Карл Май
Винету II (11)

11.
Закъсняло изкупление

Отново минавахме през каньони и известно време яздихме из техните дълбоки бездни. Но след това тежкият терен остана зад гърба ни — поне за този ден. С часове яздихме в тръс из тревисти равнини, сред които се издигаха отделни хълмове. Непрекъснато копитата на конете ни следваха дирята на индианците чимари. Към обед гамбусиното Сандия ни накара да спрем и каза доволен:

— Тук се налага да изоставим следата. Хартън е последвал съвета ми и е тръгнал по заобиколен път. Ще завием надясно, накъдето води прекият път.

— Well, да следваме тогава вашата посока! — кимна скаутът.

На северозапад, накъдето препуснахме след кратка почивка, се издигаха синкави маси на хоризонта. Гамбусиното заяви, че това били планини. Но те бяха толкова далеч, че едва след по-дълго време забелязахме, че се приближаваме към тях. Следобед направихме нова кратка почивка, после пак продължихме напред. Най-сетне видяхме и първите изсъхнали храсталаци. После храсталаците зачестиха и ние запрепускахме през зелени прерии, в които тук-там трябваше да заобикаляме групи от ниски дървета. Отново се оживихме. Но конете ни се държаха наистина възхитително. Без съмнение съвсем различни от конете, които ни беше дал дон Атанасио. Носеха се в такъв бодър тръс, сякаш току-що се бяха върнали от паша.

Междувременно планините се бяха приближили още повече. Но и време му беше, понеже слънцето вече се накланяше към върховете им. Ето че съзряхме и първото голямо дърво. Издигаше се насред прерията, бурите бяха изподърпали клоните му. Поздравихме го като предвестник на така желаната гора. Ту в дясно, ту в ляво, ту пред нас забелязвахме и други дървета, които на едно място растяха по-нагъсто, на друго пък отново се разреждаха, докато най-сетне образуваха малка рядка горичка: тук теренът започна да се издига, като ни изкачи на една височина, която се спусна рязко надолу и премина в не много дълбока долина. Налагаше се да се смъкнем надолу, за да я прекосим. После теренът бавно започна да се издига и ние се озовахме на едно възвишение, което беше голо. Само хребетът му бе покрит със зелена ивица от короните на дървета. Продължихме по този проточил се напред хребет под сянката на дърветата, след което отново слязохме в низина. През тясна клисура излязохме на малко тревисто плато, по което не се виждаха никакви дървета. Едва бяха стъпили на него копитата на конете ни, когато забелязахме тъмна черта, пресичаща косо пътя ни.

— Следа! — извика гамбусиното. — Кой ли е яздил тук?

Сандия слезе от коня си, за да огледа дирята.

— Можеше да я разгледа и без да слиза — промърмори Олд Дет. — Такава следа може да бъде оставена само от група ездачи, които са над четиридесет на брой. Закъснели сме.

— Наистина ли мислите, че са били чимарите?

— Да, така мисля, сър!

Сега Винету слезе от коня си. Повървя покрай следата и каза:

— Десет бледолики и четири пъти повече по толкова червенокожи. Изминало е времето от един час, откакто са минали оттук.

— Е, какво ще кажете, дон Тадео? — попита Олд Дет.

— Ако наистина е така, тогава все още можем да ги изпреварим — отвърна запитаният. — Преди да започнат нападението, непременно ще изпратят разузнавачи. А това изисква време.

— Ще принудят Хартън да им опише всичко, така че едва ли ще си пилеят времето с продължително търсене.

— Но индианците нападат винаги малко преди зазоряване.

— Абе я оставете това зазоряване! Сам знаете, че при тях има и бели! Хич не ги е еня тях за привичките на червенокожите. Бих се обзаложил, че ще влязат в бонанзата посред бял ден. Хайде да продължаваме!

Сега вече използвахме шпорите и полетяхме по равнината, разбира се, в друга посока, различна от посоката на чимарите. Хартън не ги водеше към входа на бонанзата, а се мъчеше да ги закара към най-задната част на долината. Но ние се отправихме по възможно най-бързия начин към входа й. За съжаление тъмнината започна да настъпва много бързо. В равнината се справяхме горе-долу, но скоро навлязохме пак в гора. Яздехме под дърветата по съвършено неотъпкана земя без никаква пътека, ту нагоре, ту надолу и най-сетне трябваше да се оставим само на крачещия сега най-отпред гамбусино и на зрението на нашите коне. Клоните и шумата ни пречеха. Удряха ни в лицата и лесно можеха да ни изхвърлят от седлото. Затова и ние слязохме на земята и продължихме пеша, като водехме животните след себе си и държахме в свободната си ръка револвер със запънат спусък. Можехме да очакваме всеки момент да се натъкнем на неприятеля. Най-сетне чухме шум от вода.

