Карл Май
Винету II (8)

8.
Хуарес или Максимилиян

В началото бях убеден, че ще мога да заловя Гибсън в пределите на Съединените щати. Но ето че после ми се наложи да го преследвам в Мексико, а сега дори и в най-опасните райони на тази страна. Пътят, по който трябваше първоначално да яздим, за да достигнем Чиуауа, минава по северната граница на дивата пустиня Мапими и води най-често през открит терен. Сега обаче бе необходимо да се отправим по на юг, където бе възможно да ни очакват неизвестни опасности. На всичко отгоре вече се чувствуваше всеобщо физическо изтощаване, на което дори и команчите не можеха повече да издържат. От Естансия дел Кабалеро дотук имахме зад гърба си наистина една продължителна форсирана езда. Червенокожите бяха свършили вече сушеното си месо, от което се състояха техните провизии, а и ние имахме съвсем малко още от хранителните припаси, опаковани от естансиерото за нас. Теренът непрекъснато се изкачваше нагоре. Достигнахме планините, забелязани от нас по обед — каменисти масиви без никакъв растителен живот. Запромъквахме се между тях, сега повече в южна посока. Между каменистите склонове жегата беше още по-голяма отколкото в откритата равнина. Конете все повече забавяха стъпките си. Както си личеше от следите, главният отряд на команчите също беше минал оттук много бавно. Над главите ни се виеха няколко лешояда, които ни следваха от часове, сякаш очакваха нашето изтощение да им донесе плячка. Но внезапно, когато завихме зад една скала, пейзажът на юг придоби тъмен цвят. Изглежда, че там имаше планини, обрасли с гори и веднага походката на конете се оживи, като че ли и те бяха направили същото наблюдение. Лицето на Олд Дет се проясни.

— Сега подозирам накъде отиваме — каза той. — Струва ми се, че се намираме близо до районите около реката Рио Саладо, която се спуска от Мапими. Ако команчите са решили да следват течението й, тогава край на мъките ни. Където има вода, има гора и трева, а сигурно и дивеч, дори и в тази печална местност. Накарайте конете да почувствуват шпорите ви! Колкото повече се напрегнат сега, толкова по-скоро ще могат да си отпочинат.

Следата отново се беше обърнала на запад. Навлязохме в дълга тясна клисура, а когато излязохме от нея, видяхме разпростряна пред нас зелена долина, която получаваше влага от един поток. За секунди се втурнахме с конете към него и наскачахме от седлата. Дори да имаха намерение да се овладеят, команчите нямаше как да възпрат конете си. Но след като и ние, и животните се напихме с вода, веднага се метнахме на седлата, за да продължим ездата. Скоро потокът се вля в друг, още по-голям и ние се насочихме срещу неговото течение. Той ни отведе до каньон, чиито стръмни стени тук-там бяха обрасли с храсти. Когато го оставихме зад нас, продължихме да яздим между планински склонове, покрити със зеленина, чиито цвят действаше благотворно на измъчените ни очи. Междувременно беше започнало да се смрачава и се налагаше да си потърсим място за лагеруване. Предводителят на команчите настояваше да изминем още известно разстояние, докато стигнем до дървета, и ние трябваше да се подчиним на волята му. Конете се спъваха в камъните, осеяли пътя. Почти бе настъпила нощта, когато внезапно някой ни извика. Предводителят отговори с радостен тон, защото повикването бе на диалекта на команчите. Спряхме. Олд Дет продължи още малко напред заедно с предводителя, но скоро се върна и ни съобщи:

— Пред нас са команчите. Според следите им не можехме да очакваме толкова рано срещата с тях, но те не са посмели да продължат, без да разузнаят местността. Затова са спрели тук да лагеруват и по обед са изпратили напред съгледвачи, които още не са се върнали. Елате! Веднага ще видите лагерните огньове.

— Струва ми се, че по време на подобен боен поход не се палят лагерни огньове — осведомих се аз, верен на ролята си на грийнхорн.

— Несъмнено местността им го позволява. Понеже са изпратили напред разузнавачи, те са сигурни, че наблизо няма техни врагове, които биха могли да забележат огньовете.

Продължихме по-нататък. Щом достигнахме края на клисурата, забелязахме може би десетина огъня, горящи с ниски пламъци, както е обичайно за индианците. Изглежда пред нас се намираше кръгла котловина, където не растяха дървета. Доколкото можеше да се различи в тъмнината, околните стени се издигаха стръмно нагоре — обстоятелството, което команчите очевидно считаха, че е благоприятно за сигурността им.

Червенокожите насочиха конете си право към лагера, докато на нас ни беше наредено да чакаме да ни повикат. Това продължи доста време. Най-сетне един от тях се върна, за да ни отведе при Ойо-колтса, разположил се край централния огън. Около него горяха останалите огньове. Вождът седеше заедно с други двама мъже, които сигурно бяха отличили се воини. Косата му беше сива, но дълга, сплетена на плитка, а в нея бяха забодени три орлови пера. Носеше мокасини, панталони от черен плат, риза и жилетка от по-светла материя, а край него на земята лежеше двуцевна пушка. В пояса му бе затъкнат стар пистолет. Сега се хранеше и държеше в ръцете си нож и парче месо, но ги остави настрана, щом се приближихме към него. Из въздуха се носеше миризмата на печено конско месо. Близо до мястото, където беше седнал вождът, извираше с бълбукане едно поточе.

Още не бяхме слезли от конете си, а около нас се беше образувал вече широк кръг от червенокожи воини, между които забелязах и лицата на няколко бели. Веднага взеха поводите на конете ни, за да ги отведат настрани. Понеже Олд Дет не се възпротиви, аз също нямах нищо против. Белия Бобър се изправи, последваха го и другите двама. Той пристъпи към Олд Дет, подаде му съвсем по обичая на белите ръка и каза със сдържана дружелюбност:

— Моят брат Олд Дет изненадва воините на команчите. Как биха могли да предположат, че ще го срещнат тук! Той е добре дошъл и ще се бие заедно с нас срещу кучетата апачи.

Белия Бобър заговори на езиковата смесица от пограничните райони, за да можем да го разберем всички. Сега и Олд Дет му отвърна на същия език:

— Великият Маниту направлява стъпките на червенокожите и белите си деца по неведоми пътища. Щастлив е онзи човек, който среща по всички свои пътища приятели. Белия Бобър няма ли да приветства с добре дошли и моите приятели?

— Твоите приятели са и мои приятели, а когото обичаш ти, него обича и Ойо-колтса. Нека седнат и те до вожда на команчите и пият мир от калюмета му.

