Карл Май
Винету II (15)

15.
На лов за бобри

Може би усамотеността на моята „стая“ имаше вина за това, че сънят ме държа в обятията си по-здраво от обикновено. Защото още не бях станал, когато ме разбуди силен глас:

— Pooh!^[1] Сър, струва ми се, че още не си приключил с измерването на кревата! Поопъни се още малко, но не на дължина, а на височина. Така няма да бъде лошо, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Скочих от леглото и огледах нахалника, изправил се до отметнатата кожа на входа. Беше Сам Хокинс. Докато вчера бе въоръжен само с карабина, сега по него се виждаше пълното траперско снаряжение. Очевидно ме беше очаквал, едно доказателство, че щеше да ни придружава.

— Ей сега ще бъда готов, драги Сам.

— Да се надяваме. Малкият сър чака вече край hole^[2], ако не се лъжа.

— Ще дойдеш ли с нас до Би Форк^[3]?

— Така изглежда, ако не се лъжа. Малкият сър не може да носи сам всички принадлежности.

Щом излязох пред вратата, забелязах Хари, който ме очакваше при входа на котловината. Сам взе няколко завързани една за друга примки, метна ги през рамо и закрачи към изхода.

— Тук ли ще оставим конете? — попитах аз.

— Не ми се вярва твоят кон да поставя капани както трябва, нито пък да е учил как се измъква някой дебелоопашатко^[4] от дъното на реката. Налага се да размърдаме собствените си крака, ако искаме да свършим навреме. Така че тръгвай!

— Но, скъпи Сам, преди това трябва да се погрижа за коня си!

— Няма нужда. Малкият сър свърши вече тази работа, ако не се лъжа.

Без да подозира, той ми съобщи с тези думи нещо радостно. Значи Хари още в ранни зори се беше погрижил за Хататитла. Вероятно баща му бе говорил с него и това бе причината за промяната в поведението му. Вече щях да се учудя, че не виждам и него, който бе винаги ранобуден, когато той се появи, прегазвайки потока заедно с Винету и един от ловците.

Винету направи на Хари комплимент по индиански:

— Синът на Рибана е силен като воините от бреговете на Хила. Окото му ще види много бобри, а ръката му няма да може да носи тежестта на кожите. — А като забеляза погледа ми, с който търсех Хататитла из долината, той ми каза успокояващо: — Моят брат Шарли може да тръгне спокоен. Винету ще се погрижи за коня, който се радва и на обичта на апача.

След като минахме през пролома, ние тръгнахме наляво, обратно на посоката, от която пристигнахме вчера, и заслизахме по течението на рекичката, докато достигнахме мястото, където тя се вливаше в Манкицита. Гъста, почти непроходима растителност покриваше бреговете на реката. Вейките на дивата лоза се катереха нагоре по близко растящите стебла, пълзяха от клонче на клонче и отгоре се спускаха надолу здраво оплетени една о друга, прехвърляха се, на следващото дърво, пак се изкачваха и по този начин образуваха такъв хаос, сред който човек можеше да си проправи път само с помощта на ножа.

Дребният Сам вървеше през цялото време пред нас. Неговата фигура, здравата натоварена, ми напомняше живо за словашките продавачи на миши капани, които се появяваха от време на време в моето хубаво родно градче в Ерцгебирге.^[5] Въпреки че не допускахме наблизо да се намира някакъв неприятел, обутите в огромни ботуши крака на Сам отбягваха със завидна ловкост всяко място, където можеше да оставят следа, а малките му пъргави очички оглеждаха непрекъснато в ляво и в дясно гъстата растителност, чиято пищност с успех можеше да съперничи на девствената растителност в долината на Мисисипи.

Траперът повдигна нагоре няколко сплетени вейки, наведе се и пропълзя под тях.

— Ела, сър! — подкани ме Хари. — Тук се отклонява нашата боброва пътека.

Наистина, под зелената завеса на гъсталака лъкатушеше тесен прочистен коридор и ние се запромъквахме известно време всред хаоса от дървета и храсталаци, все успоредно на реката, докато един полуръмжащ и полусвирещ звук, разнесъл се откъм водата, накара Сам да спре. Той се обърна към нас и сложи ръка на уста, правейки ни знак да мълчим.

— Пристигнахме — прошепна Хари — и техният пост е усетил нещо.

