Сандра Браун
Размяната (9)

Девета глава

— Да ти донеса ли нещо, Мелина?

— Не, благодаря.

Джем я изгледа съсредоточено.

— Сигурно ти е омръзнало всички да ти задават този въпрос?

— Малко — призна тя с лека усмивка. — Чаша безалкохолно не би помогнала. Но оценявам загрижеността ти за мен.

— Никой не знае какво да каже или стори.

— Разбирам. Самата аз не зная какво да правя. Като парализирана съм.

Бяха пристигнали преди уговорения час и бяха получили указания да почакат Лоусън в малка, разхвърляна стая до отдел „Престъпления срещу личността“ на далаския полицейски участък. Голямото съседно помещение едва побираше множеството бюра, но, изглежда, никой от персонала не бе дръзнал да поиска отделен офис.

Лоусън бе уредил тази стая да бъде свободна за тях. Мебелите бяха неудобни, а атмосферата създаваше чувство за клаустрофобия, но поне никой нямаше да ги безпокои. Вече се бе отегчила от изпитателните погледи на хора, които сякаш гадаеха колко ще издържат нервите й.

Очите на Джем бяха зачервени от плач. И други неща издаваха, че е съкрушен. Обикновено бе доста самонадеян. Властното му, надменно държане често отблъскваше хората. Но тази сутрин изглеждаше сломен и плах. Като че ли самодоволството му се бе изпарило.

Хвана ръката й и я притисна между своите.

— Ръцете ти са студени. Като на Джилиън. Нейните никога не бяха топли. Често се шегувах по този повод.

Тя преглътна сълзите си. Не искаше да плаче на това зловещо място.

— Не мога да си представя живота си без нея, Джем.

— Аз също.

— Но ти я познаваше едва от година. А аз бях с нея от мига, в който клетката се е разделила. Чувствах я като част от себе си. Тя беше част от мен.

— Представям си какво изпитваш.

Всъщност едва ли би могъл да си представи, но тя не желаеше да спорят чия скръб е по-мъчителна.

— Обади ли се в кантората й?

— За съжаление вече бяха чули новината.

— Господи, това е жестоко!

— Бяха потресени, но веднага предложиха да помогнат с каквото могат. Някои дори бяха пристигнали у дома, когато се върнах.

Преди да отиде да потърси Кристофър Харт, Лоусън бе помолил Луис и Колтрейн да я отведат у дома. Джем бе предложил да я откара и да постои при нея, но тя бе пожелала да остане сама и се бе качила в патрулната кола.

За нейно изумление, новината се бе разнесла бързо и вече бяха пристигнали толкова приятели, съседи и познати, желаещи да поднесат съболезнования, че Колтрейн едва бе намерил свободно място за паркиране до бордюра.

Опечалените влязоха след нея и се събраха във всекидневната. Една от колежките й каза:

— Не зная дали вече си чула, Мелина, че вчера Джилиън сключи сделката на живота си.

— Да, спомена за нея на обяд. С някаква рекламна агенция, нали?

Младата жена кимна.

— Почерпи с шампанско по случая, преди да си тръгне от кантората вчера следобед. Изглеждаше толкова щастлива! На седмото небе. Неуязвима. Кой би предположил, че…

Не можа да довърши. Избухна в плач и друга колежка се опита да я утеши.

Последваха няколко подобни изблика. Джилиън Лойд бе уважавана и харесвана. Поне така изглеждаше, съдейки по броя на хората, които се отбиха или позвъниха да изразят съчувствие и да попитат за погребението.

Погребение. Как би могла да мисли за това сега?

Родителите им бяха проявили съобразителност и бяха уредили всички подробности като част от завещанията си. Тогава Джилиън и Мелина се шегуваха с тях заради прекалената им обсебеност от мисълта за смърт. Но по-късно бяха благодарни на родителите си, че са им спестили тези грижи. Бяха починали един след друг през три месеца: първо майка им — от рак на панкреаса, а после и баща им — от коронарна тромбоза. И в двата случая близначките трябваше само да подпишат няколко документа. Не се бе наложило да вземат неотложни решения в периода на най-дълбока скръб.

Сега мисълта за уреждане на траурна служба за сестра й бе непоносима.