Олд Дет седна на земята и ние последвахме примера му. Само негърът се отдръпна настрани и се сгуши в тревата. Вождът и двамата му придружители отново се настаниха край огъня. Останалите червенокожи стояха наоколо в кръг безмълвни и неподвижни като статуи. Не ми беше възможно да различа чертите на лицата на белите. Светлината от огъня не беше достатъчна. Ойо-колтса свали калюмета от врата си, натъпка главата му с тютюн от торбичката на пояса си и го запали. Последва почти същата процедура, която се беше състояла при срещата ни със сина му. Едва след това можехме да бъдем сигурни, че не ни очакват враждебни действия от страна на команчите.

Докато трябваше да чакаме, за да влезем в лагера, предводителят на петдесетте индианци беше съобщил на вожда какво сме преживели, както научихме сега от Ойо-колтса. Той от своя страна помоли Олд Дет да му разкаже какво се беше случило в естансията. Старият скаут се справи със задачата си така, че нито върху нас, нито върху дон Атанасио можеше да падне някакво подозрение.

Дълбоко замислен, вождът гледа известно време пред себе си със сведени очи, след което отново взе думата:

— Ойо-колтса няма как да не повярва на думите на своя приятел. Дори и да имах съмнения, не виждам в разказа ти нищо, от което да заключа, че искаш да ме заблудиш. Но не мога да не вярвам и на другия бледолик. Този човек няма причина да лъже воините на команчите, защото една лъжа ще му струва живота. Той се намира при нас и ако ни беше излъгал, отдавна щеше да ни напусне. И така, принуден съм да мисля, че някой от вас двамата се е заблудил.

Тази негова преценка показваше голяма прозорливост. Олд Дет трябваше да бъде много предпазлив. Колко лесно можеше да хрумне на вожда мисълта да изпрати отново друг отряд, за да изненада естансиерото през нощта! Най-добре беше да се даде някакво приемливо обяснение за предполагаемото заблуждаване. Изглежда, че такива мисли минаха и през главата на скаута.

— Наистина, трябва да има някакво заблуждение — отбеляза той. — Но не аз, а онзи бледолик е бил заблуден. Кой човек ще съумее да заблуди Олд Дет? И моят червенокож брат знае, че няма такъв човек.

— Тогава нека моят брат Коша-певе ми каже какво се е случило!

— Най-напред искам да подчертая, че самият вожд на команчите е бил заблуден.

— От кого? — попита Белия Бобър сериозно.

— Вероятно от непознатите бледолики, които са при теб.

— Ойо-колтса не бива да се вслушва в едно предположение. Дай му доказателства! Ако са ни излъгали онези хора, с които пушихме лулата на мира, те ще трябва да умрат!

— Значи не само си ги приел миролюбиво, ами си изпушил и калюмета с тях, така ли? Ако бях при тебе, щях да те предупредя да не го правиш. Ще ти дам желаното доказателство! Кажи ми, на кого си приятел — да не би да си приятел на президента Хуарес?

Вождът махна презрително с ръка.

— Хуарес е червенокож, изменил на рода си, който живее в къщи и води живота на бледоликите, Ойо-колтса го презира. Воините на команчите са отдали храбростта си на великия Наполеон, който им подарява в замяна оръжия, коне и одеяла и предава в ръцете им апачите. И онези бледолики са приятели на Наполеон.

— Тъкмо това е лъжа — прекъсна го скаутът. — Дошли са в Мексико, за да служат на Хуарес. Ето, моите спътници са свидетели. Нали знаеш кого е взел под закрилата си великият бял баща във Вашингтон?

— Хуарес.

— И знаеш, че отвъд границата се вербуват войници, които биват изпращани по тайни пътища при Хуарес. Е, в Ла Гранж живее един испанец, който се казва Кортесио. Ние самите бяхме при него, а тези двама мъже бяха негови съседи и приятели. Той самият ни каза, че вербувал много хора за Хуарес и че в деня, преди да отидем при него, е направил неколцина от белите, намиращи се при тебе, войници на Хуарес. Останалите са отряд, който придружава наемниците. Ти си неприятел на Хуарес и въпреки това си изпушил лулата на мира с негови войници, защото са те излъгали.

В очите на вожда припламна гняв. Той поиска да заговори, но Олд Дет не му даде възможност.

— Остави ме да свърша! И така, тези бледолики са войници на Хуарес. Те са отишли в естансията на дон Атанасио, който е приятел на Наполеон. У дон Атанасио бил на гости знатен, възрастен предводител на французите. Бледоликите са щели да убият този човек, ако го познаели. Затова той е трябвало да се престори на болен и да легне на легло. Намазали лицето му с тъмна боя, за да заприлича на индианец. Когато бледоликите го видели и попитали кой е той, им било отговорено, че това е Инда-нишо, вождът на апачите.

Белия Бобър повдигна вежди. Той вярваше на разказвача, но бе достатъчно предпазлив, за да попита:

— А защо са казали точно това име?

— Защото апачите са на страната на Хуарес. Така бледоликите е трябвало да видят в този човек приятел. А той е бил стар и косата му била посивяла. Дон Атанасио е знаел, че Инда-нишо, когото са преследвали из онази местност, имал също сива коса. Затова са дали на французина името на споменатия апач.

— Уф! Сега те разбирам. Този дон Атанасио е сигурно много умен човек, та се е измъкнал по такъв начин. Но къде е бил предводителят на хората на Наполеон, когато са се появили моите воини? Те не са го забелязали.

— Той си беше вече отишъл. Както виждаш, чиста измислица е, че Винету бил довел Инда-нишо в естансията. И бледоликите са й повярвали. После са се натъкнали на тебе и на твоите хора. Знаели са, че команчите са приятели на французите и също са се представили за техни приятели.

— Ойо-колтса ти вярва, но трябва да има сигурно доказателство, че тези хора са привърженици на Хуарес. Иначе той не може да ги накаже, защото са пушили от нашия калюмет.

— Повтарям, че ще ти дам доказателство. Но първо трябва да ти кажа, че искам да пленя двама от тези бледолики.

— Защо?

— Те са наши врагове и от много дни конете ни са по техните следи.

В случая бе намерен най-добрият отговор. Ако Олд Дет беше разказал някоя дълга история за Гибсън и Уилям Олерт, нямаше да постигне онова, което постигна с кратките думи „те са наши врагове“. Това си пролича веднага, защото вождът каза:

— Ако са твои врагове, те са и наши. Щом им отнемем дима на мира, Ойо-колтса ще ти подари двамата.

— Добре! Тогава накарай предводителя на бледоликите да дойде при нас! Ще поговоря с него и скоро ще разбереш колко съм прав като твърдя, че е привърженик на Хуарес.

Вождът направи знак. Един от воините му получи съответната заповед. Той се отправи към един от белите, каза му няколко думи, след което човекът се приближи към нас. Имаше висока яка фигура, брадясало лице и войнствен вид.

