Сандра Браун
Размяната (30)

Трийсета глава

Тъбайъс втренчи поглед в трупа на Джем Хенингс и изрече втора ругатня за тази вечер след онази, която бе изкрещял, когато Мелина Лойд му бе затворила телефона.

Лоусън каза:

— Ще ми се да пийна нещо.

Федералният агент мрачно се усмихна.

— Аз черпя. Веднага щом получим някои отговори.

Ако двамата трябваше да прекарат заедно повече време, навярно биха се намразили. Тъбайъс не бе виждал човек, който да се облича по-зле от Лоусън. Лоусън смяташе Тъбайъс за надуто конте. Тъбайъс бе привърженик на здравословното хранене и бе изключил от менюто си рафинираната захар и животинските мазнини. Лоусън лакомо поглъщаше сандвичи от заведения за бързо хранене — колкото по-мазни, толкова по-добре. Тъбайъс бе ценител на сценичните изкуства и имаше сезонен абонамент за балет, концерти и опера. Лоусън бе посетил само един концерт в живота си. На Уили Нелсън. На открито. Беше се прибрал у дома, изпохапан от комари.

Познаваха се едва от сутринта, но през този ден бяха преживели много и въпреки всички различия помежду си, се отнасяха един към друг с уважение.

Оставиха на съдебномедицинския екип да извърши оглед на тялото и излязоха в коридора, където Лоусън продължи разговора:

— Имам няколко отговора за вас. Портиерът даде точно описание на Мелина Лойд и Кристофър Харт. Дошли са да се видят с Хенингс не повече от петнайсет минути преди фалшивата тревога за пожар. — Надникна в бележника си. — Пристигнали са в девет и осем минути. Приблизителният час на смъртта е между девет и девет и петнайсет.

— Нима намеквате…

— Нищо не намеквам. Просто ви съобщавам фактите!

— Извинете, че ви прекъснах. Продължавайте.

— Хората, които живеят на този етаж, си спомнят как мъж и жена, отговарящи познайте на чие описание, крещели, че в апартамент „Д“ има пожар.

— Те са предизвикали суматохата.

— Така предполагам — каза Лоусън. — Ще повикаме експерт да установи траекторията на куршумите, но убиецът или е имал крила, или е стрелял от отсрещната сграда. Изпратих полицаи да претърсят покрива и всички стаи с изглед насам за улики, но се обзалагам, че няма да открият нищо.

— Професионален снайперист?

— Явно не става дума за обикновено престъпление от страст. Само дум-дум би причинил такива поражения на черепа — каза той. Имаше предвид куршум, който избухва при удар. — Двата са били изстреляни в бърза последователност. Един съсед твърди, че е чул изстрелите. Може два. Но толкова бързо един след друг, че са прозвучали като един. Първият куршум е разбил стъклото. Открихме го. Сплескан е и дори и да намерим оръжието, в което се съмнявам, едва ли ще можем да докажем, че е изстрелян от него. Другият все още е в пихтията, която до днес е била мозъкът на Хенингс. Това е дело на опитен стрелец. Знаел е какво върши и е имал достатъчно кураж. Не се е страхувал, че ще бъде заловен.

Тъбайъс уморено разтри скулите си.

— Става все по-интересно, нали? Мислите ли, че Мелина Лойд и Кристофър Харт са видели стрелеца?

— Отново се съмнявам. Но са били тук, когато Хенингс е бил очистен. Настолната лампа е изключена — обясни детективът. — В апартамента няма друго осветление. Дори експерт с обектив за нощно виждане трудно би улучил толкова точно, по-малко от секунда след като е разбил прозореца, ако в стаята е пълен мрак. Освен това едва ли Мелина и Харт са разговаряли с Хенингс на тъмно. Значи някой е изключил лампата. Със сигурност не е бил Хенингс. И определено не той се е избърсал с хартиени кърпи.

Тъбайъс се замисли.

— Прозорецът се пръсва, Хенингс е прострелян, някой от тях изключва лампата, а после създават суматоха, за да се измъкнат безопасно.

