Карл Май
Винету II (12)

12.
В огнената стихия

За прерийния ловец конят е като камилата, този „кораб на пустинята“ за арабина или като северния елен за лапландеца и кучето за ескимоса. Духът на саваната се носи неудържимо над „the dark and bloody grounds“, над така наречените „мрачни и кървави поля“ на Запада, сеейки зад гърба си опасности и ужаси, с които смелият ловец би могъл да се справи само тогава, когато има под себе си верен кон, на чиято бързина и издръжливост може да разчита.

Самият аз съм изпитвал това неведнъж на гърба си. Многократно прехвърлях Мисисипи, за да се запозная с областите, където безмилостната цивилизация се готвеше за смъртоносен удар срещу „последните измежду червените братя“. Бях прекосявал широките прерии и савани по всички посоки, бях прехвърлял Скалистите планини по опасни и тесни пътечки, бях скитал из районите около езерото Йелоустоун^[1], стъпвайки по разлюляната земя, под която зловещо бушуваха и кипяха огромни подземни сили; урагани и смерчове, прерийни пожари и пясъчни бури се бяха надпреварвали да ме гонят и единственият залог в това състезание беше моят живот. А към враждебната природа се присъединяваше и враждебно настроеният човек, от когото никога не ме е спасявала грубата сила, ако ми се изпречеше в числено превъзходство, а хитростта, обаче най-често — бързите крака на моя вран жребец Хататитла. Спасявал ме е невредим на гърба си от петдесет, не, от сто опасности и с течение на годините между нас двамата се беше създало чувство за неразделност, така че бяхме готови да рискуваме живота си един за друг.

Неотдавна бях ходил на лов с Винету и група апачи в Сиера Бланка. После моят червенокож приятел реши да отиде при навахите, за да посредничи при сключването на мир между тях и нихорасите, тъй като двете племена воюваха. Имах намерение да го придружа, но това не стана. Няколко дни преди заплануваното тръгване срещнахме керван, пренасящ злато от Калифорния; хората доста се изплашиха, като се видяха изведнъж обкръжени от червенокожи, но бързо се успокоиха, щом чуха имената Винету и Олд Шетърхенд. Разбрах на каква добра репутация се радваха имената ни по това, че тези хора ме помолиха да ги заведа до форт Скот срещу съответно възнаграждение. Не исках да се съглася, защото трябваше да се разделя с Винету. Но моят някогашен учител се почувства горд от такова отличие и доверие, които ми бяха оказани по този начин. Ето защо настоя да направя тази услуга на хората, а после да продължа от форт Скот на север към разположената западно от Мисури прерия Гревъл, където щяхме да се срещнем отново. Той имаше намерение да посети своя стар и прочут приятел Олд Файерхенд, който се намирал сега в онази местност.

Олд Файерхенд! Колко често съм слушал край лагерния огън да величаят и него, и подвизите му! Той минаваше за един от най-изтъкнатите уестмани, ловци и следотърсачи и, което беше още по-важно, бе човек с несъмнена честност, когото дори смъртните му неприятели не смееха да упрекнат в някаква неблагородна постъпка. Беше се скитал дълги години из Дивия Запад и понастоящем живееше на север, като предводител на група ловци на животни с ценна кожа.

Доколкото знаех, дружбата на този човек с Винету датираше от юношеските години на моя червенокож брат. Уестманът беше поддържал дружески отношения още с Инчу-чуна; двамата бяха предприемали продължителни пътешествия и бяха преживели немалко опасности. В годините след смъртта на Инчу-чуна взаимната симпатия между Винету и Олд Файерхенд бе останала неизменна. Те бяха и останаха наистина сърдечни приятели — въпреки значителната разлика във възрастта им. Олд Файерхенд беше загърбил вече най-хубавите години в живота и сега караше петдесетте.

Колкото и странно да е, повечето сведения за Олд Файерхенд бях получил от други хора. Моят червенокож брат говореше изключително рядко за него, а и когато говореше, вършеше това според мене с известна боязън и резервираност, които ми бяха непонятни. Който не познаваше добре Винету, навярно си мислеше, че аз самият съм причината, защото вождът не е искал да нарани моите чувства чрез по-честото споменаване на по-възрастния си приятел. Но това е напълно погрешно. Знаех, че Винету не можеше да бъде толкова дребнав в отношенията си с мен. Следователно неговото поведение трябваше да има други причини, но какви, нямах абсолютно никаква представа. Винету не желаеше да говори по този въпрос и… това ми беше достатъчно.

По време на моите скитания из целия Запад ми се беше случвало неведнъж да чувам името си редом с името на Олд Файерхенд; но въпреки всичко досега пътищата ни не се бяха срещали, колкото и горещо да желаех да се запозная с този прочут мъж. Затова сега радостта ми, че моето желание най-сетне щеше да се сбъдне, беше още по-голяма.

Вярно, че отначало имах път в съвсем друга посока. Нали трябваше да придружа златотърсачите, една задача, която съвсем не беше лесна. Но успях да отведа хората здрави и читави до целта им, разбира се, не без някои опасни приключения. След това продължих да яздя сам, отначало през Канзас, а после и през Небраска, през териториите на сиуксите, от преследването на които неколкократно ме беше спасявала бързината на Хататитла. Винету ми беше казал, че пътят ми из онзи район ще ме отведе до новооткрити и разработвани петролни залежи, чиито собственик се казвал Фостър. Там имало и магазин, от който можело да се купи всичко необходимо.

