Карл Май
Винету II (19)

19.
Подозрителни спътници

На връщане тръгнахме в същата посока, от която бяхме дошли, и ето защо нямахме причина да оглеждаме околността толкова внимателно, колкото би било необходимо, ако не я познавахме. Не беше забравена обаче предпазливостта присъща на уестмана дори из такива места, които той познава като петте си пръста. Постоянно се оглеждахме за следи от хора или животни и ето че към обед забелязахме една диря, която при други обстоятелства може би щеше да ни се изплъзне от зрението, защото при заличаването й видимо бяха положени много големи усилия. И въпреки всичко може би пак нямаше да я видим, ако не се бяхме натъкнали на нея на такова място, където хората бяха спирали за кратък отдих и стъпканата от тях трева все още не се беше изправила съвсем. Спряхме конете и скочихме на земята, за да разгледаме следата. В това време Ролинс се приближи и слезе от седлото, за да огледа отпечатъците.

— Дали са от животно или от човек? — попита ни той.

Винету не отговори, но аз отвърнах:

— Изглежда не сте много опитен в разчитането на следи. В този случай още от пръв поглед си личи, кой е бил тук.

— Може би хора?

— Да.

— Не ми се вярва, защото в такъв случай тревата щеше да бъде доста по-силно изпогазена.

— Да не мислите, че наоколо се намират хора, които ще си правят удоволствието да тъпчат тревата с краката си така, че после да ги открият и да им светят маслото?

— Не. Но с коне оставането на ясни следи съвсем не може да бъде избегнато.

— Лицата, които са били тук, не са имали коне.

— Не са имали коне ли? Би било странно, ако не и подозрително. Мисля, че из тези области никой човек не може да съществува без кон.

— И аз съм на същото мнение. Но не сте ли видял или чул някога, че някои хора губят конете си по най-различни начини?

— Е, да. Но вие не говорите за един човек, а за няколко души. Отделен човек може да изгуби коня си, но няколко души наведнъж едва ли.

Ролинс мъдруваше по този начин, въпреки че както изглеждаше, не разбираше особено от подобни неща. Нямах намерение да му отговарям, но сега Винету ме попита:

— Знае ли моят брат Шарли, какво означава тази следа?

— Да.

— Трима бледолики без коне. Нямат пушки, но в ръцете си са носили тояги. Като са тръгвали оттук, вторият и третият са стъпвали в отпечатъците от първия, а последният се е опитвал да заличи дирята. Вероятно те допускат, че някой ги преследва.

— И на мен така ми се струва. Дали изобщо нямат никакви оръжия?

— Тези трима бледолики положително нямат пушки. Тъй като са почивали на това място, би трябвало в противен случай да забележим следите от оръжията им.

— Хмм! Странно! Трима невъоръжени бели в тази опасна местност. Може да се обясни само с това, че тези хора са имали някаква злополука, вероятно са били нападнати и ограбени.

— Моят брат Шарли е съвсем на моето мнение. Тези мъже са се подпирали на тояги, които са откършили в гората, а по време на почивката си са ги били забили до себе си в земята. Дупките си личат ясно. Изглежда се нуждаят от помощ.

— Желае ли Винету да им помогнем?

— Вождът на апачите подкрепя всеки, който се нуждае от помощта му, без да пита, дали той е бял или червенокож. Но нека Олд Шетърхенд нареди какво да правим. Винету би желал да помогне, но не се доверява.

— Защо?

— Защото поведението на тези бледолики е съмнително. Дали са си толкова много труд да заличат следата си. Защо не са унищожили дирите си също така и тук, където са лагерували?

— Може би им се е струвало, че няма да имат време. Или им е било безразлично, ако някой разбере, че са почивали тук, но са искали да прикрият посоката, в която са тръгнали после.

— Възможно е да е било така, както казва моят брат. Но в такъв случай тези бледолики не са уестмани, а неопитни хора. Ще тръгнем след тях, за да им помогнем.

— Ще се съглася с удоволствие, още повече, както изглежда, няма да е необходимо да се отклоняваме особено много от нашата посока.