Лоусън каза:

— Така изглежда. Няколко души си спомнят, че са ги видели да излизат навън, но след това — нищо. Изчезнали са.

— Никой от двамата не отговаря на клетъчния си телефон.

— Оставили са кола в гаража долу. В багажника има две чанти. Очевидно едната е на Харт, а другата — нейна. Вътре има нови дрехи. Все още с етикети. — Осведоми Тъбайъс, че са се свързали с продавачка от „Неймънс“, която признала, че през деня е изпълнила поръчка на Мелина Лойд. — Описах якето, което намерихме тук, до трупа на Хенингс. Тя го е изпратила. Вече не изглежда толкова ново.

— Пътуват без багаж.

— Зарязали са го. Проверяваме откъде е колата, с която са пристигнали. Не е нейната. На Харт беше прибрана от паркинга пред един нощен клуб.

Тъбайъс плъзна ръка по лицето си. При предварителния оглед в клиниката не бе открито нищо съществено за Дейл Гордън, освен че е имал необходимите умения и възможността да подменя пробите. Нямаше доказателства, че го е вършил. Тъбайъс бе възложил на Патърсън да издири донорите.

Патърсън бе приел задачата с гримаса на отвращение.

— Нали не е нужно да ги гледам, докато се празнят?

Тъбайъс въздъхна:

— Новите проби ще бъдат взети в клинична обстановка, под наблюдението на медицински лица. Вие трябва само да се свържете с донорите и да ги убедите да отидат.

— Разбрано?

— Да, сър — отвърна младият агент с нескрито облекчение.

— Открихте ли нещо в джобовете му? — попита Тъбайъс и привлече вниманието на Лоусън върху количката, с която превозваха тялото на Хенингс към асансьора.

— Нищо. Дори квитанция от паркинг. Последната покупка с кредитната му карта е бил медальонът, който подарил на Джилиън, тоест на Мелина, вечерта преди убийството.

— Хей, Лоусън!

Един от другите детективи надникна през вратата и му даде знак да се върне в апартамента.

Тъбайъс понечи да го последва, но клетъчният му телефон иззвъня.

 

Люси Майрик се чувстваше, сякаш бе прекарала цели си живот в стаята без прозорци. Струваше й се, че грозният цвят на стените е добил розов оттенък, защото очите й бяха уморени и пареха.

Имаше газове от блудкавите сандвичи, с които се подкрепяше, вместо да получи ежедневното си количество богата на целулоза храна. Бе поела толкова кофеин, че нервите й трептяха под кожата, и въпреки това бе замаяна от безсъние. Трябваше да вземе душ.

— „Но не мога да съжалявам за стореното от любов, от любов“ — затананика тя.

От любов към работата си и към Тъбайъс, вече втори ден без почивка търсеше връзка между близначките Лойд, Дейл Гордън и семейство Андерсън. Преди малко Тъбайъс бе добавил към списъка още едно име. Джем Хенингс. Роден на десети февруари шейсета година, според тексаската му шофьорска книжка, издадена само преди единайсет месеца. Ръст: метър и седемдесет и пет. Тегло: шейсет и осем килограма.

Нищо необичайно.

Освен че не фигурираше в регистрите на социалноосигурителната служба под номера, който бе дал на фирмата, на която бе сътрудничил до тази вечер. И че никога лице с този номер не бе подавало данъчна декларация.

— „Има нещо гнило в Дания“ — замислено си каза Люси. Всъщност оказа се, че съмнителната нишка тръгва от щата Южна Дакота.

Прочете информацията три пъти, преди да се обади на Тъбайъс.

— Люси е.

— Във Вашингтон е един часът сутринта.

— Дължите ми огромна премия за извънреден труд и уикенд на Чизъпийк. Дори не е зле да помислите за бутилка-две хубаво вино.

— Попаднали сте на нещо?

