Млад човек като тебе, но все пак… не ми се сърди… се различава много от теб. Поваля всичките си противници на земята само с юмрук, може да се състезава с дявола по стрелба и е голям хитрец, с когото никой не може да се мери.

В този момент нещо изшумоля зад нас и един приглушен глас каза:

— Уф! Олд Дет тук? Не знаех това. Как се радвам!

Старият скаут се обърна изплашено и изтегли ножа си.

— Нека моят стар бял брат остави ножа си в пояса — продължи гласът. — Едва ли би искал да прободе Винету.

— Винету! Behold! Наистина само Винету би могъл да се промъкне зад гърба на Олд Дет, без да бъде забелязан от него. Това е майсторско изпълнение.

Апачът пропълзя съвсем близо до нас и преструвайки се, че не ме познава, отвърна:

— Вождът на апачите не подозираше, че Олд Дет е тук, иначе щеше да говори по-рано с него.

— Но ти се излагаш така на изключително голяма опасност. Промъкнал си се между постовете и после чак дотук, а ще трябва да се върнеш по същия път.

— Не, това не е необходимо за Винету. Бледоликите са негови приятели и той може да им се довери. Тази котловина се намира в земите на апачите и Винету я е превърнал в клопка за всички неприятели, които биха поискали да нахлуят на наша територия. Скалите наоколо не са толкова непроходими, както изглеждат. Апачите са направили тясна пътечка, която обикаля около котловината на височина, равна на ръста на няколко души. С помощта на ласо човек може лесно да достигне до нея и пак да се спусне обратно. Команчите бяха подмамени в тази клопка от разузнавачите ни и ще загинат в нея.

— Смъртта им решена ли е?

— Да. Винету подслуша разговора ти с вожда и разбра, че си на страната на апачите. Ти каза какви престъпления са извършили команчите спрямо нас и разбираш добре, че ще отмъстим за многобройните убийства.

— Но нима трябва заради това да потекат реки от кръв?

— Ти сам чу, че команчите нито искат да признаят вината си, нито пък ще направят онова, което ги посъветва и което им повелява и разумът. Тогава вината за тази кръв ще падне върху тях. Със своя пример апачите ще предупредят как ще бъде наказвано предателството. Принудени са да го сторят, за да бъдат сигурни, че подобни престъпления няма да се повторят.

— Това е ужасно. Но не мога да го променя. Нямам основание постоянно да повтарям съветите си пред уши, които считат, че те не са им необходими.

— Те пак няма да те послушат. Винету разбра от думите ти, че притежаваш свещените предмети на вожда. Как попаднаха в ръцете ти?

Олд Дет му разказа, след което Винету отсече:

— Понеже си обещал да му ги върнеш, трябва да удържиш на думата си. Ще му ги върнеш веднага и ще дойдеш при нас. Ще ви посрещнем всички като приятели.

— Сега веднага ли да дойдем при вас?

— Да. След около три часа тук ще пристигнат повече от шестстотин воини на апачите. Много от тях имат пушки. С тях могат да обстрелват цялата долина и животът ви ще бъде в опасност.

— Но как ще се доберем до вас?

— Олд Дет ли ми задава такъв въпрос?

— Хмм, да! Ще възседнем конете си и ще се отправим към лагерния огън. Там ще върна на вожда свещените му предмети и веднага ще препуснем към апачите. Ще прегазим с конете си постовете на команчите, но как ще преминем през барикадите?

— Много лесно. Изчакайте само десетина минути, след като Винету се отдалечи и тогава тръгвайте! После той ще бъде при десния изход и ще ви посрещне.

Апачът изчезна.

— Е, какво ще кажете? — попита ни Олд Дет.

— Изключителен човек! — отвърна Ланге въодушевено.

— Няма никакво съмнение. Ако този мъж беше бял, ако беше войник, можеше да стигне до фелдмаршал. А тежко на белите, ако му дойдеше на ум да обедини около себе си червенокожите, за да бранят законните си права. Но той обича мира и знае, че червенокожите са обречени на гибел въпреки съпротивата си. Той крие в душата си страшното бреме на това убеждение… Е, и така, да почакаме десетина минути!

В котловината си оставаше все така тихо, както беше и през последния половин час. Команчите още се съвещаваха. След изтичането на уговорения срок Олд Дет се изправи и се метна на седлото.

— Правете точно това, което върша аз! — каза той.