— За какво съм ви? — побита той, като ни измери с мрачен и враждебен поглед. Гибсън сигурно ме беше разпознал и бе казал на придружителите си, че не може да се очаква от мен нищо добро. С доста голямо любопитство исках да чуя как Олд Дет щеше да измъкне главата си от примката. Старият хитрец скаут погледна приближилия се човек дружелюбно в очите.

— Нося ви поздрави от сеньор Кортесио в Ла Гранж — отвърна той учтиво на въпроса му.

— От Кортесио ли? — попита човекът, без да подозира, че току-що бе захапал опасна въдица. — И ти ли го познаваш?

— Разбира се, че го познавам — рече старият скаут. — Приятели сме отдавна. За съжаление пристигнах твърде късно, за да се присъединя към групата ви.

— А защо ти трябваше да се присъединяваш?

— Исках да дойда с вас при Хуарес.

В очите на мексиканеца проблясваха гневни искри.

— Сеньор, излъгал си се в нас. Ние сме на страната на французите.

— И прехвърляте вербувани хора от Съединените щати в Мексико?

— Да, за Наполеон.

— Ах, така ли! Значи сеньор Кортесио вербува за Наполеон?

— Разбира се. Та за кого друг?

— Мисля, че за Хуарес.

— Няма такива намерения!

— Тъй ли? Струва ми се, че не си добре осведомен.

Брадатият се изсмя подигравателно.

— Аз ли не съм осведомен? Смешно! Аз съм офицер!

— На Хуарес? — попита Олд Дет бързо.

— Да — не, не, на Наполеон, както вече казах.

— Е, току-що направи блестяща грешка на езика — приключи Олд Дет странния разпит. — Един офицер, а още повече при такива обстоятелства, би трябвало по-добре да владее езика си. Свърших с теб, можеш да си вървиш.

Офицерът искаше да каже още нещо, но вождът му показа с властно движение на ръката, че трябва да си върви и той беше принуден да се подчини.

— Е, какво ще каже сега моят брат? — попита Олд Дет.

— Неговото лице го обвинява — отвърна Белия Бобър, — но и това все още не е доказателство.

— Но нали си убеден, че е офицер и че е бил при този Кортесио?

— Да.

— Тогава трябва да е на страната на онези, за които вербува хора Кортесио, нали?

— Така е. Докажи ми, че този човек вербува за Хуарес и това ще ми бъде достатъчно!

— Добре, ето ти доказателството.

Старият скаут бръкна в джоба си и извади паспорта, подписан с „Хуарес“. Разтвори го и го поднесе на команча.

— Вече казах на моя червенокож брат, че искаме да заловим двама мъже, които са заедно с този отряд от бледолики. Ето защо беше необходимо да се помъчим да установим връзка с тези хора. Затова отидохме при онзи Кортесио и се престорихме, че искаме и нас да завербува. Той ни прие и даде на всеки от нас паспорт, подписан с името на Хуарес. Моят спътник също може да ти покаже неговия.

Вождът взе паспорта и го огледа внимателно. Зловеща усмивка се плъзна по лицето му.

— Белия Бобър не е учил изкуството на белите да говори върху хартия. Но той познава стоящия тук знак много добре. Това е тотемът на Хуарес. А между моите воини един млад мъж, който като момче е живял дълго при бледоликите и умее да накара хартията да проговори. Ще попитам и него.

Ойо-колтса извика високо някакво име. Приближи се млад човек с по-светъл цвят на кожата, очевидно метис, взе в ръка паспорта по заповед на вожда, коленичи край огъня и зачете съдържанието му, като същевременно превеждаше. Щом свърши, той върна паспорта с нескрита гордост, че беше показал умението си и се отдалечи. Олд Дет прибра документа и попита:

— Сега моят червенокож брат разбра ли, че тези бледолики са го излъгали и са негови врагове?

— Ойо-колтса разбра — заяви вождът. — Той веднага ще събере най-прочутите си воини, за да се посъветва с тях какво да направи.

— Мога ли да участвам и аз в това съвещание?

— Не. Моят брат съветва умно и действа храбро, но ние нямаме нужда от него, защото той доказа, каквото искаше да докаже. Всичко останало е работа на команчите, които са били излъгани.

— Още нещо. То не е във връзка с тази работа, но е много важно за нас. Защо моят червен брат навлезе толкова надалеч на юг? Защо рискува да се изкачи по тези пусти планини?

— Отначало команчите искаха да продължат да яздят на север, но научиха, че Винету се отправил с много хора към Рио Кончос и ето защо околните села на апачите са останали беззащитни. Затова се отправихме бързо на юг и сега ще се сдобием с такава плячка, каквато никога досега не сме отвличали у дома си.

— Винету се отправил към Рио Кончос? Хмм! Може ли да се разчита на това сведение? Откъде си го получил? Може би от двамата индианци, които са се натъкнали на вас на север оттук?

— Да. Видяхте ли следите им?

— Видяхме ги. Какви бяха тези индианци?

— От племето топиас, баща и син.

— Още ли са при тебе и мога ли да поговоря с тях?

— Моят брат може да върши каквото си иска.

— А също и да говоря с двамата бледолики, които ще ми предадеш?

— Кой ще ти попречи?

— Тогава имам само още една молба. Разреши ми да обиколя лагера! Намираме се в земите на неприятеля и искам да се убедя, че е направено всичко необходимо за нашата сигурност.

— Убеди се, макар че не е необходимо! Белия Бобър е разположил лагера и постовете. А и разузнавачите ни се намират пред нас. Следователно няма опасност.

Приятелството му с Олд Дет беше сигурно твърде голямо, тъй като той не се почувствува обиден от желанието на скаута сам да провери взетите мерки за сигурност. Двамата изтъкнати воини на команчите, които бяха седели досега безмълвно край нас, станаха и се отдалечиха с отмерени крачки, за да съберат участниците в съвещанието. Останалите червенокожи отново насядаха край огньовете си. Двамата Ланге и Хектор получиха места край един от огньовете, както и три големи парчета печено конско месо. А Олд Дет ме хвана за ръката и ме отведе към огъня, където бяха насядали сами другите бели. Като ни видяха, че идваме, офицерът стана, направи две крачки към нас и се обърна към стария скаут грубо и враждебно, като от предпазливост си послужи с английски език:

— Какво означава разпита, сър, който проведе с мен?

Скаутът се ухили приятелски.

— Ще ти кажат след малко команчите. Впрочем ще ти дам добрия съвет да не разговаряш толкова надуто с Олд Дет. Който търпи между хората си конекрадци и на всичко отгоре един отявлен бандит, би трябвало да се държи по-скромно. Очевидно не виждаш истинското положение на нещата. Всички команчи са на моя страна и против тебе, така че само един знак от мен и с теб е свършено.