— Южна Дакота. Преди седем години. Момиче на име Джанин Хенингс, петнайсетгодишна. Слаби оценки в училище, лоша компания, обтегнати отношения с родителите. Подлудявала всички. Училищната медицинска сестра на име Дороти Пъг я взела под крилото си. Дороти била самата доброта, сърдечност и светлина. За няколко месеца Джанин коренно се променила. Станала религиозна. Често се молела, говорела за мир и любов и така нататък. Дошъл краят на учебната година. Дороти Пъг напуснала работа и се преместила в Ню Мексико. Джанин била разстроена и избягала от къщи, за да отиде при нея. Родителите се поболели. Джанин стигнала твърде далеч в другата крайност. Смятали дъщеря си за изчезнала. Подозирали, че Дороти Пъг е член на религиозна секта. Наели някакъв култоборец…

— Какво?

— Аз измислих този термин — гордо отвърна Люси. — Психотерапевт, който вразумява хора с промити мозъци.

— Ясно. Продължавай.

— Мистър и мисис Хенингс и терапевтът тръгнали да спасяват Джанин.

— И?

— Не стигнали до нея. Караваната, която наели за пътуването, била открита на къмпинг в Колорадо, с всички вещи вътре непокътнати. Но хората били изчезнали.

— Убийство?

— Най-вероятно. Но нямало никакви улики. Нито трупове, нито кръв, нито следи от борба. Нищо. Наблизо преспало и друго семейство, но вечерта отскочили до града за вечеря. Тръгнали рано на следващата сутрин, без да забележат, че около другата каравана няма движение. През нощта валяло и следите от гуми били заличени. Детективите не намерили абсолютно нищо, за което да се заловят. Сякаш тримата били отвлечени от извънземни. Нямало и следа от тях.

— Кой е съобщил за изчезването им?

— Помислих, че няма да попитате. Джеймсън, тоест Джем Хенингс, син и по-голям брат. Разтревожил се, когато близките му не позвънили, за да кажат къде се намират, а обещали всяка вечер да се обаждат.

— Бил ли е заподозрян?

— Има желязно алиби. Бил е на работа и в двата дни, през които родителите му са били на път, и е вечерял с приятели. Не е възможно да е пътувал до Колорадо и обратно. Но след трагедията се отрекъл от цялото си минало, преместил се и започнал да използва фалшив осигурителен номер.

— Надушвам заговор.

— Само един приятел е получавал вести от него, след като е напуснал Южна Дакота — развълнувано продължи Люси. — Познайте откъде е изпращал писма. Туш! От Оуклънд, Калифорния.

— Катлийн Ашър.

— Досега не съм засякла връзка, но се обзалагам за онзи уикенд на Чизъпийк, че ще открия. Впрочем изчезването на мистър и мисис Хенингс и психотерапевта все още е неизяснен случай в Колорадо. След случилото се Хенингс демонстрирал колко много скърби. Разхленчил се пред местни журналисти: „Злочестият аз. Загубих родителите си. Сестричката ми избяга, за да се присъедини към религиозна общност.“ Дрън-дрън. Обърнете внимание, че не нарича религиозната организация секта.

— Излишно е да питам, нали?

— Храмът на брат Гейбриъл.

— Люси?

— Какво?

— Искам да бъдеш майка на децата ми. — Преди Люси да се опомни и да успее да каже нещо, той затвори. — Лоусън!

Детективът дотича в коридора. Досега Тъбайъс не го бе виждал толкова въодушевен.

— Ще настръхнете, когато чуете чий номер е записан в паметта на телефона на Хенингс.

Тъбайъс широко се усмихна:

— Имам далеч по-интересни новини за вас.

 

— Трябваше да ми кажеш.

Откакто бяха излетели, Мелина не откъсваше укорителен поглед от Чийф. Беше описал голям кръг над града между Лав Фийлд и летището Далас — Форт Уърт, като бе поел на изток и бе достигнал далеч на север от метрополитена, преди да завие на запад.

