Карл Май
Винету II (2)

2.
Олд Дет^[1]

 

Ню Орлиънс, най-големият град в щата Луизиана, е и най-значителният търговски център на Юга в Съединените Щати. Намира се на около сто и седемдесет километра от устието на Мисисипи и е разположен във формата на полумесец между езерото Поншартрен и реката; обликът му е изцяло южняшки, особено в старите части на града. Там има мръсни тесни улички, от двете страни на които къщите са с балкончета и веранди. В тези квартали се стичат обикновено онези хора, които не се занимават с много почтена работа. Там може да се срещне всякакъв цвят на кожата — от болнавото жълтеникавобяло до най-тъмното черно на негрите. Латернаджии, странствуващи певци и китаристи представят своето увреждащо слуха изкуство. Мъжете крещят, жените пищят. На една страна разгневен матрос е хванал ругаещ китаец за плитката и го мъкне след себе си. На друга — се боричкат двама негри, наобиколени от кръг кикотещи се зрители. На един ъгъл се сблъскват двама носачи, хвърлят веднага товарите си на земята и започват яростно да се налагат един друг. Притичва трети и се мъчи да ги разтърве, но само получава и от двамата удари, които първоначално изобщо не са били предназначени за него.

Малко по-добро впечатление правят множеството малки предградия с техните приветливи къщички, прилични на вили, заобиколени с чисти градини, където виреят рози, палми, олеандри, круши, смокини, праскови, портокали и лимони. Когато се умори от шума на града, човек може да намери там така мечтания душевен мир и тишина.

Най-оживено е на пристанището. То гъмжи от кораби и лодки с различна форма и големина. Могат да се видят натрупани огромни памучни бали и бурета, между които се провират стотици работници. Човек би могъл да си помисли, че се намира на някой от пазарите за памук в Източна Индия.

Вървях из улиците на града и си отварях очите на четири, за да видя… да, но какво или кого исках да видя? Как се бях озовал изобщо в този град? Всичко това трябва да бъде обяснено.

Бях тръгнал от Валпарайсо и през островите на Южно море и Китай се бях добрал до Източна Индия, когато плачевното ми финансово състояние ме принуди да се насоча към бреговете на родината си. Но тъй като в близко време нямаше параход, който да отплава към Германия — а междувременно се намирах в Калкута — взех бързо решение и се качих на първия параход, който тръгваше за Ню Йорк. Там все щях да намеря средства и начини да се върна у дома. Покрай нос Добра Надежда — Суецкият канал бе все още в строеж — достигнах за пет седмици моята временна цел, Ню Йорк, където слязох на брега.

Най-лесно би било да пиша на Хенри, като го помоля да ми заеме необходимата сума, за да се прехвърля през „Голямата вода“. Но прилича ли му на Олд Шетърхенд да взима пари назаем? Не, човек трябва да си помага сам! Поне дотогава, докато изчерпи всички възможности. И така, аз седнах и написах моите преживявания от последното си пътуване. Написаното беше прието за печат веднага в неделната притурка на „Нюйоркския държавен вестник“, който още тогава беше най-големият вестник на немски език в Щатите; можех да се надявам, че по този начин щях да събера за кратко време необходимите ми средства за пътуването през океана. Един ден се запознах в редакцията на вестника с многоуважаемия мистър Джози Тейлър, ръководител на едно прочуто по онова време частно детективско бюро. Като разбра кой съм — името Олд Шетърхенд се чуваше вече дори в Ню Йорк — той ми предложи да постъпя на служба при него. Копнежът ми по родината бе победен от примамливостта на тази нова работа и още повече от възможността да задълбоча познанията си за човешките характери. Съгласих се без колебание. И не съжалявах за постъпката си. С няколко успешно приключени случаи ми се удаде да спечеля доверието на Тейлър. Не след дълго се ползвах вече от неговото особено благоволение, в резултат на което той ме предпочиташе при възлагането на задачи, изискващи безспорно много усилия и енергичност, но пък в случай на успех обещаващи добро възнаграждение.

Един ден Тейлър ме извика в работния си кабинет, където седеше някакъв възрастен господин със загрижен поглед. Беше ми представен като банкера Олерт, обърнал се за съдействие във връзка с някаква семейна работа. За него лично случаят бил печален, а за сделките му направо опасен.

Олерт беше от немски произход, женен за немкиня. От брака си имал едно-единствено дете, син, Уилям, който бил двадесет и пет годишен, неженен; неговите финансови разпореждания имали същата валидност като тези на бащата. Синът не бил енергичен човек, а по-скоро мечтателна натура, занимавал се повече с научна и художествена литература, отколкото с главната търговска книга и не само че се считал за учен, ами и за поет. Това негово убеждение се засилило още повече, когато едно списание, излизащо на немски език в Ню Йорк, поместило някои от стиховете му. По някакъв начин на Уилям му хрумнало да пише трагедия, чийто главен герой трябвало да бъде един умопомрачен поет. За тази цел решил, че трябва да изучи основно умопомрачението и си набавил няколко научни книги в тази област. Това имало обаче ужасни последствия: постепенно си въобразил, че самият той е в ролята на този поет и сега вярвал, че е изпаднал в умопомрачение. Неотдавна бащата се запознал с един лекар, който уж имал намерението да основе частна клиника за душевноболни. Този човек твърдял, че бил дълго време асистент при прочути психиатри и успял да вдъхне такова доверие у банкера, щото Олерт накрая го помолил да се запознае със сина му и да се опита да повлияе благотворно на болния.

От този ден между лекаря и младия Олерт възникнало голямо приятелство, което имало неочакван резултат — внезапното изчезване и на двамата. Едва сега банкерът разпитал подробно за лекаря и разбрал, че този човек бил от онези мошеници-знахари, които се срещат в Съединените Щати под път и над път и необезпокоявано вършат шарлатанства.