— Намираме се при входа — прошепна гамбусиното. — Внимавайте! Вдясно е потокът. Движете се един по един и се придържайте наляво, към скалите!

— Добре де! — обади се Олд Дет. — Но няма ли тук поставен пост?

— Още не. Не е дошло време за спане.

— Ама че порядки! И при това в една бонанза! Как изглежда пътят? Тъмно е като в рог.

— Води все направо. Равен е. Няма никакви препятствия чак до палатката.

В тъмнината успяхме да различим само че се намираме на дъното на някаква долина; пред нас не се виждаха дървета. Отляво се издигаха високо нагоре тъмни маси. Бяха планинските скали. Отдясно шумолеше потокът. Продължихме напред, като все още водехме конете за юздите. Аз вървях с Олд Дет и Тадео Сандия. В този момент Винету, който ни следваше непосредствено, ни посочи някаква сянка, приличаща на куче, която пробягва между нас и скалите. Спряхме се и се ослушахме. Не се чу никакъв шум.

— Тъмнината заблуждава — заяви Тадео. — Впрочем зад нас се намират тайните стъпала, изсечени в скалите.

— Тогава е възможно сянката да е дошла оттам — казах аз.

— Ако е така, тогава съвсем няма защо да се тревожим; може да е само някой приятел. Но по това време никой от обитателите на долината няма работа тук. Винету се е заблудил.

С това въпросът бе приключен, а той щеше да се окаже така фатален за нас, поне за един от нас. След кратко време забелязахме слабо блещукане — светлината от фенерите, проникваща през платнището на палатката. Доловихме и гласове. Напред вървяхме четиримата.

— Изчакайте другите! — каза Олд Дет на Сандия. — Нека спрат пред палатката, докато уведомим сеньор Улман.

Тропотът от нашите коне сигурно беше чут в палатката, но въпреки това платнището пред входа й не се отмести.

— Ела с мене вътре, сър! — каза ми старият скаут. — Да видим, каква радост и изненада ще предизвикаме.

Отвън си личеше къде се намира входът. Олд Дет влезе пръв.

— Тук са вече! — извика един глас. — Не ги пускайте!

Едновременно с тези думи се разнесе изстрел. Видях как скаутът конвулсивно се вкопчи с двете си ръце в платнището на входа и същевременно забелязах, че към нас са насочени няколко пушки. Олд Дет не можа да се задържи прав, а се свлече на земята.

— Моето предчувствие… моят брат… прошка… в седлото… — простена той.

— Мистър Улман, за бога, не стреляйте! — изкрещях аз. — Ние сме приятели, немци! Вашият тъст и шурей са при нас! Идваме, за да предотвратим подготвяното срещу вас нападение!

— Господи! Немци! — чу се отвътре. — Възможно ли е?

— Да, не стреляйте! Пуснете ме, поне мен!

— Тогава влезте! Но сам!

Прекрачих входа на палатката. Вътре стояха изправени двадесет мъже, всички въоръжени с пушки. Горяха три от фенерите, окачени под тавана на палатката. Посрещна ме един млад човек. До него стоеше някакъв мъж с окаяна външност.

— Този беше ли с тях, Хартън? — попита го по-младият.

— Не, сър!

— Глупости! — извиках аз. — Не правете цяло следствие! Ние сме ваши приятели, но след нас идват неприятелите ви. Могат да се появят всеки момент. Назовахте този човек Хартън. Той ли е гамбусиното, когото индианците чимари мъкнат от вчера със себе си?

— Да. Избягал е от тях. Влезе при нас едва преди две минути.

— Тогава вие сте се промъкнали покрай нас, мистър Хартън? Един от нас ви забеляза, но за съжаление ние, останалите, не му повярвахме. Кой стреля?

— Аз — заяви един от мъжете.

