Сандра Браун
Размяната (8)

Осма глава

— Наистина няма какво ново да ви кажа.

Чийф безмълвно благодари на сервитьора, който отново наля кафе в чашата му. Нуждаеше се от ободрение. Откакто се бе събудил, се чувстваше потиснат. Тази нежелана среща с Лонгтрий и Абът бе чиста загуба на време и още повече влошаваше настроението му.

— Е, жалко — каза Абът. — Зная, че вождът Лонгтрий също е разочарован.

Лонгтрий не проговори и немигащите му очи продължиха съсредоточено да се взират в лицето на Чийф. Трудно бе да устои на този хипнотизиращ поглед.

— Поласкан съм от интереса ви към мен — каза той. — Наистина. Целите на организацията ви са похвални. Защитавате справедливи каузи и се опитвате да привлечете вниманието на обществеността върху въпроси, на които трябва да се обърне внимание. Просто…

По дяволите! Не му хрумваше начин да се отърве от тях, без да направи компромис или да ги обиди. Беше изпаднал в положение, от което нямаше друг изход. Неприятно му бе да мисли за това сега, вместо де си спомня за миналата нощ.

— Все още не съм взел твърдо решение — заяви той. — Нямам планове за бъдещето. Не виждам смисъл от ново обсъждане преди официалното ми оттегляне от НАСА.

— А когато започнете да кроите планове, ще обмислите ли предложението ни? — продължи да упорства Абът. — Съгласен ли сте да направим последен опит? Да кажем, след два месеца?

Чийф бе принуден да отговори уклончиво.

— Мисля, че каквото и поприще да избера и каквото и решение да взема, бих предпочел да остана независим. Нямам нищо против вас, мистър Абът, но…

— Не желаете да си имате работа е индианци.

Чийф се обърна към Лонгтрий, който бе проговорил за първи път от почти половин час.

— Не съм казал нищо подобно.

— Но точно това имахте предвид. С толкова много думи.

Чийф осъзна, че няма смисъл да увърта повече. Всъщност вече ги бе обидил. Лонгтрий бе разбрал, че иска да се отърве от тях. Тогава защо да се опитва да любезничи? Искаше му се да приключи с глупостите веднага и да спести на всички доста време. Действително — не им дължеше нищо. Дори тактичност.

— Прав сте, вожд Лонгтрий. Честно казано, нямам желание да членувам в организацията ви. Ако намеренията ви наистина са почтени, достойни сте за възхищение. Посветили сте се на благородно начинание и велика идея. Но от години не съм стъпвал в индиански резерват. Откъснал съм се от тази среда и не желая да се връщам. Не съм постигнал нищо благодарение на индианската си кръв, нито пък съм я обвинявал за провалите си. Бих изглеждал като натрапник. Особено в очите на индианците, които ще защитавам, ако стана техен говорител. Нямам нищо общо с тях, освен някои гени.

— С други думи организацията се нуждае от вас, но не и вие от нея — отбеляза Лонгтрий.

— Не бих се изразил така грубо.

— Но това е смисълът на думите ви.

Старецът изглеждаше твърдо решен да го изнерви и накара да избухне. Добре. Щеше да се държи с него по същия начин.

— Точно така, вожд Лонгтрий. Няма да позволя името ми да бъде използвано, от която и да е организация, особено когато виждам, че интересът им е егоистичен и едностранчив. А честно казано, смятам, че случаят е именно такъв. Ако приема предложението ви, ползата няма да бъде взаимна. Както сам признахте, вие се нуждаете от мен повече, отколкото аз от вас.

Лонгтрий спокойно вдигна салфетката от коленете си, сгъна я и я сложи до чинията си. Абът изглеждаше готов за нов спор, но един строг поглед на Лонгтрий го убеди да се откаже.

— Благодаря, че ни отделихте време — каза Лонгтрий и стана.

Чийф също се изправи и застана с лице срещу него. Въпреки че бе с една глава по-висок от стария вожд, затрепери пред Лонгтрий. Изпита негодувание, че учтивият му отказ не бе приет с разбиране. Бяха го принудили да се държи непочтено. Не се бе старал да се хареса на тези хора, но му бе неприятно, че останаха с негативно впечатление за него.

Направи опит да възстанови добрия тон.