Бавно насочихме конете си към лагера. Кръгът от команчи се разтвори и ние навлязохме в него. Ако лицата им не бяха изрисувани, в израженията им несъмнено щяхме да прочетем най-голямата изненада.

— Какво търсите тук? — попита вождът, като скочи от земята. — Защо идвате на коне?

— Идваме на коне, за да окажем чест на храбрите и умни воини на команчите. Съветвахте ли се? Какво ще правите?

— Съвещанието не е свършило още. Но слезте от седлата! Вие сте наши врагове и не можем да допуснем да бъдете на коне. Или може би си дошъл, за да върнеш свещените предмети на Скачащия Елен?

— А не бих ли постъпил неразумно? Ти самият каза, че от момента, когато си възвърнеш твоята собственост, между нас ще зацари вражда, докато умрем на кола на мъчението, нали?

— Така ще бъде. Вождът го каза и ще удържи на думата си. Гневът на команчите ще ви унищожи!

— Толкова малко ни е страх от този гняв, че веднага ще сложа начало на враждата. Ето ти нещата! А сега вижте какво зло можете да ни сторите!

Старият скаут дръпна силно предметите от врата си и ги захвърли надалеч. В същото време пришпори коня си — така, че той прелетя над огъня само с един скок и разкъса отсрещните редици на команчите. Хектор, негърът, го последва пръв. Неговият кон събори вожда. Ние, останалите трима, също препуснахме мигновено. Неколцина от команчите бяха прегазени от конете, а към тях се прибави и един от постовете, който, вече на открито, се изпречи на пътя на Олд Дет. След това се понесохме по равния тревист терен, преследвани от неописуемия гневен рев на команчите.

— Уф! — извика в този момент един глас пред нас. — Спрете! Тук е Винету!

Дръпнахме юздите на конете си. Пред нас изникнаха няколко апачи и щом слязохме, те поеха животните ни. Винету ни придружи през тесния проход, извеждащ вън от котловината. Там бе направено вече място, така че хората и конете можеха да минават поединично.

Когато оставихме зад нас преграденото място, проходът се разшири и скоро забелязахме, че просветлява. Теснината се разтвори и ние съзряхме слабо тлеещ огън, на който двама червенокожи печаха месо. Щом се приближихме, те се отдалечиха почтително. И другите апачи се оттеглиха, след като вързаха юздите на конете ни за колчета. На известно разстояние пасеше цяло стадо коне, а край тях стояха пазачи.

— Нека моите братя седнат при огъня — каза Винету. — Наредил съм да изпекат парче бизонско филе. Можете да ядете, докато се върна.

— Ще се бавиш ли много? — попита Олд Дет.

— Не, Винету трябва пак да отиде в котловината. Команчите могат да бъдат подведени от гнева си от вашето бягство и да се приближат към воините на апачите. В такъв случай вождът ще им изпрати няколко куршума.

Той се отдалечи. Олд Дет се разположи удобно край огъня, извади ножа си и се зае с печеното. То беше отлично. Скаутът и аз изобщо не бяхме яли досега, а и останалите трима само бяха опитали конското месо на команчите. Голямото парче филе бързо се топеше. По едно време Винету се върна. Погледна ме въпросително и аз разбрах погледа му. Той искаше да знае дали имах намерение да продължавам моето инкогнито. Затова се изправих на крака и протегнах двете си ръце към него.

— Моят брат Винету вижда, че няма нужда да отивам до Рио Пекос, за да го видя. Сърцето ми се радва да го срещна още тук.

Ние се прегърнахме. Щом Олд Дет видя това, попита учуден:

— Това пък какво е? Познавате ли се?

— Той е моят бял брат Олд Шетърхенд — заяви апачът.

— Олд Ше… тър… хенд? — извика скаутът смаян. — Е, тогава добре ме прати мене, старата лисица, за зелен хайвер, макар и отдавна вече да знаех, че този млад потаен човек не може да бъде такъв грийнхорн, за какъвто искаше да мине. Но че е Олд Шетърхенд, наистина никога и през ум не ми е минавало. Действително често се държеше доста глуповато, за да помисля, че е той. Все пак наскоро край Елм Крийк не преувеличих никак, като казах, че си голям хитрец. Мошеник такъв, мошеник от световна класа!

Оставихме го да се чуди, защото Винету имаше да ми разказва много неща.