Наоколо се възцари дълбока тишина и след известно време ние продължихме да се прокрадваме напред, докато излязохме на един завой на реката, където имахме възможност да наблюдаваме твърде голяма боброва колония.

Доста навътре във водата бе издигната тясна дига, по която все пак би могъл да мине някой предпазлив човек; четирикраките обитатели се бяха заловили здравата да укрепят и уголемят дигата. На отсрещния бряг видях голям брой от тези работливи животни как полагат усилия да прегризват с острите си зъби стройни дръвчета така, че те падаха във водата. Други пък бяха заети с пренасянето на дървените късове, като ги тикаха пред себе си с муцунките си и плуваха, а отделна група облепяше строежа с тлъста почва, която довличаха от брега и закрепваха по дървения скелет с помощта на лапичките си и широката опашка, използвана като мистрия.

Наблюдавах внимателно заниманията на този пъргав народец, като особено често отправях погледа си към един необикновено едър екземпляр, който седеше в бдителна поза върху дигата и по всичко личеше, че играе ролята на постови. В този момент дебеланкото изведнъж наостри късите си ушлета, направи полузавъртане около оста си, нададе вече споменатия предупредителен звук и в следващия миг изчезна под водата.

Останалите бобри го последваха мигновено и беше много комично да наблюдаваш, как при гмуркане изхвърляха задниците си нависоко и нанасяха по водната повърхност такъв удар с плоската си опашка, че надалеч се разнасяше ехтящ шум, а водата плисваше нависоко.

Но сега, разбира се, нямаше време да се отдавам на комични наблюдения, защото този неочакван смут можеше да бъде предизвикан само от приближаването на някой неприятел, а най-големият неприятел на тези животни е — човекът.

Последният бобър още не беше изчезнал под водата, когато ние вече лежахме с оръжие в ръка под ниско надвесените клони на няколко иглолистни дървета и очаквахме с напрежение появяването на смутителя на бобровото спокойствие. Не мина много време и малко по-нагоре от нас, по течението на реката, върховете на тръстиката се раздвижиха и секунди след това видяхме двама индианеца да се промъкват надолу по речния бряг. Единият беше нарамил няколко капана, а другият носеше известно количество кожи. Двамата имаха пълно въоръжение и се държаха така, сякаш знаеха, че се намират близо до неприятели.

— Zounds!^[6] — просъска Сам между зъбите си. — Тези подлеци са се натъкнали на нашите примки и са жънали там, където нищо не са посели, ако не се лъжа! Почакайте, нехранимайковци такива, моята Лиди ще ви каже чии са капаните и кожите!

Той взе бавно карабината си и я приготви за стрелба. На мен веднага ми стана ясно, че в никакъв случай не биваше да вдигам шум и хванах стария трапер за ръката. Това бяха понки, а начинът, по който бяха изрисувани лицата им, ме увери, че не са тръгнали на лов, а се намираха по пътеката на войната. Следователно не бяха сами в околността и всеки изстрел щеше да привлече тук други индианци, които щяха да им помогнат или поне да отмъстят за тях.

— Не стреляй, Сам! — предупредих го аз. — Изровили са бойната секира и сигурно не са сами.

— И аз виждам това — прошепна дребното, войнствено настроено човече. — Наистина ще е по-добре да ги очистим тихомълком…

— Сам, полудя ли? Я размисли само, какво би станало, ако двамата разузнавачи не се върнат при своите хора! Червенокожите ще претърсят основно местността и в крайна сметка ще открият крепостта на Олд Файерхенд!

— Прав си, сър — изръмжа Сам недоволно, — но с неудоволствие ще ги оставя да си отидат. Четири от най-хубавите ни капани! Всеки от тях струваше три долара и половина. Ще се радвам ако тези нехранимайковци се видят принудени да дадат и собствените си кожи заедно с крадените!

— Нямаме право да залагаме на карта сигурността на всички. Ако двамата червенокожи не са открили никакви следи, ще трябва да ги оставим на спокойствие.

Сега двамата индианци бяха застанали точно пред нас, но бяха обърнати настрани и търсеха следи, като разговаряха шепнешком помежду си. Започнах да се промъквам напред безшумно, за да мога да ги наблюдавам по-добре и ако беше възможно да дочуя нещо от думите им.