Отново се качихме на конете. Но Ролинс се поколеба и каза замислено:

— Не е ли по-добре да предоставим тези хора сами на себе си? Няма да имаме никаква полза, ако тръгнем след тях.

— Ние няма да имаме, но те ще имат — отвърнах аз.

— Но само си губим времето.

— Не бързаме чак толкова, та да не можем да помогнем на хора, изпаднали по всяка вероятност в беда.

Тонът ми беше малко остър. Той промърмори недоволно няколко думи под носа си и се качи на коня си, за да ни последва, тъй като вече яздехме по следата. Безсърдечието, което бе показал сега, подхождаше на лицето му. Хвана ме яд и доверието ми в него намаля още повече, но все пак и през ум не ми минаваше, че може да бъде толкова коварен, колкото беше всъщност.

Следата се измъкна от гората и храсталака и излезе в откритата савана. Беше прясна, оставена най-много преди един час и понеже яздехме бързо, не изтече много време и ние видяхме пред нас търсените хора. Когато ги забелязахме, бяха отдалечени може би на около една английска миля, но вниманието им бе привлечено от нас едва когато изминахме половината от това разстояние. Един от тях се огледа, съзря ни и ни показа на другите. Спряха се за малко, изглежда от страх. Но после се затичаха, сякаш животът им висеше на косъм. Пришпорихме конете си. Никак не беше трудно да ги застигнем. Преди да се озовем до тях, аз им извиках няколко успокоителни думи, вследствие на което те се спряха.

Действително бяха съвсем невъоръжени, дори нямаха и нож, с който да отрежат пръчките си, а ги бяха направо откършили. Дрехите им бяха в добро състояние. Един от тях бе превързал главата си с кърпа, а другият пък носеше лявата си ръка в превръзка през врата. Третият не беше ранен. Посрещнаха ни със страхливи, недоверчиви погледи.

— Какво сте се разтичали така, мешърз? — попитах аз, когато ги настигнахме.

— Знаем ли какви сте и откъде сте? — отвърна най-възрастният от тях.

— Все едно е. Каквито ще да сме, пак щяхме да ви догоним във всички случаи. Ето защо тичането ви беше безсмислено. Но няма защо да се безпокоите. Ние сме почтени хора и щом открихме следата ви, препуснахме по нея, за да ви попитаме дали не бихме могли да ви услужим с нещо. Предположихме, че сегашното ви положение едва ли отговаря на желанията ви.

— И не сте се излъгали, сър. Лоши неща ни се случиха, радостни сме, че си отървахме поне живота.

— Кой ви нареди така зле? Някои бели ли?

— О не, сиуксите окананда… — Ах, те ли! А кога?

— Вчера рано сутринта.

— Къде?

— При горното течение на Сидър Крийк.

— А как се случи? Или може би сте на мнение, че е по-добре да не ви питам?

— Защо не, ако сте наистина такива, за каквито се представяте, а именно — честни хора. Ако действително е така, сигурно ще ни разрешите да се осведомим за имената ви.

— Ще ги научите. Този червенокож джентълмен е Винету, вождът на апачите. Мен ме наричат обикновено Олд Шетърхенд, а третият е мистър Ролинс, пътуващ търговец, присъединил се към нас заради една сделка.

— Heigh-day^[1], тогава всяко подозрение е напълно изключено! Често сме слушали за Винету и Олд Шетърхенд, макар и да нямаме право да се назовем уестмани. Това са двама мъже, на които човек може да се осланя във всяко положение. Благодарим на Бога, че пътищата ни се кръстосаха. Да, нуждаем се от помощ, и то как! Мешърз, Бог ще ви благослови, ако не ни изоставите.

— Няма да ви изоставим. Кажете ни само как можем да ви помогнем!

— Първо трябва да научите кои сме ние. Казвам се Евънс, този тук е мой син, а другият ми е племенник. Идваме от областта на Нови Улм и искахме да се заселим край Сидър Крийк.

— Голяма непредпазливост!

— За съжаление! Но не ни беше известно. Така хубаво и лесно ни беше представено всичко! Като че ли е необходимо само да се настаниш тук и да прибираш реколтата.