— Моят брат Шарли знае, че трябваше да отида във форт Индж. Там научих…

— Знам вече всичко — прекъснах го аз — Когато имаме повече време, ще ти разкажа как го научихме. Но сега преди всичко трябва да разбера къде са десетте бледолики, които бяха при команчите, и избягаха при вас заедно с двамата разузнавачи, представили се за топиаси.

— Отидоха си.

— Отидоха ли си? Накъде?

— В посока на Чиуауа при войските на Хуарес.

— Отдавна ли тръгнаха?

— Да. Бързаха много, защото са били принудени да изминат с команчите дълъг обиколен път. Искаха да наваксат изгубеното време.

— Това е удар за нас, защото с тях бяха двамата мъже, за които ти разказвах в Матагорда.

— Уф, уф! Винету не го е знаел. Според собствените им думи, трябвало да пристигнат в Чиуауа в точно определен ден, а бяха изгубили много време. Винету обича Хуарес, затова той им помогна да се придвижват по-бързо. Даде им отпочинали коне, храна и двамата мними топиаси за водачи, които познават пътя през Мапими до Чиуауа много добре. Бледоликите заявиха, че не могат да губят нито минута време.

— На всичко отгоре и това! Отпочинали коне, храна и надеждни водачи! А този Гибсън ми беше вече в ръцете. Сега ще ми избяга!

Винету се замисли за миг и после каза:

— Апачът е направил голяма грешка, без да подозира, но ще я поправи. Ще заловиш Гибсън. Поръчението, което имаше Винету да изпълнява в Матагорда, е приключено. След като команчите бъдат наказани, той е свободен и ще ви придружи. Ще получите най-добрите коне и ако не се случи нещо непредвидено, ще настигнем белите до средата на втория ден.

В този момент откъм котловината дотича един апач и съобщи:

— Кучетата команчи изгасиха огъня и напуснаха лагера си. Кроят някакво нападение.

— Ще бъдат отблъснати както и преди — отвърна Винету. — Ако моите бели братя дойдат с мен, апачът ще ги отведе на такова място, откъдето ще могат да чуват всичко.

Веднага станахме. Той ни поведе през теснината обратно към барикадата. Там подаде в ръцете на Олд Дет едно висящо от скалите ласо.

— Изкачете се по ремъка нагоре на две човешки височини! Там ще намерите храсти, а зад тях и пътеката, за която ви говорих. Винету не може да дойде сега с вас горе, трябва да остане при воините си.

— Хмм — изръмжа скаутът. — Да пълзиш по толкова тънко ласо на два човешки боя височина! Да не съм маймуна, която се е учила да се катери по лиани! — После добави, хвърляйки настрани лукав поглед: — А грийнхорнът, който се казва всъщност Олд Шетърхенд, ще съумее да се справи по-добре. Е, нека опитаме!

Все пак изкачването му се удаде. Последвах го, а след мен се покатериха и другите, естествено не без затруднение. На едно място в скалите беше израснало дърво, около което бе увито ласо. Край него имаше храсти, закриващи пътеката. Беше толкова тъмно, че се ориентирахме пипнешком; с помощта на ръцете си се придвижихме на едно късо разстояние напред, където Олд Дет се спря. Облегнахме се на скалата и зачакахме да видим какво щеше да се случи. Струваше ми се, че над котловината бе легнала тишината на смъртта. Колкото и да напрягах слуха си, не можах да чуя нищо друго, освен тихо сумтене, което произхождаше от носа на Олд Дет.

— Глупаци са тези команчи, не си ли и ти на това мнение, сър? — каза ми той. — Ей отсреща, отдясно, идва миризма на коне, на коне, които се движат. А това е нещо съвсем различно от неподвижно стоящи коне. Над спокойно стоящите коне разстлалата се миризма е гъста и плътна; тъй да се каже, в нея можеш да си завреш носа. Но щом се раздвижат конете, размърдва се и тя — става по-лека и по-фина. Ето сега там, отдясно, идва такъв лек полъх на конска миризма, а и на старите ми уши се счу, че някакъв кон се спъна. Шумът беше слаб и глух, сякаш в мека, тревиста земя. Струва ми се, че команчите се промъкват тайно към входа, за да направят пробив.

В този миг чухме силен глас:

— Ти-чи!

Тази дума означава „сега“. Веднага след това изтрещяха два изстрела — Сребърната пушка на Винету. Последваха револверни изстрели. До нас долетя неописуем рев. Над котловината се понесоха диви и пронизителни индиански викове. Звън от пресрещането на един томахок с друг. Битката бе започнала.