— Слава богу! — въздъхнах аз с облекчение, защото вече си бях помислил, че единият брат беше застрелял другия. — Убихте един невинен, един човек, на когото дължите спасението си!

В този момент влязоха двамата Ланге заедно със Сандия, гамбусиното. Не можеха повече да се сдържат навън. Последва бурна и шумна сцена на радост. От околните колиби заприиждаха останалите обитатели на долината. Трябваше да се намеся енергично, за да въдворя ред и тишина.

Олд Дет беше мъртъв, застрелян точно в сърцето. Негърът Хектор внесе трупа му вътре и го положи на земята между нас, плачейки тихо. От едно друго отделение на палатката се бяха приближили две жени. Едната от тях носеше малко момченце. Тя беше бавачката. Другата се отпусна безсилна в ръцете на баща си и брат си.

При тези обстоятелства можех да разчитам само на себе си и на Винету. Попитах Хартън как му се беше удало да избяга.

— Заблудих индианците и ги отведох нагоре в гората зад долината — обясни ми той. — Там се разположиха да лагеруват, докато вождът им отиде на разузнаване, а щом се стъмни, потеглиха. Оставиха конете си под надзора на няколко пазачи. И аз лежах при тях с вързани крака и ръце. Успях да си освободя ръцете, а после и краката. Измъкнах се, бързо се отправих към тайната стълба и слязох в долината. Минах покрай вас, взех ви за неприятелите ни, дотичах дотук и заварих повечето от работниците, събрани в палатката; съобщих им за нападението. Първият, който се опита да влезе, беше застрелян.

— Проклятие! — извиках аз. — Нещастна история! А според думите ви негодниците могат всеки миг да се появят. Трябва да се въведе ред.

Обърнах се към самия Улман, човека, който при влизането ми бе стоял до Хартън. Набързо го осведомих за положението на нещата и с негова помощ за няколко минути бяха направени необходимите приготовления. При това се ръководехме от указанията на Винету, който имаше най-богат опит в подобни положения. Конете ни бяха откарани навътре в долината. Апачите застанаха зад палатката, към тях се присъединиха и работниците на Улман. Трупът на Олд Дет беше изнесен навън. Край потока бе дотъркаляно буренце с петрол. Капакът му беше махнат и до него застана един човек, който получи заповед, при определен сигнал да излее в петрола бутилка бензин и да запали течността. След подпалването на тази маса той трябваше да блъсне бурето в потока. Водата щеше да отнесе горящия петрол и да освети цялата долина.

И така сега повече от петдесет души стояха готови да посрещнат врага, с когото бяхме равни по численост, но далеч го превъзхождахме с оръжията си. Няколко опитни и хитри работника бяха изпратени към входа, за да съобщят за наближаването на неприятеля. При задната стена на палатката освободихме долните халки, за да може оттам да се влиза и излиза.

Жените заедно с детето бяха отведени към дъното на долината в безопасност. Аз, Улман, Винету, Хартън и двамата Ланге седяхме в палатката сами. Хектор беше останал при апачите. Може би изминаха десетина минути в чакане. После дойде един от хората, изпратени от нас към входа. Той доведе двама бели, които искали да изкажат почитанията си на сеньор Улман. Но както той съобщи, зад тези бели се забелязвало някакво раздвижване, от което можело да се заключи, че и останалите идвали насам. Двамата бяха пуснати да влязат. Аз се оттеглих с Винету, Хартън и двамата Ланге в съседното помещение.

Ето че видях да влизат… Гибсън и Уилям Олерт. Бяха поздравени учтиво и поканени да седнат. Гибсън се нарече Гавилано и се представи за географ, който искал да разгледа тези планини заедно със своя колега. Бил се разположил недалеч от тук на лагер, когато при него дошъл някакъв Хартън, гамбусино. От него научил, че тук можел да намери подходящи условия за живеене. Неговият колега бил болен, тъй че той се съгласил да бъде доведен дотук от Хартън, за да помоли сеньор Улман да даде подслон на приятеля му за тази нощ.

Не ме интересуваше дали всичко бе измислено умно или глупаво. Излязох от скривалището си, а Хартън ме последва. Като ни видя, Гибсън подскочи. Втренченият му в нас поглед изразяваше най-голям ужас.

— Да не са болни и индианците, които вървят след вас двамата, мистър Гибсън? — попитах го аз. — Не само че Уилям Олерт ще остане тук, но дори и после ще тръгне заедно с мен. А ти също ще ме придружиш.