След тези думи старият скаут му обърна гръб, но не си тръгна, за да ми даде възможност и аз да разговарям. Гибсън и Уилям Олерт също седяха в кръга от хора. Младият Олерт изглеждаше много западнал и болен. Дрехите му бяха изпокъсани, косите невчесани и дълги. Страните му бяха хлътнали, а очите лежаха дълбоко в очните кухини. Той изглежда нито виждаше, нито чуваше какво става около него; върху колената му имаше лист хартия, а в ръката молив и той непрекъснато гледаше надолу към тях. Засега си нямах работа с него. Липсваше му каквато и да било воля. Затова се обърнах към неговия изкусител.

— Срещнахме ли се най-сетне, мистър Гибсън? Надявам се отсега нататък да останем заедно по-продължително време.

Той дръзко ми се изсмя в лицето:

— С кого говориш, сър?

— С теб, разбира се.

— Е, чак толкова не се разбира. Само по погледа ти забелязах, че имаш предвид мен. Но ме нарече Гибсън, нали?

— Естествено.

— Не се казвам така.

— Да, човек с толкова имена като тебе лесно може да се откаже от едно от тях. А не се ли казваше Клинтън в Ню Орлиънс, когато ми избяга? А пък в Ла Гранж се казваше Гавилано, нали?

— Вярно, че Гавилано е истинското ми име. Какво искаш изобщо от мен? Нямам работа с теб. Остави ме на мира.

— Разбирам желанието ти. Полицаят не всякога е добре дошъл, но с това отричане няма да ми се изплъзнеш. Играта свърши. Не съм те преследвал от Ню Йорк до тук само за да ми се изсмееш. Отсега нататък ще ме следваш докъдето е необходимо.

— Ами ако откажа?

— В такъв случай ще те вържа здраво на гърба на някой кон и мисля, че той ще ми се подчинява.

Тогава Гибсън скочи и извади револвера си.

— Човече, само да ми кажеш още една такава дума и ще те взе…

Не можа да продължи. Олд Дет беше минал зад гърба му и го удари с приклада на пушката си по ръката така, че той изпусна револвера.

— Не се надувай много, Гибсън! — заплаши го скаутът. — Тук се намират хора, които са в състояние да ти запушат устата!

Гибсън се хвана за ръката, обърна се и изкрещя:

— Сър, искаш ли да почувстваш ножа ми между ребрата си? Да не си въобразяваш, че ще се уплаша от тебе, защото името ти било Олд Дет?

— Не, момчето ми, не е необходимо да се плашиш, а да се подчиняваш. Ако кажеш само още една дума, която не ми хареса, ще дам израз на недоволството си с един хубав куршум от моята пушка.

Очевидно тонът и поведението му направиха впечатление на Гибсън. Мошеникът веднага си подви опашката.

— Но аз изобщо не знам какво искате — каза той, — припознали сте се. Бъркате ме с някой друг!

— Твърде невероятно е. Ти имаш толкова ясно изразена физиономия на негодник, че едва ли може да бъде объркана с някоя друга. Впрочем главният свидетел срещу теб е седнал край тебе.

При тези думи Олд Дет посочи към Уилям Олерт.

— Този ли? Свидетел срещу мен? — попита Гибсън. — Ето още едно доказателство, че ме взимате за някой друг. Я го попитайте?

Сложих ръка върху рамото на Уилям и изговорих името му. Той повдигна бавно глава, втренчи неразбиращо погледа си в мен и не каза нищо. Аз повторих:

— Мистър Олерт, Уилям Олерт, не ме ли чувате? При вас ме изпраща вашият баща.

Празният му поглед остана втренчен в лицето ми, но той не продума нито дума. Тогава Гибсън му се сопна заплашително:

— Искаме да чуем името ти. Кажи как се казваш!

Запитаният обърна глава към него и отговори полугласно и страхливо като някое наплашено дете:

— Казвам се Гийелмо.

— Какъв си?

— Поет.

Аз продължих да питам:

— Олерт ли се казвате? От Ню Йорк ли сте? Имате ли баща?

Но болният отговори отрицателно на всички въпроси, без ни най-малко да се замисля. Стана ясно, че е дресиран. Беше очевидно, че през времето, откакто се намираше в ръцете на Гибсън, Олерт постепенно се беше побъркал съвсем.

— Ето ви го вашият свидетел! — изсмя ни се злодеят. — Той ви доказа, че се намирате на погрешен път. И така, имайте добрината отсега нататък да ни оставите на мира!

— Все пак искам да го попитам нещо по-особено — настоях аз. — Може би въпреки всичко паметта му ще се окаже по-силна от лъжите, които си му втълпил в главата.

Беше ми хрумнала една идея. Извадих портфейла си, защото в него бях поставил страниците на „Дойче Цайтунг“ от Ню Орлиънс със стихотворението му; измъкнах една страница и зачетох първия куплет бавно и високо. Помислих си, че собственото му стихотворение на немски език би го изтръгнало от неговата апатия. Но той продължаваше да гледа пред себе си. Прочетох и втория куплет със същия неуспех; след това и третия:

„Ти знаеш ли нощта, която над ума ти

се спуска тъй, че всуе закрила търси той

и също като смок душата много пъти

обвива и вселява със сатани безброй?“

Последните два реда прочетох по-високо, отколкото останалите. Той повдигна глава, изправи се и протегна ръце. Продължих бързо:

„Пред тази черна нощ ти все нащрек бъди —

след нея само няма зора да се роди!“

Сега Олерт нададе вик, скочи към мен и посегна към страницата. Дадох му я. Той се наведе към огъня и зачете сам високо, отначало до край. После се изправи и извика на немски така силно, че гласът му проехтя надалеч из тъмната долина:

— Съчинено от Олерт, от Уилям Олерт, от мен, от самия мен! Защото аз съм този Уилям Олерт, аз! Не ти се казваш Олерт, не ти, а аз!

Последните думи бяха отправени към Гибсън. У мен се зароди страшно подозрение. Гибсън притежаваше документите на Уилям — да не би да се представяше за него, въпреки че беше по-възрастен? Да не би…? — Но нямах време да проследя мисълта си до край, защото дотича вождът, забравил и достойнството си, и съвета на най-видните си воини и блъсна Олерт на земята.

— Мълчи, куче! Искаш да разберат апачите, че се намираме тук ли? Ще предизвикаш битката и смъртта!

Уилям Олерт нададе жален вик и отправи неразбиращ поглед към индианеца. Отново бяха изгаснали искрите на временно пробудилия се у него разум. Взех хартията от ръката му и я прибрах. Може би по-късно с нейна помощ пак щеше да ми се удаде да възвърна съзнанието му за неговото собствено аз.

— Не му се сърди! — помоли Олд Дет вожда. — Изгубил си е разума. Отсега нататък ще мирува. А сега ми кажи дали тези двама мъже са онези топиаси, за които ми говори!