Тя не продължи дълго. Сред пръхтенето и цвиленето на конете, сред бесните крясъци на команчите постепенно се разнасяше все по-силно победоносното „и-ви-ви-ви-ви“ на апачите. Чухме, как обкръжените в котловината команчи отстъпиха в див безпорядък. Стъпките им и тропотът от конските копита се отдалечиха към центъра на котловината.

— Нали казах? — обади се Олд Дет. — Апачите се държат чудесно. Пускат стрелите и нанасят удари с копията си от сигурни прикрития. Редиците на команчите са нагъсто, така че всяка стрела, всяко копие и всеки куршум непременно улучва. А сега, когато неприятелят им се оттегля, апачите са достатъчно умни, за да не го преследват. Остават зад прикритията си, понеже знаят, че команчите не могат да им се изплъзнат. Има ли смисъл да рискуват и да навлизат в котловината!

Команчите от своя страна сега последваха съветите на Олд Дет и се държаха спокойно след повторния си неуспех. Крясъците им бяха заглъхнали и тъй като и огънят им не гореше вече, противниците им оставаха в неизвестност относно придвижването им. Почакахме още малко. Нищо не се помръдваше. Тогава чухме под нас тихия глас на Винету:

— Моите бели братя могат да слязат. Битката свърши и няма да започне отново.

Върнахме се при ласото и се спуснахме по него. Долу бе застанал вождът и заедно се отправихме пак към огъня.

— Този път команчите се опитаха да се измъкнат от другата страна — обясни той. — Със същия неуспех. Постоянно ги наблюдаваме и не могат да предприемат нищо, без Винету да не го научи. Апачите ги последваха и сега воините им лежат в тревата в дълга верига от единия край на котловината до другия, за да наблюдават внимателно неприятелите си.

Докато апачът изговаряше тези думи, наклони главата си надясно като че ли се ослушваше. После скочи и застана така, че огънят осветяваше цялата му фигура.

— Защо правиш това? — попитах го аз.

Той посочи с ръка в тъмната нощ:

— Винету чу, че някакъв кон се спъна по каменистия път. Идва ездач, един от моите воини. Той ще иска да слезе от коня си, за да огледа внимателно кой седи край огъня. Изправих се, за да ме разпознае отдалече.

Острият му слух не го беше измамил. Един конник се приближи в тръс, спря коня си при нас и скочи на земята. Той го укори заради причинения шум. Смъмреният воин стоеше с изправена глава, но все пак със страхопочитание, като истински свободен индианец, който въпреки всичко охотно признава по-голямата дарба на своя предводител.

— Те идват — докладва той.

— Колко коня?

— Всички. Нито един воин не липсва. Когато Винету призовава, никой апач не остава при жените.

— На какво разстояние се намират оттук?

— Ще се появят призори.

— Добре. Отведи коня си при другите и седни при постовете да си отпочинеш!

Човекът се подчини. Винету отново седна при нас и сега трябваше да му разкажем за престоя си в Естансия дел кабалеро, а после и за събитията в Ла Гранж. По този повод му показах и тотема на Добрия Мъж. Времето летеше, сякаш имаше крила. И дума не можеше да става за сън. Апачът слушаше разказа ни и само от време на време подхвърляше някоя кратка забележка или въпрос. Ето че лека-полека нощта се изтърколи и започна да се зазорява. Тогава Винету протегна ръка на запад.

— Нека моите бели братя видят колко са точни воините на апачите. Ето ги, идват.

Погледнах в указаната посока. На запад мъглата се диплеше като сиво притихнало море и непрогледните й маси пълзяха между планинските масиви, където заприличваха на морски заливи. От това море изплува един конник, последван от много, много други конници, подредени в дълга редица един подир друг. Когато първият от тях ни съзря, се спря за миг. После разпозна Винету и се приближи в тръс. Той беше вожд, понеже носеше в косата си забодено орлово перо. Щом индианците спряха пред нас, забелязах, че всички тези воини принадлежаха към едно от племената на апачите, с което досега не бях общувал. Никой от ездачите нямаше оглавник и седло по европейски маниер. Всички водеха конете си за една лека юзда и въпреки това владееха управлението на коня така сигурно, както и всяко европейско кавалерийско поделение. Забелязахме го, когато ни наближиха в елегантен галоп и се подредиха в пет редици. Повечето от тях бяха въоръжени с пушки, само малцина имаха копия, лъкове и колчани със стрели. Сега вождът им даде знак и за секунда воините скочиха на земята. Всички, които нямаха пушки, хванаха юздите на конете и ги събраха, за да ги пазят. Останалите навлязоха в теснината. Ласото, по което се бяхме изкатерили до пътеката, висеше все още там и аз видях, че те пъргаво се заизкачваха по него един след друг. Всичко ставаше безмълвно, толкова тихо и бързо, като че ли е било уговаряно подробно дълго преди това. Винету стоеше спокойно и наблюдаваше внимателно движенията на хората си. Когато изчезна и последният воин, той се обърна към нас:

