Сандра Браун
Размяната (17)

Седемнайсета глава

Стените на стаята имаха бледорезедав цвят, като на картофено пюре, престояло в хладилника няколко дни. Нямаше прозорци. Виниловите плочки на пода бяха издраскани, а шумоизолиращите плоскости на тавана — изпоцапани и провиснали на места.

Но компютърът бе нов. Само клавиатурата изглеждаше изтъркана от употреба. Люси Майрик бе отказала да се раздели е нея, когато останалите елементи бяха сменени с ново поколение компютърна техника. Беше използвала тази клавиатура толкова дълго, че буквите и символите бяха почти заличени. Ако човек не знаеше разположението на клавишите, би срещнал затруднение. Но за нея това нямаше значение. Би предпочела да даде назаем четката си за зъби, отколкото клавиатурата.

Люси Майрик не се вместваше в стереотипния образ на агент от ФБР. Яркорижите й коси, чиято форма зависеше от влажността на въздуха, бяха като проклятие, което предопределяше съдбата й. Струваше й се, че калориите я отбягват, защото по колкото и хиляди да поглъща всеки ден, не можеше да наддаде на тегло. Бе „кльощава върлина“, както я наричаше баба й. Заради високия си ръст — над метър и седемдесет и пет — и ореола от огнени коси бе безмилостно сравнявана със запалена клечка.

Но Люси не бе допуснала необичайната външност да й попречи да преследва мечтите си. Приемаше закачките с чувство за хумор и твърдо понасяше разочарованията. С непоколебимата си решителност и проницателен ум бе извоювала мястото си във ФБР. Беше завършила академията и бе получила разрешително да носи револвер, но любимото й оръжие бе компютърът.

Дори не й бе хрумвало да работи извън щаба. С този външен вид нито полицаите, нито престъпниците биха я взели насериозно. Не можеше да става дума и за работа под прикритие. Веднага би се откроила, в каквато и да е обстановка. Всъщност това не я привличаше. Предпочиташе да използва ума си. Благодарение на компютърните си умения и интереса си към криминологията бе назначена в следователския отдел.

Работата й бе свързана главно е проучвания. Преглеждаше полицейски досиета от всички участъци в страната, сравняваше престъпления и търсеше паралели, сходни начини на действие, съвпадения, които на пръв поглед изглеждаха случайни, и връзки между привидно несвързани неща. Задължението й бе да издирва серийни престъпници или групировки, които иначе биха избегнали изправянето пред съд. Люси предпочиташе да нарича това тактика на „търсене и унищожаване“.

Наближаваше краят на работния й ден. Прозя се, протегна се и хвърли поглед към часовника на стената. Можеше да избира дали да си тръгне навреме и да се сблъска с вашингтонските улични задръствания в пиковия час, или да поработи извънредно и да си тръгне, когато движението е по-спокойно. И в двата случая би се прибрала по едно и също време. Но не искаше да пристигне твърде късно и да пропусне любимото си телевизионно предаване, което започваше в осем часа. Днешната игра бе любимата й от цялата седмица. Тази вечер…

Изведнъж се наведе напред и се съсредоточи върху информацията, която се изписа на екрана. Прегледа я три пъти и при всяко препрочитане сърцето й се разтуптяваше по-силно. Тъбайъс я бе помолил за това проучване. Искаше да се справи със задачата… просто защото й бе възложена от Тъбайъс, към когото изпитваше силно влечение.

Десет минути по-късно Люси Майрик изтича нагоре по стълбите, вместо да почака асансьора. Би могла да се обади по телефона в офиса на Тъбайъс и да го предупреди да не тръгва, преди да поговорят, но идеята да се втурне при него запъхтяна, със зачервени страни и леко повдигнати малки гърди, й се стори по-примамлива.

Точно така постъпи. Той тъкмо откачваше шлифера си от закачалката.

— Слава богу, че ви заварих тук — задъхано каза тя.

Когато Тъбайъс се обърна към нея, сърцето й подскочи.

— Какво има, мис Майрик?

„Мис Майрик“, не просто „Майрик“, както я наричаха другите й колеги. И никога „Люси“. Не бе сигурна дали официалното обръщение е добър или лош знак. Може би дори не знаеше кръщелното й име. Или избягваше прекалената фамилиарност. Второто обяснение бе по-приемливо.