Според моите пресмятания трябваше да се намирам вече близо до колонията край петролните залежи. Знаех, че тя носеше името Ню Венанго и се намираше в една от онези клисури, наричани „блъфс“. Техните стръмни склонове се врязват в прерията и обикновено през тях минава рекичка, която или изчезва безследно сред скалите, а може би и постепенно пресъхва върху водопропускливата почва, или пък, ако водната маса е по-значителна, носи водите си към някоя по-голяма река. Но досега не бях забелязал никакъв признак по осеяната с яркожълт слънчоглед равнина, по който можеше да се заключи за близостта на подобна долина. Конят ми се нуждаеше от почивка. Аз самият бях изморен и така съсипан от продължителната езда, че все по-силно и по-силно копнеех за целта на днешното си пътуване, където можех да си отпочина хубаво един цял ден и същевременно да попълня моите попривършили се вече муниции.

Вече се бях отказал да достигна целта си същия ден, когато Хататитла отметна глава и изпусна въздуха през ноздрите си по онзи особен начин, с който истинският прериен кон съобщава за приближаването на някакво живо същество. С леко дръпване на юздата накарах черния жребец да спре и се заобръщах на гърба му, за да огледам хоризонта във всички посоки.

Не бе необходимо да търся дълго време. Настрани от мен съзрях двама ездачи, които сигурно ме бяха вече забелязали, защото подкараха конете си в галоп право към мен. Понеже разстоянието между нас беше твърде голямо, за да мога да различа подробности, аз извадих бинокъла и за мое учудване видях, че единият от двамата ездачи очевидно беше момче.

Мътните го взели, дете тук посред прерията! — ми мина през ума и отново прибрах револвера и ловджийския си нож, които предвидливо бях приготвил за употреба. След това зачаках.

С известно съмнение заоглеждах собствената си външност, която наистина не притежаваше нито едно от онези качества, изисквани от джентълмена в обществото. С течение на времето ботушите ми бяха започнали да се усмихват все по-широко, кожените ми панталони бяха лъснали от бизонска лой и маста на миещата мечка, понеже бях възприел похвалната привичка на всички ловци да използват крачолите на панталоните си по време на ядене като кърпа за изтриване на ръцете. Чувалоподобната кожена ловджийска риза, понасяла с удивителна пожертвувателност всички въздействия на въздуха и влагата, ми придаваше вида на пострадало от атмосферните влияния бостанско плашило, а траперската шапка на главата ми бе не само изгубила цвят и форма от дъжд, вятър и слънце, но за нейна беда изглежда бе изпитвала интимното запознанство с различни лагерни огньове. Почти се страхувах, че момчето можеше да се изплаши от външния ми вид.

Още не бях приключил с огледа на външността си, когато двамата вече спряха пред мен. Момчето вдигна за поздрав дръжката на камшика си за езда и извика с бодър глас:

— Good day, sir!^[2] Какво искате да намерите, та търсите така старателно по себе си?

— Your servant^[3], момчето ми! Закопчавам бронята си, за да не пострадам под изпитателния поглед на очите ти!

— Тогава изглежда е забранено да те гледа човек?

— О не, но ми се струва, че по мен не могат да се направят някакви потресаващи открития! — И като вдигнах и завъртях жребеца си на задните му крака, добавих: — Така, сега ме огледа от всички страни, при това на кон и в естествена големина! Харесвам ли ти?

— Ами — горе-долу! Само дето човек би трябвало да внимава да не се приближава до тебе повече, отколкото биха му позволили определени опасения.

— Да, ако не се брои човекът, конникът е великолепен — обади се придружителят на момчето пренебрежително, докато оглеждаше Хататитла с възхитен поглед. Не обърнах внимание на тази обида и отговорих на момчето, което имаше за възрастта си изключително обиграни маниери:

— Опасенията ти са оправдани, мастър, но сигурно ще ме извини обстоятелството, че се намираме в див и нецивилизован район.

— Див район ли? Изглежда не си тукашен.

— Не съм и затова вече цял ден напразно търся улицата и номера.

— Е, съветвам те да дойдеш с нас, ако искаш да разбереш колко е дива местността!

Той се обърна в посоката, която бях следвал досега и накара коня си да премине през всички алюри^[4] — от бавен ход, та чак до пълен галоп. Хататитла го следваше с лекота, въпреки че бяхме на път от зори. Да, изглежда превъзходното животно забеляза, че в случая става въпрос за едно малко изпитание и доброволно се понесе в такъв галоп, че най-сетне момчето не бе в състояние да го следва и дръпна юздата на коня си с вик на възхищение.

— Имаш много добър кон, сър. Не продаваш ли жребеца?

— На никаква цена, мастър — отговорих отрицателно аз, изненадан от такъв въпрос.

— Я остави това „мастър“.

— Както искаш. Жребецът ме е опазил от не малко опасности. Неведнъж ми е спасявал живота. Затова ми е невъзможно да го продам.

— Има индианска дресировка — каза момчето с острия поглед на познавач. — Откъде го имаш?

— От Винету, вожда на апачите, с когото бяхме заедно наскоро в Сиера Бланка.

Малкият трапер ме изгледа с видима изненада.

— От Винету ли? Та това е най-прочутият индианец между Сонора и Колумбия! Нямаш вид на човек с такива познанства, сър!

— Защо не? — попитах аз развеселен.

— Мислех те за surveyor^[5] или нещо подобно, а тези хора са понякога наистина храбри и сръчни мъже, но да се осмелиш да се навреш между апачи, нихораси и навахи, ти трябват и други качества. Твоите излъскани револвери и красивият нож в пояса, новогодишната пушка, както и четирифутовото оръдие на онзи ремък малко приличат на оръжията, носени обикновено от истинските трапери или скватери^[6].

— С удоволствие ще ти призная, че съм нещо като ловец любител — усмихнах се аз, — но оръжията не са съвсем лоши. Получил съм ги на Фронт Стрийт в Сент Луис и ако си родом оттам, ще знаеш, че там се продава добра стока.

— Хмм, мисля, че качеството на стоката си личи едва при употребата й. Какво ще кажеш за този пистолет?