Тейлър попита за името на мнимия психиатър, както и за адреса му. Оказа се, че си имаме пак работа с един наш стар познат, Гибсън, голям мошеник, когото бях наблюдавал известно време във връзка с една друга афера. Имах дори негова снимка. Намираше се в бюрото ми и когато я показах на Олерт, той веднага позна съмнителния лекар и приятел на душевноболния си син.

Този Гибсън беше престъпник от класа и дълго време се бе занимавал с различни далавери из Щатите и Мексико. В деня преди нашия разговор банкерът ходил при неговия хазаин и научил от него, че Гибсън платил дълга си и заминал, но никой не знаел накъде. Синът на банкера взел със себе си значителна сума пари, а освен това днес пристигнала телеграма от Синсинати, изпратена от един познат банкер на Олерт, в която се съобщавало, че Уилям бил изтеглил оттам пет хиляди долара и продължил към Луизвил, за да вземе годеницата си. Това за годеницата беше лъжа.

Имахме всички основания да допуснем, че лекарят бе отвлякъл болния, за да присвои големи суми. Уилям беше личен познат на много от най-видните финансисти и банкери и можеше да получи от тях всякакви суми. Ето защо бе твърде важно да се залови Гибсън, а болният да бъде върнат у дома си. Решаването на този случай беше поверено на мене. Получих необходимите пълномощия и указания, както и снимката на Уилям Олерт и се отправих най-напред с парахода за Синсинати. Тъй като Гибсън ме познаваше, взех със себе си някои неща, с които в случай на нужда можех да изменя външния си вид.

В Синсинати се осведомих във въпросната банка и научих следното: Уилям Олерт се явил лично в банката заедно с един придружител. После се отправил към Луизвил, където пък разбрах, че двамата си купили билети за Сент Луис. Продължих да пътувам след тях, но успях да попадна на дирите им едва след дълго и изморително търсене.

Тук ми помогна моят стар приятел мистър Хенри, когото, разбира се, посетих веднага. Той доста се зачуди като ме видя в ролята на детектив и се съгласи с готовност да вземе при себе си двете ми пушки, докато се завърна от Ню Орлиънс. Те само щяха да ми пречат при преследването, а и много биеха на очи. Бях разбрал, че Олерт и Гибсън са взели един параход по Мисисипи до Ню Орлиънс и ето защо трябваше да ги последвам. Разбира се, че щях да взема пушките си с мене, ако имах и най-малката представа колко неприятно дълго щеше да се проточи това преследване.

Бащата на Уилям ми беше дал списък на своите търговски партньори. Посетих тези хора в Луизвил и Сент Луис и разбрах, че Уилям е бил при тях и е теглил пари. Същото беше сторил вече и при други двама познати в Ню Орлиънс. Предупредих останалите и ги помолих да ме извикат веднага, ако се появи при тях.

Това беше всичко, което можах да направя досега и ето че се намирах сред кипежа на човешкия поток, който заливаше улиците на Ню Орлиънс. В стремежа си да направя всичко възможно, аз се бях обърнал за помощ и към местната полиция и сега се налагаше да изчакам и да разбера дали тези хора щяха да имат някакъв успех. Но за да не стоя със скръстени ръце, от доста време се скитах из тълпата и се оглеждах наоколо — напразно. Беше станало обед и горещината бе голяма. Намирах се на красивата широка Комън Стрийт, когато погледът ми попадна на рекламата пред някаква немска бирария. Глътка пилзенско пиво нямаше да ми навреди в тази жега и аз влязох в заведението.

По големия брой посетители можеше да се съди колко търсена беше тази бира още по онова време. Едва след дълго оглеждане успях да открия един свободен стол в най-отдалечения ъгъл. Край малката масичка, която стоеше там, имаше само две места. Едното беше вече заето от някакъв човек, чиято външност можеше да накара всеки посетител да се откаже да седне на съседното място. Въпреки това аз се приближих до него и попитах дали второто място е свободно.

По лицето му пробягна почти съжалителна усмивка. Огледа ме изпитателно и кажи-речи презрително.

— Имаш ли пари, сър? — осведоми се той.

— Разбира се! — отвърнах аз, учуден от този въпрос.

— Значи можеш да си платиш сметката?

— Струва ми се, че да.

— Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмен^[2], но си още грийнхорн в тази страна. Бих изпратил по дяволите всеки, който би ми попречил да седна там, където ми харесва! Седни си спокойно, опъни си краката, както ти е удобно и цапардосай всеки, който се опита да ти го забрани!

Признавам си откровено, че поведението на този човек ми направи впечатление. Строго погледнато, думите му бяха обидни за мене и аз изпитвах неясното чувство, че не трябва да му остана длъжен, а поне привидно да му се поопъна. И така аз седнах и повдигнах вежди:

— Ако смятате, че съм немец, имате право, сър. Обаче ви забранявам да използвате прякорите „дъчмен“ и „грийнхорн“. Всеки по-млад човек може да бъде научен на нещо и без да бъде обиждан.

— Pshaw! — обади се той равнодушно. — Не се мъчи да се лютиш. Няма да доведе до нищо! Не исках да те обидя, но наистина не знам как можеш да се перчиш пред мен. Олд Дет не е човекът, който може да бъде изваден от равновесие с някаква заплаха.

Олд Дет! Ах, значи този човек беше Олд Дет! Често бях чувал за прославения уестман. Името му се носеше край всички лагерни огньове отвъд Мисисипи, а беше достигнало дори и до градовете на Изтока^[3]. Ако поне една десета от разказваното за него беше истина, тогава той бе такъв ловец и следотърсач, пред когото човек трябваше да свали шапка. Беше се скитал из Запада в продължение на тридесетина години и въпреки опасностите, на които се беше излагал, не е бил раняван сериозно нито един път. Затова суеверните хора считаха, че куршумите не го ловят.

Никой не знаеше истинското му име. Олд Дет бе неговото „бойно име“; беше му прикачено поради страшно слабата му фигура. „Старата смърт“! Като го гледах да седи пред мене, изведнъж разбрах защо носеше това име.