— Ами индианците? Не помислихте ли за тях?

— О да! Но ни ги описаха по един начин, а се запознахме с тях съвсем иначе! Пристигнахме добре съоръжени, за да огледаме най-напред околността и да си изберем хубав участък земя. Но се намерихме в ръцете на червенокожите.

— Благодарете на бога, че сте още живи!

— Наистина, наистина! Отначало положението ни изглеждаше далеч по-лошо, отколкото след това. Онези нехранимайковци говореха за кола на мъчението и за подобни прекрасни неща. Но после се задоволиха само да ни вземат, всичко, каквото притежавахме, с изключение на дрехите и да ни натирят. Изглежда, че имаха да вършат по-важни неща, отколкото да ни мъкнат със себе си.

— По-важни неща ли? Не подразбрахте ли намеренията им?

— Нямаме понятие от езика им, но докато вождът им разговаряше с нас на завален английски, спомена някакъв заселник Кропли; очевидно са му хвърлили око.

— Това е вярно. Искаха да го нападнат през нощта и затова не са имали нито време, нито желание да се занимават повече с вас. Дължите живота си на това обстоятелство.

— А бе, то един живот!

— Защо?

— Това не е никакъв живот. Нямаме оръжия, нямаме дори ножове, и не можем нито да застреляме, нито да уловим какъвто и да било дивеч. От вчера сутринта сме яли само корени и дребни горски плодове, но сега в прерията няма и това. Струва ми се, че ако не ви бяхме срещнали, сигурно щяхме да умрем от глад. Сега мога да се надявам, че ще ни дадете някое късче месо или нещо подобно, нали?

— Да. Но кажете ни преди всичко накъде сте се отправили?

— Към форт Рендъл.

— Знаете ли пътя дотам?

— Не, но смятаме, че сме налучкали горе-долу правилната посока.

— И наистина е така. Имате ли някаква причина, за да искате да отидете там?

— И то много важна причина. Вече казах, че ние тримата избързахме напред, за да огледаме земята. Нашите семейства ни последваха и останаха да ни чакат във форт Рендъл. Достигнем ли го щастливо, спасени сме.

— Тогава късметът ви е провървял. Ние сме тръгнали в същата посока и сме в добри отношения с форт Рендъл. Можете да се присъедините към нас.

— Ще ни разрешите ли, сър?

— Разбира се! Не можем да ви зарежем в такова положение!

— Но червенокожите ни взеха конете. Ще бъдем принудени да вървим пеша, а това ще ви забави!

— Не ни остава друг изход. А сега сядайте да си отпочинете! Преди всичко ще ви дадем нещо за ядене.

Помощникът на търговеца не изглеждаше съгласен с подобно развитие на нещата. Той ругаеше тихо под носа си, мърмореше нещо за губене на време и за ненужно милосърдие. Ние обаче не му обърнахме внимание, слязохме от конете, разположихме се до тримата нещастника в тревата и им дадохме да ядат. Те се нахраниха с апетит и щом си отпочинаха, продължихме прекъснатото си пътуване, като се отклонихме от тяхната досегашна посока и свърнахме по нашия път. Те се радваха на избавлението си и с удоволствие щяха да разговарят с нас, ако бяхме по-приказливи хора.

Винету избягваше впускането в излишно дърдорене, също както и аз. Тримата се опитаха неколкократно да заговорят и помощника на търговеца, ала пак безуспешно. Срещата ни с тях го беше ядосала и той остро ги сряза. По тази причина ми опротивя още повече и ето защо започнах тайно да го наблюдавам по-внимателно, отколкото досега. Резултатът беше изненадващ.

Забелязах, как по лицето му пробягваше лека подигравателна усмивка или изразът на злорадо задоволство, когато си мислеше, че никой не го наблюдава. И винаги в такъв случай той хвърляше остър и изпитателен поглед към мен и Винету. Започнах да го следя още по-внимателно, но все пак така, че той да не забележи и успях да установя още нещо.

