Сандра Браун
Размяната (11)

Единайсета глава

Отговорът му бе кратък и отчетлив:

— Не.

— Очевидно някой смята, че се е случило.

Лоусън извади няколко лъскави снимки, формат осем на десет, от картонена папка, която бе донесъл със себе си, и ги подаде на Чийф. Неподготвен за това, което щеше да види, той рязко ги дръпна от ръцете на детектива. Но любопитството му сякаш внезапно се изпари. Щом погледна първата, направи гримаса на отвращение. Вдигна ръка към челото си и процеди през зъби:

— Господи!

— Може ли? — Бърчмън протегна ръка.

Чийф му подаде снимката.

Прегледа набързо останалите и една по една ги прехвърли на адвоката. За миг остана загледан в пространството пред себе си, а после се обърна към нея:

— Мелина…

Не намери подходящи думи, но изражението му бе достатъчно красноречиво. Разпери ръце в израз на безпомощност и вяло ги отпусна.

— Е, какво ще кажеш сега?

Задържа погледа си върху нея още няколко мига и се обърна към Джем, който буквално бе изръмжал срещу него.

— За кое?

— Има ли нещо вярно? Спа ли е годеницата ми?

— Джем!

— Обидно ли ти се струва, Мелина? — изкрещя той. — Сърди се на него, не на мен!

— Може би мистър Хенингс трябва да бъде отстранен.

Лоусън не обърна внимание на предложението на Бърчмън, но каза на Джем:

— Последно предупреждение, Хенингс. Още един изблик и си вън оттук.

— О, не, ще остана — каза Джем и енергично тръсна глава. — Искам да чуя това, което има да каже космическият воин.

— Каквото имам да кажа, ще го споделя със сестрата на Джилиън. — Гласът на Чийф заплашително затрепери. — Не с теб.

— Джем, моля те, успокой се — вяло каза тя.

— Ще положа усилие. Защото не желая да пропусна дори една дума, изречена от господин астронавта.

Следващият въпрос на Лоусън бе защо някой би написал подобни неща.

— Трябва да има известна доза истина, Харт.

— Питате мен…

— Полковник Харт.

Бърчмън протегна ръка към Чийф, сякаш за да го накара да замълчи, но той я отблъсна.

— Това е кръв, нали? — каза той и посочи към снимките, които бяха върнати на детектива. — Искате да открия някакъв смисъл? Очаквате от мен обяснение за това, което някакъв откачен тип е написал с кръвта на една жена по стените на стаята й, след като я е убил? — Презрително се засмя. — Не съм нито психиатър, нито детектив. Откъде, по дяволите, да зная защо го е написал? Кой би могъл да знае? Всеки човек, способен на това — отново махна с ръка към снимките, — с психопат. Душевно болен. Как, за бога, очаквате да разгадая смисъла?

— Добре, успокойте се.

— Разбира се.

— Имахте ли сексуален контакт с Джилиън Лойд снощи?

— Вече ви казах.

— Отрекохте.

— Това е отговорът.

Тя излезе от стаята ми и…

— В колко часа?

— Казах ви — не си спомням.

Лоусън извърна глава към нея:

— В колко часа се прибра сестра ви, мис Лойд?

— Късно. Мисля, че между два и три.

Лоусън отново се обърна към Чийф с подигравателно изражение:

— Твърде дълго сте разговаряли.

Джем очевидно едва се владееше.

Но това не смути Чийф. Дори започна да се държи по-предизвикателно.

— Не помня колко беше часът, когато си тръгна. Нямам представа защо е убита. Това е. Няма какво повече да кажа.

Стана, но Лоусън строго му нареди да почака. Бърчмън възрази и двамата започнаха ожесточен спор. Джем заплашително изгледа Чийф, оттегли се в ъгъла и застана с лице към стената.

Кристофър Харт настойчиво се взираше в нея. Очите му бяха пронизващи като лазерни лъчи. Каквото и да изпитваше в момента — гняв, вина, отчаяние, — чувството бе силно.

— Само още няколко въпроса и мисля, че полковник Харт ще бъде свободен — каза Лоусън на адвоката.

