Карл Май
Винету II (5)

5.
Ролите се разменят

Колко се учудиха мъжете, когато сложихме плячката си на пода!

— Heavens! — подскочи Майснер. — Двама куклуксклановци! Мъртви ли са?

— Дано не са — каза скаутът, — виждате колко прав бях, като взех със себе си този млад мастър. Държа се храбро и дори плени главатаря на бандата.

— Главатаря ли? Чудесно! Но къде се крият хората му и защо ни носите тук тези двамата?

— И това ли трябва да ви обяснявам? Твърде лесно е да се отгатне. Аз и моят спътник ще облечем дрехите на тези лумпени и ще доведем в къщата бандата, която се крие при обора.

— Да не сте полудели? Рискувате си живота. Ами ако разберат, че не сте истински куклуксклановци?

— Тъкмо това няма да стане — отвърна старият трапер с чувство на превъзходство. — Олд Дет е стара лисица, а и този млад мастър не е толкова глупав, колкото изглежда.

Олд Дет разказа какво сме направили и чули и им разкри плана си. Аз трябваше да отида зад обора в дрехите на Локсмит, за да доведа куклуксклановците. Той щеше да облече маскировката на предводителя, която отлично подхождаше на ръста му и да играе неговата роля.

— От само себе си се разбира — добави той, — че ще говорим шепнешком, а при шепнене всички гласове са еднакви.

— Е, щом искате да рискувате, добре! — каза Ланге. — Няма да залагате нашата кожа, а вашата. Но какво ще правим ние в това време?

— Най-напред ще се измъкнете тихо навън и ще внесете няколко дебели кола или пръти, с които ще запънем вратата на стаята, за да не могат да я отворят отвътре. След това ще изгасите светлината и ще се скриете някъде из къщата. Това е всичко, което имате да правите. Какво ще се случи после не би могло да се каже отсега.

Бащата и синът излязоха на двора, за да донесат пръти. В това време ние свалихме на двамата пленника черната маскировка с пришитите по нея бели знаци. Дрехите на главатаря им имаха по една кама на качулката, на гърдите и на бедрата, а тези на Локсмит — пришити на същите места изображения на ключове. Следователно камата беше отличителният белег на предводителя. Онзи, който седеше в кръчмата, за да научи къде се намираме, се наричаше Охлюва. Ако се съдеше по това, което бяхме видели, той носеше вероятно под маскировъчното си облекло изображението на охлюв. Тъкмо когато смъквахме панталоните на предводителя, които по кройка приличаха на панталоните на швейцарските косачи и бяха навлечени направо върху обикновените му панталони, той дойде на себе си. Огледа се объркано и учудено наоколо и понечи да скочи, като попипа мястото, където преди малко се намираше револверът му. Но Олд Дет бързо го притисна пак на земята, допря острието на закривения си нож до гърдите му и го заплаши:

— Спокойно, момчето ми! Само един непозволен звук или непозволено движение и ще почувстваш тази хубава стомана в тялото си!

Куклуксклановецът беше човек на тридесет и няколко години с подстригана по войнишки брада. Лицето му имаше остри черти и тъмен оттенък, изглеждаше похабено от разгулен живот и издаваше у него южняка. Той се хвана с две ръце за главата, където беше ударен и го болеше, и попита:

— Къде съм? Кои сте вие?

— Тук живее Ланге, когото искахте да нападнете — поясни Олд Дет, — а аз и този млад човек сме немците, които Охлюва трябваше да открие. Виждаш, че си попаднал точно там накъдето те влечаха твоите съкровени мечти.

Човекът прехапа устни и неспокойният му поглед обходи уплашено цялото помещение. В този момент Ланге и синът му се върнаха. Донесоха няколко пръта и един трион.

— Ето и въжета за връзване, ще стигнат за двадесет души — каза бащата.

— Дайте засега само за тези двама!

— Няма да позволя в никакъв случай да ме връзвате — извика предводителя, като се опита отново да стане. Ала Олд Дет насочи веднага ножа си към него:

— Да не си посмял да мръднеш! Наричат ме Олд Дет и сигурно знаеш какво означава това. Или си мислиш, че съм приятел на робовладелците и на клана?

— Вие сте… Олд… Дет? — заекна главатарят, силно изплашен.

— Да, момчето ми, аз съм. И така, няма да си въобразяваш излишни неща. Знам, че искаш да обесиш младия Ланге, да биеш баща му, докато му се белнат костите и после да запалиш тази къща. Ако искаш да разчиташ на някакво снизхождение, това може да стане само при условие, че се примириш със съдбата си.

— Олд Дет! — повтори главатарят, пребледнял като платно. — Тогава съм загубен!

— Още не си. Ние не сме подли убийци като вас. Ще ви пощадим живота, ако се предадете доброволно. Ако ли не, утре ще изхвърлят труповете ви в реката. Сега ще ти съобщя накратко всичко необходимо. Послушаш ли ме, тогава ще можете да напуснете този край, та дори и Тексас, но без да се мяркате вече насам. Но не уважиш ли съвета ми, с вас е свършено. Сега ще доведа и твоите хора тук. Ще бъдат наши пленници като тебе. Ще им заповядаш да се предадат. Ако не го сториш, ще ви изпозастреляме като ято диви гълъби.

Куклуксклановецът беше завързан и в устата му бе натикана кърпа. Другият също бе дошъл на себе си, но предпочете да мълчи. И с него постъпихме по същия начин. После занесохме и двамата в леглата, където спяха Ланге и синът му, завързахме ги особено здраво, така че не можеха да се помръднат и ги завихме с одеяла до раменете.

— Така — засмя се Олд Дет. — Сега комедията може да започне. Как ли ще се чудят тези типове, когато разпознаят в тези мирно спящи хора собствените си другари! Това ще им достави нечувано удоволствие. Но мистър Ланге, я ми кажете, как бихме могли да разговаряме с тях, след като ги пипнем, без те да могат да ни виждат и да ни сторят нещо? Ние обаче трябва да имаме възможност да ги наблюдаваме.

— Хмм! — обади се запитаният, — оттам — и посочи към тавана. — Таванът на стаята е направен само от един ред дъски; достатъчно е да махнем някоя от тях.

— Тогава елате всички с мене и вземете оръжията си! Ще се изкачите по стълбата горе и ще чакате, докато дойде време за действие. Но преди това да се погрижим за подходящи дървени подпори!

Скъсихме няколко пръта с триона така, че станаха съвсем подходящи за целта ни и ги събрахме на едно място, за да ни бъдат под ръка. Аз облякох дрехите на Локсмит, докато Олд Дет навлече маскировката на другия. В широкия джоб на панталоните ми се намираше желязна халка с множество ключове и шперцове.