Той посочи към двама индианци, които седяха край огъня на белите.

— Да, те са — кимна вождът. — Те не разбират добре езика на команчите. Трябва да се обърнеш към тях на говора на граничните земи. Но се погрижете този бял, който си е изгубил душата, да стои кротко, иначе ще заповядам да му запушат устата!

Ойо-колтса отново се върна при огъня на съвета. А Олд Дет плъзна погледа си по фигурите на двамата индианци остро и изпитателно и ги попита полугласно:

— Моите червени братя са слезли от високото плато Топиа? Приятели на команчите ли са воините, които живеят там горе?

— Да — отвърна по-възрастният. — Нашите оръжия са винаги в услуга на воините на команчите.

— Но защо следата ви идваше откъм север, където не живеят вашите братя, а враговете на команчите, апачите лянеро и тараконе?

Изглежда, че този въпрос постави индианеца в затруднение. Това можеше да се види ясно, защото нито той, нито синът му бяха изрисували лицата си с бои. Той се позабави с отговора си. Най-сетне заяви:

— Моят бял брат задава въпрос, на който може лесно да си отговори и сам. Ние изровихме бойната секира срещу апачите и се отправихме на север, за да разузнаем къде се намират те в момента.

— И какво научихте?

— Видяхме Винету, най-прочутия вожд на апачите. Тръгнал е с всички свои хора, за да пренесе войната през Рио Кончос. После се върнахме, за да съобщим това на нашите; те трябва да побързат да нападнат селата на апачите. Така се натъкнахме на воините на команчите и ги доведохме дотук, за да могат и те да донесат гибел на враговете ни.

— Команчите ще ви бъдат благодарни. Но откога воините на топиас са забравили да бъдат честни хора?

Ясно беше, че старият скаут таеше някакви подозрения относно двамата; вярно, че им говореше твърде дружелюбно, но в гласа му имаше една особена нотка, едно звучене, което бях долавял винаги, когато имаше тайното намерение да надхитри някого. Въпросите му очевидно не бяха приятни за мнимите топиаси. По-младият го гледаше враждебно. По-възрастният се мъчеше да отговаря учтиво, но си личеше, че думите излизаха насила от устата му.

— Защо моят бял брат пита за нашата честност? Каква причина има да се усъмнява в нея?

— Нямам намерение да ви обиждам. Но защо не седите при воините на команчите, а сте дошли при бледоликите?

— Олд Дет пита повече, отколкото е необходимо. Седнали сме тук, защото така ни харесва.

— Но по този начин създавате впечатлението, че команчите презират топиасите. Излиза, че са искали да измъкнат от вас някаква изгода, но без да ви допуснат при себе си.

Това беше обида. Индианецът избухна:

— Не говори такива думи, иначе ще трябва да се биеш с нас! Бяхме седнали при команчите, но дойдохме при бледоликите, за да научим от тях някои неща. Да не би да е забранено да се разбере как живеят хората в земите и градовете на бледоликите?

— Не, не е забранено. Но аз на ваше място щях да бъда по-предпазлив. Твоите очи са виждали снега на много зими, ето защо би трябвало да знаеш какво искам да кажа.

— Ако не го знам, тогава кажи ми го! — прозвуча подигравателният му глас.

Тогава Олд Дет се приближи до стария мним воин на топиасите, наведе се малко към него и го попита строго:

— Изпушиха ли воините на команчите с вас лулата на мира, мина ли димът на калюмета и през вашите носове?

— Да.

— Тогава сте строго задължени да вършите само онова, което е в полза на команчите.

— Да не искаш да кажеш, че не постъпваме така?

Двамата впиха остро погледи един в друг, сякаш искаха да се счепкат. След това Олд Дет отговори:

— Виждам, че ме разбра и отгатна мислите ми. Ако ги изкажа на глас и двамата сте загубени.

— Уф! — извика червенокожият, скочи и посегна към ножа си. И синът му се изправи заплашително, измъквайки ножа от пояса си. Обаче Олд Дет отвърна на тези враждебни действия само с едно сериозно кимване на главата.

— Да, убеден съм, че няма да останете дълго време при команчите. Щом се върнете при онези, които са ви изпратили, кажете им, че и ние сме техни приятели! Олд Дет обича всички червенокожи мъже и не пита към кое племе принадлежат.

Тогава индианецът го запита със съскащ глас:

— Да не би да мислиш, че не сме от племето топиас?

— Нека моят червен брат размисли, колко непредпазливо е от негова страна да изговаря тези думи. Аз премълчах мислите си, защото не искам да бъда твой враг. Защо ти самият се издаваш? Не си ли застанал тук между петстотинкратната смърт?

Ръката на червенокожия, държаща ножа, потръпна, сякаш искаше да нанесе удар.

— Кажи ми за какъв ме смяташ! — подкани той скаута.

Олд Дет хвана ръката му, която държеше ножа, дръпна го малко настрани в посока към мен и му каза тихо, но все пак така, че чух:

— Вие сте апачи!

Индианецът отстъпи крачка назад, изтръгна ръката си от неговата и замахна, за да нанесе удар:

— Лъжеш, куче!

Олд Дет не се и помръдна, за да избегне удара. Само пошепна на възбудения човек:

— Искаш да убиеш приятеля на Винету?

Тези ли думи или пък острият горд поглед на стария скаут предизвикаха желаното въздействие? Индианецът отпусна ръка. Той приближи уста до ухото на Олд Дет и заплаши:

— Мълчи!

После му обърна гръб и отново седна. Лицето му бе станало толкова спокойно и непроницаемо, сякаш нищо не се беше случило. Бе разбрал, че е разкрит, но по лицето му не личеше ни най-малката следа от загриженост или страх. Дали познаваше Олд Дет така добре, та беше сигурен, че няма да го предаде? Или считаше, че не го грози опасност по някакви други съображения? Синът му също седна спокойно и прибра ножа си в пояса.

Двамата апачи бяха рискували да застанат начело на смъртните си врагове като водачи — една постъпка, изискваща невероятна храброст! Ако намеренията им успееха, тогава команчите бяха обречени на сигурна гибел. Впрочем това беше мисъл, която ме безпокоеше, въпреки че от сърце желаех победата на Винету и неговите апачи. Цялото ми същество се противеше на мисълта да оставя команчите сляпо да тръгнат към смъртта, нали ни бяха посрещнали като приятели! Затова реших да поговоря с Олд Дет.