Всичко в поведението на двамата понки показваше, че не можеха да решат в коя посока да продължат своето търсене. Капаните им бяха подсказали, че някъде наблизо има ловци, но червенокожите очевидно не бяха успели да намерят никакви опорни точки. Сега те продължаваха предпазливо пътя си, и то в такава посока, която ги отдалечаваше от крепостта. Засега опасността се беше разминала.

Когато съгледвачите не можеха вече да ни чуят, Сам даде израз на гнева си.

— Отидоха, та се не видяха хубавите ни капани! Ама как ме сърбяха пръстите, ако не се лъжа! Двата им скалпа щяха да ме зарадват повече от най-хубавия дебелоопашатко!

— Знаеш какво мнение имам за скалпирането! Много ме учудваш, че искаш да се занимаваш с подобни неща!

— Имам си основателни причини, сър. Много злини съм видял от червенокожите и е трябвало така да се сражавам с тях, че не бива да ги щадя. Ето гледай!

Сам свали енергично печалната филцова шапка от главата си, като при това дръпна и перуката. Вече познавах гледката на голия му кървавочервен череп.

— Какво ще кажеш за това, сър, ако не се лъжа? — изтъпанчи се той пред мен с такава важност, сякаш никога не бях чувал тази история от собствената му уста. — Още от дете си носех с чест и пълно право скалпа и никой lawyer^[7] не се осмеляваше да ми го оспори, докато веднъж ме нападнаха една или две дузини поуни и ми взеха косите. После отидох до Текама и там си купих нов скалп. Наричаше се перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Но това не вреди, защото новият скалп понякога е по-практичен от стария, особено през лятото. Мога да го свалям, щом ми стане горещо, хи-хи-хи-хи!

Докато изговаряше тези думи, той отново нахлупи на главата си шапката и перуката. Сега изобщо нямахме време за подобни спомени и дълги речи, защото иззад всяко дърво можеше да изсвисти стрела или пък да изщрака спусъкът на някоя карабина. Преди всичко беше необходимо да предупредим лагера и да обърнем вниманието на ловците на Олд Файерхенд върху присъствието на индианците. Ето защо подканих Хокинс:

— Сам, сега ще трябва да действаме, иначе понките ще се появят тук преди да се усетим. Най-важното е да предупредим Олд Файерхенд и останалите. Освен това ми се струва уместно да се огледаме за главните сили на червенокожите, за да разберем точно какъв им е броят и да вземем съобразно с това нашите мерки.

— Прав си, сър! — кимна Сам. — Това е уместно, ако не се лъжа! Залагам мокасините си срещу чифт балетни пантофки, че в скоро време тук ще има по-голям брой червенокожи мъже. Върви с малкия сър в крепостта и предупреди нашите хора, а аз ще тръгна обратно по дирите на двамата индианци, за да разбера нещо повече от онова, което ни казаха досега червенокожите.

— А няма ли да е по-добре, Сам Хокинс, ако ти отидеш при татко? — попита Хари. — Ти се оправяш по-добре с капаните, а пък четири очи виждат повече от две.

— Хмм! Щом мистър Хари иска това, тогава трябва да изпълним желанието му, ако не се лъжа. Но ако работата тръгне наопаки, да не изляза аз виновен.

— Никой няма да те вини, старче — увери го момчето. — Нали знаеш, че обичам да действам самостоятелно. Ела, сър!

Хари заряза дребния трапер и започна да се промъква напред из гъсталака. Последвах го. Въпреки че обстоятелствата изискваха да насоча цялото си внимание към околността, не можех да не обръщам внимание и на поведението на момчето, което се провираше безшумно през храсталаците с ловкостта на опитен уестман. Всяко негово движение представляваше картина на най-напрегната предпазливост.

Другояче не можеше и да бъде. Той сигурно е бил запознат още от дете с живота на ловците, сигурно е получавал впечатления, които са изострили сетивата му, закалили са чувствата му, а и бяха дали такава необикновена насока на неговия жизнен път.

Може би около един час се бяхме провирали непрекъснато напред, когато излязохме на друга боброва колония, чийто обитатели обаче не се виждаха навън.

— Тук бяхме поставили капаните, които видяхме преди у червенокожите, сър, а по-нататък нагоре Би Форк се разклонява и първоначално имахме намерение да стигнем дотам. Но изглежда нещата ще се променят, защото виждаш ли, следите се насочват към гората, от която са излезли. Трябва да ги проследим.