От време на време Ролинс се заглеждаше в един от тримата пешеходци, а щом погледите им се срещнеха, те бързо обръщаха главите си настрана, но у мен оставаше впечатлението, че в очите им припламваше някакво тайно разбирателство. Дали четиримата се познаваха, дали изобщо не бяха близки по някакъв начин? Дали неприязненото отношение на търговския помощник към тях не беше престорено?

Но пък какви ли причини можеше да има този човек, за да ни заблуждава така? Не се ли лъжех? Евънс, синът му и племенникът му трябваше дори да ни бъдат благодарни.

Странно! Честото, едва ли не свръхестествено съвпадение на чувства, мисли и възгледи между мен и апача се прояви отново и сега. Тъкмо размислях над споменатото наблюдение, той спря коня си, слезе на земята и каза на стария Евънс:

— Моят бял брат вървя твърде много пеша. Нека се качи на моя кон. И Олд Шетърхенд ще отстъпи своя жребец. Ние ходим бързо и ще вървим в крак с конете.

Привидно Евънс не искаше да приеме тази услуга, но после се съгласи с удоволствие. Синът му взе моя кон. Ролинс трябваше всъщност да отстъпи коня си на племенника, но не го направи. По тази причина племенникът се смени по-късно със сина.

Тъй като сега вървяхме пеша, не можеше да направи някому впечатление, че бяхме последни. Изостанахме назад дотолкова, че другите не можеха да чуват разговора ни, освен това бяхме достатъчно предпазливи и си послужихме с диалекта на апачите.

— Моят брат отстъпи коня си не от състрадание, а по някаква друга причина, нали? — попитах аз.

— Шарли позна — отвърна той.

— И Винету ли наблюдава четиримата мъже?

— Винету разбра, че неговият брат Шарли стана подозрителен и затова държа очите си отворени. Но още от преди му направиха впечатление някои неща.

— А кои?

— Моят брат ще се досети.

— Може би превръзките?

— Да. Един от тях си е превързал главата, а друг пък е поставил ръката си в превръзка през врата. И тези наранявания били получили при вчерашната си среща със сиуксите окананда. Вярваш ли го?

— Не. По-скоро ми се струва, че тези хора изобщо не са ранени.

— Не са — потвърди апачът. — Откакто ги срещнахме, минахме покрай два потока, но те не се спряха, за да охладят раните си. А ако раняването им е измислица, тогава и нападението на оканандите и ограбването им от тях е лъжа. Наблюдава ли ги моят брат Шарли по време на ядене?

— Да. Ядоха много.

— Но все пак не толкова много и не така бързо като хора, които от вчера са се хранили само с корени и дребни плодове. А казват, че са били нападнати по горното течение на Сидър Крийк. Възможно ли е тогава да се намират вече тук?

— Не знам, защото не съм бил още по горното течение на Сидър Крийк — заявих аз.

— Биха могли да дойдат дотук само ако са яздили. Следователно или имат коне, или не са били по горното течение на Сидър Крийк.

— Хмм! Ако предположим, че имат коне, тогава защо не ни казаха? И на кого ли са ги поверили?

— Ще разберем. Мисли ли моят брат Шарли, че търговският помощник е враждебно настроен към тях?

— Не е, преструва се.

— Така е. Винету също го забеляза. Ролинс ги познава. Възможно е дори да е в съюз с тях.

— Но за какво му е тази потайност? Каква ли цел преследват?

— Ще узнаем.

— Да им кажем ли веднага право в лицето какво мислим за тях? — попитах аз.

— Не.

— Защо?

— Защото тяхната потайност би могла да има някаква причина, която не ни засяга. Тези четирима мъже може би са честни хора въпреки подозренията, които събудиха у нас. Освен това, ако наистина ни заплашва някаква опасност, тя все още не е много близка. Нека моят брат Шарли размисли. Дали помощникът на търговеца има някаква причина да ни крои нещо лошо?

— Абсолютно никаква. По-скоро има пълното основание да се отнася приятелски към нас.

