Сандра Браун
Размяната (35)

Трийсет и пета глава

— Обикновено жените не плачат, след като са се любили с мен, Мелина.

Този път не можеше да му обърне гръб и да излезе от стаята, както в къщата на Лонгтрий. Единственият начин да избяга бе да скочи от кабината на пикапа. Но при скорост сто километра в час съмняваше се, че би могла да го стори. Можеше само да си даде вид, че не му обръща внимание. Помълча толкова дълго, преди да отговори, че Чийф предположи, че е решила да използва тази възможност.

Най-сетне тя каза:

— Не биваше да се случва, Чийф.

— Но се случи. Нека поговорим.

— Защо просто не забравим?

— Защото това е като огромна брадавица на нечий нос. Иска ти се да не я забелязваш и да се преструваш, че я няма. Знаеш, че би трябвало да постъпиш именно така. Но е невъзможно. Там е и я виждаш.

— А твърдеше, че жените искали да обсъждат всичко — промърмори тя, извърна глава и се загледа навън.

— Ти заплака, Мелина. Бих искал да узная защо.

— Защото беше лоша идея.

— Не може нещо толкова прекрасно да бъде лоша идея.

Погледна го с крайчеца на окото си и продължи да се взира в хоризонта.

— Не отричам, че беше прекрасно.

— Значи сме съгласни по този въпрос. Което още повече ме озадачава. Защо заплака?

Изминаха няколко минути. Чийф отново помисли, че няма да получи отговор, но за негово удивление, тя изрече нещо, което дори не би му хрумнало, че ще чуе:

— Джилиън ми каза, че си я целунал, след като сте се любили.

Изумен, той извърна глава към нея:

— Какво?

Сега го погледна право в очите.

— Казал си й, че запазваш най-доброто за накрая. Случайна реплика ли беше?

Чийф смутено се обърна напред и съсредоточи вниманието си върху пътя.

— Днес не ме целуна — продължи тя. — Не и по устните. Нито веднъж.

— Това няма голямо значение.

— Не би имало, ако беше го сторил. Но фактът, че не го направи, ми се струва показателен. Особено като се има предвид това, което си казал на Джилиън.

Беше докоснала чувствителна струна и за да се измъкне от неловкото положение, Чийф с раздразнение отбеляза:

— Знаеш ли, струва ми се отвратително, че двете сте обсъждали интимните ни преживявания с такива подробности.

— А не е ли отвратително да използваш една жена като заместител на друга?

— Случилото се днес не беше това.

— Нима?

— Не. — Хвърли й гневен поглед и повиши тон: — Може би после не съм те целунал, запазвайки най-доброто за накрая, защото ти плачеше! Не помниш ли? Или може би защото бях зает с други части от тялото ти.

— Да, с части от тялото ми, но не мислеше за мен.

— Не бих се любил с теб, ако не го исках.

— Да, искаше — каза тя и се засмя насила. — Видях това. Почувствах го. Биологически стопроцентово ме желаеше. Но беше емоционално обвързан е Джилиън.

Чийф стисна зъби. Какво би могъл да каже? Ако отвърне: „Права си“, би засегнал гордостта й. Ако я увери, че греши, твърде много би опростил нещата. А ако признае: „Не зная, по дяволите!“, би бил напълно искрен, но за жалост тя бе най-малко склонна да повярва именно в тази истина.

Дали щеше да я накара да се почувства по-добре или по-зле, ако обясни, че допреди няколко часа донякъде е бил в състояние да мисли за нея и Джилиън като за различни личности? А сега, след като се бе любил е нея и бе усетил допира, вкуса, движенията й и бе чул въздишките й, вече не долавяше разлика?

Тялото и съзнанието му си бяха направили жестока шега с всички. Беше нечестно спрямо Мелина, която бе започнал да харесва и уважава, и също толкова нечестно към Джилиън, която първа го бе привлякла и бе оставила незаличима следа в паметта му. Нечестно бе и спрямо самия него, когато полагаше усилия да бъде напълно почтен и с двете жени.