— Постарайте се да бъдат свързани е разследването ви за убийството, детектив Лоусън.

Лоусън отново насочи вниманието си към Чийф и го попита дали е забелязал някой да следи него и Джилиън предишната вечер.

Той скръсти ръце.

— Не, но не съм обърнал внимание. Откъде би ми хрумнало?

— Тя обади ли се на някого?

— Докато беше с мен, не.

— Тоест през по-голямата част от вечерта.

Чийф сви рамене.

— Разделихме се няколко пъти и предполагам, че е имала възможност да се обади. Не я видях да телефонира.

— И никой не я е търсил?

— Никой.

— Разговаря ли с някого?

— Разбира се. С всички. Портиерите. Служителите от паркинга. Участниците в пресконференцията. И хората, които седяха до нея на банкета.

— Някой от тях стори ли ви се подозрителен? Забелязахте ли нещо необичайно в нечий вид или държане?

— Не.

— А да е имала случайна среща? Със съученик? Бивш приятел? Съсед или познат?

Чийф поклати глава.

— Не, не, и не.

— През цялата вечер разменихте ли остри реплики с някого? А тя?

— Не. Мелина — каза той и внезапно се обърна към нея, — зная, че разчитате на мен да предоставя някакво доказателство. Съжалявам, но не мога.

— Ако нещо ви бе направило впечатление, щяхте да си го спомните. — Тя се усмихна с тъга. — Дори и да е имало смущаваща случка, както предположи детектив Лоусън, навярно не сте я забелязали. Джилиън умело се е справила с положението.

— Не помня… — Изведнъж замълча. — Почакайте.

Тя рязко изправи гръб:

— Полковник Харт?

— Сетих се за нещо. — Помисли няколко секунди, докато всички го гледаха в очакване, и се обърна към Лоусън: — Разминахме се с един човек. На входа на ресторанта. Заговори я. Обърна се към нея по име. Нарече я Джилиън. — Хвърли поглед към Мелина. — Доста добре се преструваше на вас. Онзи каза истинското й име, но това не я смути. Когато попитах защо я нарича Джилиън, обясни, че явно я е взел за сестра й. — Бързо проследи с поглед чертите на лицето й. — Сега разбирам, че е било напълно правдоподобно. Тогава ми каза, че има сестра — близначка.

— Помните ли името му? — попита Лоусън.

— Каза го, но…

— Как се представи?

— Не помня, за бога. Не обръщах внимание на никого, освен… — Крадешком погледна Джем, който слушаше от мястото си в ъгъла. Чийф не довърши това, което бе понечил да сподели, а продължи: — Не съм сигурен дали Джилиън го позна и след като каза името си. Размениха любезности. Тя прие случката за обикновено припознаване и съвсем забравих за нея. Но сега, като се замисля…

— Какво?

— Може би се лъжа, Мелина, но мисля, че той я накара да изпита неудобство.

— Кое ви навежда на тази мисъл? — попита Лоусън.

Чийф поклати глава:

— Не съм сигурен. Просто изглеждаше смутена. Честно казано, онзи тип ми се стори доста странен.

— Защо?

Лоусън извади бележника си и зачака с химикалка в ръка.

— Първо, заради вида си.

— Опишете го.

— Висок. Блед. Твърде слаб. Със сигурност носеше очила. Лещите им бяха толкова дебели, че очите му изглеждаха разкривени. Бяха се спуснали ниско над носа му. Но външността му не беше толкова странна, колкото реакцията. Начинът, по който погледна Джилиън.

— Как я погледна?

— Сякаш… — опита се да намери точните думи, — сякаш бе шокиран, може би дори малко разочарован да я види там. Особено със… — Поколеба се, но след като хвърли поглед към Джем, довърши: — С мен.

Лоусън се замисли за миг и каза:

— И сте сигурен, че я е взел за Джилиън?

— Така се обърна към нея — отвърна Чийф. — И тя не го поправи, не се опита да го убеди, че е Мелина.