Този уестман беше много висок и силно приведената му фигура се състоеше сякаш само от кожа и кости. Кожените му панталони бяха много широки за слабите му крака, а кожената му ловна риза се беше свила с времето толкова много, че ръкавите й му стигаха почти до лактите. Всички кости на ръцете му се виждаха така ясно, като че ли бяха ръце на скелет.

От яката на ловната риза стърчеше дълъг мъртвешки врат, в чиято кожа адамовата му ябълка висеше като в торбичка. А главата му! Изглежда, че по нея нямаше и пет лота^[4] месо. Очите му бяха хлътнали дълбоко, а по черепа му нямаше нито един косъм. Страшният вид на очите му, остро очертаната брадичка, силно изпъкналите скули и чипият нос с големите, косо разположени ноздри придаваха на главата му наистина мъртвешки вид, от който всеки можеше да се ужаси.

Дългите и сухи крака на този човек бяха обути в някакво подобие на ботуши, всеки един от които бе скроен от цяло парче конска кожа. Беше им сложил грамадни шпори, чиито колелца представляваха сребърни мексикански монети.

До него на земята лежеше конско седло заедно с юздите и оглавника. На него бе облегната една от онези много дълги карабини, станали известни в Кентъки, които сега се срещат твърде рядко, защото трябваше да отстъпят на пушките със задно пълнене. Останалото му въоръжение се състоеше от закривен ловджийски нож и два големи револвера, чиито дръжки стърчаха от колана му. Този колан имаше формата на кожено черво, приличаше на кемер и по него бяха окачени индиански скалпове с големината на човешка длан; вероятно старият ловец ги бе смъкнал собственоръчно от победените си неприятели.

Келнерът ми донесе една бира. Когато поднесох чашата към устните си, ловецът вдигна своята чаша срещу мене.

— Чакай, не бързай толкова, сър! Да се чукнем преди това. Чувал съм, че такъв бил обичаят в отечеството ти отвъд океана.

— Да, но само между познати — отвърнах аз колебливо.

— Ах, глупости! — изръмжа той. — Я не се превземай! Сега сме седнали заедно и не е необходимо да се караме. Да се чукнем! Не съм нито шпионин, нито мошеник, така че можеш спокойно да прекараш четвърт час заедно с мене.

Сега тонът му не беше като преди. Докоснах чашата си с неговата.

— Знам какво трябва да мисля за вас, сър. Щом като сте Олд Дет, защо да се опасявам, че съм попаднал в лоша компания.

— Значи ме познаваш? Тогава мога да си спестя приказките за моята личност. Да говорим по-добре за тебе! Защо си дошъл в Щатите?

— По същата причина, която води и всички останали насам: да си търся щастието — казах аз, за да дам някакъв приемлив отговор.

— Вярвам ти! Отвъд, в старата Европа хората си мислят, че тук е необходимо само да държиш джобовете си отворени, за да видиш как в тях падат лъскавите доларчета. Ако някога някому щастието се усмихне, тогава всички вестници пишат за него. Но никой не говори за хилядите, които загиват и изчезват безследно в борбата с житейските бури. А ти намери ли си щастието, или си все още само по петите му, а?

— Мисля, че мога да отговоря утвърдително само на втората част от въпроса ви.

— Тогава оглеждай се хубаво и не губи следата! Знам. Може би най-добре от всички хора знам колко е трудно да следваш такава диря. Може би си чувал, че съм опитен скаут^[5] и въпреки това досега напразно съм гонил щастието. Стотици пъти съм вярвал, че е необходимо само едно протягане на ръката, за да го уловя, но щом посегнех с ръка и то изчезваше като castle in the air^[6], който съществува само във въображението на хората.

Олд Дет изговори тези думи с тъжен глас, а после се загледа пред себе си и замълча. Измина известно време и тъй като не казах нищо, той ме погледна отново и продължи:

— Сигурно не знаеш защо говоря така, а обяснението е толкова просто. Винаги ме присвива сърцето, щом видя някой немец, особено млад човек, за когото си казвам, че и той по всяка вероятност… ще намери гибелта си. Трябва да ти кажа, че майка ми беше немкиня. От нея научих родния й език и ако искаш, можем да разговаряме на немски. Благодарение на нея след смъртта й моето щастие се намираше под носа ми. Но аз се мислех за по-умен и сбърках пътя. Сър, бъди по-разумен от мене! По лицето ти си личи, че може да ти се случи същото.

— Наистина ли? Как ми личи?

— Много си префинен. Миришеш на парфюм. Ако някой индианец види грижливо вчесаната ти коса, ще умре от ужас. По костюма ти не се вижда ни петънце, ни прашинка. А човек, който е решил да си търси щастието в Запада, не бива да изглежда така.

— Нямам никакво намерение да го търся тъкмо там.

— Аха! Ще имаш ли добрината да ми кажеш от кое съсловие си?

— Учил съм — отвърнах аз, без да му мисля много.

Старият уестман ме погледна в очите с лека усмивка, превърната от мъртвешките черти на лицето му в подигравателно хилене и поклати глава.

— Учил ли си? Олеле! Сигурно си въобразяваш много? Въпреки това тъкмо хората от твоя сорт са най-малко способни да постигнат някакво щастие тук, в Щатите. Често съм се убеждавал в това. А работиш ли вече някъде?

— Да, в Ню Йорк.

— Какво работиш?

Той задаваше въпросите си с особен тон и изглеждаше почти невъзможно да не му отговориш. Понеже не можех да му кажа истината, аз се опитах да се измъкна:

— Работя при един банкер. Тук съм по негово поръчение.

— Банкер ли? Аха! Тогава пътят ти е много по-гладък, отколкото си мислех. Дръж здраво тази служба, сър! Не всеки европеец, който е учил, може да намери работа при някой американски финансов магнат. И при това в Ню Йорк! Тогава вече си спечелил доверието му в голяма степен. От Ню Йорк могат да изпратят в Юга само човек, на когото разчитат. Сър, радвам се много, че се бях заблудил в това отношение! Според това, което ми каза, работата ти трябва да е някоя парична сделка, а?