— Не се старай да щадиш чувствата ми, Чийф. Зная, че днес мислеше за Джилиън. Произнесе името й. — Той отново й хвърли гневен поглед. — Не си осъзнал? — каза тя, явно забелязала изненадата му.

Поклати отрицателно глава.

— Истина е — тихо промълви Мелина. — Извика нейното име. Страстно.

— Господи, Мелина, съжалявам.

Усмихна му се е тъга.

— Няма смисъл да се извиняваш. Всичко, изречено по време на… в онзи момент, е жестоката истина.

Мисълта че му бе простила този гаф, го накара да се почувства още по-ужасно. За да успокои съвестта си, реши, че е време да бъде напълно откровен с нея.

Преди да размисли и може би да се разколебае, сви встрани от пътя. Пикапът се заклатушка по неравна камениста пътека и накрая спря на около трийсет метра от шосето. Чийф изключи двигателя и се обърна към нея.

— Аз те излъгах, Мелина.

Привлече цялото й внимание. Тя зяпна от изумление и широко отворените й очи се втренчиха в него. Той се съсредоточи върху тях така, както върху маркировката на пистата, когато приземяваше совалката. Струваше му се също толкова важно да постъпи правилно в този момент.

— Не мога да скрия нищо от теб. От мига, когато се запознахме в офиса на Лоусън, напълно ме разбираш. Опитах се да стоя настрана от цялата бъркотия. Скърбях за Джилиън, но исках да го изживея сам, а не в светлината на телевизионните прожектори, която се боях, че няма да мога да избегна, ако се разчуе, че съм свързан със случая. Освен това, честно казано, бях ядосан, че заради една страхотна нощ от живота си мога да загубя всичко, което имам. Че онази единствена романтична среща би могла да заличи всичко, постигнато с цената на толкова усилия. Но дори след като Лоусън ми каза, че разследването е приключено и съм свободен да продължа спокойно по пътя си, нещо не престана да ме гложди. Нещо неназовимо ме накара да остана. Едва вечерта след възпоменателната служба за Джилиън осъзнах какво е. — Направи дълга пауза, за да й покаже, че следва най-съществената част. — Когато Дейл Гордън е отнел живота на Джилиън, може би е убил и моето дете.

Видя как Мелина си пое дъх, но преди да проговори, той побърза да продължи:

— Помниш ли, когато нахълтах в къщата ти онази вечер, пребит и окървавен, и ти ме попита защо съм променил решението си? Защо съм се замесил?

— Защото някой се опита да те убие — отвърна тя с пресипнал глас. — Още тогава предполагаше, че нападението срещу теб е свързано с убийството на Джилиън. Поне така каза.

— Това бе само част от истината. В същия разговор ми зададе въпроса дали съм използвал презерватив, когато бях с Джилиън. Отговорих: „да“.

Тя кимна.

— Беше лъжа. Не използвах. Нито веднъж.

— О! — Сведе поглед към скута си, където бе преплела пръсти. — Днес — също.

— Ужасно безотговорно от моя страна.

— С мен няма за какво да се безпокоиш.

— Не разбираш, Мелина. Единствената причина да заговоря на тази тема е, че искам да ти обясня защо се замесих, готов да рискувам репутацията и кариерата, а както се оказа — и живота си, за да стигна до дъното на нещата. — Хвана ръката й и я притисна между своите. — В онази нощ е имало значителна вероятност Джилиън да зачене, нали? Хенингс спомена за това в офиса на Лоусън, но едва по-късно се замислих колко е важно. Била е в овулация. Затова се е подложила на процедурата за изкуствено оплождане именно в онзи ден.

— Да.

— Значи е напълно възможно да е заченала от мен. Самата ти го каза, когато ме попита за презервативите.

Изведнъж дишането му стана учестено от вълнение, което не бе предполагал, че е способен да изпита, до вечерта в бара на Грийнвил Авеню, когато най-сетне си бе обяснил защо не може да си тръгне и да забрави, че някога е прекарал една нощ с жена на име Джилиън Лойд.