Ханк Тъбайъс бе не само най-красивия чернокож, когото бе виждала, а най-привлекателния мъж, когото познаваше. Беше играл във футболния отбор на колежа. Като защитник. Тайно се говореше, че е бил достатъчно добър, за да стане професионалист. Струваше й се напълно възможно. Имаше подходящо телосложение.

Вместо това, бе избрал кариера на следовател. Беше интелигентен, обличаше се невероятно елегантно и най-важното — бе необвързан. Любовният му живот бе загадка, но всички предполагаха, че Ханк Тъбайъс няма време за сериозна връзка, защото е твърде отдаден на работата си. Люси би приела това обяснение.

— Да облека ли шлифера си или да го оставя?

Беше донесла разпечатката. Той се интересуваше колко важна е информацията и колко време ще се забави, след като я прегледа.

— Оставете го.

— Боях се, че ще кажете това. — Отново закачи шлифера и седна зад бюрото си. — За какво са тези сведения?

— За клиники за стерилитет. — Люси се приближи. — Помолихте ме да потърся някаква връзка между деца, заченати в тях, и отвличания.

— Открихте ли нещо?

— Само отвличания? А какво ще кажете за други тежки престъпления?

— Например?

— Убийство.

Тъбайъс взе разпечатката.

— В Далас — каза Люси, когато той започна да преглежда страниците. — Джилиън Лойд, трийсет и пет годишна. Открита е с множество прободни рани в леглото си преди три дни. Според далаския полицейски участък вината за убийството е на Дейл Гордън, който е работил във…

— Нека позная.

— Да. По-точно — в клиника „Уотърс“, където Джилиън Лойд е била пациентка.

Тъбайъс вдигна поглед.

— Защо е посещавала клиниката?

— Няма информация по въпроса, но е логично да се предположи…

— Никога не разчитайте на предположения.

— Добре, сър. — Страните й поруменяха и луничките сякаш се сляха. — Ще проверя причината за посещенията на Джилиън Лойд в клиниката.

— Била ли е омъжена?

— Не.

Тъбайъс стана от бюрото си и се приближи към шкафа. Люси проследи със замечтан поглед извивката на ханша му, докато му съобщаваше накратко какво още с открила, а той търсеше папка със сведения за друг случай.

Най-сетне я намери и я извади.

— Отвличането на бебето на семейство Андерсън. Също в Далас. — Препрочете материалите, за да си припомни фактите. — Помните ли? Отново клиника „Уотърс“. Двойката се е сдобила с дете чрез изкуствено оплождане. Родило се нормално момченце. Два дни по-късно било отвлечено от болницата.

— Точно както в Канзас Сити миналата година. Но случаят в Далас е по-скорошен, нали?

— От февруари тази година.

— Но доколкото си спомням — каза Люси, — клиниката в Канзас Сити не беше от веригата „Уотърс“.

— Да, но бе почти същата. Предлагаше пакет от услуги на бездетни двойки.

— Или неомъжени жени, желаещи да заченат.

На самата нея й бе хрумвала подобна мисъл. Досега не бе срещнала подходящия мъж или поне някого, с когото да намери нещо общо. Ако поиска да има дете, идеята да зачене без партньор не й бе напълно чужда.

Тъбайъс затвори папката с енергичен жест.

— Съобщете в далаския щаб, че пристигам тази вечер. Настоявам да разговарям с детектива от отдел „Убийства“, който е разследвал случая с Лойд.

— Казва се Лоусън.

— Лоусън. Очаквам пълното му съдействие, когато разпитвам Дейл Гордън.

— Съжалявам, мистър Тъбайъс, не бях стигнала до тази част.

Явно бе разочарован, когато чу за самоубийството на Гордън.

— По дяволите!

— Посегнал е на живота си няколко часа след убийството. В апартамента му са открити веществени доказателства. Кръв на жертвата по ножа, за който по-късно било доказано, че е използваното оръжие. Негови отпечатъци на местопрестъплението. Негова сперма по долнището на пижамата й.