— Изобщо няма да ги употребяваш — каза Олд Дет. — Не си нито ключар, нито крадец и несръчността ти само ще те издаде. Ще трябва да извадиш оттук истинските ключове и да ги вземеш. После ще се преструваш, че отваряш с шперца. Ножовете и револверите ще напъхваме в коланите си. Пушките ни ще останат тук при тези джентълмени, които ще изкъртят горе една дъска, докато вършим нашата работа навън: След това обаче ще трябва да се изгасят всички светлини!

Последвахме указанията му. Излязохме навън и аз заключих вратите от външната страна. Имах три ключа у себе си — от външната врата и от двете стаи. Сега Олд Дет ме инструктира още веднъж най-подробно. Щом доловихме шума от изкъртването на дъската, ние се разделихме. Той се запъти към лицевата страна на къщата, където бяха прътите, а аз прекосих двора, за да доведа скъпите си другари. Насочих се към обора. Не се движех съвсем безшумно, защото исках да ме чуят и заговорят; опасявах се да не извърша някоя грешка, ако проговоря пръв. Тъкмо когато се канех да завия зад ъгъла, от земята изникна някаква фигура, в която замалко щях да се препъна.

— Стоп! — каза човекът. — Ти ли си Локсмит?

— Yes. Трябва да тръгвате, но тихо! Оставете пушките зад обора! Достатъчни са ножовете и револверите!

— Ще кажа на лейтенанта. Чакай тук!

Той изчезна бързо. Значи бандата си имаше и лейтенант. Изглежда, че в ку-клукс-клан царяха военни порядки. Не чаках и минута и ето че пристигна един друг. Каза ми съвсем тихо:

— Дълго се проточи тази работа. Заспаха ли най-сетне проклетите немци?

— Най-после заспаха. Но затова пък спят толкоз по-здраво. Изпиха цяла кана бренди.

— Тогава работата ни е играчка. Какво е положението с вратите?

— Всичко върви чудесно.

— Тогава да започваме. Полунощ мина вече. След един час ще дойде ред и на Кортесио. Води ни!

Зад гърба му се появи тълпа от предрешени хора, които ме последваха. Когато достигнахме къщата, до нас се приближи тихо Олд Дет. В тъмнината фигурата му не можеше да се различи от фигурата на предводителя им.

— Имаш ли специални заповеди, кептън? — попита го лейтенантът, който беше помощник-главатарят.

— Не — отвърна старият трапер по своя сигурен и убедителен маниер, — всичко ще зависи от това какво ще заварим вътре. Е, Локсмит, да опитаме вратата!

Държах в ръката си истинския ключ, но се престорих, че първо опитвам няколко други ключове. След като отворих, аз и Олд Дет се спряхме и пуснахме бандата да мине пред нас. При нас остана и лейтенантът. Когато всички се бяха намъкнали тихо в къщата, той попита:

— Да извадим ли фенерите?

— На първо време само твоя.

Сега влязохме и ние. Затворих вратата, но без да я заключвам. Лейтенантът измъкна от джоба на широките си панталони запален фенер с бленда. Костюмът му беше обшит с бели фигури, наподобяващи ловджийски нож. Бяхме преброили тринадесет куклуксклановци — следователно бяха петнадесет души заедно с двамата пленника. Всеки носеше свой собствен знак. Имаше окръжности, полумесеци, кръстове, змии, звезди, жаби, колела, сърца, ножици, птици и разни други животни. Другите стояха мълчаливо, а лейтенантът, който светеше с фенера, попита:

— Ще поставим ли пост на вратата?

— За какво ни е — отвърна Олд Дет. — Не е необходимо. Нека Локсмит заключи. Така никой няма да може да влезе.

Заключих моментално, за да не оставя на лейтенанта време за възражения, но оставих ключа в ключалката.

Сега Олд Дет каза:

— Трябва да влезем вътре всички, защото ковачите са яки като мечки.

— Днес не разсъждаваш както обикновено, кептън!

— Защото обстоятелствата са други. Напред!

Скаутът ме тикна към вратата на стаята, където се повтори същата сцена, както и при пътната врата. Преструвах се, че не мога да намеря веднага подходящия ключ. После всички влязохме в стаята. Олд Дет взе фенера от ръцете на лейтенанта и освети вратата на малката стая.

— Оттук! — нареди той. — Но съвсем тихо!

— Да извадим ли и другите фенери?

— Не, едва в стаята.

С това си нареждане Олд Дет искаше да предотврати преждевременното разпознаване на „мирно спящите хора“. В малката стая имаше място за петнадесет човека, важно беше само да ги вкараме всичките в нея, за да избегнем обсадата и на голямата стая. Най-сетне отворих вратата. Олд Дет освети спалното помещение с фенера, огледа се и прошепна:

— Спят. Бързо вътре, но предпазливо! Лейтенантът начело!

Той дори не го остави да помисли или да противоречи, а го тикна напред; останалите го последваха, пристъпвайки на пръсти. Веднага щом и последният от тях прекрачи прага, ловецът блъсна вратата и завъртя ключа.

— Бързо прътите! — нареди той.

Те бяха съвсем наблизо. Бяхме ги скъсили така, че можехме да ги залостим косо между вратата и стената под прозореца. След като свършихме тази работа, вратата можеше да бъде изкъртена само от някой слон. Сега вече изтичах до стълбата.

— Готови ли сте? — попитах аз. — Паднаха в капана. Слизайте!

Прескачайки по няколко стъпала, останалите се озоваха при нас.

— Всички куклуксклановци са в спалнята — заяви скаутът. — Трима от вас да отидат веднага при прозореца и да подпрат капаците му с пръти. Ако някой се опита да излезе, пратете му един куршум!

Отворих отново задната врата и трима изтичаха навън. Останалите се събраха във всекидневната. Междувременно в спалнята се бе надигнал адски шум. Измамените мошеници бяха забелязали, че са заключени, бяха извадили фенерите си и на светлината им бяха открили кой лежи в леглата. Сега проклинаха, ревяха дивашки един през друг и удряха с пестници по вратата.

— Отваряйте, отваряйте, иначе всичко ще изпочупим! — разнесоха се викове.

След като заплахите им останаха безплодни, те се опитаха да разбият вратата, ала тя не се поддаде: подпорите държаха здраво. След това чухме, че отвориха прозореца и се опитаха да махнат капаците.

— Не става — разнесе се ядосан глас, подлостили са ги с нещо отвън.

После на двора се разнесе заплашителен глас:

— Оставете капаците! Пленени сте. Който отвори капаците, ще получи куршум!