Той бръкна в кобура на седлото и измъкна едно старо, ръждясало пушкало, което приличаше повече на често употребявана тояга, отколкото на благонадеждно огнестрелно оръжие.

— Ха! Този предмет произхожда сигурно още от времето на Покахонтас^[7] — отвърнах аз, — но може да е твърде полезен за онзи, който се е упражнявал с него. Често съм виждал трапери да боравят учудващо с най-мизерни огнестрелни оръжия.

— Тогава ми кажи дали са правили и това.

Той дръпна коня си настрани; започна да ме обикаля в бърз тръс, вдигна ръка и стреля към мен, преди да отгатна намеренията му. Почувствувах леко потрепване в моето зле пострадало покривало за глава и в същото време видях, че пред мен отлетя на земята жълтото цвете, което бях затъкнал в шапката си.

Изглежда, че този сигурен стрелец искаше да се убеди, какво представлява всъщност моето „ловджийско любителство“ и затова му отговорих хладнокръвно:

— Мисля, че всеки би могъл да извърши същото, макар че не всеки би предоставил шапката си за такава цел, защото понякога под нея може да има и глава. Ето защо, не стреляй по други хора, преди да си се уверил, че можеш да дадеш добър изстрел с пищовчето си.

— Wherefore^[8]? — чух зад гърба си. Придружителят на момчето яздеше висок тромав кон, който не беше успял да препуска заедно с нашите коне и едва в момента на изстрела се беше присъединил към нас. — Главата на един скитник из саваните заедно с шапката върху нея не струва повече от барута за един изстрел.

Кокалестият, слаб и тънковрат човек имаше лукаво лице на истински янки. Не отговорих на тази грубост само заради неговия спътник, макар да ми се стори, че момчето разтълкува мълчанието ми невярно; забелязах как по лицето му се появи израз, който не показваше особено възхищение от липсата на съответен отговор от моя страна.

Изобщо цялата среща ми се струваше доста странна. Във всеки случай ми стана ясно, че наблизо несъмнено има някакво поселище, от което дори и едно момче можеше да рискува да навлезе на известно разстояние в прерията.

Не ми беше съвсем ясно, какво да мисля за момчето. Личеше си, че то притежава познания за живота в Запада, както и толкова необходимите из тези места сръчност и умения, така че имах достатъчно причини да заключа, че в случая са налице необичайни обстоятелства. Ето защо не беше никак чудно, че вниманието ми бе привлечено силно от него.

Сега момчето яздеше на около половин кон пред мен и беше обляно от златистата светлина на залязващото слънце. Своеобразните му черти показваха твърд израз, въпреки тяхната младежка мекота, а това навеждаше на мисълта за преждевременно развитие на духа и силна воля. В цялото му поведение, във всяко негово движение личаха самостоятелност и сигурност, които не ти разрешаваха да се отнасяш към това младо създание като към дете, въпреки че момчето едва ли можеше да има тринадесет години.

Неволно се сетих за всички онези истории, които бях чел по-рано, разкази за храбростта и самостоятелността, които са присъщи дори и на децата тук, във „far west“^[9], а самостоятелността в дадения случай явно се отнасяше не само до развитието, но и до материалното положение, иначе момчето нямаше да ме попита преди малко за цената на моя жребец.

Внезапно то дръпна юздата на коня си.

— Накъде отиваш всъщност, сър?

— В Ню Венанго.

— И идваш от саваната?

— Да, това ми личи.

— Но не си уестман!

— Нима имаш толкова проницателен поглед да го установиш веднага?

— Немец ли си?

— Пак ще отговоря с да. Нима говоря английски с толкова лошо произношение, че разпознаваш чужденеца?

— Не бих казал лошо, но все пак е такова, че се познава произхода ти. Ако нямаш нищо против, нека разговаряме на нашия роден език!

— Какво? Съотечественици ли сме?

— Баща ми е немец, обаче аз съм роден край Кикур^[10]. Майка ми беше индианка от племето асинибойни.

Изведнъж си обясних особените черти на лицето му, както и леко тъмния тен на кожата му. Значи неговата майка беше умряла, но бащата бе все още жив. В случая несъмнено се натъквах на някакви изключителни обстоятелства и сега вече изпитвах към момчето нещо повече от любопитство.

— Ще погледнеш ли замалко натам? — подкани ме то с вдигната ръка. — Виждаш ли дима, който излиза сякаш изпод земята?

— Аха, значи достигнахме онзи „блъф“, който търся и в чиято низина се намира Ню Венанго! Познаваш ли Емери Фостър, краля на петрола?

— Малко. Той е баща на жената на моя брат, която живее с мъжа си в Омаха. Бях на гости у тях и на връщане се отбих тук. Имаш ли някаква работа с Фостър, сър?

— Не, искам да отида до вашия store^[11], за да се запася с това-онова, а за Фостър попитах само, защото като един от най-влиятелните крале на петрола той може да бъде от полза за всеки новопристигнал в тази местност.

— Вече го познаваш, защото той язди до тебе! Нашето взаимно представяне беше твърде недостатъчно, но може да бъде извинено — прерията не познава формалностите.

— Не споделям такива възгледи — отвърнах аз, без да удостоя дори и с поглед яздещия до мен янки, който се оказа крал на петрола. — Дори ми се струва, че прерията изработва едно много остро чувство за стойност, което наистина не си служи с кесията като мащаб, а с възможностите на човека. Сложи в ръката на един от твоите крале на петрола онзи пистолет, с който ти умееш да си служиш така превъзходно, и го изпрати в Запада! Той ще загине въпреки милионите си! А от друга страна попитай някой от нашите прочути уестмани, които владеят като пълни господари обширните равнини с карабините си, попитай го колко пари има! Ще ти се изсмее в лицето. Там, където стойността на човека се определя от способността му да преодолява опасностите в дивите нецивилизовани райони, богатството губи значението си. Законите и нормите на поведение в прерията се предписват не от домашния възпитател, а от ловджийския нож. Но въпреки това и прерията изисква уважение към личността.