— Ако поради някаква причина този човек се е почувствал засегнат, когато е видял Джилиън, Лойд с полковник Харт — замислено каза Бърчмън, — мисля, че вече имате заподозрян, детектив Лоусън.

— Но защо би се ядосал, че я вижда с мен? — Чийф отново погледна Джем. — Освен ако е твой приятел и е стигнал до погрешно заключение.

— Ти си пълен боклук — просъска Джем. — Нима никой от вас не разбира, че това са небивалици? Измисли някакъв странен тип, за да отклони подозренията от себе си. Лъже!

След миг Чийф скочи от стола си.

— Копеле! — Но явно осъзнал, че е по-разумно да потисне гнева си, рязко се обърна към Мелина: — Мелина, наистина видях онзи човек. Размених две думи с него.

Тя срещна погледа му за няколко секунди, а после извърна глава към Лоусън:

— Струва си да проверите, нали? Ако наистина е бил толкова странен, колкото го описа полковник Харт, може би още някой ще си спомни, че го е видял.

— Това ли с всичко, което можете да ни кажете за него, Харт?

Чийф зарови пръсти в косите си. Изглеждаше ужасно напрегнат. Все още не бе излял чувствата си.

— Да. Цялата ни среща продължи не повече от двайсет-трийсет секунди.

— Видяхте ли колата му?

— Не.

— Повторете разказа си. Може би ще се сетите за още нещо.

Чийф понечи да възрази, че едва ли е необходимо, но хвърли поглед към нея и раздразнението му изчезна.

— Подържа вратата и ни стори път да влезем. Заговори Джилиън. По име. Не мисля, че тя го позна. Беше един от онези странни моменти, в които някой, когото би трябвало да познавате, ви заговаря, а не можете да си спомните нито името му, нито къде сте се срещали.

— Всеки го е преживявал — каза тя.

— Но той се опита да й припомни — подкани го Лоусън.

— Да — потвърди Чийф. — Мисля, че каза името си, но дори ако опрете пистолет до главата ми, не бих се сетил.

— Опитайте.

— Клиентът ми ви каза, че не помни, детектив Лоусън — злобно подхвърли Бърчмън.

— Бърчмън, аз провеждам този разпит, нали?

Чийф бе така вглъбен в себе си, че, изглежда, не чу последните реплики. Тя не откъсна поглед от него, докато напрягаше ума си, за да си спомни. Лицето му издаваше напрежение от усилието да извлече от паметта си забравени подробности. Умът му бе като компютър. Запаметяваше повече информация, отколкото доста хора биха могли да си представят — сложни технически и научни данни, които му трябваха, за да върши работата си. Необходимо бе само да се съсредоточи, за да извлече информацията, когато се нуждае от нея, сякаш извикваше записан файл на екрана на компютъра си.

— Дори след като чу името му, не мисля, че Джилиън направи връзка, докато не каза…

Лоусън и Бърчмън внезапно престанаха да спорят. И двамата замълчаха и наостриха слух.

— Какво беше, по дяволите? — Чийф присви очи и потърка с пръсти областта над носа си. — От… — Изведнъж очите му широко се отвориха. — Уотърс. Уотърс. Точно така.

— „Уотърс“!

Лоусън рязко отмести поглед към нея.

— Говори ли ви нещо, Мелина?

— Клиника „Уотърс“.

— Какво означава това?

— Господи! — промърмори Джем и стисна юмруци. — Знаех, че изкуственото оплождане не е добра идея. От самото начало бях против.

Тя го изгледа с гняв и недоверие, но не успя да каже нищо в отговор, защото Лоусън бе доловил вълнението й и побърза да повтори въпроса си.

— Клиника „Уотърс“ — обясни тя. — Специализирана в областта на стерилитета. Джилиън я е посетила вчера.

— В овулация — промълви Джем.

Лоусън бе изненадан:

— Джилиън с била пациентка?

— Да.

— За какво?

— Мисля, че важното в случая, детектив Лоусън, е, че онзи странен тип я познава оттам.

Лоусън прие забележката и прибра ужасяващите снимки в картонената папка.

— Всички сте свободни.