Олерт седеше безучастен, както обикновено. Обаче Гибсън се окопити бързо.

— Подлецо! — кресна ми той. — И тук ли преследваш честните хора? Аз ще…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Ти си мой пленник!

— Още не! — изрева той побеснял. — На ти най-напред това!

Гибсън държеше в ръка пушката си и сега замахна, за да ми нанесе удар с приклада. Успях да го хвана за ръката, от което той се извъртя настрани, прикладът профуча надолу и улучи главата на Олерт, който моментално се простря на земята. В следващия миг няколко работника се втурнаха в палатката от задната й страна. Насочиха пушките си към Гибсън.

— Не стреляйте! — извиках аз, тъй като исках да го заловя жив. Но беше вече късно. Чу се гърмеж и той се строполи на земята мъртъв.

— Не се сърдете, сър! Такъв е обичаят по тези места, — каза стрелецът.

Сякаш изстрелът послужи за сигнал — а може наистина да е бил уговорен между Гибсън и неговите спътници — и недалеч от палатката се разнесе див индиански рев. Ето докъде бяха стигнали вече чимарите със своите бели съюзници. Улман изскочи навън и останалите го последваха. Чувах гласа му. Трещяха изстрели, хората крещяха и ругаеха. Бях останал в палатката сам с Олерт и коленичих край него, за да го прегледам. Усетих пулса му. Това ме успокои. Сега вече можех да взема участие в битката.

Щом излязохме навън, забелязах, че сражението бе вече решено. Долината беше осветена от горящия в потока петрол. Неприятелите ни бяха посрещнати по-различно от техните очаквания. Повечето от тях лежаха на земята убити или ранени. Останалите побягнаха в посока към изхода, преследвани от победителите. Само тук-там все още двама или трима от хората на Улман се бяха вкопчили в борба с някои от нападателите, без да им оставят каквато и да било надежда за успех. Самият Улман бе застанал до палатката и изпращаше куршум след куршум към всяка открила му се цел. Обърнах му внимание, че би било разумно да нареди на група от хората си под водачеството на Хартън да отидат по тайните стъпала при конете на неприятеля, за да ги отведат в долината. Там можеха да пресрещнат и всички онези, които успееха да се измъкнат през изхода й. Той се вслуша в съвета ми и го последва веднага.

Едва бяха изминали три минути от първия изстрел и полесражението беше вече прочистено от неприятели. С удоволствие отминавам последвалите сцени. Картини, които възмущават сърцето, не бива да бъдат пресъздавани нито от четката, нито от перото. Истинското християнство забранява дори на победителите да се наслаждават на триумфа си.

Хората на Улман бяха успели много лесно да отведат конете. През нощта те останаха при животните. Върна се само Хартън. Той все още не подозираше кой беше единственият убит, загинал от наша страна тази вечер. Двамата минахме през долината, където горяха няколко набързо запалени огъня и се отправихме към едно по-тъмно място. Там седнахме и аз му разказах, каквото бе необходимо.

Фред Хартън плака като дете. Въпреки всичко той винаги бе обичал брат си, беше му простил отдавна и наистина беше станал гамбусино с надеждата, че тази професия все ще му помогне някога да го срещне на едно или на друго място. Трябваше да му разкажа всичко — от моята първа среща със скаута до последния миг, когато го улучи куршумът, който не беше предназначен за него. Искаше да научи всяка дума, разменена между нас двамата и като се върнахме при палатката след повече от час, за да види мъртвеца, той ме помоли да стана с него така близък, както бях с неговия нещастен брат.

На сутринта взехме седлото на Олд Дет и разрязахме подплатата на четири очи. Намерихме един портфейл. Беше тънък, но с богато съдържание. Мъртвецът завещаваше на брат си банкови чекове на значителни суми и което беше най-важното — подробно описание и начертана с педантична точност скица на едно място в Сонора, където Олд Дет беше открил многообещаваща бонанза. От този момент Фред Хартън беше много богат човек…

Нямаше вече как да се разберат точните планове на Гибсън относно Олерт. Дори и сестра му Фелиса Перильо, при която вероятно щеше да ни отведе неговият път, нямаше да бъде в състояние да ни даде обяснения. Намерих у него в банкноти всички изтеглени суми, разбира се, без онези пари, които беше изхарчил по време на пътуването.