— Да — прозвуча от стаята и гласът на Олд Дет, — и пред вратата има хора. Достатъчно сме, за да ви пратим всичките на оня свят. Попитайте вашия главатар какво трябва да направите!

След тези думи той се обърна тихо към мен:

— Ела с мен горе на тавана! Вземи фенера и карабината си! Нека другите запалят тук лампата!

Качихме се горе в едно таванско помещение без врата и прозорци, което се намираше точно над спалнята. Много лесно открихме разкъртената дъска. След като покрихме фенера и свалихме качулките, ние повдигнахме дъската така, че да виждаме в спалнята, осветена от няколко фенера. Куклуксклановците се бяха скупчили един до друг. Двамата пленника бяха освободени от въжетата и кърпите и главатарят им говореше нещо тихо и настойчиво.

— Охо! — подвикна по-високо лейтенантът — Да се предадем ли? С колцина неприятели си имаме работа?

— С повече, отколкото са необходими, за да ви избият за пет секунди! — извика Олд Дет над главите им.

Всички погледи се отправиха нагоре. В този момент отвън се разнесоха изстрели. Олд Дет веднага съобрази какво става и как би могъл да използва положението:

— Чухте ли — продължи той. — И вашите приятели при Кортесио ги посрещат с куршуми. Целият Ла Гранж е против вас. Много добре се знаеше, че сте тук и сме ви приготвили такова посрещане, за каквото не сте и мечтали. Нямаме нужда от ку-клукс-клан. В съседната стая до вас се намират дванадесет души, навън пред прозореца още шест, а и тук горе сме също шестима. Името ми е Олд Дет, ясно ли е? Давам ви десет минути. Ако се предадете, ще се отнесем снизходително с вас, ако ли не, ще ви избием до един. Друго нямам какво да ви кажа. Това е последната ми дума. Помислете си!

Той хлопна дъската на старото й място и ми каза тихо:

— А сега да се притечем бързо на помощ на Кортесио!

Взехме с нас двама души от стаята, където остана Ланге със сина си, взехме и още двама от хората при прозореца, където засега бе достатъчен и един пост. И така станахме шестима. Отново се разнесе изстрел. Промъкнахме се бързо към дома на Кортесио и забелязахме наоколо четири или пет маскирани фигури. В този момент иззад къщата изтичаха още толкова и една от тях извика по-силно, отколкото всъщност бе възнамерявала:

— И от задната страна стрелят! Не можем да влезем!

Бях се хвърлил веднага на земята и след като се приближих до тях пълзешком, дочух един от стоящите пред къщата мъже да казва:

— Проклета работа! Кой можеше да предположи? Испанецът е надушил отнякъде опасността и ще разбуди всички хора с изстрелите си. Навсякъде се палят вече светлини. Нейде зад мен чувам и стъпки. След няколко минути ще ни преследват. Да побързаме! Да разбием вратата с прикладите! Съгласни ли сте?

Не изчаках отговора, а се върнах колкото се може по-бързо при моите хора:

— Мешърз, бързо, с прикладите по главите на бандитите! Искат да атакуват вратата на Кортесио.

— Well, well! Смело напред! — гласеше отговорът и не след дълго ударите заваляха по главите на обезкуражените типове като изневиделица. Те се разбягаха с викове и оставиха на полесражението четирима от съмишлениците си, които бяха ударени така, че не можеха да избягат. След като ги обезоръжихме, Олд Дет се приближи до вратата на Кортесио и почука.

— Кой там? — чу се отвътре на испански.

— Олд Дет, сеньор. Отървахме ви от тези мръсници. Отворете! Да не се изплашите от маскировката ми!

Вратата се отвори предпазливо. Испанецът позна следотърсача, въпреки че Олд Дет все още бе облечен в панталоните и ризата на предводителя на бандата.

— Наистина ли избягаха?

— През девет села в десето. Четирима пленихме. Стреляхте ли по куклуксклановците?

— Да. Цяло щастие е, че ме предупредихте, иначе лошо ми се пишеше. Аз стрелях от предната част на къщата, а от задната страна — моят негър; така те не успяха да проникнат вътре. После видях, разбира се, как ги нападнахте.

— Да, отървахме ви, но сега пък вие ни елате на помощ! Тук куклуксклановците вече няма да се върнат, ала ние имаме още петнадесет такива герои, които не искаме да изпуснем. Нека през това време негърът обиколи от къща на къща и да вдигне всички на крак. Нека се събуди цял Ла Гранж, за да нареди тези момчетии както подобава.

— В такъв случай Хектор трябва да иде най-напред у шерифа. Слушайте, ето че идват вече хора! Веднага ще дойда при вас, сеньори.

Кортесио влезе обратно в къщата си. От дясно се зададоха двама души с пушки в ръка и ни попитаха какво означават тези изстрели. След като им обяснихме, те веднага изказаха готовност да ни подкрепят. Дори и онези жители на Ла Гранж, които поддържаха сецесионистите, не бяха на страната на куклуксклановците, чиито безчинства будеха ужас у хората с най-различни политически убеждения. Хванахме четиримата ранени и ги пренесохме в стаята на Ланге. Ковачът ни съобщи, че бандитите са се държали спокойно до този момент. Скоро пристигна сеньор Кортесио, а след него надойдоха толкова много жители на Ла Гранж, че стаята не можеше да ги побере и някои трябваше да останат на двора. Всичко това предизвика такъв шум от гласове и сновящи стъпки, че за куклуксклановците не беше мъчно да разберат как стоят нещата. Олд Дет отново ме взе със себе си на тавана. Когато отстранихме дъската, пред нас се откри картина на тихо, озлобено отчаяние. Някои от пленените бандити се бяха облегнали на стените, други седяха по леглата или лежаха на пода, а главите им бяха клюмнали безпомощно.

— Е — каза Олд Дет, — десетте минути изтекоха. Какво решихте?

Никой не му отговори. Само един от тях изпсува.

— Мълчите, а? Е, тогава считам, че не искате да се предадете. Започваме да стреляме.

Скаутът вдигна пушката си и аз приготвих моята за стрелба. Бе странно, че на никой от тях не дойде наум да използва револвера си срещу нас. Тези подлеци бяха страхливи и нищо повече. Смелостта им достигаше само за да извършват зверски насилия над беззащитни хора.

— Отговаряйте или ще стрелям! — заплаши старият трапер. — Това е последната ми дума.

Никой не му отговори. Тогава Олд Дет ми пошепна:

— Стреляй и ти! Но непременно на месо, иначе няма да им вдъхнем никакъв респект. Цели се в ръката на лейтенанта, а аз в главатаря! Огън!