— Уважавам позицията ви, вожд Лонгтрий. Надявам се и вие да уважите моята.

Лонгтрий не отговори утвърдително, а прониза Чийф със смразяващ поглед и силно стисна ръката му. Чийф едва потисна инстинктивното си желание да я освободи.

Лонгтрий каза:

— Ще настъпи момент — предричам, че ще бъде скоро, — когато ще имате нужда от нас, полковник Харт.

— Кристофър Харт?

Щом чу името си, Чийф се обърна. Мъж, едър като горила, размаха значка на няколко сантиметра от носа му.

— Сержант Лоусън, даласки полицейски участък, отдел „Убийства“.

Лонгтрий пусна ръката на Чийф, но той почти не усети. Бе предположил, че някой колекционер на автографи го е забелязал на масата и го е познал от скорошната му медийна изява. В „Далас Морнинг Нюз“ бе публикуван материал за банкета предишната вечер, придружен със снимка, направена по време на речта му при получаването на наградата.

Но набитият цивилен явно не изпитваше симпатия към него. Дори не се усмихна. Както и двамата униформени полицаи, които го придружаваха.

Управителят се бе приближил към Чийф:

— Искрено съжалявам, полковник Харт. Предложих да ви повикам навън, но той…

— Не се безпокойте. — Чийф вдигна ръка и прекъсна прочувственото извинение. Попита детектива: — Мога ли да ви помогна?

— Предполагам, че да.

Чийф съжали, че не бе отпил поне още глътка силно кафе. Малка доза кофеин би му се отразила добре. Все още бе леко замаян. Вечерта бе изпил само един бърбън, но се чувстваше отпаднал. Може би от недостатъчно сън и твърде много секс. Всъщност не твърде много. Във всеки случай — не достатъчно.

— Извинете, отдел „Убийства“ ли казахте?

— Точно така.

— Сигурен ли сте, че търсите точно мен?

— Вие ли сте астронавтът?

— Да.

— Значи не съм сгрешил. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Относно какво?

— Убийството на Джилиън Лойд.

Преди да се замисли за какво говори детективът, Чийф тихо се засмя.

— Значи това било! Жесток номер. Тези приятели!

Хвърли бегъл поглед към заетите маси в ресторанта. Всички клиенти бяха престанали да се хранят и бяха втренчили погледи в него, но никое лице не му се стори познато. Скоро инициаторите на тази шега щяха да изскочат иззад мебелите или саксиите с палми, да избухнат в смях и да започнат да имитират глуповатото му изражение.

Както в онзи неделен следобед преди две години, когато бе сам в дома си и спокойно гледаше мач от националния футболен шампионат между отборите на Далас и Сан Франциско. Току-що Стив Йънг бе отбелязал петдесетметров тъчдаун в края на третата четвъртина, когато на вратата на Чийф се позвъни.

На прага стоеше жена в напреднала бременност, която никога по-рано не бе виждал. Придружаваше я полицай, който изглеждаше по-едър от всеки участник в мача.

Жената започна да крещи ужасяващи твърдения. С глас, от който стъклата на прозорците затрепереха, заяви, че Кристофър Харт я е изнасилил на някакъв купон осем месеца по-рано. Сипал наркотик в питието й, възползвал се от слабостта й и я заразил с болест, предавана по полов път. Забременяла и била травматизирана от заплахите му с убийство, в случай че разкрие пред медиите какъв сексуален маниак е.

Истерията й трая две минути, след което Чийф едва успя да каже на грозноватия полицай, който размахваше палка, че никога не е виждал тази жена и няма представа за какво говори.

Но тя продължи с жестоките нападки, придружени с интимни подробности от физиката му, които почти го накараха да се усъмни в твърденията си за невинност.

После, за негово изумление, жената разтвори предниците на блузата си и се показаха възглавницата, която бе използвала, за да симулира бременност, и пищните й гърди, на едната, от които бе татуиран надпис: „Честит“, а на другата — „рожден ден“. Намигна му и извика:

— Изненада!

Някои от по-буйните му приятели от НАСА наизскачаха от скривалищата си в двора, заливайки се от смях. Бяха донесли достатъчно напитки и храна за импровизирано тържество. Полицаят, който се бе съгласил да участва в номера, им пожела приятна веселба и ги предупреди да не вдигат твърде много шум. Момичето, професионална танцьорка, остана за специално изпълнение в чест на рожденика и да позабавлява гостите му, докато са достатъчно трезвени, за да оценят таланта й.