Олерт остана жив, но все още не излизаше от замаяното си състояние. Можеше да се очаква, че по тази причина щеше да ми се наложи да прекарам по-продължително време на това място. Всъщност не ми беше неприятно. Така можех да си почина от напрежението и несгодите и да опозная с подробности живота и работата в една бонанза, докато състоянието на Олерт ми позволеше да го заведа до Чиуауа и да го предам в ръцете на някой добър лекар.

Погребахме Олд Дет. На гроба му поставихме голям камък с кръст от сребърна руда. Брат му напусна работата си при Улман, за да може най-напред да си отпочине известно време в Чиуауа от тежкия живот на гамбусино.

Голяма беше радостта на Улман и жена му от пристигането на техните роднини. Те бяха мили и гостоприемни хора и заслужаваха това щастие. Фред Хартън ме помоли да го придружа до бонанзата в Сонора. Не можех да му дам окончателен отговор и го накарах да чака до пристигането ни в Чиуауа. Винету реши да се върне обратно с десетте си апачи, богато възнаградени от Улман, защото след битката с команчите го очакваха преговори. Те трябваше да гарантират мира между двете племена. И негърът Хектор отпътува. Дали успя да изпълни поръчението си и да се завърне щастливо при сеньор Кортесио, не можах да науча никога…

А два месеца по-късно седях при добрия релихиосо^[1] Бенито от ордена Ел буено пастор в Чиуауа. Бях довел Олерт при него, прочутия лекар на северните провинции, и той беше успял да го възстанови напълно. Казвам напълно, защото за щастие заедно с телесното оздравяване бе настъпило и душевно възстановяване, колкото и странно да беше това. Сякаш ударът с приклада беше избил от главата на Олерт злощастната натрапчива идея, че е умопобъркан поет. Сега той бе напълно здрав и бодър, дори понякога и весел. Копнееше да види баща си. Той още не знаеше, че очаквах идването на моя доверител. Бях изпратил писмен доклад за изпълнението на задачата си, след което получих отговор, че бащата сам ще пристигне, за да отведе сина си. В същото време бях помолил мистър Джози Тейлър за моето собствено освобождаване. У мен се беше породило желанието да тръгна с Хартън към Сонора и това желание ставаше от ден на ден по-силно.

Фред Хартън ежедневно ни посещаваше при добрия отец. Беше се привързал към мен по един наистина трогателен начин и се радваше извънредно много на оздравяването на нашия болник.

А с него действително бе станало истинско чудо. Олерт не искаше да чува повече думата „поет“. Той можеше да си спомни всеки час от живота си с изключение на времето от бягството му с Гибсън — до съвземането му в бонанзата; този период беше като съвсем празен лист в неговата памет.

Днес отново седяхме заедно: отчето, Олерт, Хартън и аз. Говорехме за нашите преживявания и надежди. Изведнъж прислужникът почука и пусна да влезе в стаята един господин, при вида на когото Уилям нададе радостен вик. Едва сега му бе станало ясно каква мъка и какви тревоги беше причинявал на баща си. Разплакан, той се хвърли на гърдите му. А ние, останалите, тихо се измъкнахме навън.

По-късно имахме време да се наприказваме и да си разкажем всичко. Баща и син седяха хванати за ръка. Олерт ми донесе исканото освобождаване от длъжността при Джози Тейлър и остатъка от заплатата ми, към който банкерът прибави от себе си значително допълнително възнаграждение. Сега всъщност средствата ми бяха предостатъчни, за да приведа в изпълнение първоначалните си намерения за завръщане в родината. Но аз се чувствах примамен от новото приключение и мисълта за родината избледня. Дадох на Фред Хартън съгласието си да го придружавам. И сега стана пак така, както често ставаше по време на пътешествията ми — отсъствието ми от дома се проточи повече, отколкото бе предвидено в първоначалния ми план. Описанието на приключенията ми с Фред Хартън в Сонора няма място в тази книга. Ще спомена само, че ние имахме щастието да намерим откритата от Олд Дет бонанза, макар и с големи трудности и опасности за живота ни. Разбира се, че щяхме да бъдем по-щастливи, ако и един трети човек можеше да вземе участие в радостта ни. И за този трети човек нямам предвид никого друг, освен… стария скаут.