Двата изстрела изтрещяха едновременно. Куршумите не сбъркаха целта си. Двамата водачи извикаха силно, а след тях започна да реве и крещи цялата банда. Беше отвратителен концерт. Тъй като изстрелите ни бяха чути, всички помислиха, че сме започнали да се сражаваме с куклуксклановците. Ето защо затрещяха изстрели и долу в стаята, и отвън при прозореца. Куршумите, преминали през вратата и капаците на прозореца, свистяха из спалнята. Няколко хора от бандата бяха улучени. Всички се нахвърляха на пода, където се чувстваха по-сигурни и закрещяха така, сякаш щяха да бъдат печени живи на кола на мъчението. Предводителят беше коленичил пред едно от леглата, бе превързал кървящата си ръка с кърпа и сега ни извика:

— Спрете! Предаваме се!

— Добре! — отвърна Олд Дет — Всички да се отдръпнат от леглото! Хвърлете на него оръжията си и после ще ви отворим. Но онзи, у когото намерим някакво оръжие, ще получи безмилостно куршум! Чувате, че отвън се намират стотици хора. Само безусловна капитулация може да ви спаси.

Положението, в което се намираха съзаклятниците, беше безнадеждно — не можеха и да мислят за бягство. Това им беше ясно. Какво можеше да им се случи, ако се предадяха? Не бяха осъществили намеренията си, следователно не можеше да бъдат обвинени в извършване на престъпления. Нямаше съмнение, че да се подчинят на заповедта на Олд Дет беше по-добре, отколкото да направят някой безплоден опит да си пробият път с оръжие, което положително щеше да доведе до тежки последици. Така че ножовете и револверите им полетяха към кревата.

— Добре, мешърз! — извика им старият трапер — А сега да ви кажа още, че всеки от вас, който направи опит при отварянето на вратата да си вземе пак оръжието, ще бъде застрелян от мен. Почакайте още минутка!

Той ми поръча да сляза долу в стаята и да кажа на Ланге да отворят вратата на куклуксклановците и да ги вържат. Но изпълнението на тази задача се оказа не така леко, както си го мислехме. Осветеният от набързо донесените фенери коридор бе претъпкан от хора. Аз бях все още в дрехите на лейтенанта, така че всички ме взеха за член на тайната банда и веднага ме спипаха. Изобщо не обърнаха внимание на протестите ми. Получих удари и ритници в такова количество, че пострадалите места ме боляха после няколко дни. Искаха да ме завлекат веднага пред къщата и там да ме линчуват. Положението ми не беше много розово, защото тези хора не ме познаваха. Един висок и кокалест мъжага не преставаше да ме удря с юмруците си в ребрата с особено ожесточение, като крещеше:

— Навън, изкарайте го навън! Дърветата имат клони, хубави клони, чудесни клони, здрави клони, които сигурно няма да се счупят, ако този човечец увисне на тях.

В същото време той не преставаше да ме блъска към задната врата.

— Но, сър — изкрещях в лицето му, — аз не съм клановец. Попитай мистър Ланге!

— Чудесни клони, прекрасни клони! — бе отговорът му и той ме удари отново с юмрук под ребрата.

— Искам да ме отведете в стаята при мистър Ланге! Облякъл съм тези дрехи само за да…

— Действително великолепни клони! И въже ще се намери в Ла Гранж, хубаво, наистина елегантно въже, направено от първокачествен коноп!

Той продължаваше да ме блъска и така ме удари отново в ребрата, че най-сетне търпението ми се изчерпа. Този тъпак бе в състояние да възбуди хората дотам, че наистина да ме линчуват. Ако успееха да ме изкарат на двора, там не ме чакаше нищо хубаво.

— Сър — ревнах срещу него, — няма да търпя грубиянщината ти! Искам да отида при мистър Ланге, ясно ли е?

— Великолепни клони! Несравними въжета! — закрещя той още по-силно и ме избоксира с мощен замах в ребрата.

Сега вече чашата преля. Стоварих юмрука си с всичка сила под носа му така, че сигурно би се прострял на земята, ако имаше необходимото пространство. Хората бяха притиснати плътно един до друг. Но все пак се поотвори малко свободно място. Веднага се възползвах от тази възможност и започнах да си пробивам път със сила, като ревях с цяло гърло и удрях наоколо, без да гледам. От така щедро раздаваните ритници и юмручни удари хората се поотдръпнаха поне дотолкова, че се образува малка пътечка, по която успях да стигна до стаята. Но докато се придвижвах напред по този начин, работейки непрестанно с юмруци, тясната пътечка зад мене се затваряше веднага и всички ръце, които можеха да ме достигнат, се раздвижваха така, че ударите заваляха върху мене буквално като градушка. Тежко и горко на истинските куклуксклановци, щом като един „фалшив“ бе посинен по такъв начин!

Кокалестата личност ме беше последвала по най-бързия възможен начин. Ревеше като ранен глиган и влезе в стаята почти едновременно с мен. Щом го видя, Ланге попита:

— За бога, драги сър, какво се е случило? Защо викате така? Каква е тази кръв по вас?

— Този клановец трябва да увисне на дървото! — отвърна той побеснял — Разби ми носа, изби ми два, три или четири зъба. Великолепни зъби бяха! Единствените, които имах все още отпред. Обесете го!

Сега гневът му беше по-основателен, отколкото преди, защото той наистина кървеше силно.

— Този ли? — попита Ланге, като ме посочи. — Но, сър, уважаеми сър, той изобщо не е клановец! Той е наш приятел и тъкмо нему трябва да благодарим, че пипнахме тези типове! Ако не беше той, ние и сеньор Кортесио нямаше да сме живи, а къщите ни щяха да горят.

Кокалестият опули очи и като разтвори кървящата си уста до краен предел, ме посочи и попита:

— Ако не беше… този… тук?

Това бе незабравима картина! Всички присъствуващи се смееха. Той извади кърпа и започна да трие потта от челото си и кръвта от носа си, а аз си разтривах многобройните места, по които и по-късно се забелязваха отпечатъците от кокалестите му пръсти.

— Ето, нали чу, сър? — викнах отново срещу него. — Но ти направо беше пощурял да ме видиш увиснал на въжето! А от проклетите ти удари ме болят всички кокали. Чувствувам се направо като пребито псе.

Той не можа да направи нищо друго, освен отново да отвори безпомощно уста и безмълвно да ни покаже разтворената си лява длан. На нея се намираха двата „единствени“ предни зъба, които доскоро бяха водили мирно и сигурно съществувание в разкървавената му сега уста. Повече не ми беше възможно да сдържам смеха си, защото видът му бе наистина твърде плачевен. И най-сетне можех да пристъпя към изпълнение на задачата си.