— Така е — кимна Винету. — Той иска да види нашите запаси от кожи. Неговият господар ще направи добра сделка с Олд Файерхенд. Но това не може да стане, ако по пътя бъдат предприети някакви враждебни действия срещу нас. От нас никога не биха научили, къде се намира Олд Файерхенд със съкровищата си. И така, дори ако този търговец крои за по-късно някакво злодеяние, няма защо да се страхуваме от него, преди да е огледал складираните кожи. Съгласен ли е моят брат с мене?

— Да.

— А сега за тримата мъже, които се представят за нападнати заселници!

— Не са такива — подхвърлих аз.

— Не са. Нещо друго са.

— Но какво?

— Каквито ще да са, няма защо да очакваме нещо лошо от тях, докато сме на път.

— Но може би след това? Когато пристигнем в „крепостта“?

— Уф! — Винету се усмихна като че на себе си. — Моят брат Шарли мисли също като мен.

— Няма нищо чудно. Предположението ми е толкова логично. Вероятно няма друга възможност.

— Мислиш, че и четиримата са търговци и са в близки отношения?

— Да. Нали Кропли каза вчера, че Брадън, пътуващият търговец, работел с четирима или петима помощника. Може би мнимият Евънс старши е някой от помощниците на Брадън или дори самият той заедно с други двама млади хора. Бил е наблизо до поселището на Кропли, а Ролинс ходи някъде през нощта. Осведомил е господаря си за голямата сделка, която може да сключи, и сега по пътя търговецът се е присъединил към нас заедно с други двама помощника.

— Но с какви намерения? С добри или с лоши? Какво мисли моят брат Шарли?

— Хмм, струва ми се, че мога да твърдя второто. Ако има лоши намерения, те са единствено следните: да проникне при нас под чуждо име, за да може сам да оцени складираната стока, без да знаем кой е той. Но всъщност това едва ли би имало някакъв смисъл, защото и помощникът му би направил оценката също тъй добре, както и той, а освен това ние проявихме готовност да разрешим достъпа до скривалището на Олд Файерхенд и на самия търговец.

— Така е. Ето защо Винету счита, че тримата искат да дойдат при нашите хора заедно с помощника Ролинс да огледат кожите и после да ни ги вземат, без да ги заплатят.

— Значи грабеж, а може би дори и убийства?

— Да.

— И аз допускам такова нещо.

— Това е верният отговор. Имаме си работа със зли хора. Но няма защо да се безпокоим, докато сме на път. Нищо няма да ни се случи. Злодеянието ще бъде извършено едва тогава, когато и четиримата се намират в „крепостта“.

— А то може да се избегне много лесно. Принудени сме да вземем Ролинс с нас, няма как: Но ще се отделим от другите преди това. Имаме и много добър повод, нали уж искат да отидат при семействата си във форт Рендъл. Но въпреки всичко бдителността ни не бива да отслабва нито за минута, докато се намираме на път. Наистина, сега си мислим, че сме намерили вярното разрешение, но възможно е и да се лъжем. Ето защо се налага да наблюдаваме внимателно четиримата не само през деня, но и през нощта.

— Да, налага се — приключи апачът разговора ни, — защото е твърде вероятно някой непрекъснато да ни следва отблизо с конете им. Не бива да спим и двамата по едно и също време. Един от нас трябва да бъде буден и готов за бой, но така, че тези хора да не забележат нищо.

Със своята проницателност Винету отново бе отгатнал истината, да, беше отгатнал, но не и цялата истина.

Следобед не си взехме конете обратно, макар че ни ги предложиха неколкократно. Когато се свечери, на нас ни се искаше много да лагеруваме на открито в прерията, защото от всички страни имахме необходимия свободен изглед и можехме по-лесно да забележим приближаването на всеки неприятел. Обаче духаше остър вятър, който донесе със себе си дъжд, тъй че щяхме да се измокрим до мозъка на костите си. Ето защо предпочетохме да продължим да яздим, докато достигнахме някаква гора. В самия й край се издигаха няколко високи иглолистни дървета, чиито гъсти и широки клони ни пазеха от дъжда. Това бе за нас едно приятно удобство и ние го поставихме над опасността, която вероятно днес все още не съществуваше за нас, а ако пък противно на очакванията ни надвисваше над главите ни, надявахме се да я предотвратим чрез нашата обичайна предпазливост.