Той се накани да продължи, но аз го задържах.

— Хари!

Момчето ме погледна въпросително.

— Не е ли по-добре да се върнеш и да оставиш останалото на мене? — попитах аз.

— Откъде ти идва подобна мисъл?

— Знаеш ли какви опасности биха могли да ни очакват?

— Защо да не знам? Невъзможно е да са по-големи от онези, с които съм се борил и които съм преодолявал.

— Бих желал да те запазя жив и здрав! — замолих го аз.

— И аз искам да остана и ще остана жив и здрав. Или може би си мислиш, че само видът на някой нашарен с бои човек може да ме изплаши?

Отново продължихме. Сега се отдалечавахме от реката и се промъквахме между стройните дънери на вековна гора, образувала гъст зелен свод над покритата с влажен мъх земя, където отпечатъците от стъпки се забелязваха много лесно. Липсваха ниски храсти.

В този момент Хари, който постоянно беше начело, се спря. Сега можеха да се различат следите от четирима души, които бяха вървели заедно и на това място се бяха разделили. Двамата, които бяхме срещнали, носеха всички свои оръжия. Тъй като предполагах, че тук се бяха събрали голям брой техни съплеменници, принудени само от някакво важно начинание да предприемат този далечен поход през териториите на враждебно настроени племена, ми хрумна мисълта, че подобно начинание би могло да е във връзка с осуетеното нападение над форта. По всяка вероятност това беше един от онези походи на отмъщение, когато индианците полагат всички усилия да компенсират някое поражение или някаква загуба.

— Какво ще правим? — попита Хари. — Тези нови следи водят в посока на нашата крепост, която не бива да излагаме на опасността да бъде открита. Ще ги последваме ли или ще се разделим, сър?

— А тази четворна диря сигурно отвежда до лагера на червенокожите, които засега се крият и изчакват завръщането на съгледвачите си. Преди всичко трябва да потърсим главния отряд, за да получим сигурни сведения за числеността и намеренията на неприятеля. Входът на нашия „замък“ се охранява от пост, който несъмнено ще изпълни дълга си, за да запази тайната ни.

— Имаш право. Да вървим напред!

От височината, по която се изкачваше речното корито, гората се спускаше доста навътре в равнината и беше пресечена на места от дълбоки каменисти улеи, където буйно вирееха папрат, диви къпини и мечо грозде. Тъкмо се приближавахме към една от тези падини, когато усетих мирис на изгоряло и се опитах предпазливо и с удвоено внимание да проникна с погледа си колкото се можеше по-навътре в гората. Най-сетне забелязах съвсем лека и тънка струйка дим, издигаща се право пред нас към короните на дърветата, която често се прекъсваше или съвсем изчезваше като в някаква капризна игра. Този дим можеше да произхожда само от индиански огън.

Задържах Хари и му посочих моето откритие.

— Скрий се зад онези храсти. Ще поогледам тези хора!

— Защо да не дойда и аз?

— Един е достатъчен. При двама опасността от откриване е двойно по-голяма.

Той кимна в знак на съгласие и внимателно заличавайки всяка следа, тръгна настрани, докато аз започнах да се промъквам към падината, търсейки прикритие от дърво на дърво.

Долу седяха или лежаха съвсем близко един до друг толкова много червенокожи, че падината едва ги побираше. При нейния изход бе застанал неподвижно като бронзова статуя млад дългокос воин, а също така съзрях по един пост и от двете страни на падината, но за щастие те не бяха забелязали моето приближаване.

Опитах се да преброя лагеруващите индианци и ето защо погледът ми започна да се спира на всеки един от тях. Но изведнъж се сепнах изненадан. Най-близо до огъня седеше… нима беше възможно?… Белият вожд Парано или Тим Финети, както го беше нарекъл Олд Файерхенд. Твърде ясно бях видял лицето му през онова утро след битката при форт Ниобрара, за да е възможно да се лъжа сега. И все пак почти се обърках, защото от главата му се спускаха великолепни дълги коси, а нали Винету му беше взел скалпа и не го беше свалял от пояса си нито за минута! Дали този подлец не бе възкръснал от царството на мъртвите?