— Слушай, Мелина, когато баща ми буквално се отрече от мен, се заклех, ако някога имам дете, винаги да бъда до него. Да ме познава и да разчита на подкрепата ми във всеки ден от живота си. Да бъда готов да го защитя дори с цената на собствения си живот. — Силно притисна ръката й. — Затова ако има дори нищожна вероятност детето ми да е загинало е нея, искам да се изправя срещу копелето, което носи отговорност за това.

Тя протегна ръце към него и Чийф й позволи да го притегли към гърдите си. Притисна го, погали косите му и зашепна утешителни думи. Прегръдката й бе нежна и успокояваща, както и спокойният й глас.

Приятно бе да чувства, че някой споделя тревогите му. Постепенно защитната му обвивка се пропука. Вече не бе военен офицер, командир или знаменитост, а просто човек. Дори не и това. Беше малкият Кристофър, търсещ ласка и утеха, която никога по-рано не си бе позволявал да потърси.

След малко тя го отблъсна от себе си. По лицето й проблеснаха следи от сълзи и когато заговори, гласът й прозвуча съвсем тихо:

— Никой, освен теб нямаше да знае. Можеше да се оттеглиш.

— Не, не можех.

От очите й бликнаха нови сълзи, които се стекоха по страните й.

— Чийф, влюби ли се в Джилиън? В онези няколко часа, които прекарахте заедно, влюби ли се в нея?

Този въпрос го измъчваше, откакто за първи път си го бе задал пред огледалото, когато се бе събудил и бе открил, че си е отишла. Отново се бе запитал същото, след като му бяха съобщили за смъртта й и бе разбрал, че я е загубил завинаги. И още веднъж, докато седеше в бара и изведнъж бе осъзнал, че може би са създали още един живот. Всеки път, когато Мелина разпалваше у него желание, този натрапчив въпрос изплуваше в съзнанието му и до днес го възпираше да изживее това желание. Затова сега се чувстваше толкова виновен, че най-сетне се бе отдал на изкушението.

Омръзнало му бе да избягва отговора, който през цялото време знаеше.

— Да — мрачно призна той. — Да, за бога.

 

Шериф Ричи нервно се раздвижи на неудобния стол. Според ръчния си часовник вече бе чакал повече от половин час. Спазвайки етикета, беше се обадил предварително. Бяха уговорили час за срещата и той бе пристигнал навреме. Непростимо бе да го карат да чака толкова, особено след като ясно бе заявил, че трябва спешно да се срещне с брат Гейбриъл тази вечер.

— Още колко дълго смятате, че ще чакам?

Мистър Хенкок извърна глава от компютърния терминал, на който работеше, откакто бе пристигнал Ричи.

— Не зная. Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря. — Раздразнено му напомни: — Тук съм по важен въпрос.

— Да. Вече ми казахте и предадох съобщението ви на брат Гейбриъл.

Това не бе нито извинение, нито обяснение защо е принуден да чака. След още петнайсет минути масивните позлатени врати се отвориха и брат Гейбриъл излезе от спалнята си.

Беше облечен с разкошен халат, какъвто Ричи не бе виждал дори в каталог. Беше от коприна. От краищата на колана, който опасваше стройната му талия, се спускаха дълги ресни.

— Добър вечер, шериф Ричи.

Раздразнението на шерифа изчезна. Той се изправи и смутено прокара пръсти по периферията на шапката си.

— Как сте, брат Гейбриъл?

— Чудесно, благодаря. Ще пийна бренди. Бихте ли искали едно?

— На работа съм.

— Разбира се. Нещо друго?

— Не, благодаря.

Брат Гейбриъл беше бос. Под халата се виждаха мускулестите му крака със златист загар и твърде гладки и нежни за мъж ходила. Ричи прикова поглед в тях, докато проповедникът без смущение прекоси стаята. Копринената тъкан почти не прикриваше тялото му. Ричи се опита да не обръща внимание на издутината под колана и стегнатия му ханш, които ясно се открояваха. Под халата бе съвсем гол, но тази нескромност накара Ричи да изпита по-скоро удивление, отколкото възмущение.

Брат Гейбриъл взе чашата с бренди от Хенкок, който бе успял да го приготви и донесе до бюрото му. Седна и лениво кръстоса крака.