Тъкмо се канехме да напуснем групата на белите, когато едно раздвижване сред команчите ни накара да останем на мястото си. Забелязахме, че съвещанието беше завършило. Участниците в него бяха наставали. По знак на вожда останалите червенокожи също напуснаха огньовете и образуваха плътен кръг. Белите останаха оградени от тях. Белия Бобър влезе в кръга с бавна крачка и гордо изправена глава и с вдигане на ръка даде знак, че иска да говори. Веднага се възцари пълна тишина. Белите още не подозираха какво щеше да се случи. Те бяха станали прави. Само двамата мними топиаси останаха седнали и гледаха спокойно пред себе си, като че ли всичко това не ги засягаше. И Уилям Олерт си седеше все още на мястото и гледаше втренчено молива, който пак държеше между пръстите си.

Сега вождът започна да говори бавно, наблягайки на всяка дума:

— Бледоликите дойдоха при воините на команчите и им казаха, че били техни приятели. Затова те ги приеха и им позволиха да пушат с тях лулата на мира. Но сега команчите научиха, че са били излъгани от бледоликите. Белия Бобър обмисли добре всичко, което говори за и против тях и се посъветва с най-опитните си воини какво да направи. Единодушни сме, че бледоликите са ни излъгали и не заслужават повече нашето приятелство и закрила. Затова от този миг съюзът ни с тях не съществува, а враждебността ще замести приятелството.

Той млъкна за малко. Офицерът бързо се възползва от случая и попита:

— Кой ни е оклеветил? Сигурно четиримата мъже, които дойдоха с техния негър, за да ни въвлекат в опасност. Вече доказахме и повтаряме, че сме приятели на команчите. Нека най-напред пришълците покажат, че са искрени към нашите червени братя! Кои са те? Кой ги познава? Ако са говорили нещо лошо за нас, тогава ние настояваме да го научим, за да можем да се защитим. Няма да допуснем да бъдем съдени, без да бъдем изслушани! Аз съм офицер, а това означава, че съм вожд на моите хора. Мога и трябва да изисквам да участвам във всяко съвещание, което ни засяга!

— Кой ти е дал разрешението да говориш? — попита вождът строго и гордо. — Когато говори Белия Бобър, всеки друг трябва да чака! Ти искаш да бъдеш изслушан. Е добре, ние те изслушахме преди, когато говори с Олд Дет. Оказа се, че сте воини на Хуарес. Но ние сме приятели на Наполеон, следователно вие сте наши врагове. Питаш, кои са тези бледолики и аз ти казвам: те са храбри, честни воини. Когато видяхме за първи път лицата ви, ние вече познавахме Олд Дет от много зими. Изискваш да ти разрешим да участваш в съвещанията ни. Казвам ти, че дори Олд Дет не получи такова разрешение. Воините на команчите са истински мъже. Не им е необходима хитростта на бледоликите, за да разберат кое е умно и кое не е, кое е правилно и кое не е. Белия Бобър се е изправил сега пред вас, за да ви каже какво сме решили. Трябва да го изслушате спокойно, да не го прекъсвате, за…

— Изпушихме с вас калюмета — намеси се офицерът, — ако се отнесете неприятелски към нас, тогава…

— Мълчи, куче! — прогърмя гласът на Ойо-колтса. — Устните ти изговориха току-що една обида. Помни, че сте заобиколени от над петстотин воини! Изпушихме калюмета само вследствие на измама, на лъжа! Воините на команчите познават волята на Великия Дух. Те уважават законите и знаят, че все още се намирате под закрилата на калюмета и че трябва да се отнасят приятелски към вас, докато не сте изгубили тази закрила. Червена е свещената глина, от която е направен калюметът. Червен е цветът на светлината, на утрото и на пламъка, с който запалваме калюмета. Угасне ли той, настава мир, докато отново се появи светлината на пламъка. Когато настъпи светлината на утрото, мирът ще свърши и съюзът ни с вас няма да съществува. Дотогава сте наши гости. Но след това между нас започва вражда. Вие ще спите и ще си почивате тук при нас и никой няма да ви докосне. Обаче щом се зазори, ще трябва да се отправите с конете си в посоката, от която дойдохте с нас. Ще получите преднина от времето, наричано от вас пет минути. После ще ви преследваме. Дотогава ще задържите цялото си имущество. Но след това ще ви убием и като победители ще вземем всичко, каквото притежавате. А двамата от вас, които Олд Дет желае да получи, също ще бъдат наши гости до зазоряване, но няма да им разрешим да тръгнат с вас, а ще останат тук като пленници на Олд Дет, който може да прави с тях каквото си пожелае. Това е решението на нашето събрание. Белия Бобър, вождът на команчите, каза. Хау!

Той се обърна.

— Какво? — извика Гибсън. — Аз да бъда пленник на този старец? Аз ще…

— Мълчи! — прекъсна го офицерът. — Нарежданията на вожда не могат да бъдат променени с нищо. Познавам червенокожите. Но съм убеден, че замисленият срещу нас удар ще се обърне срещу клеветниците. Още не е настъпило утрото. Дотогава могат да се случат много неща. Може би отмъщението е много по-близо, отколкото си мислим.

Те отново насядаха по предишните си места. Но команчите не се върнаха край огньовете си, а след като ги изгасиха с изключение на огъня на Белия Бобър, се разположиха в четири кръга така, че белите се оказаха напълно обградени. Олд Дет ми направи знак да излезем извън обкръжението на индианците. Искаше да отиде на разузнаване. Попитах го със съмнение:

— Мислиш ли, сър, че Гибсън със сигурност ще ни падне в ръцете?

— Ако не се случи нещо непредвидено, не може да ни се измъкне.

— Съвсем си прав, ако не се случи нещо непредвидено. Но много ме е страх, че се готви нещо. Последните думи на офицера на хората на Хуарес не ми харесаха. Може би ще е най-добре, ако веднага заловим двамата.

— Не е възможно. Проклетата лула на мира ни пречи. Команчите няма да допуснат да сложим ръка на Гибсън, преди да се е зазорило. Но след това можем да го пържим и печем, да го изядем с или без вилица, както ни се харесва.

— Ти спомена за нещо неочаквано. Опасяваш ли се от нещо?

— За съжаление да! Струва ми се, че команчите са се оставили да бъдат примамени от двамата апачи в опасна клопка.

— Тогава наистина мислиш, че тези топиаси са апачи?

— Можеш да ме обесиш, ако не са. Най-напред ми се стори подозрително, че двама топиаси били дошли откъм Рио Кончос. Така може да бъде метнат един команч, но не и такъв опитен скаут като мен. После щом ги видях, веднага разбрах, че подозренията ми са били основателни. Индианците топиас спадат към полуцивилизованите племена. Имат меки, не рязко очертани линии на лицето. А я погледни тези остро изрязани, смели черти на двамата червенокожи! Ами като ги чух да говорят! Веднага се издадоха с произношението си. Освен това: когато казах в лицето на по-стария, че е апач, не ми ли даде право цялото му поведение?

— Не е ли възможно да се лъжеш?