— Нещо такова.

— Аха! Хмм!

Олд Дет отново ми отправи остър и изпитателен поглед, като се захили както преди.

— Мисля, че мога да отгатна истинската причина за присъствието ти тук, — каза той после.

— Съмнявам се.

— Нямам нищо против, но бих искал да ти дам един добър съвет. Ако не искаш някой да разбере, че си дошъл тук, за да търсиш някого, тогава се озъртай по-прикрито! А ти първо огледа внимателно всички присъстващи в помещението твърде очебийно, сега пък погледът ти е отправен постоянно към прозорците, за да наблюдаваш минувачите. Следователно търсиш някого. Познах ли?

— Да, сър! Искам да се срещна с един човек, но не знам къде живее.

— Обърни се тогава към хотелите!

— Безрезултатно; безрезултатни бяха и усилията на полицията.

Тогава по лицето му се появи отново онова хилене, което би трябвало всъщност да изразява неговото благоразположение. Той се закиска тихичко и щракна с пръсти.

— Сър, въпреки всичко си грийнхорн, стопроцентов грийнхорн. Не ми се сърди, но си е така.

В този момент разбрах, че съм казал твърде много. Той веднага потвърди убеждението ми:

— Дошъл си тук по някаква работа, „нещо такова като парична сделка“, както ми обясни сам. Човекът, който е свързан с нея, е бил търсен от полицията по твое поръчение. Самият ти се разхождаш из улиците и бирариите, за да го откриеш. Името ми да не е Олд Дет, ако не се сещам кой седи пред мене!

— Е, кой?

— Детектив, частен детектив, който трябва да разясни един случай, до голяма степен от семеен характер.

Този човек наистина бе образец на проницателността. Трябваше ли да призная, че предположението му е вярно? — Не. Аз направих отрицателно движение с ръка.

— Проницателността ви е за уважение, сър, но този път изглежда бъркате.

— Well! Твоя работа е дали ще си признаеш или не. Не мога и не искам да те принуждавам да отговориш откровено. Но щом не желаеш хората да ти разберат спатиите, не си дръж картите толкова открити. Случаят е свързан с пари. Поверили са го на един грийнхорн; следователно не искат да се действува брутално и безогледно. Вероятно търсеният е добър познат или може би дори роднина на потърпевшия. Все пак е извършено нещо наказуемо, иначе тукашната полиция нямаше да те подкрепи. Възможно е въпросното лице да има придружител, който иска да го използва. Да, да, гледай ме, гледай ме, сър! Учудваш се на моята съобразителност? Е, добрият уестман намира цял път само по два отпечатъка от крака, и то дълъг път, да речем от тук до Канада. Рядко се случва да се излъже.

— Наистина силата на въображението ви е изключителна, сър!

— Pshaw! Отричай, колкото си искаш! Нищо не губя от това. Тук хората ме познават горе-долу и бих могъл да ти дам и някой добър съвет. Но ако мислиш, че сам ще стигнеш по-бързо целта си, то това е много похвално от твоя страна, ала дали е разумно, е вече съмнително.

Той стана и извади от джоба си стара кожена кесия, за да плати бирата си. Помислих, че съм го наскърбил с недоверието си и реших да поизгладя нещата:

— Има работи, в които човек не бива да посвещава никой друг, особено ако е непознат — опитах се да оправдая поведението си. — Нямах никакво намерение да ви обидя и мисля…

— Ай, ай! — прекъсна ме той, като поставяше на масата една монета. — За обиждане и дума не може да става. Мисля ти само доброто, защото в тебе има нещо, което ми харесва!

— Може би ще се срещнем пак!

— Едва ли. Днес тръгвам за Тексас, а после ще се спусна накъм Мексико. Не вярвам твоята разходка да бъде в същата посока и така — farewell^[7], сър! И при случай си спомняй, че те нарекох грийнхорн. Можеш да го приемеш спокойно от Олд Дет, защото той няма намерение да те обиди, а и на никой новак не би навредило да има малко по-скромно мнение за себе си.

Олд Дет сложи на главата си широкополото сомбреро, което беше висяло до сега на стената над главата му, взе седлото и оглавника на гърба си, хвана пушката си и си тръгна. Но едва бе направил три крачки и бързо се обърна, приближи се пак до мен и ми пошушна:

— Не се сърди, сър! И аз също така съм… учил и сега все още си спомням със задоволство какъв образован глупак съм бил някога. Гуд бай!

Сега той вече напусна бирарията. Гледах подир него, докато странната му фигура се изгуби в тълпата. Искаше ми се да му се разсърдя, но нищо не излизаше от това. Външността на този човек бе събудила в мен нещо като състрадание. Думите му бяха груби, но гласът му звучеше нежно, убедително и дружелюбно. По него си личеше, че той наистина ми желаеше доброто. Въпреки грозотата си скаутът ми беше харесал. Но само заради това да го посветя в плановете си? Би било не само непредпазливо, но дори и лекомислено, въпреки че от друга страна той можеше да ми даде някои ценни съвети. Не му се сърдех заради думата „грийнхорн“. От Сам Хокинс бях свикнал толкова много с нея, че тя не можеше вече да ме обиди. Още по-малко пък считах за необходимо да му кажа, че съм бил вече няколко пъти в Запада.

Сложих лакти на масата, подпрях глава с ръце и се загледах замислено пред себе си. В този момент вратата се отвори и вътре влезе… Гибсън.

Той се спря на входа и огледа присъствуващите. В момента, когато погледът му трябваше да падне върху мене, се обърнах с гръб към вратата. Нямаше друго свободно място, освен стола на който беше седял Олд Дет. Ако Гибсън искаше да седне, трябваше да дойде при мене. Вече се радвах мислено на уплахата, която щеше да го обземе, щом ме забележеше.