В този момент постът, застанал от тази страна на падината направи една-две крачки към мен и аз трябваше да се оттегля по най-бърз начин от скалния отломък, зад който се бях скрил.

След като се добрах щастливо до Хари, аз му направих знак с ръка да ме последва и закрачих обратно по нашия път до онова място, където следите се разделяха. Оттук нататък продължихме да следваме новата диря, която, като преминаваше през гъстата преплетена растителност, се насочваше към долината, откъдето бяхме пристигнали вчера, преди да бъдем спрени от Сам Хокинс. Сега ми стана ясно, че понките бяха получили подкрепления и ни бяха преследвали по петите, за да си отмъстят. Нашето забавяне докато оздравее Олд Файерхенд, им беше дало време да съберат всички свои сили. Не можех да проумея защо заради нас тримата се бяха събрали толкова много въоръжени воини, ако не исках да допусна, че Парано знае за съществуването на колонията на ловците и че намеренията му засягаха всички нейни членове.

Двамата червенокожи съгледвачи ни бяха проправили добре пътя, така че ние се придвижвахме сравнително бързо напред. Изглежда се намирахме вече близо до долината, която трябваше да ни пресече пътя, когато иззад един гъст храсталак долових тихо звънтене. С един жест накарах Хари да се скрие, после бързо легнах на земята и се отправих в указаната посока по заобиколен път. Следващото необичайно нещо за тази околност, което съзрях, беше една купчина от железни капани за бобри, край които се появиха и две криви крачета, обути в грамадни ботуши. Като продължих да пълзя, забелязах и дълга възголяма ловна дреха, на чийто горен край се беше опряла широката измачкана периферия на допотопна филцова шапка, а малко настрани от тази периферия се виждаше бодливата щръкнала четина на сплъстена брада.

Това беше дребосъкът Сам. Но как се беше озовал тук, когато мислех, че вече отдавна се намира в крепостта? Във всеки случай не беше трудно да се научи. Трябваше само да го попитаме. И докато се промъквах, колкото се можеше по-безшумно към него, аз предварително се наслаждавах на уплахата му от подобно неочаквано нападение.

Тихо, съвсем тихо посегнах към карабината му, която лежеше до него и запънах ръждясалия й спусък. При изщракването на спусъка Сам се обърна толкова бързо, че надвесените клонки смъкнаха шапката и перуката му, а като видя собствената си пушка, насочена към него, под приличния му на папагалска човка нос, сияещ във всички цветове на дъгата, се показа доста голяма дупка, разширяваща се от смайване все повече и повече.

— Сам Хокинс — пошепнах аз, — ако не си затвориш скоро устата, ще напъхам вътре всички капани, които са тук на земята!

— Good luck!^[8] Ама че ме изплаши, сър, ако не се лъжа! — промърмори траперът, който въпреки смайването си не повиши непредпазливо глас, а бързо постави шапката и перуката на полагаемото им се място. — Мътните те взели! От уплаха ми изтръпнаха крайниците, ако не се лъжа, защото ако на твое място беше някой червенокож… то…

— … тогава нямаше да ядеш повече меча лапа — допълних аз. — Ето ти пушкалото! А сега ми кажи какво се е случило, та си легнал да спиш тук.

— Да спя? Е, за спане и дума не може да става, макар че се доближи до мен, без да забележа. От ума ми не излизаха кожите на онези два червени плъха, които исках да взема; съвсем не е необходимо да разказваш на другите, как си изненадал стария Сам.

— Ще си трая — уверих го аз.

— А къде остави мастър Хари?

— Чака ей там отсреща. Чухме да звънтят капаните ти и трябваше да разберем що за звънци са това.

— Звънци ли? Нима беше толкова силно? Сам Хокинс, какъв глупав ракун си ти! Лежи си тук старото магаре, за да дебне скалпове, а при това вдига шум, който може да се чуе чак в Канада, ако не се лъжа! Но как попаднахте тук при мен? Да не сте следили двамата червенокожи?

Отвърнах утвърдително и му разказах, какво бях научил.