Провизиите ни за път бяха колкото за двама души, но Ролинс също носеше хранителни припаси, така че за тази вечер имаше храна за всички. Дори ни остана нещичко, а на следващия ден можехме да застреляме някакъв дивеч.

След като се нахранихме, трябваше всъщност да спим, обаче нашите спътници нямаха още такова желание. Поведоха доста оживен разговор, въпреки че им забранихме да приказват на висок глас. Даже и Ролинс бе станал словоохотлив и разказа няколко приключения, които бил преживял по време на пътуванията си като търговски помощник. Ето защо за мен и Винету нямаше никакъв сън. Бяхме принудени да будуваме, въпреки че не участвахме в разговора.

Това бъбрене не ми се струваше съвсем непринудено. Имах впечатлението, като че ли нарочно се провеждаше в такава форма. Дали по този начин искаха да отвлекат вниманието ни от околността? Започнах да наблюдавам Винету и забелязах, че у него се бяха породили същите мисли, защото всичките му оръжия, та дори и ножът, му бяха под ръка, готови за употреба, а той самият се оглеждаше внимателно на всички страни, макар че това можеше да бъде забелязано единствено от мен, понеже го познавах много добре. Клепачите на очите му бяха спуснати и изглеждаше сякаш спи. Но аз знаех, че през миглите си внимателно наблюдава всичко наоколо. Последвах примера му.

Дъждът беше престанал и вятърът не духаше така мразовито както преди. Много ми се искаше да преместим нашия бивак навън, на открито в прерията, но това нямаше да може да стане, без да предизвикаме недоволство и възражения. Затова останахме там, където си бяхме.

Не гореше никакъв огън. Понеже се намирахме на територия, собственост на враждебно настроените към нас сиукси, това ни беше послужило като добър предлог да забраним паленето на огън. Пламъците сигурно щяха да ни издадат не само на червенокожите, но и на евентуалните съмишленици на спътниците ни, а понеже очите ни виждаха добре в тъмнината, бяхме убедени, че не само ще чуем приближаването на когото и да било, но и ще го забележим. Вярно, че засега слухът ни бе затрудняван от разговора. Но затова пък толкова по-дейни бяха очите ни. И изобщо сетивата ни бяха будни от предчувствието за някаква надвисваща над нас беда, което ни облъхваше едва ли не осезаемо като нежен зефир.

Както вече споменах, седяхме под дърветата в края на гората с обърнати към храсталака лица, защото очаквахме приближаването на неприятеля от тази посока, в случай че бъдеше направен изобщо такъв опит. Ето че изгря тънкият сърп на луната и хвърли бледата си светлина под короната на дървото, извисило се като купол над нас. Разговорът все още продължаваше. Думите не се отправяха непосредствено към нас, но си личеше съвсем ясно стремежът да бъде привлечено вниманието ни, да бъде отклонено от нещо друго. Винету се беше опънал сега на земята, опрял лакът в тревата и сложил глава на дланта си. В този миг забелязах, как десният му крак започна да се свива към тялото — бавно и тихо, докато коляното му образува тъп ъгъл. Да не би да имаше намерение да опита изстрела от коляно, изключително трудния изстрел от коляно, който описах вече на друго място?^[2]

Да, действително! Той посегна към приклада на Сребърната карабина и доближи цевите й плътно до бедрото си, сякаш без никакво определено намерение, ей така просто да си поиграе. Проследих с поглед посоката на цевите и забелязах между клонките на храсталака под четвъртото дърво от нас слабо блещукане, но то можеше да се забележи наистина само от човек като апача. Бяха две човешки очи. Там в гъсталака се криеше някой, който ни наблюдаваше. Винету имаше намерение да го застреля, без да се издаде с някое подозрително движение, с изстрел от коляно между очите, единствената видима цел. Още съвсем мъничко по-нагоре дулото на пушката и целта щеше да бъде визирана. Очаквах напрегнато следващия миг. Винету не грешеше никога, не пропускаше целта си дори и през нощта и при този труден изстрел. Видях как сложи пръста си на спусъка. Но не стреля. Свали пръста си и наведе карабината, за да изпъне отново крака си. Очите бяха изчезнали.