Чийф пропусна последната четвъртина от мача и узна резултата едва на следващия ден.

Сега първата му мисъл бе, че са му скроили подобен номер. С приятелите му се надпреварваха да измислят какви ли не клопки един за друг и избраната жертва често ставаше за смях. Този път замисълът бе доста хитър. Трудно щеше да им го върне. Можеха да влязат в книгата „Гинес“.

Но рожденият му ден бе след шест месеца.

Или предстоеше купон — изненада по случай пенсионирането му? Но дотогава оставаха няколко седмици. Освен това не биха устроили тържеството извън Хюстън, където живееха повечето от тях.

А и този Лоусън съвсем не приличаше на човек е чувство за хумор.

Внезапно съжали за спонтанния си смях, защото осъзна, че е бил неуместен.

— След малко ще бъда на ваше разположение. Потърси Лонгтрий и Абът, за да довърши извиненията си, но те вече се бяха запътили към изхода. Лонгтрий строго го изгледа миг преди да излезе.

— Като че ли вашите приятели ви изоставиха.

Чийф отново се обърна към детектива, ядосан от саркастичната му забележка и от всичко останало, което бе преживял тази ужасна сутрин. Зае сериозна поза и отчетливо, като военен командир, попита:

— За какво става дума? Не зная нищо за никакво убийство.

— Господа, навярно бихте искали да се оттеглите на по-спокойно място?

Управителят на хотела се бе притекъл на помощ на отговарящия за ресторанта. Дискретността и репутацията на хотела бяха най-важната му грижа. Даде им знак да го последват до изхода.

Чийф влезе след управителя в офис, където бе оставен насаме с Лоусън. Дали униформените полицаи не стояха пред вратата, в случай че се опита да избяга?

Предизвикателно попита:

— Ще благоволите ли да ми кажете за какво е всичко това?

— Във връзка с убийството на Джилиън Лойд.

— Да, вече споменахте. Никога не съм чувал за нея и съм възмутен от факта, че детектив от далаския полицейски участък ми създава излишно неудобство на обществено място.

— Никога не сте чували…

— Точно това казах. И… — Замълча, внезапно осъзнал, че не е разумно да разговаря с полицай относно убийство без адвокат. — Мога ли да се обадя в офиса си?

— За какво?

— За съвет.

— Юридически съвет? Значи смятате, че се нуждаете от адвокат, така ли, полковник Харт? Да не би да криете нещо?

Чийф стисна зъби, за да се сдържи да не наругае Лоусън, което би било глупава постъпка и би му донесло неприятности.

— В НАСА не биха одобрили идеята да бъда разпитван за нещо сериозно като убийство без присъствието на адвокат, което не е признак за вина или дори знак за престъпление. Напълно обяснимо. НАСА държи изключително много на добрия имидж на астронавтите.

— Не се и съмнявам — подигравателно каза Лоусън. — Добре тогава, обадете се.

Чийф размисли. Може би преувеличаваше. Бе започнал деня в мрачно настроение, защото се бе събудил сам. Освен това разговорът с Лонгтрий не бе никак приятно изживяване. Слава богу, че бе приключил е тях. Лонгтрий и Абът бяха изчезнали от живота му завинаги. Но последната им среща бе оставила горчив привкус в устата му, въпреки че не би могъл да каже защо. След нея някакъв полицай с твърде тясно яке най-безцеремонно бе започнал да го разпитва на обществено място. Нищо чудно, че бе нервен.

Зае нехайна поза с кръстосани крака, опрял хълбок на бюрото на управителя.

— Добре, детектив Лоусън. Коя е Джулиет…

— Джилиън. Фамилно име Лойд. Голото й тяло бе открито в леглото й тази сутрин. Получила е множество прободни рани, повечето в долната част на корема. Мислим — предполагаме, — че по-голямата част са нанесени след смъртта. Освен това убиецът е написал неприлични думи с кръвта й по стените на спалнята. — Ехидно довърши: — Сега заинтригувах ли ви, полковник Харт?