Едва след половин час се отдалечиха от светлините на предградията. Сега малките градове проблясваха под тях като лъскави украшения върху черен плащ. Нощта бе съвършено ясна. Лунният сърп бе толкова тънък, че едва се забелязваше, а звездите изглеждаха невероятно ярки.

Докато насочваше самолета, бе лесно да си дава вид, че не забелязва съсредоточения й поглед. Но не можеше да не обърне внимание на откровения й упрек.

— Какво трябваше да ти кажа?

— Не се прави на наивен, Чийф.

— Не беше от значение.

— Може би, но е интересно.

— Посочи ми една причина защо.

— Първо, баща ти е бял.

— Това не е тайна. Дори Дейл Гордън се е досетил, че съм кръстоска. Виждала ли си някога чистокръвен индианец със сини очи?

— Защо си толкова докачлив?

— А ти защо си толкова любопитна?

— Защо не го харесваш?

— Господи, няма ли да ме оставиш на мира?

— Вземи си малко чипс.

— Какво?

— Картофен чипс.

Отвори един пакет и му го подаде. Когато я погледна озадачено, тя вяло се усмихна.

— Няма повече да любопитствам.

Чийф пъхна ръка в пакета и натъпка шепа чипс в устата си. Беше изразходвал доста енергия, откакто бе успял да погълне няколко хапки чийзбургер.

Мелина хрупаше ту чипс, ту кучешки бисквити.

— Интересна комбинация — отбеляза той.

— Гладна съм.

— Добре. Но ако отново ти се доповръща, имай предвид, че този път не мога да отбия.

— Нямаш ли торбички?

— Това не е полет първа класа. — Двамата се усмихнаха. Чийф посочи към устата й. — Имаш троха. — Тя облиза крайчеца на устните си. — От другата страна.

Пое прашинката картофен чипс с върха на езика си и това му се стори невероятно възбуждащо.

Чийф извърна глава. Погледна към таблото. После навън. Търсеше нещо, което да отвлече вниманието му от неустоимото й привличане.

— Какво друго имаме за хапване?

— Да видим. Пуканки с привкус на сметана и чесън.

— Мили боже!

— Не искаш ли?

— Предпочитам космическа храна.

— Нямаме такава. — Тя затършува по-дълбоко в пакета. — Шоколадови дражета с фъстъци, които не бих ти препоръчала. Изглеждат престояли. Царевични пръчици с аромат на печено. Повярвай ми, това беше най-доброто, което намерих.

— Вярвам ти. Спирам се на няколко от твоите кучешки бисквити.

Подаде му кутията. Когато й благодари, погледите им отново се срещнаха.

— Какво ти е сторил Пакс, та го мразиш?

— Не го мразя.

— Аха. Значи съм си въобразила, че се държиш враждебно с него.

— Той ни намрази.

Мелина престана да разпитва, но изражението й издаде, че е интерес очаква да продължи. Чийф заговори с неохота:

— Пакс служел във военновъздушните сили. Бил разпределен в Холоман. Майка ми работела като цивилна служителка в базата. Била симпатична. Дребничка. Предполагам, че е било ново преживяване за него да има хубава приятелка — индианка. Както и да е, оженили се няколко месеца след запознанството си и аз съм се родил преди първата им годишнина. Известно време бяхме щастливо семейство. Най-ранните ми спомени са от едно авиошоу. Беше там, в базата. Помня как баща ми се хвалеше с мен пред приятелите си. Един от тях ми даде дъвка — първата, която съм дъвкал в живота си. Беше от онези, квадратните е подсладител, които се купуват от автомат. Позволи ми сам да избера цвета. После баща ми ме заведе да разгледаме изложение на самолети и обясни колко високо лети всеки от тях, колко бързо може да се движи. Помислих си, че щом моят татко знае всички тези неща, значи е най-умният човек в целия свят. Качи ме на раменете си, за да виждам над тълпата. Отначало бях изплашен, но той сложи ръце на коленете ми, за да ме придържа. Каза ми да се хвана за косите му. Сигурно адски съм го скубал, но не се оплака. Тогава мислех, че ме обича. Както и нея.