— Не. Той нарече Винету „най-великия вожд на апачите“. Нима някой враг на апачите ще си послужи някога с израз, в който се съдържа такова уважение и похвала? Залагам живота си, че не се лъжа.

— Наистина, доводите ти са убедителни. Но ако действително имаш право, тези хора направо ме смайват. Двама апачи се осмеляват да се вмъкнат в отряд команчи от над петстотин души, това е повече от геройство!

— О, Винету познава хората си!

— Мислиш ли, че той ги е изпратил?

— Сигурно. От дон Атанасио знаем кога и къде Винету е преплувал Рио Гранде. Не е възможно да се намира вече край Рио Кончос, преди всичко невъзможно е да е там заедно с всичките си воини. Не, доколкото го познавам, той е навлязъл с коня си направо в Болсон де Мапими, за да събере апачите си. Веднага е изпратил съгледвачи в различни посоки да открият команчите и да ги примамят в Мапими. Докато враговете му си мислят, че е край Рио Кончос, а селата на апачите са останали беззащитни, той ги очаква тук и ще ги връхлети, за да ги унищожи с един-единствен удар.

— По дяволите, тогава добре сме се наредили, щом двамата апачи ни считат за врагове!

— Не. Те знаят, че са разкрити от мен. Трябваше да кажа само една-единствена дума на Белия Бобър, за да умрат от ужасна смърт. А това че не съм го сторил досега, е най-сигурното доказателство за приятелското ми отношение към тях.

— Тогава не мога да разбера само едно, сър — започнах аз най-същественото си възражение, — не е ли твой дълг да предупредиш команчите?

— Хм-м! Засягаш един дяволски деликатен въпрос. Команчите са предатели и са преминали на страната на Наполеон. Нападнали са невинните апачи по време на мир и са ги избили жестоко. И според божието, и според човешкото правосъдие това трябва да бъде наказано. Но ние пушихме с тях лулата на мира и не бива да се превръщаме в техни предатели.

— И аз така разбирам нещата. Но моето съчувствие е изцяло на страната на Винету.

— И моето. На него и на апачите пожелавам всичко добро. Не можем да издадем неговите двама разузнавачи, но пък тогава са загубени команчите, с които ни свързват задълженията, поети при изпушването на калюмета. Какво да направим? Е да, ако Гибсън и Олерт ни бяха в ръцете, бихме могли да си продължим пътя и да оставим индианците сами да се оправят.

— Ами така можем да постъпим и утре рано сутринта.

— Не се знае. Възможно е утре вечерта тъкмо по това време да ловим във Вечните ловни полета бобри заедно с команчи и апачи или дори да убием някой бизон и да го изядем.

— В такъв случай наистина смяташ, че опасността е твърде близо, така ли?

— Струва ми се, че е така и затова имам две основания. Първо, най-близките села на апачите не се намират много далеч оттук и Винету не бива да допуска команчите да достигнат чак до тези места. И второ, мексиканският офицер наговори някои неща, които намекват, че се готви нещо за днес. Това ти направи впечатление и на тебе.

— Разбира се! Вярно е, че можем да се осланяме на калюмета на команчите и от друга страна на моя тотем, още повече, че Винету те познава, а и мене ме е виждал вече. Но който попадне между два воденични камъка, ще бъде смлян, дори и да няма защо да се страхува от всеки поотделно.

— Тогава или няма да се завираме между тях, или ще се погрижим да не започнат да мелят — отсече Олд Дет. — Сега ще се поогледаме. Може би въпреки тъмнината ще ни се удаде да открием нещо, което да улесни малко мислите ми. Върви тихо и бавно след мен! Ако не се лъжа, вече съм бил в тази долина. Струва ми се, че бързо ще се ориентирам.

Всичко се оказа така, както бях предполагал. Лагерът ни беше разположен в малка котловина с формата почти на окръжност, която можеше да бъде пресечена за пет минути. Котловината имаше един вход, през който бяхме дошли, и един изход — също толкова тесен, колкото и входът. През изхода бяха продължили изпратените напред разузнавачи. Команчите лагеруваха в средата на долината. Стените на котловината бяха скалисти и стръмни; изглеждаше, че гарантират известна сигурност със своята непроходимост. Обиколихме наоколо и минахме покрай постовете на входа и изхода. После отново се приближихме към лагера.

— Глупаво! — измърмори старият. — Заврели сме се в истинска клопка и изобщо не ми идва никаква идея как бихме могли да се измъкнем. Би трябвало да постъпим като лисицата, която си прегризва крака, попаднал в железния капан.

— Дали няма да успеем да накараме Белия Бобър веднага да напусне котловината и да премести лагера другаде?

— Това е единственото, което бихме могли да опитаме. Но не ми се вярва да се съгласи, докато не му кажем, че при него има двама апачи. А това ми се иска да бъде избягнато на всяка цена.

— Може би си твърде черноглед, сър. Може би въпреки всичко да се намираме на сигурно място. Двата прохода, през които може да се проникне в котловината, са заети от достатъчен брой постове.

— Да, десет души от тази страна и десет души от онази — не е лошо. Но не бива да забравяме, че си имаме работа с Винету. За мен си остава загадка по какъв начин иначе толкова умният и предпазлив Бял Бобър е взел глупавото решение да спре тъкмо в една такава непристъпна котловина. Сигурно двамата разузнавачи на апачите са го пратили за зелен хайвер. Ще поговоря с него. Ако той не промени становището си и се случи нещо, ще се държим по възможност настрана. Приятели сме на команчите, но не бива в никакъв случай да погубваме някой апач. Е, стигнахме вече лагера, а ето го и вождът. Ела с мен при него!

На фона на огъня разпознахме Белия Бобър по неговите орлови пера. Щом се приближихме, той ни попита:

— Убеди ли се моят бял брат, че се намираме в безопасност?

— Не — отвърна старият скаут.

— С какво не се харесва мястото на Олд Дет?

— С това, че прилича на капан, в който сме се заврели всички.

— Моят брат се лъже. Тази котловина не е капан, а съвсем прилича на онова място, което бледоликите наричат форт. Никой неприятел не може да проникне вътре.

— Да, през проходите може би не, понеже са толкова тесни, че лесно могат да бъдат защищавани от десет воини.

Но не е ли възможно апачите да се спуснат по скалите?

— Не. Много са стръмни.

— А моят червен брат убеди ли се сам в това?

— Най-подробно. Воините на команчите дойдоха посред бял ден. Опитаха се да изкатерят скалистите стени, но не успяха.

— А може би е по-лесно да се спуснеш отгоре, отколкото да се изкачиш отдолу. Знам, че Винету умее да се катери като дивите кози в планините.

— Винету не е тук. Двамата топиаси ме осведомиха.

— Но дали и те самите са сигурни? Ако е истина, че Винету е бил във форт Индж, тогава той не е могъл да дойде тук, да събере воините си и веднага след това да се озове отвъд Рио Кончос. Нека моят брат сравни краткото време с дългия път.