— Измъкнахте ме от леглото, шериф Ричи, така че дано въпросът се окаже толкова неотложен, колкото твърдите, че е.

— Не предполагах, че сте си легнали толкова рано. Извинете, че ви събудих.

— Не сте. Бях в леглото, но не спях. Е, какво е това, което не би могло да почака до сутринта?

Лицето на Ричи пламна от неудобство.

— Не бих ви безпокоил, ако мислех, че търпи отлагане до утре.

Брат Гейбриъл отпи бренди и за няколко секунди се наслади на вкуса, преди да го погълне.

— Такова беше споразумението, което сключихме преди седем години, нали? Получавате длъжността шериф за толкова време, колкото желаете. В замяна ми предоставяте информация по всички въпроси, засягащи мен и организацията ми.

— Да, сър, така се договорихме. Сега изпълнявам своята част от споразумението.

— Какъв е проблемът този път?

— Същият като предишния.

Брат Гейбриъл хвърли строг поглед към мистър Хенкок. Помощникът се отдалечи от сложния компютърен терминал и застана до ръба на бюрото му, очевидно разбрал, че това, което има да каже Ричи, е по-важно от заниманието му в момента.

Шерифът се боеше от Хенкок повече, отколкото от брат Гейбриъл, ако това бе възможно. Как би могъл да има доверие на човек, който носи цвете на ревера си? Единственият друг жител на Ламиза Каунти, който си закачаше цвете, бе погребалният агент. Асоциацията между двамата накара Ричи да потръпне.

— Предполагам, че имате предвид убийството на младата дама в Далас — каза брат Гейбриъл и върна вниманието му към причината за посещението.

— За съжаление.

— Нали разговаряхте с детектива, разследващ случая?

— Точно както ми казахте. Веднага щом се върнах в офиса си онзи ден.

— Предадохте ли му колко съжалявам, че е замесен човек, обявил се за мой последовател?

— Дословно повторих думите ви.

— Докладвали сте на мистър Хенкок, че детективът с доволен от обяснението ви и че случаят е приключен.

— Така ми казаха. — Престана нервно да стиска шапката и я сложи на коленете си. — Но днес следобед ме посети същият детектив от отдел „Убийства“, Лоусън. Придружаваше го агент от ФБР.

— Специален агент Тъбайъс.

Изненадан, Ричи озадачено погледна Хенкок. Помощникът стоеше, неподвижен като мраморна статуя. Шерифът отново се обърна към брат Гейбриъл и попита:

— Откъде знаете?

— Уговори си среща с мен за утре. Както виждате, не съм изпаднал в паника. Нямаше смисъл да ме безпокоите, напразно прекъснахте вечерта ми.

— Издирват близначката на жертвата.

— Мелина Лойд — спокойно каза брат Гейбриъл. Ричи се учуди, когато разбра, че брат Гейбриъл знае и за нея. Сякаш прочел мислите му, проповедникът добави: — Не сте единственият ми източник на информация, шериф Ричи.

— Разбирам, сър. — Очевидно не бе единственият.

— Е, какво научихте за мис Лойд? Какво ви каза Тъбайъс?

— Предполага, че е тръгнала насам и ще се опита да извърши някаква лудост. Да си отмъсти или нещо подобно.

Брат Гейбриъл се засмя:

— Да си отмъсти? На мен? За какво? Нима ме обвинява за нещо, което един луд е сторил със сестра й?

— Преобърнала е цял Далас в търсене на отговори. Изглежда, Дейл Гордън не е избрал близначката й случайно. Познавал я е от клиника за стерилитет, където е била изкуствено оплодена. Освен това снощи годеникът на Джилиън Лойд е бил застрелян. Тъбайъс смята, че е дело на професионалист. Мелина Лойд е потресена от всичко това и си е втълпила, че всички отговори се крият във вас или в организацията ви, защото и Гордън, и Хенингс — годеникът, са били свързани с нея.