— Моите бели братя разбират, че воините на команчите са загубени, ако Винету заповяда.

— Убедени сме — потвърди Олд Дет. — Но нима Винету желае да пролее кръвта на толкова хора?

— А дали са заслужили друго? Как постъпват белите мъже, когато бъде убит някой от тях? Не търсят ли убиеца? А когато го открият, техните вождове се събират на съвещание, за да произнесат присъдата на злодея и да го убият. Можете ли да укорите апачите, ако сторят същото?

— Да, име наказваме престъпника, като го убиваме. Но ти искаш хората ти да застрелят и онези, които изобщо не са участвали в нападението над селата ви.

— Те носят същата вина, защото са били съгласни с това. Присъствали са и когато пленените апачи е трябвало да умрат на кола на мъчението. Сега те са мъже на нашите жени и дъщери, притежават нашата собственост, нашите коне, които ни бяха откраднати.

— Но не можеш да ги наречеш убийци!

— Винету не знае какво иска Олд Дет. Но при неговите братя и други престъпления, освен убийството се наказват със смърт. Уестманите разстрелват всеки конекрадец. Ако на някой бял му откраднат жената или дъщерята, той избива всички, които са замесени в това деяние. Тук, в котловината, лагеруват похитителите на нашите жени, момичета и коне. Да не би като отплата да трябва да им дадем онова, което бледоликите наричат орден?

— Не, но можете да им простите и да си върнете собствеността.

— Конете могат да се върнат, но жените не. А да им простим? Моят брат говори също като онези бледолики, които вършат точно обратното на онова, което искат от нас. Белите прощават ли ни? Имат ли изобщо какво да ни прощават? Те дойдоха при нас и ни отнеха земята. Ако някой при вас премести един граничен камък или без разрешение убие горско животно, тогава го изпращате в тъмна сграда, наречена затвор. Но какво правите с нас? Къде са нашите прерии и савани? Къде са стадата коне, бизони и други животни, които ни принадлежаха? Идвате при нас на огромни тълпи и всеки хлапак носи със себе си пушка, за да ни ограби месото, от което се нуждаем, за да живеем. Изтръгвате ни едно по едно парчета земя без никакво право. А когато червенокожият мъж защищава собствеността си, наричат го убиец и го разстрелват заедно със семейството му. Искаш да простя на нашите врагове, на нападателите, на които не сме сторили никакво зло! А защо не ни прощавате вие, след като ни причинявате най-големите злини без да сме ви дали никакъв повод? Наше законно право е да се отбраняваме. Но затова ни наказвате с гибел. Какво бихте казали, ако дойдем при вас, за да ви наложим нашия начин на живот? Ще ни избиете до последния човек или ще ни напъхате във вашите лудници. Защо да нямаме и ние правото на същите действия? Но в такъв случай винаги се казва, че червенокожият бил дивак, към когото не бивало да има никаква милост. Никога нямало да се образова и затова трябвало да изчезне. А вие доказахте ли с поведението си, че сте образовани?

Принуждавате ни да приемем вашата религия. Та покажете ни я по-добра! Червенокожите мъже почитат Великия Дух по същия начин. Но всеки от вас иска да достигне блаженството по друг начин. Познавам вярата на християните, която беше добра. На нея ни учеха смирените отци, които дойдоха в нашите земи, без да ни избиват или да искат да ни изтласкат. Те построиха при нас мисии^[1] и поучаваха нашите родители. Ходеха навсякъде миролюбиво и ни учеха на добри и полезни неща. Сега всичко се промени. Тези кротки хора бяха принудени да отстъпват заедно с нас и ние видяхме как умираха, без някой да дойде да ги замести. Но затова пък заприиждаха какви ли не друговерци. Проглушават ни ушите със звънки думи, от които нищо не разбираме. Един друг се наричат лъжци и твърдят, че без тях не сме можели да отидем във Вечните ловни полета. А когато, уморени от техните крамоли, им обърнем гръб, те започват да кършат ръце и да се вайкат за нас и казват, че ще отърсят праха от нозете си и ще измият ръцете си в невинност. После не минава много време и те извикват бледоликите, които идват, за да ни изтласкат и да ни отнемат пашата за конете. А кажем ли, че това не бива да става, пристига заповед, че отново трябвало да се махнем и да отидем на друго място.