Светналият му поглед зашари бързо между мен и Фостър. Забелязах, че споделяше напълно мнението ми. Все пак момчето не можа да се сдържи да не направи следната забележка:

— Общо взето имаш право, сър, но в едно отношение се лъжеш. Може би тук и там се среща някой трапер или скватер, който не би се изсмял, ако го попитам за „жълтия метал“. Чувал ли си някога за Олд Файерхенд?

— Разбира се. Той е един от най-уважаваните уестмани.

— Виждаш ли, той и Винету, когото познаваш и ти, значи един бял и един индианец, спадат към онези хора, които имам предвид. И двамата познават всички „open and shut“^[12] на планините и могат да те заведат до такива златни и сребърни залежи, за чието съществуване и богатство, друг човек дори и не подозира. Не ми се вярва който и да е от тях да иска да се смени с някой крал на петрола.

— Pshaw, Хари — намеси се Фостър, — надявам се, че не искаш да правиш обидни намеци!

Момчето избегна да отговори и аз хладно добавих:

— Един петролен магнат сигурно никога не би открил тези съкровища, а и не би започнал експлоатацията им при риска за скъпоценния си живот. Впрочем ти сигурно ще признаеш, млади господине, че отговорът ти само потвърждава моето становище. Истинският ловец може да намери някоя златна жила, но той няма да продаде срещу съдържанието й скъпоценната си свобода, която стои за него над всичко! Но я виж, това е вече търсеният „блъф“, нашата цел!

Спряхме се на края на клисурата и погледнахме надолу към малкото поселище, което си бях представял значително по-голямо. Разпрострялата се пред нас долина имаше формата на тесен тиган, обграден наоколо от стръмни скали, прорязан в средата от доста голяма река, която си беше проправила пътя в долната част на долината между стесняващите се скали. Целият терен беше покрит с най-различни съоръжения, необходими при добиването и преработването на петрола. В горния край на клисурата, съвсем близо до реката, имаше сонда, където хората работеха здравата. Пак по горното течение, но отвъд реката, пред самите фабрични помещения се издигаше внушителна жилищна сграда. Додето стигаше погледът бяха разпръснати дъги, дъна, както и готови бурета, отчасти празни, но повечето напълнени с така желаното гориво.

— Да, това е нашият „блъф“, сър — кимна Хари. — Ей насреща може да се види магазинът, който същевременно е хотел, гостилница и какво ли още не, а оттук пътят води надолу, малко е стръмен, поради което трябва да слезем от конете, но все пак може да се върви по него без опасност за живота. Ще продължим ли заедно?

Бързо скочих от седлото. И момчето слезе на земята и каза:

— Хвани юздите на коня си!

— Моят жребец ще ме следва сам. Върви спокойно напред!

Хари взе в ръка юздата на коня си. Враният ми жребец ме последва без особена подкана и докато Фостър слизаше след нас с крантата си бавно и боязливо, аз имах възможността да се възхищавам на сръчността и сигурността, с която пристъпваше юношата пред мен. Несъмнено той не беше придобил това умение на изток; симпатията ми към него нарастваше с всяка измината минута. Щом достигнахме дъното на котловината, ние отново яхнахме конете и прекосихме реката. Наканих се да се сбогувам с тях, защото помислих, че двамата ще се отправят към вече споменатата жилищна постройка, докато моят път водеше към магазина. Но Фостър ме пресече:

— Няма нужда! Ще продължим заедно към нашия „store“, защото имаме да уреждаме още една дреболия!

Заради момчето ми се искаше да останем още малко заедно, но нямах никакво желание да задавам какъвто и да било въпрос на Фостър относно неговата „дреболия“. Впрочем не бе необходимо да чакам дълго, за да ми се изясни и тя. Едва бях скочил на земята пред обикновения блокхаус^[13], над чиято врата бе изрисувано с тебешир „Store and boardinghouse“^[14], когато и Кралят на петрола слезе от коня си и хвана юздата на Хататитла.

— Ще купя коня. Колко струва?

— Не го продавам!

— Давам двеста долара.

Изсмях се и направих отрицателно движение с глава.

— Двеста и петдесет!

— Не си правете труда, сър!

— Триста!

— Не го продавам!

— Триста и отгоре на това заплащам всичко, каквото купите от магазина!

— Наистина ли мислите, че свободният човек на прерията може да продаде коня си, без да се изложи на опасността да загине?

— Тогава ще ви дам в добавка моя кон!

— Запазете си вашия знаменит жребец. Не го разменям и срещу един косъм от опашката на моя вран кон.

— Но аз трябва да притежавам това животно! — каза той нетърпеливо. — Харесва ми!

— Вярвам ви, но въпреки всичко не можете да го получите. Твърде сте беден, за да го заплатите.

— Твърде беден? — Кралят на петрола ми хвърли поглед, с който сигурно искаше да ме сплаши. — Не чухте ли, че аз съм Емери Фостър? Който ме познава, знае много добре, че мога да заплатя хиляди такива мустанги!

— Безразлични са ми парите ви. Ако искате да си купите добър кон, обърнете се към някой търговец на коне. Но сега пуснете моя!

— Вие сте голям безсрамник! Всеки скитник, на когото се показват пръстите на краката от обувките, би трябвало да се радва, когато му се предлагат толкова лесно пари за нови ботуши. Поне веднъж ще си ги набави по честен път!

— Емери Фостър, внимавайте какво говорите! — предупредих го аз. — Иначе е възможно да разберете по един много почтен начин, че човекът, който според мнението ви не струва повече от барута за един изстрел, не се церемони много със собствениците на такъв вид пари.