— Не мога да планирам нищо, преди съдебните лекари да ми позволят… да взема тялото й — обясни тя на хората, които я попитаха — не зная кога ще бъде. Освен това смятам, че трябва да обсъдя въпроса с Джем.

Приятелките и партньорките на Джилиън изглеждаха изненадани колкото нея, когато разбраха за необявения годеж, но бе неуместно да клюкарстват за това наред е обсъждането на плановете за погребението. Изразиха учудване, но тактично сдържаха любопитството си.

Опитаха се да я убедят, че макар и като сестра, близначка на Джилиън, да изпитва несравнима скръб, няма да бъде сама в страданието си. Всички я уверяваха, че може да разчита на тях.

— Ако мога да помогна, Мелина, обади се.

— Мелина, позвъни ми, ако имаш нужда от нещо.

— Винаги можеш да се обърнеш към мен. Знаеш, че миналата година загубих сестра си при катастрофа. Беше толкова внезапно и жестоко! Обади се, ако искаш да поговориш с някого.

Въпреки добрите намерения на всички приятелки, не знаеше как някой би могъл да облекчи скръбта й. Беше им помогнала да се успокоят, като им бе възложила дребни задачи, за да се почувстват полезни. Докато една от тях вареше кафе, а друга вдигаше слушалката на телефона, тя използва времето да вземе душ и да се преоблече. На път към спалнята чу тихи гласове да разговарят за възхитителното й самообладание.

Заблуда. Може би външно изглеждаше непроницаема крепост, но дълбоко в себе си сякаш всеки момент щеше да рухне. Завъртя крана докрай. Шуртенето на водната струя бе достатъчно силно, за да заглуши плача й, и тя рида неудържимо, докато усети болка в гърдите. В облицованото с плочки помещение нямаше кой да я чуе и Мелина горчиво плака за загубата и за безизходицата си, в която я бе поставила тази трагедия.

Успокои се за момент, отдръпна се от душа и направи безполезен опит да се гримира. След миг от очите й отново бликнаха сълзи и гримът потече по страните й. Машинално се облече. Всяко движение бе неусетно, сякаш следваше наставленията на невидим хипнотизатор. Вършеше нещата, които знаеше, че трябва да бъдат свършени, без да разсъждава.

Не можеше да си представи как би събрала сили да вземе дори най-незначителното решение, да обмисли какъвто и да е проблем или да изпълни някое дребно ежедневно задължение. Дали някога щеше да може да отпусне глава на възглавницата и да заспи, да хапне нещо просто за да изпита наслада от вкуса му, да се повесели с приятели, да потренира във фитнес зала, или да се посмее? Дали някога отново щеше да изпита радост от живота?

Не и ако смъртта на сестра й останеше неотмъстена.

Сега, докато седеше в задушната стая в полицейския участък, мислено си преповтори клетвата, която бе изрекла на глас пред отражението си в огледалото в банята. Щеше да отмъсти за сестра си, независимо от цената, дори ако трябва да се бори за това до последния си дъх.

Омразата към убиеца тлееше в гърдите й като жарава. Никога не се бе смятала за отмъстителна. С чиста съвест можеше да каже, че през живота си не е мразила никого. Имаше хора, които не харесваше. Избягваше компанията на някои от тях, но не бе изпитвала толкова дълбока ненавист към друг човек. Никога не бе пожелавала да види как друго човешко същество престава да диша. Враждебността към този злодей без лице и име събуди у нея ярост, която я изплаши.

— Имаш ли клиент днес?

Въпросът на Джем я избави от злокобните мисли.

— Не, за щастие.

— Има ли кой да те замества?

— Да. Уведомих ги, че вероятно ще взема няколко седмици отпуск. Ще прегледат графика и ще уредят всичко. Бизнесът няма да пострада.

Джем тревожно притисна върховете на пръстите си.

— Мелина, не мога да повярвам…

— В кое?

— Че Джилиън е участвала в подобен номер. Че снощи се е представила за теб. Не беше в характера й да постъпва безразсъдно и импулсивно. Това прилича на…

— Нещо, което аз бих направила — довърши тя вместо него.

— Не исках да прозвучи като упрек.