Чийф определено бе заинтригуван. Най-сетне се поуспокои и каза:

— Извинете. Искрено съжалявам. Това е… това е ужасно. Но все още не разбирам защо разпитвате мен. Не познавам дамата. Никога не съм… — Внезапно направи връзката. Бавно раздвижи крака и се изправи в цял ръст. — Господи! — прошепна. — Сетих се. Лойд. Сестрата на Мелина? Близначката й?

Лоусън кимна.

Чийф въздъхна дълбоко и прокара ръка по тила си. За миг остана, загледан в пространството, опитвайки се да проумее шокиращата вест и разтърсващото й въздействие, особено върху Мелина. Само преди няколко часа се бе любил с нея. А сега тя бе някъде в този град и полагаше усилие да превъзмогне факта, че близначката й е зверски убита.

Примигна и срещна погледа на Лоусън.

— Мелина добре ли е?

— Съвзема се.

— Бих искал да й се обадя.

Номерът й бе записан в програмата му. Вече бе позвънил два пъти тази сутрин, но никой не отговаряше. Беше решил да звъни, докато най-сетне се свърже с нея. Но не бе предполагал, че думите, които ще й каже, ще бъдат израз на съболезнования.

— Не е добра идея — каза му Лоусън, когато го видя да вади клетъчния телефон от джоба на коженото си яке. — Едва смогва да отговори на всички.

Надяваше се обаждането му да означава нещо повече за Мелина. Да й бъде приятно, че чува гласа му. Но нямаше намерение да обсъжда с този детектив случилото се помежду им предишната вечер. Прибра обратно телефона си и промърмори:

— Мисля, че сте прав.

— Какво знаете за нея? — попита Лоусън.

— Запознахме се едва вчера. Беше изпратена…

— Да, тя ми описа работата си.

— Много е добра. Компетентна. — Усмихна се при спомена за държането й по време на пресконференцията. Бе спечелила възхищението на журналистите с начина, по който я ръководеше. И на мъжете, и на жените. — Много е способна.

Спомни си усмивката, с която бе отстъпила пред настойчивите му молби да остане още малко, и се запита дали не обвинява себе си и дали не съжалява, че не си бе тръгнала при първия опит, а бе останала при него цялата вечер, вместо да бъде до сестра си и да я защити.

Естествено това бяха налудничави мисли. Но всеки бе склонен да разсъждава нетрезво и да се самообвинява без причина за неочакваната смърт на свой близък, например при нещастен случай. А при убийство? Навярно безпочвеното чувство за вина бе непоносимо.

Отново се облегна на бюрото и каза почти на себе си:

— Господи, сигурно се чувства ужасно! — Вдигна глава и отново погледна Лоусън. — Знаете ли кой го е извършил?

— Все още не.

— Някакви следи?

— Няколко. Например надписите по стените. Те свързват престъплението с вас.

— С мен?

Досега Чийф нямаше представа защо детективът от отдел „Убийства“ го е издирил. След като бе чул потресаващата новина, първата му мисъл бе за Мелина и чувствата й. Не бе проумял всичко. Последните думи на Лоусън го накараха да осъзнае мястото си в мозайката. Но все още не можеше да си обясни какво представлява тази мозайка.

— Никога не съм се виждал с Джилиън, детектив Лоусън. Ако се съмнявате, попитайте Мелина.

— Всъщност именно тя ни насочи към вас.

Чийф поклати глава.

— Не разбирам.

— Ще разберете. Ние ще ви обясним всичко.

— Кои вие?

— Аз. Мелина. На среща в участъка. Днес в два и трийсет.

Чийф изпитваше съчувствие към Мелина, но колкото и да умуваше, не можеше да отгатне защо е въвлечен в разследването на убийството на сестра й.

— Днес в два и трийсет възнамерявам да бъда някъде по магистралата между Далас и Хюстън.

— Не бих ви посъветвал. Вероятно веднага ще получите призовка да се върнете.

Чийф му хвърли изпитателен поглед:

— Говорете по същество, Лоусън. Нима намеквате, че имам нещо общо със смъртта на тази жена?

Лоусън мълчаливо се обърна с гръб към него и се отправи към вратата на офиса.

— В два и трийсет в централния участък, на третия стаж. Попитайте за мен. — Отвори вратата. Както бе предположил Чийф, двамата униформени полицаи стояха отпред. — Не е зле да се обадите на адвокатите си от НАСА преди срещата. — Понечи да прекрачи прага, но спря и извърна глава: — Твърде известен сте, за да се укривате дълго. Предупреждавам ви, в случай че ви хрумне подобна мисъл.