— Охо, момчето ми! Не се намираш тук в саваната, където всеки скитник може да прави, каквото му се прииска. Аз съм господарят и повелителят в Ню Венанго и който не върви доброволно по волята ми, се вразумява по друг начин. Направих последното си предложение. Ще получа ли коня или не?

Сигурно всеки друг уестман отдавна би отговорил с оръжието си. Но вместо да ме ядоса, поведението на този човек ми доставяше удоволствие, а от друга страна се видях принуден да покажа по-голямо самообладание от обикновено само от тактичност към неговия придружител. Затова отвърнах спокойно:

— Не, пуснете го!

Посегнах към юздите, които държеше в ръката си. Той ме блъсна в гърдите толкова силно, че неволно залитнах назад. После се метна на гърба на моя черен жребец.

— Така, човече, сега ще ти покажа, че Емери Фостър умее да купува коне дори и когато отказват да му ги продадат. Оставям тук моя кон, той е твой. Ще уредя сметката в магазина, а доларите можеш да си ги вземеш, когато пожелаеш! Ела, Хари, нямаме повече работа тук!

Момчето не го последва веднага, а постоя още известно време на мястото си, гледайки ме очаквателно. След като не направих никакъв опит да си възвърна собствеността по маниера на ловците, по лицето му се плъзна израз на дълбоко презрение.

— Знаеш ли, сър, какво е койот? — попита ме то.

— Да — отвърнах аз с безразличие.

— Е?

— Имаш предвид прерийния вълк. Страхливо, плашливо животно, което бяга само като чуе лаенето на кучетата и не заслужава да му се обръща внимание.

— Отговорът ти е верен. И не ти беше трудно да го дадеш, защото ти си… койот!

С едно неописуемо презрение то махна с ръка, обърна се и се накани да последва тръгналия напред „господар и победител“, но аз го задържах, като извиках:

— Stop, boy!^[15] — Изрекох тези думи с по-остър тон, защото макар да имах пред себе си момче, не можех да отмина това негово поведение, без да го поскастря малко. — Внимавай по-добре какво говориш. Иначе можеш да си намериш майстора!

— Да не би това да е заплаха?

— Pshaw! Кой ще се нахвърли веднага върху едно незряло още момче със заплахи? Ти наистина ли си мислиш, че ще оставя току-така жребеца си в ръцете на Фостър? Той няма да го притежава нито минута по-дълго, отколкото искам аз.

— А колко дълго ще искаш? — попита ме то все още подигравателно.

— Точно толкова, колкото ми харесва, нито миг повече.

С тези думи му обърнах гръб и Хари подкара коня си мълчаливо.

Знаех, какво вършех. Едно мое изсвирване щеше да бъде достатъчно за жребеца ми да хвърли Фостър на земята. Но не изсвирих. Целях по този начин да имам повод, който да ми даде възможност да се появя в къщата на Фостър, както и да вляза в контакт с това необикновено момче.

Междувременно от магазина бяха наизлезли няколко мъже, станали свидетели на нашата неприятна разправия. Сега един от тях върза юздите на Фостъровата кранта за един кол и се приближи към мен. По червената коса и пиянското изражение на този тип можеше от хиляда крачки да се разпознае ирландеца.

— Не съжалявайте за сделката, сър, — рече той. — Не е чак толкова лоша за вас. Ще останете ли в Ню Венанго по-дълго време?

— Не изпитвам такова желание. Вие ли сте собственикът на този прочут магазин?

— Аз съм, а че магазинът е прочут, сте напълно прав; прочут е, колкото може да се прочуе място, където брендито само влиза в гърлото. Може би вашето щастие ви е довело тук.

— Какво искате да кажете?

— Ще ви обясня. Можете да останете при мен, но не само днес, а и утре, и вдругиден, и завинаги. Имам нужда от boardkeeper^[16], който да не кипва веднага, щом получи някой здрав ритник. В нашата работа чувството за чест нерядко е нещо излишно и вредно, а аз видях преди малко, че в това отношение сте издръжлив. Съгласете се! Няма да съжалявате!

Всъщност трябваше да отговоря на този човек с юмрука си. Обаче от негова гледна точка, предложението му беше не чак толкова неоснователно, като се има предвид поведението ми; ето защо влязох в къщата да си направя покупките, без да му отговоря. Щом попитах за цената на избраните вещи, той ме зяпна учудено.

— Нима не чухте, че мистър Фостър ще заплати всичко? Той ще удържи на думата си и аз ви давам всичко, без да ви искам нито цент.

— Благодаря, но когато купувам нещо, не са ми необходими парите на един конекрадец.

Ирландецът се накани да протестира, но щом видя шепата жълтички, които измъкнах изпод колана си, лицето му придоби съвсем друго изражение и пазарлъкът започна с онази хитрост и издръжливост, които могат да оберат по блестящ начин незапознатия с обичаите в онези области.

Най-сетне се споразумяхме. Станах притежател на съвършено ново траперско облекло, което не облякох засега; срещу доста пари се запасих с провизии и муниции, които щяха да ми стигнат за по-продължително време.

Междувременно се беше свечерило и над долината се беше спуснала непрогледна тъмнина. Нямах намерение да търся подслон в ниската и задушна странноприемница, а хвърлих през рамо претъпканата си торба с нови провизии и излязох на открито. Исках да отида при Фостър и да му внуша по-правилна представа за господарските му права:

Моят път ме поведе покрай реката и сега забелязах онова, което преди не ми беше направило впечатление, тъй като вниманието ми беше заангажирано от малкия ни придружител: миризмата на петрол, изпълнила цялата долина, се засилваше в близост до самото поселище все повече и повече.