Команчът наведе замислено глава. Изглежда, че достигна до някакъв резултат, който се покриваше с мнението на скаута.

— Да, времето е твърде малко, а пътят е дълъг. Ще попитаме двамата топиаси още веднъж.

Той се отправи към огъня на белите и ние го последвахме. Те ни посрещнаха с мрачни погледи. Настрани от тях седяха Ланге, синът му и негърът Хектор. Уилям Олерт пишеше по своя лист, ням и глух за всичко около него. Мнимите топиаси повдигнаха погледите си едва когато вождът ги заговори:

— Знаят ли моите братя със сигурност, че…

Ойо-колтса замлъкна. От височината на скалите се разнесе страхливият писък на някаква малка птичка и веднага след това последва хищният вик на кукумявка. Вождът наостри слух, Олд Дет също. Гибсън взе от земята един лежащ до него клон и уж с намерение да си поиграе, го тикна така енергично в огъня, че за кратко време пламъците лумнаха. После той се накани да повтори същото действие, наблюдаван от доволните погледи на всички бели. Но ето че Олд Дет с един скок се озова до него, изтръгна клона от ръката му и го заплаши:

— Я остави това, сър! Играеш си със собствения живот!

— Защо? — попита Гибсън ядосано. — Нима не е разрешено дори поддържането на огъня?

— Не. Когато горе крещи кукумявка, тук не може да се дава този предварително уговорен сигнал.

— Сигнал ли? Да не си полудял?

— Да, полудял съм дотолкова, че веднага ще изпратя куршум в главата на всеки, който се осмели отново да разбърка огъня.

— По дяволите! Държиш се, като че ли ти заповядваш тук!

— Наистина заповядвам, а ти си мой пленник и аз хич няма да се церемоня с тебе. Не си въобразявай, че можеш да измамиш Олд Дет.

— Наистина ли трябва да търпим това, сеньори?

Този въпрос бе отправен към останалите. Олд Дет беше извадил револверите си, аз също. Само за миг двамата Ланге и Хектор се озоваха до нас също с револвери в ръцете. Щяхме да стреляме по всеки бял, който се покаже тъй непредпазлив да посегне към оръжието си. На всичко отгоре и вождът извика някаква кратка заповед към своите хора. Команчите веднага наставаха и десетки стрели се насочиха към белите.

— Ето, видя ли? — засмя се Олд Дет. — Калюметът все още ви закриля. Дори са ви оставили и оръжията. Но щом някой посегне дори само към ножа си и край на закрилата.

В този миг високо горе, сякаш от небето, се повтори крясъкът на кукумявката. Ръката на Гибсън потръпна, като че ли искаше отново да вземе клона. Но не посмя. Сега вождът пак повтори въпроса си към двамата топиаси, който беше прекъснат преди малко:

— Убедени ли са моите братя, че Винету се намира отвъд Рио Кончос?

— Да, убедени са — отвърна по-възрастният.

— Нека воините на топиас си помислят, преди да ми отговорят!

— Те не са се излъгали. Бяха се скрили в храстите, когато той премина покрай тях и те го видяха.

Вождът продължи да ги разпитва, а старият топиас да отговаря. Най-накрая Белия Бобър каза:

— Твоите обяснения задоволиха вожда на команчите. Нека моите бели братя ме придружат!

Тази подкана засягаше Олд Дет и мене. Скаутът направи знак на двамата Ланге да дойдат с нас. Те ни последваха, като взеха и негъра.

— Защо моят брат вика и останалите си спътници? — попита вождът.

— Защото ми се струва, че скоро ще имам нужда от тях. Искаме да сме заедно в опасността.

— Няма никаква опасност.

— Лъжеш се. Не те ли усъмни крясъкът на кукумявката? Беше издаден от човек.

— Белият Бобър познава гласовете на всички птички и всички животни. Той умее да ги различава от наподобяващите ги човешки гласове. Това беше истинска кукумявка.

— А Олд Дет знае, че Винету съвършено имитира гласовете на много животни. Моля те да бъдеш предпазлив. Защо онзи бледолик бръкна в огъня с клона? Това беше уговорен знак.

— Но тогава той би трябвало да се е уговорил с апачите, а не е било възможно да се е срещнал с тях!

— Може би някой друг се е уговорил с тях, а този бледолик е получил задачата да даде знака, за да не се разкрие пред вас истинският предател.

— Мислиш ли, че между нас има предатели? Не ми се вярва. А дори и да беше така, пак няма защо да се страхуваме от апачите, понеже те нито могат да минат покрай постовете, нито могат да се спуснат по скалите.

— Не е изключено и да им се удаде. С помощта на ласата си те постепенно могат да се спускат от едно място до друго, защото е… я слушай!

Викът на кукумявката отново се разнесе, и то не от високо, а от нейде значително по-ниско.

— Пак тази птица — обади се команчът без всякакво безпокойство. — Тревогата ти е излишна.

— Не — heavens! Апачите са тук, в котловината! Чуваш ли?

Откъм изхода на котловината се разнесе силен, рязък и потресаващ вик, предсмъртният вик на човек. Веднага след това въздухът потрепери от многогласния боен вик на апачите. Който го е чувал поне един-единствен път, той никога не може да го забрави. Едва беше проехтял този рев и всички бели край огъня наскачаха.

— Ето ги къде са кучетата! — извика офицерът, посочвайки към нас. — Дръжте ги!

— Да, дръжте ги! — изкрещя и Гибсън. — Избийте ги!

Ние стояхме настрани от светлината и това ги затрудняваше в прицелването. Ето защо те предпочетоха да не стрелят, а да се втурнат към нас с вдигнати приклади. Без съмнение всичко бе предварително уговорено, движенията им бяха толкова бързи и сигурни, че не можеха да бъдат резултат от моментно внушение. Бяхме отдалечени от тях най-много на тридесет крачки. Но това разстояние, което трябваше да бъде изминато от нападателите, даде все пак време на Олд Дет за забележката:

— Е, не бях ли прав? Бързо пушки на рамо! Да ги посрещнем както се полага!

Шест карабини се насочиха към нападателите, защото и вождът държеше оръжието си в ръка. Изстрелите ни изтрещяха — от двуцевките по два изстрела — и мнозина от тях се строполиха на земята. И команчите бяха наскачали и бяха изпратили стрелите си към предателите. Успях да забележа само че въпреки подканата си Гибсън не участваше в нападението. Той все още стоеше край огъня, бе хванал ръката на Олерт и се мъчеше да го вдигне от земята. Успях да ги зърна и двамата само за секунда. Не можех повече да ги наблюдавам, защото крясъците се бяха приближили бързо и в този миг апачите се нахвърлиха върху команчите.