Сандра Браун
Размяната (4)

Четвърта глава

— „Такос“?

С невинно изражение Чийф попита:

— За какво ти хрумна, че ще те помоля, Мелина? Долови усилието му да сдържи дяволитата си усмивка.

— Не и за „такос“.

— Обичам вредните храни. Освен това съм ужасно гладен.

— Не ти ли хареса вечерята?

— Не можах да хапна, защото непрекъснато трябваше да отговарям на въпроси и да раздавам автографи. Удобно ли е да се отбием някъде?

— Лесно се намират „такос“.

— Има ли отворени заведения по това време?

— Няма и десет часът.

— Сигурна ли си? — Погледна часовника си, за да се увери. — Хм. Стори ми се, че този банкет продължи цяла вечност.

Няколко минути по-късно свиха към паркинга на ресторант от верига заведения за бързо хранене. Въпреки че нормалното време за вечеря бе отминало, имаше доста клиенти.

— От колата ли ще поръчаме или ще влезем?

Дълга колона автомобили около сградата чакаха реда си. Вътре ресторантът не изглеждаше толкова препълнен. Чийф каза:

— Нямам причина да се крия, а ти?

Тя откри свободно място на паркинга. Слязоха и едва когато тръгнаха към вратата, отвърна:

— Аз също няма защо да се крия, но сме твърде официално облечени. Сигурна съм, че всички ще ни зяпат.

— Нали си с мен?

Обгърна талията й и я притегли към себе си, за да вървят плътно един до друг. Господи, колко бе вълнуващо! Никога не се бе държала като кокетка и не бе търсила закрила от мъжете, а сега й бе приятно да се чувства крехка, нежна и женствена. От мига, в който го бе зърнала да излиза от хотела, се бе опитвала да си представи какво е да бъде близо до него. Истинското усещане надмина фантазията й. Той бе невероятно мъжествен.

Вживял се в ролята на неин кавалер, Чийф зарови нос в косите й.

— Нека някой се изправи срещу двама ни.

Почти бяха стигнали до входа. В същото време от вътрешната страна се приближи мъж с опакована за вкъщи порция в ръка. Пръв посегна към вратата, отвори я и учтиво им стори път. Чийф все още вдъхваше от аромата на косите й и блажено мъркаше. Разсеяно благодари на непознатия.

Почти го бяха подминали, когато той неочаквано попита:

— Мис Лойд? Джилиън Лойд?

Тя спря и застана с лице към него.

Беше облечен с широки панталони, тъмна тениска и джапанки. Оределите му коси бяха руси и сплъстени. Повдигна очилата по-високо над носа си и каза:

— Нали не съм се припознал?

Чийф отмести поглед от нея към непознатия и покровителствено я притегли още по-близо до себе си. Тя безпомощно се усмихна и запелтечи:

— Съжалявам, не, не…

Внезапно смутен, че не го бе познала, мъжът преглътна и едрата му адамова ябълка изпъкна още повече:

— Дейл Гордън. Работя в „Уотърс“.

— О, да, разбира се. Здравей.

Той погледна Чийф. Късогледите му очи забелязаха ръката му на талията й и задържаха поглед върху нея за няколко секунди. След това отново изгледа Мелина с израз на разочарование и почуда.

Положението ставаше все по-неловко и тя нямаше представа защо. Шеговито подхвърли:

— Изглежда, тази нощ на всички им се хапват „такос“.

— А? — Дейл Гордън сякаш бе забравил къде се намира.

Тя посочи към пакета в ръцете му. За миг остана смутен, след което, заеквайки, отвърна: — О, да. Отбих се… да взема нещо за вечеря.

— Е, добър апетит!

— И на теб.

Чийф леко я побутна напред. Продължиха навътре в ресторанта и застанаха на опашката от клиенти, чакащи да дадат поръчката си.

— Твой приятел ли е? — попита той. — И как те нарече?

— Явно ме взе за сестра ми Джилиън. Често се случва. Този път беше по-лесно да се престоря, че го познавам, отколкото да обясня, че не съм Джилиън.

— Толкова ли си приличате?

— Еднояйчни близначки сме.

На лицето му се изписа удивление:

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Имам сестра — близначка.

Обходи е поглед косите и лицето й и за миг се спря на устните. Страните й пламнаха, щом долови нескритото му възхищение. Когато очите му отново срещнаха нейните, Чийф промълви:

— Как е възможно да има две жени с този забележителен сив цвят на очите?