Сградата, към която крачех, се простираше пред мен черна като катран. Но когато пътят направи лек завой и можех да виждам предната страна на господарската къща, откъм пристройката проблесна ярка светлина и аз забелязах, че там на осветлението от няколко канделабра се беше събрала малка компания. Щом достигнах оградата, заобикаляща предния двор, долових леко пръхтене, причината за което ми се изясни веднага.

Знаех, че никой друг човек не бе в състояние да отведе Хататитла в някакъв обор. Видели са се принудени да го оставят на открито и го бяха вързали тъкмо до пристройката, тъй като там жребецът беше в най-голяма сигурност. След тези наблюдения се промъкнах предпазливо до ниския зид, в който бяха циментирани носещите подпори на лекия навес. Сега се намирах съвсем близо до коня си, а за мое задоволство забелязах и Хари, който лежеше в хамак. Разговаряше със седналия до него Фостър. Като не изпусках из очи компанията, аз закрепих пушките си на седлото и наместих торбата с провизии зад седлото на Хататитла. Храброто животно дори не беше разрешило да му свалят нещо от амуницията. Ако бях изсвирил, когато Фостър го подкара, то щеше да се върне при мен.

— Това начинание е безполезно и осъдително, dear uncle^[17], може би не си обмислил добре цялата работа — чух да казва момчето.

— Да не би да искаш да ме учиш как се правят гешефти? — отвърна Фостър. — Цените на петрола са се понижили, само защото кладенците дават твърде големи количества. Следователно ако всички ние оставим петрола да изтича в продължение на един месец, той непременно пак ще поскъпне и тогава ще потръгне търговията, и то как? И ще направим този трик! Така решихме и всеки ще спази обещанието си. Сега ще оставя от долния кладенец да изтича всичко, което не може да бъде складирано в бурета. Докато се покачат цените и с горната сонда ще се натъкнем на нефт и понеже тогава ще имам големи запаси, а на всичко отгоре и достатъчно празни бурета, за няколко дни ще изпратя голямо количество петрол на запад, което ще ми донесе стотици хиляди.

— Тези действия не са почтени, а и ми се струва, че сте забравили старите находища по другите места. Вашето поведение ще подтикне конкуренцията към пълно напрягане на силите. Така вие самите ще предоставите на все още дремещите ви противници оръжие в ръцете. Впрочем натрупаните запаси тук в Щатите са толкова големи, че ще стигнат за дълго време.

— Не ти е известна огромната нужда от петрол и затова нямаш правилна преценка. Много си млад!

— Верността на становището ти трябва все още да бъде доказана!

— Доказателството ми е в ръцете. Не ми ли призна преди малко, че си се излъгал в непознатия ловец или какъв беше там онзи човек? Никога нямаше дори да ми се присъни, че може да ти е приятно в такова общество!

Видях, че Хари се изчерви, но бързо отвърна:

— Израснал съм между такива хора, нали сам знаеш, че досега съм прекарал живота си в „мрачните полета“ и би трябвало да не обичам баща си, ако можех да презирам тези хора само заради външния им вид. Между тях има мъже, с които много знатни и горди богаташи не могат да се мерят по способности и воля. А впрочем при споменатия случай не може да става въпрос за някакво заблуждаване, защото казах само, че отначало ми се стори по-друг, а често правя много голяма разлика между предположение от пръв поглед и твърдо убеждение.

Фостър се накани да му възрази нещо, но не успя, защото точно в този миг се разнесе такъв гръм, сякаш земята под краката ни се беше разцепила на две. Всичко се разтресе и като погледнах изплашен настрани, видях как от горната част на котловината, където работеше сондата, към небето се издигна ослепителен огнен фонтан на височина около петнадесет метра. Припламвайки, той се разстла в горния си слой нашироко, после се спусна обратно към земята и започна с луда бързина да залива по-ниските части на котловината. Изведнъж въздухът се изпълни сякаш с течен огън.

Познавах това страхотно явление, понеже го бях виждал в долината на Канава^[18] в целия му ужас и с един-единствен скок се озовах сред събралите се хора, занемели от смъртна уплаха.

— Сондата се е натъкнала на нефт, а сте пропуснали да забраните паленето на какъвто и да било огън наблизо. Сега газовете са се запалили и се разпростират бързо! — извиках аз.

Потоците от високо изригващия нефт, които се разливаха с невероятна бързина из горната част от котловината, бяха достигнали вече реката и сега трябваше да се положат всички възможни усилия за спасяването поне на живота на хората.

— Спасявайте се, хора! Бягайте, бягайте за бога! Опитайте се да изкачите височините! — закрещях аз.

Без да се грижа повече за никого, аз сграбчих Хенри и в следващия миг седях с него на седлото. Момчето, което разбра погрешно поведението ми и не оценяваше размерите на опасността, започна да се противи с все сила срещу прегръдката ми, но усилията му бяха напразни, защото го държах много здраво. Хататитла ни понесе в бесен галоп надолу по реката; инстинктът му за самосъхранение правеше излишна употребата на юздите и шпорите.

Пътеката отвъд реката, по която се бяхме спуснали към Ню Венанго на идване от саваната, вероятно не можеше да бъде вече достигната. Все още бе възможно да се спасим само надолу по реката. Но през деня не бях забелязал там нищо подобно на път, напротив, бях видял, че скалите се приближават толкова близо от двете страни към реката, че тя, запенена, с мъка си пробиваше път между тях.

— Кажи — извиках аз трескаво и тревожно, — има ли някакъв път, който води долу извън долината?

— Не, не! — простена Хари, като правеше конвулсивни усилия да се освободи. — Пусни ме ти казвам! Нямам нужда от тебе и сам мога да се пазя достатъчно!

Не обърнах внимание на желанието му и заоглеждах внимателно бързо приближаващите се един към друг склонове на котловината, които се издигаха стръмно от двете страни на реката. В този миг почувствувах натиск в областта на стомаха и в същото време момчето каза задъхано:

— Какво искаш от мен? Пусни ме или ще ти забия в корема твоя собствен нож!