Всички налични въжета бяха вече събрани предвидливо на едно място. В ъгъла на стаята се виждаха всевъзможни върви, въжета и ремъци, готови за употреба.

— Хайде, отворете на куклуксклановците! — казах аз. — Пускайте ги един по един! Щом някой излезе, да бъде връзван моментално! Олд Дет съвсем си няма представа, защо се забавихме толкова дълго време. Впрочем шерифът трябваше да е вече тук. Нали негърът на Кортесио щеше да го доведе веднага!

— Шерифът ли? — попита Ланге учуден — Но той е тук! Изглежда, че в крайна сметка не знаете кому трябва да благодарите за получените удари. Ето, на този тук — мистър Пайк, шерифът!

Той посочи кокалестата личност.

— Дявол да го вземе, сър — кипнах аз, — ти си самият шериф? Ти ли си най-висшият чиновник на изпълнителната власт в тази хубава област? Трябва да се грижиш за реда и спазването на законността, а самият ти искаш да използваш линча! Това е нечувано! Нищо чудно в такъв случай, че членовете на клана се осмеляват да се ширят така из този район.

Пайк изпадна в неописуемо затруднение. Не намери никакъв друг изход, освен отново да ми покаже двата си зъба и да изпелтечи:

— Пардон, сър! Но се заблудих, защото имате твърде подозрителна физиономия!

— Покорно благодаря! Затова пък твоята физиономия изглежда толкоз по-плачевна. Поне отсега нататък си изпълнявай дълга както трябва, ако не искаш да си навлечеш подозрението, че подлагаш честните хора на линчуване, само защото си в таен съюз с куклуксклановците!

Тези думи възвърнаха напълно чувството му за служебно достойнство.

— Охо! — извика Пайк и се удари в гърдите. — Аз, шерифът на достопочтената област Файет да съм клановец? Веднага ще ви докажа обратното. Още тази нощ ще започнем да съдим тези мошеници. Мешърз, отстъпете назад, за да има място, където да излязат! Преминете в коридора, но нека пушките ви останат насочени към стаята, за да могат престъпниците да видят кой е господар в тази къща. Взимайте въжетата и отворете вратата!

Заповедта му беше изпълнена и около половин дузина двуцевни пушки застрашително надникнаха през вратата в стаята, където се намираха шерифът, двамата Ланге, Кортесио, двама от немците, които още отначало бяха с нас и аз. Отвън тълпата надаваше викове и ни подканяше да ускорим процедурата. Разтворихме капаците на прозореца, за да могат хората да гледат и да се уверят, че не стоим със скръстени ръце. Махнахме подпорите и аз отворих вратата на спалнята. Никой от членовете на бандата не искаше да излезе пръв. Подканих най-напред капитана, а после и лейтенанта. И двамата бяха превързали ранените си ръце с кърпи. Освен тях имаше още трима или четирима ранени куклуксклановци. Горе, при дупката в тавана, образувана от изваждането на дъската, седеше Олд Дет, насочил надолу дулото на пушката си. Започнахме да връзваме ръцете на така сполучливо надхитрените от него бандити. Накрая ги събрахме с четиримата им другари, които бяхме хванали при къщата на Кортесио. Стоящите отвън хора наблюдаваха нашата работа и вдигаха голяма врява. Засега оставихме качулките на пленниците си. Само главатарят и помощникът му бяха принудени да покажат лицата си на хората. По мое настояване доведоха един човек, който твърдеше, че е лекар и ни увери, че за кратко време ще може да превърже и излекува всички рани. Той прегледа ранените и после разпрати куп хора, за да търсят памук, кълчища, парцали, пластир, лой, сапун и други подобни неща, които бяха необходими при упражняването на неговата хуманна професия.

След като най-сетне всички куклуксклановци се намираха сигурно в ръцете ни, ние си зададохме въпроса къде да ги откараме, тъй като в целия Ла Гранж нямаше затвор, който да може да побере деветнадесет души.

— Закарайте ги в салона на гостилницата! — заповяда шерифът. — Най-добре ще е да свършваме с тази работа колкото се може по-бързо. Ще образуваме жури от съдебни заседатели и присъдата ще бъде изпълнена веднага. Имаме работа с извънреден случай и затова ще приложим и извънредни мерки.

Новината за това решение се разпространи бързо навън. Тълпата се раздвижи и забърза към гостилницата, защото всеки искаше да се добере до по-хубаво място. Мнозина, на които това не се удаде, застанаха по стъпалата, в коридора или на открито — в двора на странноприемницата. Те посрещнаха куклуксклановците с гневни заплахи, така че ескортът трябваше да стегне редиците си, за да предотврати евентуален побой. С голяма мъка успяхме да влезем в така наречения „салон“, голямо, но твърде ниско помещение, предназначено за провеждане на увеселения с танци. Мястото на оркестъра бе заето, но ние го освободихме, за да съберем там пленниците. Когато свалихме качулките от главите им, се установи, че между тях няма нито един човек от околността.

Сега бяха избрани съдиите, начело на които застана шерифът. Съдът се състоеше от прокурор, адвокат, представляващ защитата, от писар и съдебни заседатели. Съставът на съда бе избран по начин, от който ме побиха тръпки по гърба, но това можеше да бъде извинено донякъде от тогавашните нрави в онези области, както и от естеството на дадения случай.

Съдът разполагаше със следните свидетели: двамата Ланге, Кортесио, петимата немци, Олд Дет и аз. На масите се намираха оръжията на обвиняемите като веществено доказателство. За пушките им се беше погрижил Олд Дет, който бе наредил да ги донесат от скривалището зад обора. Шерифът обяви заседанието за открито със забележката, че не е необходимо полагането на клетва от страна на свидетелите, тъй като „нравствените качества на обвиняемите са недостатъчни, за да обременяваме с полагането на клетва такива почтени джентълмени като свидетелите“ Той каза още, че с изключение на куклуксклановците в салона се намирали само мъже, „които, както установявам за моя голяма радост и задоволство, имат убеждения относно право и закон, стоящи извън всяко съмнение“. Многогласни викове „браво“ го наградиха за това ласкателство, а той благодари с един изпълнен с достойнство поклон. Но аз забелязах наоколо доста физиономии, за които едва ли можеше да се твърди, че служат като безспорно доказателство за така възхвалените „убеждения относно право и закон“ на своите притежатели.