Но Гибсън не дойде. Чух шума от вратата, която отново се отвори и затвори и бързо се обърнах. Той ме беше познал и сега бягаше. Видях го да се отдалечава с бързи крачки. Светкавично сложих шапката си, хвърлих парите на келнера и изхвръкнах навън. Ето го, вдясно бягаше Гибсън, като явно се мъчеше да се скрие в гъстата човешка тълпа. Обърна се, видя ме и удвои бързината си. Последвах го, без да изоставам. Щом се измъкнах от тълпата, забелязах, че изчезва в една странична уличка. Стигнах до нея тъкмо когато се канеше да завие зад следващия ъгъл. Преди това обаче той се обърна отново и размаха шапката си. Това ме ядоса и се затичах, без да се интересувам дали хората щяха да ми се смеят или не. Никъде не се мяркаше полицай. Беше безсмислено да моля за помощ частни лица, защото никой нямаше да ми обърне внимание.

Когато стигнах до ъгъла, видях, че съм излязъл на малък площад. От двете страни беше обграден от обикновени къщи, строени плътно една до друга. Насреща забелязах великолепни вили, заобиколени с градини. Имаше доста хора на площада, но никъде не видях Гибсън. Беше изчезнал.

На вратата на един бръснарски салон се беше облегнал негър. Изглежда, че стоеше там от дълго време. Положително бе забелязал беглеца. Приближих се до него, поздравих го, като допрях с ръка периферията на шапката си и попитах дали не е видял от уличката да идва насам тичешком някакъв бял джентълмен. Негърът се засмя, показвайки ми големите си бели зъби:

— Йес, сър! Видял го. Тичал много бързо, много. Там влязъл.

Той посочи към една от малките вили. Благодарих му и побързах да стигна до къщичката. Желязната порта на градината й беше заключена и трябваше да звъня може би пет минути, докато най-сетне ми отвори един човек. Той също беше негър. Казах му защо съм дошъл. В това време обаче той затръшна вратата под носа ми:

— Първо пита маса^[8]. Без позволение от маса аз не отвори.

Той се отдалечи и аз останах да чакам в продължение на десетина минути. Бях като на тръни. Най-сетне той се върна с отговора:

— Не бива отваря. Маса забранил. Днес не влизал тук никой. Врата постоянно затворена. Вие значи си отиде веднага, защото ако прескочи ограда, маса използва свое право на неприкосновеност жилище и стреля с револвер.

Ха сега де! Какво можех да направя? Не биваше да влизам със сила. Бях убеден, че в този случай собственикът наистина щеше да стреля по мене. Американецът не се шегува, когато става въпрос за дома му и за неприкосновеността на жилището му. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в полицията.

Когато се връщах ядосан през площада, към мене изтича момче. В ръката си държеше парче хартия:

— Сър, сър! — извика то. — Чакайте! Трябва да ми дадете десет цента за тази бележка!

— От кого е?

— От един джентълмен, който току-що излезе от онази къща. — При тези думи момчето не посочи към вилата, а тъкмо в обратната посока. — Той ми тикна в ръката бележката и посочи към вас. Десет цента и ще я получите.

Дадох му парите и получих бележката. Момчето избяга. Това проклето парче хартия бе откъснато от някакъв бележник. На него пишеше:

„Многоуважаемий мистър дъчмен!

Заради мене ли дойдохте в Ню Орлиънс? Предполагам, защото ме преследвате. Имах впечатлението, че сте загубен човек, но все пак не мислех, че сте толкова глупав, та да искате да ме заловите. Това може да си въобрази само човек, който няма в главата си повече от половин лот мозък. Върнете се спокойно в Ню Йорк и поздравете от мене мистър Олерт! Погрижил съм се да не ме забрави, а се надявам, че и вие ще си спомняте от време на време за мене след днешната ни среща, която не премина чак толкова славно за вас.

Гибсън.“

Човек може да си представи какво възхищение ме беше обзело, докато четях тези любезни сърдечни излияния. Смачках бележката, пъхнах я в джоба си и продължих. Не беше изключено Гибсън да ме наблюдава отнякъде тайно и не исках да доставям удоволствие на този подлец с поведението си. Същевременно огледах площада: негърът от бръснарския салон бе изчезнал. Момчето също не се виждаше и не можех да го разпитам за Гибсън. Явно беше получило нареждане веднага да се отдалечи.

Докато съм чакал да ми отворят вилата, Гибсън е имал достатъчно време да ми напише най-спокойно подробната бележка. Негърът ме беше метнал, Гибсън сигурно ми се беше изсмял, а по физиономията на момчето можеше да се разбере, че е знаело кой е пред него — човекът, който е трябвало да бъде пратен за зелен хайвер. Всичко това характеризираше достатъчно тукашните нрави.

Бях много ядосан, защото ме бяха водили за носа, а и не биваше дори да споменавам пред местната полиция, че съм срещнал Гибсън, ако не исках и там да ми се изсмеят. Затова си тръгнах мълчаливо.

Без да се показвам отново на открития площад, претърсих околните улички, разбира се без никакъв успех, защото беше ясно, че Гибсън е напуснал по най-бързия възможен начин опасния за него квартал. Дори предполагах, че той ще използва първия удобен случай да замине от Ню Орлиънс.

Тази идея ми дойде в главата, въпреки че вътре имах само половин лот мозък, както ми беше казано и се отправих към кея, където стояха корабите, заминаващи през този ден. При проверката ми помагаха и двама цивилни полицаи — пак безуспешно. Бяха ме метнали по такъв начин, че гневът не ми даваше покой; започнах да обикалям из всички гостилници и кръчми до късно през нощта. Когато най-сетне се уморих, върнах се в хотела си и легнах да спя.