— Прав си. Вината е моя. Ако можех отново да избирам, за нищо на света не бих го предложила.

— Джилиън правила ли го е и по-рано?

— Казах ти. Когато бяхме деца.

— Но никога не беше придружавала клиент вместо теб?

— Не, беше за първи път.

— Защо точно снощи?

— Нямаше определена причина, Джем. Беше просто налудничава идея, която ми хрумна спонтанно на обяд.

Явно не остана доволен от това обяснение.

— За да се срещне с онзи Кристофър Харт? Джилиън е пожелала да се запознае с известна личност? С астронавт? Или какво?

— Не бе заради него. По-скоро…

— Все едно — прекъсна я той. — Не искам да говорим за това.

— Беше глупаво, хлапашко хрумване, за което поемам пълната отговорност.

— Може би идеята е била твоя, но Джилиън сама отговаряше за действията си. Би могла да откаже.

Тя не успя да сдържи гнева си:

— Не я съди! Тогава ни се струваше безобидна шега. Откъде би могла да знае, че ще бъде убита? — Издърпа ръката си и стана. — Извинявай.

— Разстроих те.

— Не съм разстроена, вбесена съм.

— Мелина…

— От смъртта й е изминало твърде кратко време, за да слушам упреци за нея, Джем.

Той смутено прокара пръсти през косите си:

— Права си, права си. Съжалявам. Зная, че обвиняваш себе си. Не биваше да докосвам тази струна.

— Трябва да изляза оттук.

— Къде отиваш? Не можеш да си тръгнеш. Казаха да почакаме Лоусън.

— Няма да напусна сградата. Отивам в дамската тоалетна.

— Ще дойда с теб.

— Не — каза тя и му даде знак да остане на стола си. — Стой, в случай че дойде Лоусън. Кажи му, че ще се върна след малко.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да.

Естествено това съвсем не бе истина. Подпря се с лакти на умивалника и потърка чело, опитвайки се да разсее главоболието, което чувстваше, откакто бе плакала неудържимо под душа.

Няколко минути по-късно влезе полицайка:

— Мис Лойд?

Тя изправи гръб и се обърна.

— Извинете, че ви безпокоя, но детектив Лоусън нареди да ви съобщя, че вече е тук. Очакват ви. Когато сте готова.

— Идвам.

— Добре ли сте?

Кимна:

— Благодаря.

— Ще ви почакат още няколко минути, ако е нужно.

— Добре съм.

Няколко минути повече или по-малко не бяха от значение. Положи усилие да се усмихне, взе дамската си чанта и излезе. Спря до чешмата, извади две таблетки аналгин от кутийка, която бе пъхнала на дъното на чантата, наведе се над струята и ги преглътна.

Когато се обърна, се озова лице в лице с Кристофър Харт. Стоеше на няколко метра от нея.

— Здравей.

— Добър ден.

Приятелската му усмивка издаде съчувствие. Пристъпи към нея, но бе спрян от мъж, който го настигна с бележник в ръка.

— Полковник Харт? Полицай Кроу. — Стисна ръката му. — Чух, че ще дойдете днес. Аз също имам индианска кръв. Чоктау. Бих искал да получа автограф от вас за сина си. Деветгодишен е. Запален на тема Космос. Искам да кажа, проявява интерес.

— Какво ще кажете да се видим по-късно? Преди да си тръгна. Точно сега закъснявам за среща с детектив Лоусън.

— О, разбира се. Извинете… че ви забавих.

— Няма проблем. С радост ще дам автограф за сина ви след срещата.

Полицаят смутено се оттегли.

Чийф се обърна и смирено сви рамене:

— Съжалявам. Понякога избират неподходящ момент. Измина разстоянието помежду им с две големи крачки и застана толкова близо до нея, че от черното му кожено яке я лъхна аромат на топла есен. Бе внесъл със себе си дъх на природа. Преди да осъзнае какво се кани да стори, той докосна с палец брадичката й. Рязко тръсна глава назад.

— Имаше капки — каза Чийф и й показа влагата върху пръста си. Изтри го и отпусна ръка. — Мелина, аз… — Извърна глава за няколко секунди, а след това отново я погледна. — Господи, не зная какво да кажа! Съжалявам за сестра ти.

— Благодаря.