Видях, че в ръката му блестеше острие. Беше изтеглил ловджийския ми нож. Тъй като нямах време за продължителна разправия, с бързо движение стиснах двете му китки една в друга с десницата си, а с лявата си ръка го прегърнах още по-здраво.

Опасността нарастваше с всяка изминала секунда. Огнената река беше достигнала складовете и сега буретата започнаха да се пръскат с трясъка на оръдейни гърмежи, изливайки ярко пламналото си съдържание в морето от огнени езици, носещо се напред с все по-голяма опасност. Въздухът бе нажежен до задушаване. Имах чувството, че се намирам в съд с вряща вода, а при това горещината и сухотата нарастваха с такава скорост, та ми се струваше, че горя вътрешно. Още малко и щях да изгубя съзнание, но не биваше да се оставям да ме надвие това усещане. Ставаше въпрос не само за моя живот, но и за живота на момчето.

— Come on^[19], Хататитла, напред, напред, Хата…

Ужасната горещина направо пресуши думите ми в устата. Не можех да говоря. Но подобни подвиквания не бяха нужни, защото великолепното животно летеше напред с невероятна бързина. Доколкото можех да забележа в момента, от отсамната страна на реката нямаше изход. Пламъците достатъчно осветяваха скалистите стени, за да разбере човек, че стръмните откоси не можеха да бъдат изкачени. И така във водата и към другата страна!

Леко стисване на коня с бедрата — скок на послушния жребец и водата ни заля целите. Почувствувах, как в жилите ми се вля нова сила, нов живот. Вярно, че конят под мен бе изчезнал, но това ми беше безразлично в момента; само да достигна отвъдния бряг! Хататитла беше изпреварил огнената стихия. Сега обаче тя идваше надолу по реката като лавина, пламъците издигаха огнените си езици към небето, непрекъснато изтичащият петрол от сондата ги подхранваше постоянно. След минута, може би дори след секунди стихията щеше да ме настигне. Изгубило съзнание, момчето се бе вкопчило в мен с вцепенените си ръце. Заплувах така, както никога не съм плувал през живота си, или не, не плувах, а се понесох с безумни тласъци като изстрелян от пружина над осветляваната до дъното от трептящите отблясъци на пожара вода. Почувствувах страх — толкова ужасен, сковаващ страх!… В този миг до мен се чу пръхтене. — Хататитла, верен храбър Хататитла… ти ли си? Ето го брега… отново на седлото… не мога да се покача… струва ми се, че се е изсушил мозъкът на костите ми… господи, помогни ми, не мога да остана да лежа тука… още веднъж, успявам… Хататитла… бягай… бягай… накъдето искаш, излез само от този пъклен огън!

Продължихме нататък, това все още можех да схвана. Но накъде — не се питах повече. Чувствувах очите си като разтопен метал в очните кухини, а светлината, възприета от тях, сякаш щеше да ми изгори мозъка. Езикът ми неволно търсеше път навън между сухите устни. Имах чувството, че цялото ми тяло се състои от тлееща прахан, чиято пепел едва се държеше в определена форма и всеки миг можеше да се разпадне. Конят пръхтеше и стенеше под мен болезнено с почти човешки вопли. Той тичаше, скачаше, катереше се, прелиташе над скали, каменни издатини, пукнатини, ръбове и остриета с движенията на тигър, на змия. С десницата си бях обвил врата му, а с лявата си ръка държах все още здраво момчето. Още един скок, дълъг, страхотен скок — и най-сетне, най-сетне скалистият откос е преодолян — още няколкостотин метра по-надалеч от огъня, навътре в прерията и Хататитла се спря. Аз обаче се свлякох от седлото на земята.

Възбудата, пренапрежението на всичките ми сетива бяха толкова големи, че преодолях изпадането в несвяст, което се канеше да ме обземе. Изправих се бавно на крака, обгърнах с ръце врата на моя скъп, несравним вран жребец, който трепереше целият, и разтърсван от конвулсивен плач, започнах да го целувам с толкова много обич, както само влюбеният може да целува избраницата на сърцето си.

— Хататитла, скъпи Хататитла, благодаря ти! Спаси ми живота, спаси и двама ни! Никога няма да забравя този час!

Небето светеше кървавочервено, а огненият дъх на развилнелите се природни сили се стелеше над това опустошително огнище на гъсти черни кълба, пронизвани тук-там от пурпурни лъчи. Но аз нямах време да наблюдавам по-дълго тази картина, защото в краката ми лежеше Хари, бледен, студен и вкочанен, все още стиснал конвулсивно ножа, и аз помислих, че е умрял, удавил се е във водите на реката, докато съм искал да го изтръгна от пламъците.

Дрехите му бяха съвсем мокри и плътно прилепнали към безжизненото му тяло. По бледото му лице играеха мрачните отблясъци от разискрените огнени езици, изскачащи над ръба на котловината. Взех го в ръцете си, отметнах косата от челото му, разтрих слепоочията му, сложих уста върху неговите устни, за да възвърна дъха в замрелите му гърди, накратко, направих всичко възможно да го върна към живот.

И ето — най-после — по тялото му премина тръпка, отначало съвсем лека, а после все по-забележимо. Усетил ударите на сърцето му и полъха на възстановяващото се дишане. Той се съвзе, отвори широко очи и ги втренчи в лицето ми с неописуем израз. После погледът му се оживи и той скочи на крака, надавайки силен вик.

— Къде съм… кой си ти… какво се е случило?

— Спасен си от огъня ей там долу!

При звука на моя глас и гледката на все още бушуващия пожар съзнанието му се възвърна изцяло.