Сънувах, че се намирам в някаква лудница. Десетки умопобъркани, които се считаха за поети, протягаха към мен дебели томове, написани от тях, за да ги прочета. Бяха все трагедии, а главният им герой — луд поет. И аз трябваше да чета, да чета, защото Гибсън стоеше до мене с револвер в ръка и заплашваше да ме застреля веднага, ако спра да чета дори за миг. Така аз продължавах да чета, докато по челото ми изби пот. Извадих носната си кърпа, за да я избърша, прекъснах четенето за секунда… и Гибсън ме застреля!

Трясъкът от изстрела ме събуди, защото наистина бе изтрещяло нещо. Изглежда съм се въртял в леглото си насам-натам и в стремежа си да избия револвера от ръката на Гибсън, бях съборил на земята нощната лампа. Заради нея на сутринта ми увеличиха сметката само с осем долара.

Събудих се целият облян в пот. Изпих си чая, после излязох и отидох извън града до великолепното езеро Поншартрен, където се изкъпах. Банята ме освежи и след това пак се залових да търся Гибсън. Отново се озовах при бирарията, където бях срещнал Олд Дет. Влязох вътре без изобщо да подозирам, че тук ще намеря някаква следа от беглеца. В този момент помещението не беше така препълнено, както предишния ден. Вчера нямаше нито един свободен вестник. Днес обаче се виждаха по масите няколко и аз взех първия, който ми попадна. Това беше един брой на тогавашния „Дойче Цайтунг“, излизащ и до ден-днешен в Ню Орлиънс.

Отворих го разсеяно и първото нещо, попаднало ми пред очите, бе едно стихотворение. Когато чета вестник, оставям стихотворенията най-накрая или изобщо не ги поглеждам. По заглавието си стихотворението приличаше на някой роман на ужасите. Това ме отврати. То гласеше: „Най-ужасната нощ“. Вече се канех да обърна страницата, когато погледът ми падна на двете букви, поставени под стихотворението: У. О. Бяха началните букви на името Уилям Олерт! Това име ме занимаваше в последно време толкова много, че никак не беше чудно да го свържа веднага с тези две букви. Нали младият Олерт се считаше за поет. Може би беше използвал престоя си в Ню Орлиънс, за да публикува няколко стихчета? Може би ги бяха отпечатали така бързо, само защото той си бе заплатил да ги поместят. Ако предположенията ми се окажеха верни, това стихотворение можеше да ме наведе на дирята на търсените от мен хора. Затова го прочетох.

„Ти знаеш ли нощта, която над земята

се спуска с тежък дъжд от мрачен небосвод,

и ни една звезда, не сипе зрак в тъмата,

в която взорът твой напразно дири брод?

Но и след тази нощ зора ще се роди —

заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!

 

Ти знаеш ли нощта, която над живота

се спуска в онзи миг, когато смъртен мраз

пред близкия ти край те просне на леглото

и кара твоя пулс да бие с дива бяс?

Но и след тази нощ зора ще се роди —

заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!

 

Ти знаеш ли нощта, която над духа ти

се спуска тъй, че всуе закрила търси той,

и също като смок душата много пъти

обвива и изпълва със сатани безброй?

Пред тази черна нощ ти все нащрек бъди —

след нея само няма зора да се роди!“^[9]

У. О.

Признавам, че това стихотворение ме трогна дълбоко. Може би като поезия нямаше никаква стойност, но то съдържаше вика на ужас на един талантлив човек, който напразно се бори срещу тъмните сили на умопомрачението и чувствува, че положението му е безнадеждно. Овладях бързо обзелите ме чувства, защото трябваше да действувам. Бях вече убеден, че авторът на стихотворението е Уилям Олерт; потърсих адреса на редакцията на вестника и се отправих към нея.

Търговската кантора, канцеларията и редакцията се намираха в една и съща сграда. Купих няколко броя от вестника в кантората и поисках разговор с редактора. Научих, че предположенията ми са верни. Някой си Уилям Олерт бил донесъл предишния ден лично стихотворението и помолил за бързо поместване. Тъй като отначало редакторът не се съгласявал, поетът оставил десет долара с условието, че стихотворението ще излезе в днешния брой и ще му бъде изпратен един екземпляр от първата коректура. Освен това ми казаха, че поведението му било напълно прилично, макар че погледът му издавал обърканост и уплаха; постоянно повтарял, че стихотворението било написано с кръвта на сърцето му. Това беше впрочем израз, който често се използва от даровити и бездарни писатели и поети. Бил оставил адреса си, за да му изпратят коректурите.

Той живееше в една изискана частна странноприемница в новата част на града, известна с високите си цени. Най-напред промених външността си в моята квартира, а след това се отправих към посочения адрес. Бях почти сигурен, че ще успея да заловя търсения престъпник и жертвата му и с повишено настроение дръпнах връвта на звънчето, над което на месингова табелка бе написано: „First class boarding establishment for ladies and gentlemen“^[10]. Намирах се следователно на прав път. Сградата и заведението бяха собственост на някаква дама. За всеки случай бях взел със себе си двама полицаи, които трябваше да застанат пред вратата на странноприемницата.

Портиерът ми отвори, попита ме какво желая и аз му казах, че искам да разговарям със собственичката. Дадох му една визитна картичка, на която естествено не беше истинското ми име. Заведоха ме в приемната и не чаках дълго.

Жената беше на около петдесет години, добре облечена, с внушителна и добродушна външност. Къдравата й коса и лекият тъмен оттенък на ноктите й ме накараха да предположа, че в жилите и е примесена и малко негърска кръв. Въпреки това тя правеше впечатление на човек с широко сърце и ме посрещна много вежливо.

Представих се като редактор на забавната рубрика в „Дойче Цайтунг“, показах й вестника и заявих, че трябва да разговарям с автора на стихотворението, защото се е харесало толкова много, че искам да му изплатя хонорара и да му дам нови поръчки.

Тя ме изслуша спокойно, като ме оглеждаше внимателно, след което каза:

— Значи мистър Олерт е публикувал стихотворение при вас? Прекрасно! Жалко, че не разбирам немски, иначе щях да ви помоля да ми го прочетете. Хубаво ли е?