Би приключила разговора с това, но той продължи с тих, покоряващ глас:

— След снощи кой би предположил, че втората ни среща ще бъде в полицейски участък? — Озадачено поклати глава. — Не разбирам какво става. Не зная защо си изпратила онзи детектив да ме търси и каква е връзката ми с тази история. Не желая да правя прибързани изводи. Независимо от всичко, искам да знаеш колко съжалявам за случилото се с Джилиън. Ужасно е. — Безпомощно вдигна ръце. — Искрено съжалявам. Това е всичко, което мога да кажа.

Въпреки усилието си да не заплаче, от очите й потекоха сълзи.

— Господи, съжалявам.

Чийф обви ръце около нея, притегли я към себе си и зарови устни в косите й.

Допирът му предизвика две неволни реакции. Изведнъж дъхът й спря и цялото й тяло изтръпна.

Но той явно не забеляза, защото нежно плъзна устни към слепоочието й.

— Навярно е ужасно изживяване. Мъчно ми е за теб.

— Надявам се, че скоро и двамата ще бъдете готови.

Отдръпнаха се един от друг и се обърнаха. До тях стоеше Лоусън, широкоплещест и намръщен. И любопитен.

 

Чийф влезе след Мелина в стая, в която вече едва се побираха Лоусън, Алън Бърчмън — изпратеният от НАСА адвокат, и още един мъж, който му бе представен като Джем Хенингс, годеника на Джилиън Лойд.

Чийф тихо изрази съболезнования. Хенингс ги прие със студено, рязко кимване, което би го озадачило, ако съзнанието му не бе заето с мисълта защо Мелина се държи като непозната.

При създалите се обстоятелства би могла да реагира по всякакъв начин. Човек, когото бе обичала, бе станал жертва на жестоко престъпление. Не би я упрекнал, ако заудря с юмруци по стените и заскубе косите си. След потресаващата новина, която бе научила тази сутрин, всяко поведение би било оправдано. Щом бе решила да се затвори в себе си и да избягва компания, трябваше да приеме този факт.

От друга страна, искаше да изрази съчувствието си. Искаше Мелина да разбере колко дълбоко съжалява за сполетялото я нещастие. Но, изглежда, тя бе твърдо решена да не го погледне в очите. Откакто бяха влезли в стаята, избягваше погледа му.

Лоусън осведоми Бърчмън за известните досега факти. Адвокатът, с когото Чийф се бе запознал едва преди няколко минути, имаше внушителна външност. Носеше очила със сребърни рамки и костюм за три хиляди долара. На лявата му буза имаше червеникав белег, който стигаше до врата му. Едва бяха успели да се ръкуват и да разменят визитни картички във фоайето на първия етаж, преди да се качат в асансьора.

Докато пътуваха нагоре, Чийф му благодари, че се бе отзовал така бързо на повикването.

— За щастие бях на разположение — равнодушно отвърна той. Без излишни предисловия Бърчмън заговори по същество: — От НАСА ме осведомиха в общи линии за случая. Каква е вашата история?

Чийф не хареса намека, че версията му е скалъпена, но сдържа раздразнението си и побърза да отговори на въпроса:

— Снощи се запознах с Мелина Лойд. Беше мой медиен ескорт за банкета в „Адолфъс“.

— А жертвата?

— Никога не съм се срещал с нея. Ако причината да бъда повикан тук не е да потвърдя алибито на Мелина или нещо подобно, нямам представа защо съм въвлечен в това разследване.

— Лоусън би могъл да ви помоли да потвърдите алибито й, когато сте разговаряли сутринта. Сигурен ли сте, че няма нещо, което би трябвало да узная преди тази среща? Не обичам да бъда държан в неведение. Не бих търпял подобно поведение от страна на клиент.

Чийф бе овладял гнева си и каза троснато:

— След вас.

Стори път на Бърчмън да слезе на третия етаж. Тогава забеляза Мелина до чешмата.

Сега Бърчмън отново заговори по същество:

— Е, след като всички се запознахме, бих искал да зная защо полковник Харт е бил помолен да дойде тук. Ако показанията му ще помогнат за разкриването на престъплението, би могъл да ги даде и в кантората ми.

— Спокойно — каза Лоусън.