— Хмм, ще ни струва барут, ще струва много барут, сър! — каза той. — Вървях си с моите капани нагоре по рекичката и внезапно видях двама индианци, ако не се лъжа, тъкмо в края на храсталаците, едва на седем-осем крачки от мен. Веднага се свих в гъсталака и забелязах, че единият от тях тръгна нагоре, а другият надолу, за да претърсят долината. Но ми се струва, че ще им се отрази зле. Първия пропуснах покрай мен и после се запътих насам, за да попитам тези типове, какво са видели, когато се срещнат пак тук. Ако искате да ми помагате, тогава отидете на отсрещната страна, за да ги хванем в клещи!

— Слушай, Сам! За крепостта може да бъде опасен само един от тях, онзи, който е тръгнал надясно по реката. А ако и той не е забелязал нищо, сме длъжни на всяка цена да оставим на мира и тези двама понки. Необходимо ни е време за нашите защитни приготовления и ще го имаме само тогава, когато неприятелят не забележи никакви следи от нас.

— Добре, добре, сър. Все някога танцът ще започне и тогава здравата ще насолим тези юнаци, ако не се лъжа! А сега не карай малкия сър да чака повече! Иначе би могъл да направи някоя глупост от нетърпение.

Последвах съвета му и се върнах при Хари. След като му описах с няколко думи положението на нещата, ние заехме позиция срещу Сам и зачакахме завръщането на двамата червенокожи.

Търпението ни бе подложено дълго време на изпитание и изминаха няколко часа, преди да доловим тихите стъпки на промъкващ се към нас човек. Беше един от очакваните от нас индианци, стар воин, с набръчкано, загоряло от слънцето лице, който нямаше вече място по пояса си за извоюваните скалпове, а беше украсил външните шевове на широките си панталони нагъсто с косите на победените от него врагове.

Индианецът вървеше толкова безгрижно, че не бе възможно да бе забелязал нашите следи, нито пък нещо за съществуването на крепостта. Отдъхнах си, защото така щяхме да избегнем ненужно кръвопролитие и дори ни оставаше надеждата, че крепостта изобщо нямаше да бъде открита.

Стъпките на възрастния индианец бяха вече заглъхнали, когато се появи и другият, от противоположната, безопасна за нас посока; той също се отправи натам, откъдето преди известно време бях дошъл заедно с Хари. Почакахме още малко и след това се върнахме в крепостта заедно, както и бяхме потеглили оттам.

Потърсихме поста пред „вратата“, който се беше сгушил зад прикриващите го храсти и беше видял много добре червенокожия, промъкнал се само на няколко крачки от него. На стража беше Уил Паркър.

Сам го погледна учудено.

— Винаги си бил грийнхорн, Уил, и грийнхорн ще си останеш, докато някой път те спипат редмъните^[9], ако не се лъжа. Да не си си помислил, че червенокожият е ловил пеперуди, та не си използвал ножа си?

— Сам Хокинс, я си дръж езика зад зъбите, иначе сега ще направя с теб това, което постоянно съм отлагал! — изръмжа подиграният Уил. — Уил Паркър и грийнхорн! Шегата би си заслужавала няколко зрънца барут, старий Куне. Но синът на майка ти изглежда няма достатъчно акъл да разбере, че съгледвачът се оставя намира, за да не се привлече вниманието на останалите, а?

— Може и да имаш право, скъпи Уил, в случай че не искаш да се сдобиеш с индиански скалпове, хи-хи-хи-хи!

С тези думи Сам тръгна към потока, но преди да изчезне между скалите, се обърна пак и предупреди поста:

— Дръж си очите отворени! Ей натам в един gutter^[10] гъмжи от индианци. Може да пожелаят да пъхнат носовете си между дългите ти крака. Ще бъде жалко за теб, ако не се лъжа, страшно жалко!

Ниско приведен под купа капани на гърба си, той закрачи пред нас и скоро се озовахме пред изхода на тунела, където се откри цялата котловина. Остро изсвирване от страна на стария трапер бе достатъчно, за да наизлизат всички обитатели на крепостта, които проследиха с голямо внимание описанието на нашето приключение.

Олд Файерхенд слушаше мълчаливо разказа ни. Но щом споменах за Парано, от устата му се изтръгна вик на учудване и същевременно на радост.

— Нима е възможно! Не си ли се излъгал, сър? В такъв случай все пак бих могъл да изпълня клетвата си и да пипна този тип със собствените си ръце. Това ми е съкровено, дългогодишно желание.

— Само косите му ме правят несигурен.