— Огън…? Там долу…? Боже мой, вярно, долината гори, а Фостърови…

Сякаш с това име той си спомни и опасността, в която бе оставил роднините си и вдигна заплашително ръка.

— Сър, ти си страхливец, подъл страхливец, койот, нали вече ти казах! Можеше всички да спасиш, но ти избяга, както бяга койотът от лаенето на кучетата. Аз… те презирам! Аз… трябва да вървя, да отида при тях!

Бързо го хванах за ръката.

— Стой! Нищо не може да се направи повече. Само ще отидеш към собствената си гибел!

— Пусни ме! Нямам работа със страхливец като тебе!

Той изтръгна ръката си и се втурна напред. Почувствувах между пръстите си някакъв малък предмет. Беше пръстен, който се бе измъкнал при енергичното дръпване на ръката му. Тръгнах подир него, за да му го върна, но той беше вече изчезнал в сенките на стръмно спускащите се скали.

Какво трябваше да направя? Не можех да се сърдя на момчето. Беше много млад, а нещастието му бе отнело способността да разсъждава спокойно, което е необходимо за една трезва преценка. И така, сложих пръстена на ръката си и се отпуснах на земята, за да си отпочина от страхотното напрежение, да прекарам нощта на същото място и да изчакам настъпването на утрото.

Все още всичките ми нерви трепереха, а долината, където пожарът продължаваше да бушува, ми приличаше на ад, от който бях избягал. Старите ми дрехи висяха на парцали от тялото. Облякох новите, останали за щастие незасегнати в торбата.

Хататитла лежеше съвсем близо до мен. Наоколо имаше трева, но той не пасеше. Смелото животно беше по-съсипано и от мен. А какво бе станало с хората в долината? Този въпрос не ме остави да заспя цяла нощ, въпреки че се нуждаех много от почивка. През всичкото време стоях буден и неколкократно се доближавах до ръба на така наречения „блъф“, за да погледна надолу. Огънят не гореше вече на такова голямо пространство, но все пак няма да забравя никога гледката, която съзрях. Петролът извираше от дупката на сондата на дебела струя, висока може би десетина метра. Тази петролна струя гореше, като се разпръскваше горе на отделни снопове и хиляди огнени искри, после падаше на земята и потичаше към реката като лумнала огнена лента с височина на пламъците около два човешки боя. Изпълваше цялата ширина на реката, а над нея лениво се издигаха нагоре гъсти черни облаци дим.

Това продължи до сутринта и сигурно щеше да продължи да гори, докато петролът извира от сондажната дупка, ако не успееха да угасят пожара. Дневната светлина омекоти ослепителното зарево на пламъците. Когато погледнах сега отново надолу, забелязах, че с изключение на една малка къщица на най-високото място на отвъдната страна на долината, където огънят не беше могъл да достигне, всичко останало беше изчезнало. Голямата жилищна сграда, фабричните съоръжения и всички останали къщи заедно с петролните запаси бяха станали плячка на пламъците. Котловината беше почерняла до най-високия си ръб и имаше вид на огромен, потънал в сажди тиган, чието съдържание е било овъглено от невнимателен готвач.

Пред споменатата, единствено оцеляла къщица, забелязах няколко души, край които съзрях и Хари. И така, храброто момче се беше осмелило през нощта да слезе долу и да прекоси долината по-горе от запаления извиращ петрол! Сега, през деня, това беше лесно. Аз самият току-що бях достигнал пътеката, която вчера при нашето пристигане ни беше отвела долу; по нея тръгнах и сега. Видях същевременно, че Хари ме посочи на останалите и заговори за мен. Един мъж влезе в къщицата и след няколко мига се появи отново с пушка в ръка. Той тръгна срещу мен и спря на отсрещния бряг на реката. Там ме изчака да достигна отсамния бряг и след това се провикна:

— Halloo^[20], човече, какво правиш все още в поселището ни? Изчезвай, ако не искаш да получиш някой куршум между ребрата!

— Останах тук, за да ви помогна, доколкото е възможно — отвърнах му от насрещния бряг.

— Знам вече! — изсмя ми се той подигравателно. — Известна ни е подобна помощ!

— А трябва и да говоря с мастър Хари!

— Ще ти бъде трудно.

— Трябва да му дам нещо.

— Я не ме будалкай! Любопитен съм да знам какво ли пък може да има за даване такъв негодник! Не стига, че е подъл и безчестен, та чак да ти се приплаче, ами после за отмъщение подпалва и петрола!

В този момент не бях способен да пророня нито дума. Аз подпалвач? Но човекът изглежда счете мълчанието ми като последствие от гузната ми съвест, защото продължи:

— Виждате ли как се изплаши! Да, много добре знаем как стоят нещата! Ако не се махнеш незабавно, ще получиш куршум!

Той насочи пушката си към мене. Тогава му викнах ядосано:

— Какво те прихваща! И дума не може да става за умишлен пожар. Това ужасно нещастие е резултат от собствената ви немарливост.

— Знам, знам. Омитай се! Или искаш да стрелям?

— Щях ли да спася момчето с риск за собствения си живот, ако бях извършил това престъпление?

— Само го усукваш! Ако си искал, можел си да спасиш всички! Но сега всички изгоряха най-мизерно! На ти наградата!

Той стреля по мене. Възмущението ми ме закова на мястото, където стоях. Не направих никакво движение да избегна куршума и добре че постъпих така, защото той се беше целил лошо. Не можа да ме улучи. Пръстите ми потръпнаха в желанието да му отговоря с някой точно изпратен куршум. Но не го сторих, а му обърнах гръб и се заизкачвах бавно обратно по склона, без да се огледам нито веднъж. Горе се качих на коня си и го подкарах. Когато те обвиняват в престъпление, вместо да ти благодарят, че си спасил някому живота, трябва просто да плюеш и да си тръгнеш.