— Чудесно е, мадам! Вече имах честта да ви кажа, че се хареса много на читателите.

— Това ме радва. Мистър Олерт ми направи впечатление на образован човек, на истински джентълмен. За съжаление не говореше много и изобщо не общуваше с хората. Излизал е само един-единствен път, сигурно когато ви е донесъл стихотворението.

— Така ли? От краткия разговор, който имах с него, разбрах, че тук е теглил пари. Тогава трябва да е излизал по-често.

— Сигурно е ставало в мое отсъствие или пък неговият секретар се занимава с деловите му работи.

— Мистър Олерт има секретар? Не ми е говорил за това. Трябва да е човек с добро положение.

— Сигурно, плащаше добре и се хранеше най-изискано. С парите се занимава секретарят му, мистър Клинтън.

— Клинтън! Ах, ако секретарят му се казва Клинтън, трябва да съм го виждал в клуба. Той е от Ню Йорк или поне идва от там и е великолепен компаньон. Срещнахме се вчера по обед.

— Вярно — намеси се тя. — Той излезе по това време.

— … и помежду ни се зароди такава взаимна симпатия, че той ми подари една своя снимка. Ето я.

Показах й снимката на Гибсън, която носех винаги у себе си.

— Вярно, това е мистър Клинтън — каза жената, след като хвърли поглед на снимката. — За съжаление няма да можете да го видите така скоро, нито пък да получите от мистър Олерт друго стихотворение. И двамата заминаха.

Изплаших се, но бързо си възвърнах самообладанието.

— Искрено съжалявам. Сигурно са решили внезапно да отпътуват?

— Точно така. Това е една трогателна история. Мистър Олерт никога не говореше за нея, защото никому не е приятно да слага пръст в собствените си рани, но секретарят му ми я разказа, като разчиташе на дискретността ми. Трябва да ви кажа, че винаги съм се радвала на особеното доверие на моите гости.

— Вярвам ви, мадам. Вашите изискани и нежни обноски обясняват всичко това съвсем естествено — забаламосах я аз най-безсрамно.

— О, моля ви — каза тя поласкана. — Историята ме трогна почти до сълзи и се радвам, че нещастният човек успя да избяга навреме.

— Да избяга ли? Но това звучи почти така, като че ли мистър Олерт е преследван?!

— И наистина е така.

— Ах! Колко интересно! Един толкова даровит поет, притежаващ богата душевност да бъде преследван! В качеството си на редактор и в известна степен на колега на нещастния човек горя от желание да науча някои подробности. Вестниците имат известно влияние. Може би ще успея да му помогна с една статия. Колко жалко, че са ви разказали тази история, разчитайки на вашата дискретност!

Страните й се зачервиха. Тя извади една не дотам чиста носна кърпа и я приготви в случай на нужда.

— Не се чувствувам вече задължена да пазя тайната, сър, тъй като господата заминаха. Знам, че наричат печата голяма сила и бих била щастлива, ако можете да помогнете на бедния поет да възтържествува правдата.

— Ще направя с удоволствие всичко, каквото е по силите ми. Но е необходимо да знам за него повече неща.

— Ще научите — увери ме дамата разпалено, — защото сърцето ми повелява да ви разкажа всичко. Става въпрос за една колкото вярна, толкова и нещастна любов.

— Очаквах такова нещо, мадам, защото нещастната любов е най-сърцераздирателното и съкрушаващо страдание, което ми е известно.

Нямах още никаква представа за любовта, но това не ми попречи да й дам подобни уверения.

— Вашите думи ми показват колко много си приличат душите ни, сър! И вие ли сте преживели това страдание?

— Още не, мадам.

— Тогава сте щастлив човек. А аз го изпитах и почти щях да умра. Майка ми беше мулатка. Сгодих се за сина на един френски плантатор креол^[11]. Щастието ни беше разрушено, защото бащата на годеника ми не искаше да приеме в семейството си coloured lady^[12]. Как съчувствувам на нещастния поет, защото и той е нещастен по същата причина!

— Аха, значи мистър Олерт обича цветнокожа жена?

— Да, една мулатка. Бащата протестирал срещу тази любов и чрез хитрост се сдобил с една декларация, в която момичето уверява писмено, че се отказва от щастието си, от Уилям Олерт.

— Какъв безсърдечен баща! — извиках аз с мнимо възмущение, което ми спечели един благосклонен поглед на дамата.

Тя беше взела твърде присърце всичко, което я беше излъгал Гибсън. Сигурно тази приказлива жена му беше разказала за някогашната си любов и той веднага бе съчинил една измислица, за да събуди състраданието й и да обясни внезапното си отпътуване. За мен беше много важна новината, че този лъжец се казваше сега Клинтън.

— Да, наистина безсърдечен баща! — съгласи се тя с мене. — Уилям останал обаче верен на любимата си, избягал с нея дотук и я подслонил в пансион.

— Тогава не разбирам защо е напуснал Ню Орлиънс.

— Защото преследвачът му се появил тук.

— Бащата е накарал да го преследват?

— Да, накарал е един немец. О, тези немци! Мразя ги. Наричат ги народ на мислители и философи, но не могат да обичат. Този жалък немец е гонил нещастните от град в град със заповед за арестуване в ръка. Той е детектив. Иска да залови Уилям и да го върне в Ню Йорк.

— А мистър Клинтън описа ли ви този злодей? — запитах аз, като очаквах допълнителни сведения за самия себе си.

— Дори много точно, защото може да се очаква, че този варварин ще открие жилището на мистър Олерт и ще дойде при мене. Но аз ще го посрещна! Вече съм обмислила всяка дума, която ще му кажа. Няма да научи накъде се е отправил мистър Олерт. Ще го отпратя точно в обратната посока.