Най-напред бяха разпитани свидетелите: Олд Дет разказа подробно случилото се. Ние, останалите свидетели, се ограничихме само да потвърдим думите му. След това на сцената се появи state-attorney, прокурорът. Той повтори нашите показания и установи, че обвиняемите се числят към забранена организация^[1], преследваща пагубната цел да подкопава обществения ред, да руши устоите на държавата и да върши такива осъдителни престъпления, които се наказват с дългогодишен или доживотен затвор, а даже и със смърт. По-нататък каза, че даже самото членуване в тази организация оправдавало присъда от десет или двадесет години затвор. Но освен това било доказано, че обвиняемите са възнамерявали да убият един човек, който се е борил за Републиката, да бичуват двама почтени джентълмени и да изгорят една къща в този благословен град. И най-сетне те се канели да обесят двама непознати, извънредно миролюбиви и почтени мъже — при тези думи той се поклони към мен и Олд Дет, — което най-вероятно би довело до тяхната смърт. Това било наказуемо, още повече като се има пред вид, че благодарение именно на тях двамата надвисналата беда над Ла Гранж била щастливо отстранена. И така той трябвало да настоява за наказание без всякакво снизхождение и предлагал да бъдат обесени няколко куклуксклановци, на които ще се спре с избора си строгият поглед на уважаемия съд, а останалите, след като бъдат бити здраво с камшик за тяхно собствено „морално пречистване“, да бъдат изпратени до живот между дебели стени, за да им се попречи за в бъдеще да застрашават държавата и граждани с всепризната почтеност.

След речта на прокурора отново се чуха викове „браво“ и той също така благодари с поклон, изпълнен с достойнство. После заговори адвокатът. Най-напред отбеляза, че председателят на съда бил направил непростима грешка, като не попитал обвиняемите поне за техните имена, възраст, професия, местожителство и други подобни данни, което той смирено съветвал да бъде наваксано. В крайна сметка би трябвало да се знае кой ще бъде обесен и кои ще бъдат затворени, ако не за друго, то поне заради смъртния акт и други писмени формалности; това беше една духовита забележка, която спечели и моето мълчаливо съгласие. Той каза, че признавал напълно споменатите намерения на куклуксклановците, тъй като това била самата истина, но че никое от тези намерения не било осъществено и че те са си останали само в стадия на един опит. Затова не можело и дума да става за обесване или доживотен затвор. Той би искал да запита дали самият опит за извършване на някое деяние е навредил или изобщо може да навреди някому. Положително не! Тъй като никой не бил пострадал, той трябвало непременно да настоява за оправдаването на подсъдимите, с което всички членове на почитаемия съд, както и всички уважаеми присъстващи биха доказали, че са човеколюбиви джентълмени и миролюбиви християни.

И той беше приветстван от няколко гласа. Отговори им с нисък поклон в полукръг, сякаш му беше изръкопляскал целият свят. След него се надигна мистър Пайк за втори път. Най-напред отбеляза, че напълно съзнателно не е питал обвиняемите за имената им, както и за други подробности, защото бил напълно убеден, че щели да го излъжат. В случай на обесване предлагал, в интерес на краткостта, да бъде издаден един общ смъртен акт, който приблизително да гласи: „Обесени деветнадесет куклуксклановци, за което са си виновни самите те“. Той призна по-нататък, че ставало въпрос наистина само за опити за извършване на деянието и щял да се съобрази с това при поставяне на въпроса за вината. Но трябвало да се благодари единствено на двамата непознати джентълмени, че опитът не се осъществил. Обаче той криел опасност в себе си и трябвало да има наказание за създаването на тази опасност. Нямал нито желанието, нито нужното време да бъде разиграван с часове от прокурора и защитата; също така и през ум не можело да му мине да се занимава дълго с една банда, която наброявала деветнадесет добре въоръжени мъже, а се оставила да бъде заловена от двама души. Такива герои не заслужавали вниманието дори на някое канарче или врабче. И без това той вече трябвало да преглътне забележката, че бил може би приятел на куклуксклановците. Не можел да остави подобно обвинение току-така, а щял да се погрижи тези хора да си отидат поне опозорени и никога вече да не помислят да се върнат тук. И така той поставял на господата съдебни заседатели въпроса дали признават обвиняемите за виновни в опит за убийство, грабеж, телесни повреди и палежи и ги умолявал да не протакат отговора си до последното число на месец декември следващата година, понеже пред съда се били събрали множество високоуважавани слушатели, които не бивало да бъдат принуждавани да чакат дълго време произнасянето на присъдата.

Неговото саркастично изказване бе възнаградено със силни викове на одобрение. Съдебните заседатели се събраха в един ъгъл, където се съвещаваха не повече от две минути, след което един от тях съобщи резултата на председателя на съда, а той го обяви на всички. Подсъдимите се признаваха за виновни. Сега шерифът започна да се съвещава тихо със съдебните заседатели. Направи впечатление, че той бе заповядал, докато траеше съвещанието, да се изпразнят джобовете на пленниците от тяхното съдържание, както и да бъдат претърсени предимно за пари. След като заповедта му беше изпълнена, преброиха парите. Шерифът кимна доволен сам на себе си и се надигна, за да обяви присъдата.

Каза приблизително следното:

— Мешърз, подсъдимите са признати за виновни. Мисля, че ще задоволя желанието ви, ако веднага, без много да го усуквам, кажа в какво се състои наказанието, присъдено единодушно от нас. Престъпленията, за които стана дума, не са били извършени; затова решихме, както поиска и защитата, апелирайки към нашата хуманност, да се откажем от официалното юридическо наказание.

Обвиняемите си отдъхнаха. Това си пролича по лицата им. Сред слушателите се чуха тук-там викове на недоволство. Но шерифът продължи:

— Вече казах, че опитът за извършване на дадено престъпление крие в себе си опасност. Ако сега не наказваме тези членове на клана както подобава, то ще трябва да се погрижим поне в бъдеще да не могат да ни пакостят. Ето защо решихме да ги изгоним от Тексас, и то по такъв позорен начин, че вече никога да не им дойде наум да се мярнат насам. За тази цел се взе решение косите и брадите на всички да бъдат остригани съвсем ниско и то веднага. Сигурно някои от присъстващите джентълмени ще извършат това с удоволствие. Нека онези, които не живеят далече, да отидат до дома си и донесат ножици. Многоуважаемият съд предпочита ножици, които не режат добре.

Разнесе се всеобщ смях. Някой отвори прозореца и извика навън:

— Донесете ножици! Куклуксклановците ще бъдат остригани. Който донесе ножици, ще бъде пуснат вътре!

Бях убеден, че в следващия миг всички стоящи навън ще се втурнат за ножици. И наистина, веднага разбрах, че не съм се излъгал. Чухме как всичко живо се разтича, викайки силно: „shears“, „scissors“. Един глас крещеше дори за „shears for pruning trees“ и „shears for shearing sheep“, с други думи, търсеха се ножици за подкастряне на дървета и за стригане на овци.