Чийф не би упрекнал детектива, че се държи властно с Бърчмън. Тук бе негова територия. Той бе свикал срещата. Явно възнамеряваше да я ръководи, както сам намери за добре. Не би се оставил да бъде командван от някакъв надменен адвокат, който навярно печелеше от дело повече, отколкото детективът за година.

Лоусън раздвижи рамене и якето му едва не се разпори по шевовете.

— Всъщност, мистър Бърчмън, не всички тук са се запознали.

— Моля?

Чийф също бе озадачен и не можа да скрие негодуванието си от държането на Лоусън.

— Обичате да се изразявате с гатанки, а, Лоусън? Ще ми обясни ли някой — хвърли поглед към Мелина — какво общо имам с разследването?

— Мисля, че вие двамата трябва да се запознаете.

Без да откъсне очи от него, Лоусън кимна към Мелина.

Чийф учудено изгледа първо детектива, а после нея. Изражението й не издаваше какви мисли се въртят в съзнанието й. Би дал милион долара, за да разбере какво става зад тези сиви очи.

Отново срещна погледа на детектива и каза с недоумение:

— С Мелина се запознахме снощи.

— Не сте. — Чийф понечи да възрази, но Лоусън е явно задоволство му даде знак да не го прекъсва. — Жената, с която сте се срещнали, е била Джилиън.

Помълча няколко мига и се опита да проумее смисъла на тези думи, но не успя.

— Джилиън? Не, детектив Лоусън. Беше Мелина. — Погледна я, очаквайки да потвърди. — Кажи му.

Тя срещна погледа му, а след това бавно поклати глава.

Когато най-сетне си обясни ехидните намеци на Лоусън и странната сдържаност на Мелина, Чийф зяпна от изумление. Проследи чертите на лицето й, устните, косите, фигурата й. Втренчи поглед в очите й и се убеди, че пред него стои жената, с която бе прекарал предишната вечер.

— Ти беше — задъхано промълви той. — Ти беше.

— Била е Джилиън — тихо каза тя, сякаш говореше само на него.

Не вярваше. Това не можеше да бъде истина. Жената, която го гледаше сега, бе онази, с която… Спомените нахлуха в съзнанието му като приливна вълна. За миг си спомни всяка усмивка, всяка въздишка и изражение, всяко докосване. Не би сбъркал тази жена с друга. Беше невъзможно.

Тя стана, приближи се и му подаде ръка.

— Аз съм Мелина Лойд, полковник Харт. Бях наета за ваш придружител снощи, но сестра ми отиде вместо мен.

Прикова поглед в ръката й, сякаш не знаеше какво да стори с нея. Най-сетне я хвана. Беше съвсем същата. Големината, гладката кожа и начинът, по който докосна неговата.

— Не вярвам — каза той, не осъзнавайки, че разсъждава на глас. — Приликата е невероятна.

Тя се усмихна:

— Казваха ни това от деня, в който сме се родили.

— Но гласът ви…

— Никой не можеше да ни различи и по глас.

Загубил ума и дума, той продължи да я гледа втренчено. Косите, очите и устните бяха съвсем същите, но вечерта бе гримирана. Всъщност сестра й Джилиън.

Джилиън.

Която бе открита мъртва тази сутрин. Чийф мъчително преглътна.

— Тя е мъртва?

Двойницата й кимна с тъга:

— И аз все още не мога да повярвам. Но е факт.

Изведнъж всичко му стана ясно. Сега разбираше защо Лоусън иска да го разпита. Той бе един от последните хора, видели Джилиън Лойд жива. Може би последният. Освен убиеца.

Осъзна, че все още стиска ръката на Мелина, пусна я и тя се върна на мястото си до Джем Хенингс, когото му бяха представили като годеник на Джилиън Лойд. Неин годеник?

Чийф го погледна, обзет от любопитство. Очите му издаваха гняв, който струеше от него като топлинни вълни. Лицето му бе зачервено и изглеждаше напрегнат, сякаш всеки момент щеше да избухне.

Само Чийф знаеше, че дължи извинение на този човек.

— Съжалявам. — След миг добави: — За загубата ви.

— Ти, копеле! — изръмжа Джем и се нахвърли върху него.