Добрата женица описа „този варварин“, като спомена и името му. И описанието беше вярно, и името беше моето, макар че образът ми бе обрисуван по не съвсем ласкателен начин.

— Очаквам го всеки момент — продължи тя. — Когато ми съобщиха за вашето пристигане, аз си помислих, че е той. Но за щастие съм се излъгала. Вие не сте преследвачът на влюбените, онзи крадец на най-сладкото щастие, онова олицетворение на несправедливост и предателство. По вашия добросърдечен поглед си личи, че ще поместите във вестника си статия, която ще съсипе онзи немец и ще защити преследваните.

— За да направя това, трябва най-напред да разбера къде се намира Уилям Олерт. Искам непременно да му пиша. Надявам се, че сте известена за мястото, където се намира понастоящем?

— Разбира се, че знам накъде отпътува, но не мога да кажа дали ще бъде още там, когато пристигне писмото ви. Щях да отпратя онзи немец на северозапад. Но на вас ще ви кажа, че Уилям Олерт се отправи за Тексас. Има намерение да бяга към Мексико и да се установи във Вера Крус. За съжаление в тази посока нямаше параход, който да се кани веднага да вдигне котва. А опасността ги караше да бързат много и затова той отпътува с „Делфин“ за Кинтана.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Мистър Олерт трябваше да бърза. Оставаше му точно толкова време, колкото да занесе багажа си на борда. Моят домакин имаше тази грижа и сам беше на борда. Там е говорил с моряците и разбрал, че „Делфин“ наистина ще плува само до Кинтана, но преди това щял да се отбие до Галвестън.

— А секретарят на мистър Олерт и госпожицата също ли тръгнаха с него?

— Разбира се. Вярно, че моят домакин не е видял дамата, защото се била оттеглила в дамската каюта. Не е питал за нея, моите служители са научени на такт. Но съвсем е ясно, че Уилям няма да остави годеницата си, изложена на опасността да бъде заловена от немския кръволок. Всъщност аз се радвам, че ще дойде при мене. Ще има интересна сцена. Първо ще опитам да затрогна сърцето му, а след като не успея, ще го обсипя с гневни думи и ще разговарям с него така, че ще започне буквално да се гърчи от презрението ми.

Добрата жена наистина се беше развълнувала много. Чувствуваше съдбата на Олерт като своя собствена. Сега тя стана от креслото си, сви малките си месести юмруци и ги вдигна срещу вратата:

— Ела, само ми ела, дяволски дъчмен! Погледите ми ще те пронижат, а думите ми ще те смачкат!

Бях чул достатъчно и можех да си тръгна. Друг на мое място сигурно би постъпил така и би оставил измамената жена да живее в заблуда. Но аз си казах, че е мой дълг да й обясня нещата. Не биваше повече да счита един мошеник за честен човек. Не биваше и да живее по-дълго с такива предразсъдъци спрямо немците. Едно разяснение беше просто мое задължение към съотечествениците ми.

— Не ми се вярва да ви се удаде случай да го обсипете така съкрушително с вашите погледи и думи — подметнах аз.

— Защо?

— Защото немецът ще подхване нещата по-другояче. А и на вас няма да се удаде да го изпратите на северозапад. По-скоро той ще се запъти направо към Кинтана, за да залови Уилям и неговия така наречен секретар.

— Той не знае къде се намират!

— О, знае, защото вие му казахте всичко.

— Аз ли! Невъзможно! Нали трябва да знам! Кога може да е станало?

— Току-що. Разрешете ми да направя малка промяна във външността си!

При тези думи свалих тъмната перука, широката брада и очилата си. Жената отстъпи уплашено назад.

— За бога! — извика тя. — Вие не сте журналист, а онзи немец! Вие ме измамихте!

— Трябваше да го направя, защото вас са ви измамили преди това. Историята с мулатката е лъжа от начало до край. С вашето добро сърце са се подиграли и са злоупотребили. Клинтън изобщо не е секретар на Уилям. Всъщност се казва Гибсън и е опасен мошеник, когото наистина трябва да обезвредя.

Жената се отпусна в креслото си, като че ли бе изгубила съзнание:

— Не, не! Не е възможно. Този мил, дружелюбен, великолепен човек не може да е мошеник. Не ви вярвам.

— Мадам, ще ми повярвате, щом ме изслушате. Нека да ви разкажа всичко!

Осведомих я за действителното положение на нещата и успях да превърна доброто й мнение за „милия, дружелюбен и великолепен“ секретар в най-страшен гняв. Тя разбра, че е била измамена най-позорно и в крайна сметка дори изрази одобрението си, че съм я посетил преоблечен.

— Бих се радвал много — завърших разказа си аз, — ако мога да чуя от вас, че не считате повече немците за варвари. Изпитах болка като разбрах колко лошо познавате моите съотечественици.

Разделихме се дружелюбно и аз казах на двамата полицаи пред вратата, че работата е уредена. После им пъхнах в ръцете малък бакшиш и бързо се отдалечих.

След всичко, което научих, трябваше да се придвижа до Кинтана по най-бързия възможен начин. Първо потърсих параход, който да пътува дотам. Щастието обаче не беше благосклонно към мене. Имаше параход, готов да потегли за Темпико, но по пътя си нямаше да спира никъде. Параходът, който отиваше до Кинтана, щеше да отплува едва след няколко дена.

Най-сетне намерих един бързоходен платноход с товар за Галвестън, който щеше да вдигне котва следобед. Можех да пътувам с него, а после се надявах да намеря в Галвестън някакъв бърз начин, за да стигна до Кинтана. Уредих набързо всичко необходимо и се качих на борда.

За съжаление очакването ми да намеря в Галвестън кораб до Кинтана не се сбъдна. Имах възможност да пътувам до по-далечна цел — до Матагорда край източното устие на Колорадо. Увериха ме, че оттам ще ми бъде лесно да се върна обратно до Кинтана. Това ме накара да използвам този кораб и последвалите събития показаха, че нямах основание да се разкайвам.