— Умен човек! — прошепна ми той на езика на апачите.

— Някой, на когото изстрелът от коляно е известен, пък макар може би сам да не умее да си служи с него — отвърнах му тихо на същия език.

— Беше бледолик.

— Да. Един сиу, а наоколо живеят само те, няма да си отвори очите толкова широко. Сега вече знаем, че наблизо имаме враг.

— Но и той знае, че ни е издал присъствието си.

— За съжаление. Разбрал го е, защото ти искаше да стреляш по него и отсега нататък ще внимава много.

— Няма да му помогне, защото Винету ще се промъкне до него тайно.

— Много е опасно! — предупредих го аз. — Ще разгадае намерението ти веднага, щом се отдалечиш оттук.

— Pshaw! — не се съгласи Винету с мен. — Апачът ще се престори, че иска да нагледа конете. Това няма да направи впечатление.

— Остави по-добре на мен тази работа — помолих го аз.

— Нима Винету трябва да те изпрати срещу опасността, сякаш се страхува от нея? Той забеляза очите преди тебе и има по-голямо право да залови този човек. Нека моят брат само помогне на апача да се отдалечи непринудено.

Следвайки желанието му, аз малко поизчаках и след това се обърнах към спътниците ни, които се бяха увлекли в разговора си:

— Хайде, стига толкова! Утре потегляме рано на път и нека сега да спим. Мистър Ролинс, завързахте ли добре коня си?

— Да — отвърна запитаният с недоволен глас, защото ги бях прекъснал.

— Илчи е все още свободен — обади се Винету. — Апачът ще отиде да го завърже за колче навън в откритата прерия, за да може да пасе през нощта. Да бъде ли завързан и конят на моя брат Шарли по същия начин?

— Да — съгласих се аз с него, за да създам впечатлението, че наистина става въпрос за конете.

Апачът се надигна бавно, загърна раменете си със своето салтилско одеяло и се отдалечи, за да отведе конете на известно разстояние в прерията. Знаех, че после щеше да легне на земята, за да се промъкне към гората с пълзене, одеялото нямаше да му трябва. Беше го взел само, за да заблуди неприятеля.

Ето че прекъснатият разговор беше подет отново. Това си имаше своята положителна и своята отрицателна страна. Не можех да долавям какво вършеше Винету, но пък и онзи, който ни беше подслушвал, нямаше да може да чуе апача. Лежах с полузатворени очи и се преструвах, че нищо наоколо не ме интересува, но наблюдавах много внимателно края на гората.

Изминаха пет минути, десет минути, стана вече четвърт час, а скоро и почти половин час. Започнах да се страхувам за Винету. Но пък знаех колко е трудно тайното промъкване при такива обстоятелства и колко бавно става всичко, щом имаш пред себе си неприятел с изострени сетива, който на всичко отгоре надушва, че ще бъде нападнат. Ето че най-сетне долових зад гърба си крачки — от посоката, в която се беше отдалечил апачът заедно с конете. Обърнах главата си едва-едва и го видях да се завръща, но беше още твърде далеч. Отново бе наметнал на плещите си салтилското одеяло. Очевидно беше успял да обезвреди скрития неприятел. С облекчение заех пак предишното си положение, за да изчакам спокойно апачът да легне до мене. Стъпките му се приближаваха. Той се спря зад мене и някакъв непознат глас извика:

— А сега този тук!

Извръщайки се бързо, аз наистина забелязах салтилското одеяло, но човекът, който го беше наметнал, за да ме заблуди, не беше Винету, а някакъв брадат мъж, чиито черти ми се сториха познати. Горните думи бяха изговорени от него, а същевременно бе замахнал с приклада на пушката си, за да ме удари. Хвърлих се светкавично встрани, опитвайки се да избегна удара. Но вече беше късно. Той успя да ме улучи, наистина не по главата, а в тила, едно още по-опасно място. Крайниците ми се парализираха веднага и след като получих и втори удар по черепа, изгубих съзнание.