Тя се усмихна и попита:

— Това завоалиран комплимент ли е?

— О, да. И за да не остане и следа от съмнение относно смисъла, който влагам, ще бъда напълно откровен с вас, мис Лойд: вие сте много привлекателна жена.

— Благодаря, полковник Харт.

— Трудно ми е да повярвам, че… Джилиън? — Тя кимна. — Че е привлекателна колкото теб.

Останаха, загледани един в друг, сякаш потънали в забрава, докато жената, която приемаше поръчките, ги поздрави:

— Здравейте, приятели! Какво желаете тази вечер? Чийф внезапно се опомни. Леко се покашля.

— Какво предпочиташ, Мелина?

— Значи съм поканена на вечеря?

— Мисля, че се подразбира.

— Тогава — каквото и да е. Ще ми хареса.

Докато Чийф даваше поръчката, тя хвърли поглед назад към вратата, през която бяха влезли. Мъжът, който се бе представил с името Дейл Гордън, вече не бе там. Но остави у нея странно чувство — като че ли бе минала през паяжина или нечий смразяващ дъх бе докоснал тила й.

Но когато Чийф отключи вратата на апартамента си в „Меншън“ и я покани да влезе, вече не помнеше за случката.

— Радвам се, че предложи това, защото току-що осъзнах, че умирам от глад. И аз не хапнах много от вечерята. — Без да се смущава, свали обувките си, обиколи хола и светна лампите. — Ухае приятно.

Решиха да вечерят на ниската масичка. Мелина разопакова храната и я раздели, а той наля по едно питие от бюфета, който бе зареден преди пристигането му с любимата му марка бърбън.

— Огнена вода?

— С лед, ако обичаш.

Върна се до масичката с по чаша уиски във всяка ръка. Подаде й едната и седна на пода срещу нея. Вдигна тост:

— За излишните килограми и високия холестерол! Тя докосна чашата му със своята и отпи глътка.

— Хм. И за доброто уиски!

Започнаха да се хранят и след няколко мига се засмяха на вълчия си апетит. Отделяха хрупкавите черупки и загребваха с пръсти плънката от сирене, маруля и месо с пикантни подправки.

— Човек би помислил, че не съм ял от месец — отбеляза Чийф. — Или че току-що съм се завърнал от мисия. Веднага, щом сляза от совалката, преяждам с истинска храна.

— Не ти ли харесва космическата кухня?

— Добра е, но… нали разбираш…

Вниманието й бе погълнато от думите му и едва когато замълча, осъзна, че неусетно е започнала лакомо да облизва показалеца си. Там бе съсредоточен погледът му. За това мислеше, а не за храната на астронавтите в космическата совалка.

Усети, че страните й пламват и смутено отпусна ръка в скута си.

— Порязах се… — запелтечи тя — на опаковката… Мисля, че… сол… или нещо друго…

Замълча, защото осъзна, че не я слуша. Следеше движенията на устните й, но не обръщаше внимание на думите, а в интерес на истината — и тя. Наблюдаваше очите му, приковали поглед в лицето й, и почувства слабост в корема, въпреки погълнатото количество храна.

Най-сетне погледите им отново се срещнаха.

— За какво говорехме?

 

Докато вървеше към колата си, Дейл Гордън хвърли неразопакованата порция в контейнер за смет, защото бе твърде разстроен, за да яде.

Чувстваше гадене и едва успя да се добере до колата и да се отпусне на шофьорската седалка. Скръсти ръце върху волана, опря потно чело на тях и вдъхна дълбоко през устата, за да разсее гаденето. От очите му бликнаха сълзи и потекоха по свитите му юмруци.

Плувна в студена пот. Нощта бе топла, но не това бе причината. Тениската му вече бе пропита с влага, когато Джилиън Лойд и високият красавец излязоха от ресторанта с поръчката си. Бъбреха и се смееха, докато се качиха в лексуса, който тя подкара.

Дейл Гордън реши да ги проследи и припряно завъртя ключа. Бързо стигнаха до шикозния хотел. Беше чувал за него, но никога не бе идвал. Дърветата в градината отпред бяха отрупани със светещи крушки, сякаш бе Коледа. Водата в спираловидния шадраван се плискаше и проблясваше.