Това е отговорът, който съм принуден да ти дам. Няма да ти хареса, но ти на мое място би говорил съвсем иначе! Хау!

С тази индианска дума, подсилваща казаното, той ни обърна гръб и се отдалечи няколко крачки встрани, където се спря, загледан в далечината. Беше го обхванала вътрешна възбуда и той искаше да я преодолее. После пак се върна при нас и каза на Олд Дет:

— Държах дълга реч на моя брат. Той ще се съгласи с мене, защото е човек, който мисли справедливо. Въпреки всичко ще му призная, че сърцето ми не жадува за кръв. Душата ми не е така сурова като думите ми. Мислех, че команчите ще изпратят при мен парламентьор. Но понеже не го сториха, няма защо да бъда милостив към тях. Въпреки всичко ще им изпратя някой от моите хора да поговори с тях.

— Това ме радва — извика Олд Дет. — Ще напусна тукашното място угнетен, ако бъдат избити толкова много хора, без да бъде направен никакъв опит за спасяването им. Но ти знаеш ли, че се очаква пристигането на много команчи?

— Винету знае това. Нали трябваше да се промъква между тях с Инда-нишо! Тези, които идват допълнително, са само стотина! Ще ги обградим в същата котловина и ще ги унищожим като другите, ако не се предадат доброволно.

— Тогава внимавай да не се появят по-рано от очакваното! Трябва да се справиш с тези тук преди да са дошли и останалите.

— Винету не се страхува. Но ще побърза.

— Имаш ли човек, който може да води преговорите с команчите?

— Винету има много такива хора, но ще е доволен най-много, ако неговият брат Олд Дет се съгласи да стори това.

— С удоволствие приемам поръчението ти. Най-добре е да изляза малко напред и да извикам вожда при себе си. Какви условия ще им поставиш?

— Трябва да ни дадат за всеки убит по пет коня, а за всеки измъчван — по десет!

— Съвсем не е много, но откакто вече няма големи стада коне, никак не е лесно да се добереш до някой кон.

— Искаме обратно цялото имущество, което са ни заграбили — продължи Винету, като се направи, че не чува забележката на скаута. — Освен това трябва да ни дадат толкова млади момичета, колкото жени и дъщери отвлякоха от нас. По-нататък: искаме си обратно и децата, които взеха със себе си. Мислиш ли, че е много?

— Не.

— Най-сетне настояваме да се определи мястото, където да се съберат вождовете на команчите и апачите, за да обсъдят сключването на мир, който да трае най-малко тридесет лета и зими.

— Ако команчите се съгласят с тези условия, ще ги поздравя за големия им късмет.

— Нека това място бъде котловината, където се намират сега техните воини. Нека тук бъде донесено и всичко, което трябва да ни дадат. Докато то пристигне, команчите, принудени да се предадат днес, ще останат наши пленници.

— Не намирам, че условията ти са прекалено тежки и ще им ги съобщя.

Старият скаут нарами пушката си и отряза един клон с листа, който щеше да му служи като парламентьорско знаме. После изчезна заедно с апача в теснината. Неговото отиване при команчите съвсем не беше безопасно, но той просто не знаеше що е страх.

Щом Винету се убеди, че скаутът разговаря с предводителя на команчите, той се върна при нас и ни отведе при докараните преди малко коне. Между тях имаше и свободни животни. Едни коне бяха от по-добра раса, личеше си, че са щадени и се използуват само тогава, когато е особено необходима голямата им бързина, а имаше и други коне от средно качество, взети като резерва.

— Винету обеща на братята си да им даде по-хубави коне — каза той. — Сега ще ги избере. Моят брат Шарли ще получи един от моите собствени коне.

Той избра пет животни. Бях възхитен от великолепния кон, който ми доведе. Двамата Ланге и Хектор също се зарадваха много. Негърът засия в усмивка, като показа всичките си зъби:

— О, о, какъв кон Хектор получил! Съм черен кат Хектор и съм прекрасен също кат Хектор. Много си отиват кон и Хектор. О, о!