— О-о, те нямат значение! Ето ти Сам Хокинс за пример, а както изглежда, в сумрака призори на онзи ден не си го улучил с ножа си добре. Неговите хора са го намерили и са го прибрали. Оправил се е, докато боледувах, изпратил е съгледвачи да ни наблюдават и после ни е следил.

— Но защо не ни е нападнал?

— Не знам, има си някаква причина, която ще научим и ние. Уморен ли си, сър?

— Не бих могъл да твърдя подобно нещо.

— Трябва да видя човека със собствените си очи. Искаш ли да ме придружиш?

— Разбира се. Само съм длъжен да ти обърна внимание на опасността от такова начинание. Може би индианците ще изпратят нови съгледвачи. Ще попаднем между разузнавачите и не е изключено да бъдем отрязани от нашите хора.

— Всичко това е възможно да се случи, но аз не мога да стоя тук със скръстени ръце, докато те ни открият. Дик Стоун!

Извиканият ловец беше отсъствал вчера от крепостта, за да „прави месо“, следователно ме виждаше едва сега. Том се приближи, поздрави ме сърдечно, а Олд Файерхенд го попита:

— Чу ли накъде отиваме?

— Струва ми се да.

— Взимай пушката си! Ще се огледаме за червенокожите!

— Идвам, сър! Ще яздим ли?

— Не. Ще отидем само до един gutter. Но останалите нека запретнат ръкави и покрият всички caches^[11] с чимове. Не се знае, какво може да се случи, а ако червенокожите навлязат между нашите скали, нека поне не намерят нищо, което може да им бъде от полза. Хари, ти отиваш при Уил Паркър, а ти, Бил Бълчър, ще се грижиш за реда, докато отсъстваме!

— Тате, нека дойда с тебе! — помоли се Хари.

— Не мога да те използвам за нищо, my boy^[12]. Почини си! Когато му дойде времето, ще се счепкаш с неприятеля.

Хари повтори молбата си, но Олд Файерхенд не промени разпореждането си и така ние, пак трима на брой, излязохме навън по коритото на потока.

След кратко наставление на поста, ние се отправихме към мястото, където неотдавна се беше скрил Сам Хокинс. Оттам пътят за падината беше във всеки случай най-изгоден за нас, защото и от двете си страни имахме прикритие.

Малко преди тръгването ни рано сутринта Винету също бе напуснал лагера и все още не се беше върнал. Точно сега той щеше да ни бъде най-много полезен, освен това аз не можех да не почувствам вече и лека тревога за него. Напълно бе възможно да се е натъкнал на неприятеля.

Тъкмо мислех за него, когато храстите край нас прошумоляха и апачът се появи. Щом го познахме, отпуснахме ръце, които бяха посегнали към оръжията в поясите ни още при първото изшумоляване в клонките.

— Винету ще дойде с белите мъже, за да наблюдава Парано и понките — каза той. Учудено го погледнахме. Значи той знаеше вече за присъствието на индианците.

— Видя ли моят червенокож брат воините на най-жестоките роднини на племето сиу? — попитах го аз.

— Винету трябва да бди над своя брат Шарли и сина на Рибана. Затова той тръгна след тях и забеляза, как се промъкнаха до военния лагер на понките. Но отрядът на Парано е с нови сили, а самият той крои подли планове. Винету ще убие белия вожд на мечките.

— Не, вождът на апачите няма да го докосне, а ще ми го остави! — отвърна му Олд Файерхенд.

— Винету го подари вече веднъж на своя бял приятел!

— Парано няма да ми избяга отново, защото този път ръката ми ще…

Успях да чуя само тези думи на Олд Файерхенд. Защото докато все още говореше, забелязах две искрящи очи иззад храстите, където следите извиваха. С един скок сграбчих човека, на когото принадлежаха.