Лексусът сви по заобикалката алея. Дейл Гордън бързо измина пътя до края на улицата, обърна и с удвоена скорост се върна обратно. Видя ги да слизат с помощта на служител от паркинга и да се отправят към дискретния вход под бялата козирка.

Джилиън Лойд бе дошла в хотела с мъж, който демонстративно я прегръщаше, сякаш бе негова собственост. А тя му позволяваше. Дори като че ли й бе приятно.

Това разби света на Дейл Гордън.

 

— Какво е?

Чийф се бе нахранил и седеше, облегнат на дивана, със свито коляно и чаша в ръка.

Тя гледаше ръката му, спокойствието, с което силните му пръсти придържаха чашата за ръба. Красиви ръце. Бързо се опомни, но не разбра въпроса му.

— Кое какво е?

— Да имаш близначка.

Събра остатъците от хартиените обвивки и салфетки и ги натъпка в празната кесия.

— Какво чувстваш ти, когато те попитат как е в Космоса?

— Не мога да измисля отговор и ми омръзна да опитвам.

Тя се усмихна:

— С мен е нещо подобно.

— Извинявай.

— Всички задават този въпрос. Прощавам ти.

— Радвам се. Защото аз бих ти простил почти всичко, когато ме гледаш така.

Сниши гласа си в отговор на приглушения му шепот:

— Как те гледам?

— По същия начин, както по време на речта ми.

— Просто проявих уважение.

— Погледът ти беше откровено съблазнителен.

— Не съм те гледала по особен начин.

— Напротив.

— Не мислете, че сте спечелили спора, полковник Харт, но как си въобразявате, че съм ви гледала?

— Така, че едва успявах да се съсредоточа върху речта, защото краката ти непрекъснато отвличаха вниманието ми.

— По случайност бях настанена на тази маса — увери го тя. — Не съм я избрала, за да бъда точно пред погледа ти.

— Но се възползва.

Колебливо сви рамене:

— Винаги седя с кръстосани крака.

— И носиш обувки с висок ток?

— Обикновено.

— И къса черна пола?

— Не е толкова къса.

— Достатъчно къса, за да поведе въображението ми към любимото му кътче.

Даде си вид на обидена:

— Разговаряте с дама, полковник Харт.

— Ти си дама до мозъка на костите си.

— Погледът ти не ме кара да се чувствам такава.

— О, сега пък моят поглед!

— Справедливо е да ти го върна.

— Добре. Как те гледам? Как те карам да се чувстваш?

— Като кофичка сладолед в гореща лятна вечер. След няколко секунди мълчалива размяна на еротични послания той се наведе и остави чашата си на масичката.

— Мелина?

— Мм?

— Ще преспим ли заедно?

Стрела на възбуда улучи мишената и я накара да затаи дъх.

— Трябва да поддържам репутацията си.

— Както и аз.

Тя тихо се засмя:

— Но твоята репутация е на разбивач на женски сърца.

— А твоята — на недостъпна красавица.

Само след миг колебание отговори:

— Не. — Бавно се изправи, заобиколи масата и застана точно пред него. — Попитай, когото искаш за Мелина Лойд и ще ти каже, че е импулсивна. Изпълнява намеренията си, без да умува твърде много.

Чийф остана седнал на пода, но очите му плъзнаха поглед нагоре и проследиха формите на тялото й. Задъхано попита:

— А какви са намеренията ти сега?

 

В апартамента на Дейл Гордън бе малко по-топло, отколкото навън, но тази вечер, когато влезе, единствената стая му се стори непоносимо задушна и изпълнена с неприятен мирис.

Някогашният гараж бе превърнат в жилищна сграда десетилетие преди Пърл Харбър и след като бе пригодена за живот, почти не бе правен ремонт. Единствената модернизация бе климатикът на прозореца, който бълваше студен влажен въздух през лятото и топъл влажен въздух през зимата. За съжаление, запълваше целия единствен прозорец на жилището, което бе не само грубо нарушение на правилата за противопожарна защита, а създаваше и проблем с вентилацията. Затова въздухът, с който Дейл Гордън изпълни хилавото си тяло с пронизителен, свистящ звук, бе застоял и недостатъчен.

Съблече тениската си и я хвърли върху тясното, неоправено легло. Потърка костеливите си, почти хлътнали гърди и попи потта, избила по бледата му кожа, през която ребрата му се брояха. Зърната му се бяха втвърдили от внезапния хлад. Бяха яркочервени и обградени с дълги прави руси косми.