Може би измина три четвърти час до завръщането на Олд Дет. Лицето му беше много сериозно. Предварително бях твърдо уверен, че команчите ще се съгласят на условията на Винету, но сега физиономията на скаута ни караше да очакваме противното.

— Моят брат ще ми каже само онова, което предполагах — заяви апачът. — Команчите не са съгласни с искането на Винету.

— За съжаление е така.

— Великият Дух ги е заслепил, за да ги накаже за извършеното от тях. Той не желае да получат милост. Какви са техните основания?

— Вярват, че все още могат да победят.

— Каза ли им, че са дошли допълнително над петстотин апачи?

— И това им казах. Не ми повярваха. Изсмяха ми се.

— Тогава са обречени на смърт, защото останалите им воини ще пристигнат твърде късно.

— Изправят ми се косите, като си помисля, че само за няколко секунди ще бъдат заличени от лицето на земята толкова много хора!

— Моят брат има право. Винету не знае що е страх, но вътрешно го побиват тръпки, щом помисли, че ще трябва да даде знак за унищожаването им. Необходимо е само да вдигна дланта си и всички пушки ще загърмят. Ще опитам едно последно средство, сам ще им се покажа, за да говоря с тях. Нека братята ми ме придружат до натрупаните дървета и камъни. Ако и моите думи не бъдат чути, Великият Дух не бива да ми се гневи, че ще изпълня повелята му.

Отидохме заедно до преграденото място. Там той се изкатери по ласото и горе закрачи изправен по пътеката, така че команчите можеха да го видят. Още не се беше отдалечил много, когато към него изсвистяха стрели. Не го улучиха, понеже не го достигаха. Изтрещя и един изстрел. Апачът продължи да крачи спокойно, сякаш изобщо не беше забелязал куршума, рикоширал в скалата до него. След малко се спря и започна да говори. Гласът му се чуваше може би пет минути — силен и настоятелен. Докато говореше, той вдигна ръка и докъдето стигаше погледът ни, видяхме, че всички апачи веднага наставаха от земята. По този начин команчите трябваше да разберат, че отвсякъде са обградени от враг, който ги превъзхожда. Това беше честна постъпка от страна на Винету, последният му опит да накара противника си да се предаде. После той продължи да говори. Но внезапно апачът се хвърли на земята и фигурата му напълно се скри от погледа ни. В същия миг изтрещя втори изстрел.

— Скачащия Елен стреля по него. Това беше отговорът му — рече Олд Дет. — Винету видя, че онзи вдигна пушката си и в мига, когато команчът я насочи към него, той се хвърли на земята. А сега ще… гледайте, гледайте!

Със същата бързина, с която беше изчезнал, Винету отново се изправи на крака. Вдигна Сребърната пушка на рамо и натисна спусъка. Силните крясъци на команчите отговориха на изстрела му.

— Застреля вожда на команчите — заяви Олд Дет.

Сега Винету отново вдигна ръка, изпъвайки дланта си хоризонтално. Видяхме как всички апачи се прицелиха с пушките си. Разнесоха се над четиристотин изстрела.

— Елате, мешърз! — каза скаутът. — Нека не гледаме. Дори за моите стари очи гледката е твърде „индианска“, макар да трябва да ви кажа, че команчите са си го заслужили. Винету направи всичко възможно, за да избегне най-ужасното. Струва ми се, че и Олд Шетърхенд, индианският приятел, няма да иска да гледа това! Елате!

Върнахме се при конете, където скаутът започна да оглежда избраното за него животно. Чухме още един залп, а после се разнесе победният вик на апачите. След малко Винету се върна при нас. Лицето му беше много сериозно.

— Във вигвамите ще се надигнат големи вопли и плач, защото никой от техните воини няма да се завърне. Великият Дух предопредели да бъдат отмъстени нашите мъртъвци. Враговете ни не пожелаха да бъде другояче и аз също не можех да действувам другояче. Но погледът ми не иска да се върне пак в тази долина на смъртта. Каквото трябва да се извърши още тук, ще бъде направено от воините ми. Веднага тръгвам на път с моите бели братя.

Половин час по-късно потеглихме, снабдени богато с всичко необходимо. Винету взе още десет апачи с добри коне. Бях радостен, че можех да напусна това ужасно място.