— Какво ще предприемете? — попита тя.

— Ще проверя в клиниката дали там работи такъв чешит. Ще ви се обадя, когато узная нещо. Харт — продължи детективът, — бих искал да останете в града, докато изясним случая.

— Нямате право да искате от клиента ми да отложи личните си планове, докато приключи разследването ви — възрази Бърчмън. — Може би ще отнеме месеци.

Когато се отправиха към вратата, Лоусън спря и се обърна към астронавта:

— Бърчмън е прав в това отношение. Не мога да ви принудя да останете. Но мисля, че сам бихте пожелали. Не защото е ваш граждански дълг да съдействате за залавянето на един убиец на жени, нито пък защото ни осигурихте най-ценната нишка, по която да тръгнем, и мисля, че ще се наложи да идентифицирате мистериозния тип. Предполагам, че като почтен човек, считан за герой, ще останете тук от уважение към другата мис Лойд. Живата. Съгласен ли сте?

Той се замисли и всички в малката стая застинаха в очакване. Бърчмън пръв се раздвижи. Взе куфарчето си, погледна Чийф и кимна към вратата:

— След вас.

Вместо да го последва, Чийф се обърна към нея:

— Мелина, искрено съжалявам за загубата ви.

— Благодаря. Извинете за неудобството, което ви създадохме.

— Не може да се сравни с това, което изживявате вие.

— Ако нямате нищо против — грубо каза Джем, — тръгваме, вече ни задържахте твърде дълго.

Настигна я и нервно размаха ръце, сякаш подканваше всички да побързат.

Бърчмън и Чийф едва се придвижиха между бюрата, струпани в главното помещение към коридора и асансьора. Тя и Джем ги последваха. Точно когато Бърчмън натисна бутона, цивилният полицай, който по-рано бе заговорил Чийф, отново се приближи към него с бележник и химикалка и плахо помоли за автограф. Асансьорът пристигна.

— Тръгвам след минута — каза Чийф, припряно се ръкува с адвоката и го увери, че по-късно ще се обади в кантората му. Бърчмън се качи.

Джем я побутна към вратите на асансьора. Взела импулсивно решение, тя каза:

— Върви, Джем. Трябва да ползвам тоалетната.

— Добре — отвърна той, несръчно задържа автоматичните врати, преди да се затворят, и се промъкна между тях. — До скоро.

Асансьорът потегли, но тя не се отправи към тоалетните.

Чийф я погледна изненадано. Довърши посвещението за сина на полицая.

— Благодаря, Чийф — каза човекът и козирува.

— Моля. Желая успех на сина ви. На Тод.

Стисна ръката му и полицаят доволно се отдалечи с трофея си.

Чийф натисна бутона.

— Слизате ли?

— Да. Излъгах, че отивам до тоалетната.

— Разбирам — каза той, въпреки че явно не можа да си обясни постъпката й.

Докато чакаха, и двамата се взираха в пролуката между двете врати. Мълчанието трая достатъчно дълго, за да се почувстват неловко. Когато асансьорът пристигна, бе доволна, че е празен. Чийф й стори път и влезе след нея. Когато поеха надолу, тя се обърна към него:

— Извинявам се за държането на Джем.

— Нямате вина.

— Изпитвам неудобство заради него. Държа се идиотски.

— Не очаквайте да го отрека.

Леко й се усмихна, но тя не отвърна.

— Исках да поговоря с вас насаме.

Чийф се обърна в полупрофил към нея:

— Добре.

— За да ви кажа, че сте страхливец.

Рязко вдигна глава:

— Моля?

— Вие сте страхливец, полковник Харт.

— За първи път чувам това — раздразнено каза той. — Бихте ли споделили защо мислите така?

— Разбира се. — Вратите се отвориха на първия етаж, но тя не помръдна. — Джем нямаше право да ви напада, но в едно отношение е прав. Вие сте лъжец. — Преди Чийф да успее да възрази, добави: — не се осмелихте да отговорите честно на въпроса на Лоусън.

— Кой въпрос?

— Дали сте спали с Джилиън. Зная, че излъгахте.