Почти безумно се засуети из разхвърляната стая и запали свещи. Ръцете му трепереха, докато доближаваше кибритените клечки до фитилите, палени толкова пъти, че бяха почти овъглени. Обикновено използваше свещите, докато всичкият восък се стопи.

Топлината и димът от толкова много свещи направиха стаята още по-задушна, но Дейл Гордън не забеляза това, когато свали джапанките, панталоните и бельото си.

Коленичи гол пред подобието на олтар. Капачките му изпукаха като орехови черупки, когато се стовари на голия бетонен под. Дейл Гордън не чу звука и не обърна внимание на съпътстващата го болка. Страданието му бе емоционално, духовно, но истинско. Сякаш демоните на ада бяха влезли в тялото му и се опитваха да разкъсат всички органи.

Бе изчакал в колата си, докато лексусът потегли от алеята пред хотела. Джилиън Лойд бе сама в колата. Отиваше си у дома. След като с часове бе развратничила е високия мургав мъж, който приличаше на индианец въпреки ярките си сини очи.

Дейл Гордън не се интересуваше от него. Дори не искаше да узнае името му. Все едно му бе кой е. Единственото, което имаше значение за него, бе случилото се между този мъж и Джилиън. Дейл нямаше сексуален опит, но знаеше какво правят един мъж и една жена, когато се усамотят заедно. Беше виждал снимки и бе гледал филми.

Всеки път, когато си представи съблазнителните движения на Джилиън и как стройните й крака притискат тялото на мъжа, докато я обладава като животно, отново заридаваше неудържимо.

Захленчи и проля сълзи, докато изричаше молитвите си пред олтара. Слабото му тяло се тресеше така силно, че костите му почти затракаха под кожата. Разкая се и помоли за опрощение, защото провалът не бе само на Джилиън, а и негов. Беше се провалил. Чувстваше се жалък.

Но изповедта и молитвите не бяха достатъчни. Трябваше да бъде наказан за своята некадърност.

Вдигна покривката с ресни от скрина, който използваше за олтар, и отвори едното от трите чекмеджета. Вътре имаше камшик с няколко широки ремъка. Хвана здраво дръжката със запотената си десница, прошепна още една кратка молитва, вдигна камшика над рамото си и го стовари върху гърба си. Продължи да нанася удари, докато по гръбнака му потече кръв и закапа на пода.

Припадна.

След малко се раздвижи на окървавения под, сви се на кълбо и затрепери. Положи усилие да се изправи и залитайки, се отправи към банята, която бе отделена от стаята само с изтъркана завеса. Взе студен душ. После, докато чакаше кожата му да изсъхне, взе кърпа и опита да изтрие кръвта пред олтара.

Бе размазана по пода. Доста трябваше да се потруди. Но червените ивици, които оставаха след кърпата, му напомниха за кръвта, изтекла от тялото на разпнатия Исус. Знаеше, че е прекалено да се сравнява с най-възхвалявания пророк и мъченик, но това му донесе утеха.

Самобичуването бе само първата част от неговото наказание. Трябваше да се изповяда на брат Гейбриъл. Щеше да бъде унизително, но бе длъжен да признае пред него, че той, Дейл Гордън, е предал доверието му и се е провалил в мисията си.

С насълзени очи се дотътри до телефона. Стисна слушалката в бледата си ръка, ужасен от това, което се налагаше да стори. Беше твърде късно. Може би бе по-добре да почака до сутринта.

Не, часът нямаше значение. Работата на брат Гейбриъл никога не свършваше. Беше неуморен. Телефоните в храма не преставаха да звънят през цялото денонощие. Освен това брат Гейбриъл бе заповядал незабавно да му се съобщават добрите новини. Същото се отнасяше и за лошите.

Дейл Гордън знаеше номера наизуст. Тази сутрин му бе позвънил. Поводът бе радостен. Беше се обадил, за да докладва, че поверената му мисия е изпълнена. Толкова горд се чувстваше!

А сега… това.

Сърцето му едва не изскочи, докато слушаше съскащия сигнал „свободно“. След петото набиране в храма на планинския връх, далеч от мизерното жилище на Дейл Гордън, някой вдигна слушалката:

— Мир и любов. С какво мога да помогна?