Замълча тъкмо навреме, за да не го сметне за пълен глупак. Не обичаше да се впуска в спомени, особено за детството си. Мелина го принуждаваше да се връща към преживявания, които съзнателно бе загърбил.

За човек е неговата професия бе лесно да избягва сантименталностите. С години се бе обучавал да реагира машинално в трудни ситуации. Предполагаше, че е успял да пренесе това умение и в личния си живот. Доверяваше се на инстинктите си, без да допуска каквито и да е емоции да повлияят на трезвата му преценка.

Лесно бе да контролира ума си. Далеч по-трудно бе да се справи с чувствата. Преодоляването на емоционални проблеми не бе за страхливци.

— Има ли още безалкохолно? — раздразнено попита той.

Тя отвори кутия „Маунтин Дю“ и му я подаде.

— Какво те накара да промениш мнението си? Искам да кажа, да решиш, че Пакс не ви обича.

— Мислех, че си различна в това отношение.

— От кого?

— От другите жени. Жените обичат да говорят. Да обсъждат. Анализират. Коментират. Искат да знаят какво кара хората, особено мъжете, да постъпват по определен начин.

— Защото сте толкова интересни.

— О, благодаря, госпожо! — провлачено каза той.

— Спокойно, каубой. Имах предвид мъжете изобщо. Мисленето ви, реакциите ви. Предполагам, защото са различни от нашите. Тези различия ми се струват интригуващи.

— Значи ни харесваш?

— Много.

— Нима? — Обърна се към нея. — Кога е любимото ти време за правене на любов?

— Когато съм в настроение.

— А сега не си, а?

Смръщи вежди и го изгледа строго.

— Добре тогава — каза той. — Да поговорим за политика. Какво е мнението ти за кувейтската поза?

— Стар виц, Чийф.

— Чувала ли си го?

— „Харесва ми, но партньорът ми казва, че му запарва на лактите“ — цитира тя ключовата реплика.

— Мислех, че го знаят само военните.

— Разчул се е.

— Всъщност коя е любимата ти поза?

Изражението й остана спокойно. Той помръдна вежди, за да я накара да се усмихне, но тя не отстъпи. За нищо на света не би допуснала да се изчерви или смути от закачливото му бърборене.

Чийф въздъхна с примирение:

— Какъв беше последният ти въпрос?

— Какво те накара да мислиш, че Пакс е престанал да ви обича?