 

— Ти прояви истинска вяра и преданост, брат Дейл. Далеч надмина очакванията ми.

Докато говореше по телефона е брат Гейбриъл от стаята си, Дейл Гордън трепна от задоволство. Гласът му бе пресипнал от вълнение.

— Благодаря.

— Напълно сигурен ли си, че Джилиън Лойд е пречистена както подобава?

Брат Гейбриъл се изразяваше по неповторим начин. Репортерите от даласката телевизия бяха нарекли мисията му „акт на привидно непровокирано насилие“. Пречистването на Джилиън Лойд се бе превърнало във водеща новина на всички емисии. Бе излъчен репортаж от къщата й, около която сновяха полицаи. Бяха показали количката, на която тялото й бе пренесено до линейката, спряла отпред на алеята. Докато минаваха покрай хризантемите на площадката до входната врата, неволно бяха съборили един ярък жълт цвят.

Журналистката, застанала на улицата пред къщата на Джилиън, бе назовала мисията му „зверско убийство“. Но тя не разбираше. Малцина биха разбрали защо Джилиън Лойд трябваше да бъде уби… „пречистена“.

— Да, брат Гейбриъл. Пречистена е.

— Страда ли?

— Не. Бях бърз и ловък. Следвах напътствията ви и както обещахте, щом настъпи моментът, почувствах прилив на сила и нищо не можа да ме спре.

— Справил си се добре, сине мой.

Лицето на Дейл Гордън засия от гордост. Никой досега не го бе наричал свой син. Баща му бе изчезнал преди раждането му, а майка му се обръщаше към него с какви ли не ужасни имена. Но никога със „сине“.

— Разкажи ми, брат Дейл. Бих искал да го споделя с учениците си тук, в Храма.

В Храма! Брат Дейл щеше да го похвали пред своите ученици, които вече бяха заслужили правото да живеят при него в Храма!

Думите започнаха да се леят от устата му. Никога не бе говорил така красноречиво. Със същото умение, с което бе изпълнил мисията си, описа стореното. Добави към основните факти малки подробности, за да убеди брат Гейбриъл колко внимателно е походил към задачата.

— И смяташ, че не си оставил никакви следи?

— Никакви, брат Гейбриъл.

Не спомена, че бе докоснал стъклената чаша. Това нямаше значение, защото полицията никога не бе снемала негови отпечатъци. Дори и да открият отпечатъци по чашата, нищо не би ги насочило към него.

Не спомена и за надписите по стените. В последния момент бе получил вдъхновение, сам се бе сетил да стори това. Майка му често бе използвала грозни думи. Те караха човек да се чувства нищожен и жалък и да очаква сурово наказание.

Беше убеден, че Джилиън Лойд заслужава да бъде наказана и обидена с неприлични думи, след като го бе въвела в неустоимо изкушение. Тя бе виновна, че бе извършил унищожителен плътски грях. Когато я бе видял толкова близо до себе си, гола върху меките чаршафи, неволно бе започнал да докосва онази ужасна част от тялото си, докато тя се бе втвърдила. Премълча и това.

— Отлично, отлично. — Мелодичният глас на брат Гейбриъл бе като ласка на нежна ръка, докосваща челото му. — След като се справи така добре, ще ти дам нова задача.

Ако не бе вече в леглото си, притиснал ножа с кръвта на Джилиън, навярно би припаднал от радост и удивление.

— Готов съм на всичко за вас и Програмата, брат Гейбриъл.

— Иска ми се всички мои ученици да проявяваха такъв ентусиазъм.

Цялото бледо тяло на Дейл Гордън порозовя от вълнение.

— Какво искате да сторя за вас?

— Не за мен — каза брат Гейбриъл с характерната си скромност, — а за Програмата.

— Разбира се.

— Предупреждавам те да помислиш внимателно, преди да приемеш, брат Дейл. Този път мисията е доста тежка. По-трудна за изпълнение от пречистването на Джилиън Лойд.

Обзет от рядко чувство за сила и увереност, Дейл Гордън решително заяви:

— Мога да се справя, брат Гейбриъл. С всичко. Възложете ми мисия и ще я изпълня. С радост!