Брат Гейбриъл помисли върху това няколко мига. Дългите му пръсти се плъзнаха по стените на кристалната чаша. Най-сетне каза:

— Любопитен съм защо федералният се е обърнал първо към вас. Ако Тъбайъс наистина мисли, че онази жена е решила да ме търси поради някакво свое налудничаво хрумване, защо не дойде направо при мен, за да ме предупреди?

— Защото… — Ричи бе очаквал с ужас тази част от разговора и сега почувства как по кожата му изби пот. Леко се покашля и плахо довърши: — Защото допуска, че е възможно предположенията й да се окажат верни.

Последва дълго мълчание. Брат Гейбриъл не помръдна и не показа външен признак на безпокойство. Само студеният блясък в очите му разкри, че таи в себе си силно, мъчително чувство. Ричи се досети, че изпитва гняв. Милиони негови последователи в целия свят го смятаха за светец, пророк, спасител. Твърденията, че може би е замесен в няколко убийства, бяха несъвместими с представата, която би желал да поддържа за себе си.

— Тъбайъс ли каза това?

Най-сетне Ричи се осмели да си поеме дъх:

— Не така прямо. Но зададе доста подвеждащи въпроси. Лесно бе да разбера за какво намеква.

Брат Гейбриъл се подпря с лакът на тапицираната облегалка на стола, отпусна глава на ръката си и прокара показалец по бузата си. Мълчаливо зачака по-подробно обяснение и Ричи повтори дума по дума разговора си с Лоусън и Тъбайъс.

Когато свърши, нервно овлажни устни:

— Трябва да ви кажа, брат Гейбриъл, че този интерес от страна на ФБР малко ме безпокои.

Проповедникът даде знак на помощника си да му налее още едно питие. Ричи изчака, докато мистър Хенкок извади бутилката, и се загледа в златистата течност, която изпълни чашата. Движенията на помощника бяха ловки и уверени като на професионален барман и дори за миг не се чу шуртене. Брат Гейбриъл потърка чашата, за да затопли брендито.

— Какво по-точно имате предвид, шериф Ричи? Защо интересът на ФБР ви безпокои?

— Искам да кажа… че не бих могъл дълго да увъртам, без риск за себе си. Не бих отклонил вниманието на правителствените агенти толкова лесно, колкото на другите хора, които идват да разпитват за живота в комплекса.

Брат Гейбриъл повдигна чашата си срещу светлината на настолната лампа и се наслади на приятния цвят на брендито.

— С други думи лоялността ви към мен ще бъде подложена на изпитание.

— Не. Не, сър. Можете да разчитате на лоялността ми. Знаете това. Но…

Ричи срещна проницателния поглед на брат Гейбриъл и го побиха тръпки.

— Но какво?

— Но става дума за федералното бюро за разследване. Тези хора не си играят. Ако разберат, че ви защитавам… искам да кажа, ако упражнят натиск, ще се наложи да помисля за собствените си интереси. Сигурен съм, че разбирате това.

Брат Гейбриъл се усмихна.

— Естествено. Много добре ви разбирам. Защото аз също имам интереси, които трябва да защитавам.

Хвърли поглед към Хенкок, който веднага изпълни неизречената му заповед. Помощникът прекоси залата и влезе в спалнята през позлатените врати.

— Кажете ми — що за човек е Тъбайъс? — попита брат Гейбриъл със спокоен тон. — Умен ли изглежда или тъпак?

— Доста умен, бих казал. Интелигентен. Наблюдателен. С изтънчен вкус за облекло.

— А Лоусън?

— Има вид на пенсиониран боксьор. Не е изискан като Тъбайъс.

Проповедникът се усмихна самодоволно и поглади брадичката си.

— Бих се обзаложил, че сега се питат откъде ще изникне Мелина Лойд.

— Изглеждаха доста разтревожени заради нея. Изпратих заместниците си да проверят във всички мотели дали е отседнала някъде тук.

— Тя е невероятно хитра. Сигурно се намира там, където най-малко очаквате. Тъбайъс и Лоусън споменаха ли нещо за полковник Харт?

Ричи поклати глава:

— Кой е той?

— А, Мери — каза брат Гейбриъл. Надникна над рамото на Ричи. — Ела тук, скъпа.