— Мисля, че му омръзнахме. Беше механик на самолети. Не можеше да пилотира, защото имаше проблеми с равновесието, но подготвяше изтребители за изпитателни полети в пустинята. Често се налагаше да отсъства дълго. „Секретна операция. Военна тайна.“ Това бе обяснението му защо през повечето време е неоткриваем. Една вечер, когато случайно си беше у дома, чух майка си да плаче. Обвини го, че си има любовница. Не зная дали наистина е имал, но оттогава не спяха в една стая и предполагам, че е било вярно. Отношенията им все повече се влошаваха. Навярно за да успокои собствената си съвест, баща ми започна да подхвърля злобни намеци за цвета на очите ми. Може би си забелязала, че неговите са кафяви. „Как е възможно двама родители е тъмни очи да имат синеоко дете, особено с толкова много индианска кръв?“ Тези завоалирани обвинения в изневяра, които бяха напълно неоснователни, съсипаха майка ми. Търпението й се изчерпа. Сигурен съм, че той целеше именно това. Накрая се разведоха. Когато получи своето, баща ми се завърна в Тексас, където е отраснал. Идваше в Ню Мексико да ме вижда, когато може. Но докато бях юноша, посещенията му станаха все по-редки. Опитваше се да започне този частен бизнес буквално от нулата и твърдеше, че не може да се освободи дори за няколко дни. Естествено винаги намираше време да ходи в Лае Вегас. Едно лято майка ми предложи да прекарам две седмици при него. Сигурно е трябвало да му извие ръцете, за да го убеди да ме покани, но го направи и аз отидох. Дотогава баща ми бе имал няколко връзки и живееше с поредната си приятелка. Като всяко дете на разведени, очаквах да стане чудо и родителите ми да се съберат. Намразих онази Бетси, Беки или Бети — не помня как се казваше. В интерес на истината, държането ми бе непоносимо. Бях около тринайсетгодишен. Себичен. Нагъл. Вечно недоволен. Един следобед тя се ядоса, защото бях сложил крака на масичката, след като няколко пъти ме бе помолила да не го правя, и каза: „Зная, че майка му е индианка, но, за бога, нима не го е научила на елементарни маниери?“ Побеснях и се развиках: „Млъкни!“ Погледнах Пакс. Очаквах да ме подкрепи. „Кажи й. Кажи й да не говори така за майка ми.“ А той само сви рамене и каза: „Е, Крис, тя наистина е индианка.“ Изведнъж осъзнах, че баща ми вече не ме представя на приятелите си и не се хвали с мен, както преди години на онова шоу. Бях сред най-изявените спортисти в училището си, член на ученическия съвет, на скаутската организация, а в дома му нямаше дори една моя снимка. Сякаш не искаше нищо да му напомня, че ние с майка ми съществуваме. Казах и на двамата да вървят по дяволите, събрах багажа си и заминах още същата вечер. Прекарах часове на автогарата, докато тръгне автобус на запад. По пътя се заклех да се отрека от него, както той от мен. Дори официално смених фамилията си с моминското име на майка си. Не желаех нищо да ме свързва с него. Все още не желая. Ако тази вечер не бях отчаян, не бих го помолил за услуга.

Мелина изслуша разказа му мълчаливо, без да го прекъсва и без банални изрази на съчувствие, които биха го ядосали. Погледна я, за да прецени реакцията й. През цялото време, докато бе говорил, не бе помръднала дори мускул. Сега плахо си пое дъх и преглътна.

— Оттогава ли не бяхте се виждали? — тихо попита тя. — От деня, в който си избягал от дома му?

Чийф кимна.

— Няколко пъти се опита да се свърже с мен след това, но отказах да разговарям с него. Две поредни години изпрати подаръци за Коледа, но после се отказа, защото му ги върнах, неразопаковани. Когато завърших гимназия, получих сто долара, които задържах, защото ми трябваха пари за колежа. Но от онзи ден не се бяхме срещали лично.

— А майка ти не се е омъжила повторно?

Той леко се засмя:

— До последния си час го обичаше. Не е за вярване, нали? Подозирам, че тайно му е изпращала вести за мен до деня на смъртта си.

— Веднага те позна.

— Има телевизор.

— Следил е кариерата ти.

— Предполагам.

— Зная това.

Прониза я с поглед.

— На бюрото му имаше статия от вестник за последната ти мисия — тихо каза тя. — Помислих си, че е много мило от страна на стар боен другар да се гордее толкова с успехите на прочутия си приятел, че да изреже статия за него. Не коментирах, защото не исках да го смутя. Естествено сега, когато зная, че Пакс е твоят баща, ми се струва по-обяснимо защо пази този сувенир.

— Не се заблуждавай, Мелина. Това е само някаква изрезка от вестник.

— Хм, може би. Но начинът, по който говореше за пилотските ти умения…

Съзнателно направи дълга пауза. Искаше да разпали любопитството му. Макар и да усети, Чийф не устоя. Обърна се към нея и тихо я подкани да продължи.

— Увери ме, че с теб ще бъда в безопасност, защото си отличен пилот. Не познавал човек е по-остри инстинкти.

— Той никога не ме е виждал да пилотирам.

— Доколкото знаеш.

— Е, това няма значение, защото…

Изведнъж замълча, наведе се напред и втренчи поглед навън.

— Какво има? — тревожно попита Мелина. — Какво видя?

Той се замисли за миг и промърмори:

— Мамка му!

— Чийф, какво става?

— Току-що се досетих как ни следят.