— Освен това решихме — продължи шерифът, — да натоварим осъдените на парахода, който пристигна от Остин още някъде след 11 часа и с пукването на зората продължава за Матагорда. Оттам ще бъдат прехвърлени на първия параход, който няма да спира никъде на територията на Тексас. Ще ги натоварят на този параход, независимо от това кои са те, откъде са дошли и накъде ще отплува параходът. Отсега нататък до тяхното качване на палубата им се забранява да свалят маскировката си, за да могат всички пътници да разберат как ние, тексасците, постъпваме с куклуксклановците. Освен това няма да бъдат развързани. Вода и хляб ще получат чак в Матагорда. Възникналите разноски ще бъдат заплатени от собствените им пари, които възлизат на хубавата сума от около 3000 долара и по всяка вероятност са крадени. Освен това цялото им имущество и особено оръжията ще бъде конфискувано и веднага продадено на търг. По решение на съда приходите от търга ще бъдат използвани за закупуването на бира и бренди, за да имат уважаемите свидетели на този съдебен процес заедно с жените си нещо за пийване по време на шотландските танци, които ще се състоят тук след приключване работата на съда, след което, на зазоряване, куклуксклановците ще бъдат изпратени до парахода с достойна музика и изпълнението на подходяща песен. Осъдените ще присъстват на бала като зрители и за тази цел ще останат там, където се намират в момента. Ако защитата има някакви възражения срещу тази присъда, ние ще я изслушаме с готовност, но при условие, че бъде така любезна да се изкаже по-накратко. Трябва да острижем бандата и да продадем вещите им на търг, преди да започнем бала. И така, чака ни доста работа.

Бурята от одобрителни възгласи, която се надигна след тези думи, можеше да се нарече по-скоро всеобщ рев. Председателят на съда и адвокатът трябваше да положат максимални усилия при въдворяването на реда, за да може последният да вземе думата.

— Това, което искам да кажа още в полза на моите клиенти, е следното: намирам присъдата на високопочитаемия съд за малко строга, но тази строгост се компенсира напълно от последната част на съдийското решение, която засяга въпроса за бирата, брендито, музиката, танците и песните. Затова заявявам от името на тези, чиито интереси защищавам, че съм напълно съгласен с присъдата и се надявам, че подсъдимите ще я използват като насърчение за започване на по-добър и полезен живот. Аз също ги предупреждавам да не стъпват никога вече тук, защото в противен случай ще откажа да поема втори път защитата им и следователно не ще могат да намерят друг път такава блестяща юридическа подкрепа. Имам още една делова забележка: за моята защита ще поискам по два долара на човек, което, умножено по деветнадесет, прави тридесет и осем долара; ако веднага ми дадат парите, тук пред толкова много свидетели, няма да има нужда от квитанция. В такъв случай ще задържа за себе си 18 долара, а останалите двадесет давам за осветление и наем на салона. Предлагам да определим входна такса от 50 цента на джентълмен; със събраната сума ще бъде възнаграден оркестърът. Разбира се, дамите няма да плащат нищо.

Той си седна, а шерифът заяви, че е напълно съгласен с него.

Аз обаче седях на мястото си и ми се струваше, че сънувам. Нима всичко това ставаше в действителност? Нямаше място за съмнение, че е реалност, защото адвокатът получи парите си, а мнозина се разтичаха, за да доведат жените си на бала. Други пък се връщаха вече и мъкнеха със себе си най-различни видове ножици. Опитах се да се ядосам, но не успях, а се присъединих към смеха на Олд Дет, на когото изходът от това приключение доставяше изключително удоволствие. Куклуксклановците бяха наистина остригани до кожа. После започна наддаването. Пушките се разпродадоха бързо и на добра цена. Другите предмети също не се задържаха дълго време. Не мога да опиша с какъв шум и движение, с какво блъскане и удряне бе придружено всичко това. Всеки искаше да заеме място в „салона“, въпреки че той можеше да побере едва една десета от присъстващите. Ето че пристигнаха и музикантите — един кларнетист, един виолонист, един тромпетист и още един, който носеше стар фагот. Този странен оркестър се настани в един ъгъл и започна да настройва допотопните си инструменти, което беше едно не съвсем приятно знамение за действителните му възможности. Исках да си тръгна, още повече, че на сцената се появиха и дамите, но ето че при Олд Дет ударих на камък. Той ми обясни, че ние двамата трябвало непременно да се насладим на това удоволствие след преживените трудности и опасности, още повече че сме били главните действащи лица. Шерифът го чу и не само се съгласи с него, ами и най-енергично заяви, че ако ние двамата откажем да открием първия танц, това щяло да бъде голяма обида за всички граждани на Ла Гранж. С тези думи той предостави на разположение на Олд Дет съпругата си, а на мене дъщеря си, като ни ги похвали като отлични танцьорки. Каза ни още, че би трябвало да гледаме един на друг като на сродни души, понеже съм му бил избил два зъба, а той ме бил сръгал няколко пъти в ребрата, така че съм щял да нараня най-дълбоко сърцето му, ако не съм изпълнел горещата му молба да остана на бала. Щял да се погрижи да бъде запазена за нас специална маса. Какво можех да сторя? За нещастие в този момент се появиха и двете дами и ние им бяхме представени. Щом си се хванал веднъж на хорото, трябва да го играеш докрай! Разбрах, че се налага да се престраша и да изиграя прочутото шотландско хоро, а може би и още някой бърз валс или галоп, аз, един от героите на деня и… частен детектив инкогнито.

Добрият шериф видимо се радваше, че ни е посветил богините на домашния си уют. Осигури ни една маса, чийто най-голям недостатък бе, че можеше да побере само четирима души, така че без никаква милост или съжаление изцяло попаднахме във властта на двете дами. А те бяха чаровни. Служебното положение на техния съпруг и баща изискваше от тях да се държат с подобаващо достойнство. Мамчето беше около петдесетте и плетеше някакво вълнено елече. Отвори си устата веднъж, за да каже нещо за Codex Napoleon^[2] и повече не продума. Дъщеричката, която бе минала тридесетте, бе донесла едно томче стихове и изглежда се беше зачела дълбоко в него въпреки заобикалящия ни адски шум. Тя удостои Олд Дет с една забележка относно Пиер Жан дьо Беранже, която според нея беше духовита. След като обаче старият трапер искрено я увери, че никога не е разговарял с този джентълмен, тя потъна в упорито мълчание. При разнасянето на бирата нашите дами не пиха, но когато шерифът им донесе две чаши бренди, строгият мизантропски израз на лицата им изчезна.