Това беше той, за когото ставаше дума: Парано. Едва се озовах при него и стиснах с пръсти гърлото му, когато от двете ми страни нещо прошумоля и изскочиха цяла група индианци, за да помогнат на вожда си. Моите приятели бяха забелязали бързите ми действия и веднага се нахвърлиха върху нападателите. Белият вожд лежеше под мен. Коляното ми притискаше гърдите му, пръстите на лявата ми ръка — гърлото му, а десницата ми стискаше неговата ръка, която бе сграбчила ножа. Така задържах Парано на земята. Той се гърчеше под мен като червей и полагаше бесни усилия да ме отблъсне от себе си. Риташе наоколо с крака като бик, вързан с вериги, и се опитваше да се изправи с мощни тласъци. Очите му се наляха с кръв и изскочиха от орбитите, а по устата му се образува пяна от безсилен гняв. Струваше ми се, че под мен се намира някое побесняло животно и с всички сили забих пръсти в гърлото му. Той потрепери конвулсивно няколко пъти, главата му увисна назад, очите му се избелиха. По тялото му започнаха да преминават гърчове, които ставаха все по-слаби и най-сетне то се отпусна безчувствено. Парано беше победен.

Сега вече успях да се огледам и пред очите ми се разкри картина, която едва ли може да бъде описана с перо. От страх да не би да привлече помощ за неприятеля, никоя от двете страни не беше употребила огнестрелно оръжие. Бяха действали само ножът и томахокът. Никой не стоеше прав, всички се търкаляха на земята в собствената си кръв или в кръвта на противниците си.

Тъкмо в този миг Винету се канеше да забие ножа си в гърдите на лежащия под него човек; той не се нуждаеше от помощта ми. Олд Файерхенд бе притиснал под себе си един неприятел и се опитваше да отблъсне нападенията на друг, който му кълцаше ръката. Затичах се да му помогна и повалих нападателя със собствения му томахок, изпуснат от него на земята. После се насочих към Дик Стоун, който лежеше между двата мъртви червенокожи и под един огромен мъжага; последният полагаше всички усилия да му нанесе смъртоносен удар с ножа си. Не му се удаде — томахокът на неговия съплеменник сложи край на усилията му.

Дик се надигна и изпъна крайниците си.

— By Jove, сър, това се казва помощ навреме! Трима срещу един, и то когато не бива да стреляш, е малко множко. Благодаря!

Олд Файерхенд също ми подаде ръка и тъкмо се накани да проговори, когато погледът му падна върху Парано.

— Тим Фин…? Самият вожд? Нима е възможно! Кой си имаше работа с него?

— Олд Шетърхенд го повали — отвърна Винету вместо мен. — Великият Дух му е дал силата на бизона, който разорава земята със своя рог.

— Приятелю — извика Олд Файерхенд, — не съм виждал човек като тебе, колкото и надалеч да съм обикалял!

Но как е възможно Парано и хората му да са били скрити тук, щом малко преди това Винету е бил наблизо?

— По това време белият вожд още не се е бил скрил тук — отговори Винету. — Той е забелязал дирите на неприятелите си и ги е проследил. Воините му ще го последват и моите бели братя трябва бързо да тръгнат след Винету към крепостта.

— Вождът е прав! — потвърди Дик Стоун. — Ще се наложи да се връщаме веднага при нашите.

— Добре — отвърна Олд Файерхенд, от чиято ръка се стичаше кръв. — Но във всички случаи трябва да отстраним, доколкото е възможно, следите от борбата. Дик, върви напред, за да не бъдем изненадани!

— Ще стане, сър. Но я преди това ми извадете ножа от тялото! Не го достигам както трябва.

Един от тримата негови противници му бе забил ножа си малко встрани от гърба, а при боричкането острието беше навлизало все по-надълбоко. За щастие не бе попаднало на опасно място и след изваждането му остана рана, която беше лека за железния организъм на Стоун.

За кратко време бе направено необходимото и Дик Стоун пак беше на крака.

— А как ще отнесем нашия пленник? — попита Олд Файерхенд.

— Налага се да го носим — отвърнах аз. — Но ще ни създаде затруднения, щом дойде на себе си.

— Да го носим ли? — рече Стоун. — От доста години не съм изпитвал такова удоволствие и не ми се ще да го доставяме и на този стар негодник.

С няколко удара на ножа си той отряза до корен известен брой от растящите наоколо фиданки, взе одеялото на Парано, накълца го на ивици и като ни кимна доволно, каза:

— Ще скалъпим нещо като шейна, влачилка или плъзгач, ще завържем на него това човече и ще се понесем.

Предложението му бе прието и изпълнено; скоро потеглихме, оставяйки разбира се зад себе си толкова ясна следа, че Винету, който вървеше последен, трябваше да полага върховни усилия, за да я заличава донякъде.