Шерифът използва този случай да ми нанесе един от познатите ми вече удари в ребрата и да ми пошепне:

— Сега започва шотландският танц. Хващайте се бързо!

— Няма ли да ни откажат дамите? — попитах аз с тон, който не изразяваше особена радост.

— Не. Те са добре възпитани.

Станах и се поклоних пред дъщерята, като промърморих нещо за чест, удоволствие и предпочитание и получих… томчето със стихове, в което младата мис се беше вкопчила здраво. Олд Дет подхвана работата по-практично. Той извика на мамчето:

— Хайде, мадам, елате! Наляво или надясно, както ви е удобно. Аз подскачам добре и с двата си крака.

Ще премълча как танцувахме двамата, какви бели направи моят приятел, като падна на земята с партньорката си и как джентълмените започнаха да пият. Стига толкова! Когато се зазори, запасите на кръчмаря бяха силно намалели, а шерифът твърдеше, че парите, събрани от търга, съвсем не били още свършени. Можело да се потанцува още малко на следния ден или пък веднага същата вечер. И в двете помещения на приземния етаж, в градината и пред сградата седяха или лежаха пийналите си хора, някои от които бяха попрекалили. Но щом се разнесе вестта, че шествието ще тръгва към пристанището, всички скочиха на крака. Процесията се подреди по следния начин: начело застанаха музикантите, след тях членовете на съда, куклуксклановците в странните си дрехи, после следвахме ние, свидетелите, и накрая вървяха всички останали джентълмени в пъстър безпорядък.

Тексасецът е чудноват човек. Всичко, от което се нуждае, веднага се оказва налице. Така и не разбрахме откъде хората, включили се в процесията — а това бяха всички без достойните проповедници и дамите — намериха и донесоха всевъзможни инструменти, годни за създаването на невъобразима какофония. Когато се бяха строили всички, шерифът даде знак, процесията потегли и крачещите начело „виртуози“ започнаха да „измъчват“ Янки дудъл^[3]. Накрая се включиха и останалите, като подеха някаква невероятна шумотевица. Не може да се опише последвалото свирене, реване и пеене. Струваше ми се, че се намирам между абсолютно луди хора. Придвижвахме се бавно към реката с траурна стъпка и най-сетне предадохме пленниците на капитана, който, както сами се уверихме, ги затвори на сигурно място. Капитанът гарантираше, че не могат и да помислят за бягство. Впрочем те бяха строго охранявани и от няколко немци, пътуващи в същата посока.

Щом параходът потегли, музикантите изпълниха най-хубавия си туш, а останалите отново подеха какофонията. Докато всички погледи бяха отправени към парахода, аз дръпнах Олд Дет за ръката и заедно с двамата Ланге се измъкнахме и тръгнахме към дома им. Там решихме, че трябва малко да поспим. Само че това „малко“ продължи по-дълго, отколкото беше предвидено. Когато се събудих, Олд Дет беше вече на крака. Не беше могъл да спи от болки в таза и за мой ужас заяви, че днес му е невъзможно да язди. Това бяха лошите последици от падането му по време на танца. Извикахме фелдшера. Той дойде, прегледа го и ни обясни, че бедрената му кост била изскочила от ямката на таза и трябвало отново да се намести. Идеше ми да му зашлевя някой шамар. Той дърпа крака насам-натам цяла вечност, като ни уверяваше, че ще чуем, когато той се намести. Напрягахме слух, но, разбира се, напразно. Това дърпане не причиняваше почти никакви болки на следотърсача. Затова избутах онзи шарлатанин настрани и разгледах пострадалото място. Забелязах една синина, оградена с жълтеникав кръг и се уверих, че се касае само за силно натъртване.

— Ще трябва да те разтрием със синапов спирт или с чист спирт. Това ще ти помогне — казах му аз. — Но поне днес ще се наложи да лежиш спокойно. Жалко, че през това време Гибсън ще ни избяга.

— Той ли? — отвърна старият трапер. — Не се тревожи, сър! Щом носът на стара хрътка като мене надуши някаква следа, той не я губи, докато дивечът не бъде заловен. Можеш да ми се довериш напълно.

— Това и правя. Но двамата с Уилям Олерт ще спечелят голяма преднина.

— Все ще ги настигнем. Струва ми се, че е все едно дали ще ги намерим един ден по-рано или един ден по-късно. Важното е да ги заловим. Горе главата! Този многоуважаван шериф ни пообърка сметките с неговите танци и дами, но можеш да бъдеш сигурен, че ще съумея да залича последиците от временния ми неуспех. Наричат ме Олд Дет. Ясно ли е?

Думите му звучаха наистина доста окуражаващо и тъй като считах, че старият трапер ще устои на думата си, помъчих се да пропъдя грижите си. Никак не ми се тръгваше сам. През време на обяда мистър Ланге повтори желанието си да пътува с нас, тъй като поне засега пътят му съвпадал с нашия. Това ми беше добре дошло.

— В мое лице и в лицето на сина ми няма да имате лоши другари — увери ме той. — Умеем да яздим и да си служим с пушките. И ако по пътя си срещнем някакви бели или червенокожи негодници и през ум няма да ни мине да избягаме. И тъй ще ни вземете ли с вас? Хайде, съгласете се!

Разбира се, че се съгласихме. По-късно дойде Кортесио, който беше спал по-дълго и от нас; бе решил да ни покаже двата коня. Въпреки болките си Олд Дет закуца към двора. Искаше сам да види конете.

— Този млад мастър твърди, че можел да язди — каза той, — но хора като мене знаят до колко бива да се доверяваш на подобни приказки. Не ми се вярва да разбира от коне. Когато купувам кон, понякога избирам онзи, който изглежда най-лошият, но аз знам, че е най-добрият. Неведнъж ми се е случвало.

Трябваше да яздя пред него на всички коне от обора, а той наблюдаваше всяко от движенията им с вида на познавач, след като предварително се беше осведомил предвидливо за цената им. И наистина, стана така, както беше казал той и както очаквах и аз: не одобри предложените ни от Кортесио коне.

— Изглеждат по-добри, отколкото са всъщност — каза той, — но само след няколко дни ще капнат. Не, ще вземем двата червеникавокафяви коня, които са така учудващо евтини.

— Но те са направо кранти! — възкликна Кортесио.

— Така си мислите вие, сеньор, защото — с ваше разрешение — нищо не разбирате. Тези животни са прерийни коне, но са се намирали в лоши ръце. Те са много издръжливи и ми се струва, че няма да паднат в безсъзнание, ако се наложи малко да се понапрегнат. Взимаме ги. Решено, баста!