— Колко удобно! — тихо каза той и дълбоко се замисли. Люси се възползва от възможността да посъзерцава лицето му, чийто израз издаваше съсредоточаване. — Твърде убедително, нали? Напомня ли ви за нещо, мис Майрик?

За щастие тя се досети какво има предвид.

— За случая в Оуклънд, Калифорния, мисля, че в края на 1998-а. През октомври или ноември. Катлийн Ашър, неомъжена, между трийсет и трийсет и пет годишна, убита два дни след като заченала чрез изкуствено оплождане. Убиецът бил открит няколко часа по-късно с куршум в слепоочието, изстрелян от самия него.

— Много добре. Мислите ли, че може да се говори за серийни престъпления?

— Бих искала да продължа с проучванията. Да поровя по-дълбоко. Може би съм отминала други подобни случаи, без да им обърна внимание. Вече знаем каква връзка търсим, така че мога да се върна още по-назад и да прегледам материалите по-обстойно.

— Добре. Зарежете всичко останало и се съсредоточете върху това. Дръжте ме в течение. Ако попаднете на нещо, което би могло да има, макар и незначителна връзка с тези други случаи, уведомете ме.

— Ако открия нещо, веднага ще узнаете, дори ако връзката изглежда незначителна.

Не усещайки изпълнения й с обожание поглед, той отново бегло прегледа информацията, която бе извлякла за убийството в Далас.

— Възпоменателната служба е била днес. Най-близкият й роднина е сестра й, Мелина Лойд. Не е зле да поговоря с тази жена.

— Да потърся ли телефонния й номер?

— Да, но не мога да разговарям с нея сега. Уговори среща за утре сутринта. Убеди я, че е важно, но не й казвай причината.

— Разбира се. — Люси се опита да прикрие разочарованието си и каза: — Значи тръгвате? Не може ли някой от щаба в Далас да се срещне с нея?

— Сигурно може, но би се наложило да осведомя агентите там за твърде много неща. Ще спестя време, ако отида сам. Освен това държа да разговарям лично е нея, за да добия представа какъв човек е била Джилиън Лойд.

— Горката жена! — каза Люси и поклати глава. — Надявам се да бъде в състояние да го понесе. Вече е изживяла един шок през тази седмица.

— Питам се как ли ще приеме новината, че е възможно убийството на сестра й да е част от заговор.

Тъбайъс вече бе до телефона и се канеше да уреди пътуването си до Далас.

— Какъв заговор?

Докато слушаше сигнала, той мрачно отвърна:

— Нашата задача е да го разкрием.

 

— Мелина? — Джем почука на вратата на банята и повтори името й. — Добре ли си?

Тя преглътна сподавените си ридания и се постара да отговори със спокоен и ведър тон:

— Всичко е наред.

— Да ти донеса ли нещо? Още една чаша вино?

— Нищо, благодаря.

Ако разбере, че е плакала, навярно би настоял да я утеши, а в момента най-силното й желание бе да остане сама.

— Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо — каза Джем през вратата.

Положи усилие да потисне риданията си, докато се увери, че се е отдалечил, и отново се предаде на мъката си. От петнайсет минути сълзите бликаха неудържимо от очите й, стичаха се по страните й и капеха в пълната вана. Затрепери и по повърхността на водата пробягаха вълни.

Чувството за загуба бе завладяло цялото й съзнание, тяло и душа. Усещаше го ясно с всяко от сетивата си. И все пак смъртта на сестра й й се струваше нереална. Невъзможно й бе да я приеме дори след възпоменателната служба следобед.

Но случилото се бе реалност. Беше зърнала безжизненото й тяло с очите си.

Когато се опита да надникне в бъдещето, видя само дни, изпълнени с безутешна скръб. Потръпна при мисълта, че трябва да ги изживее. Обзе я непоносим страх. Изпита желание да прекара година-две в сън и да се събуди, когато най-мъчителният период е вече зад гърба й.

Най-сетне престана да плаче. Тихите й ридания едва раздвижваха водата във ваната. Изтощена, тя отпусна глава на ръба и затвори очи.

Телефонен звън я изтръгна от леката дрямка. Хрумна й да не вдига, но реши, че е по-добре да отговори сега, отколкото по-късно да се опитва да се свърже с човека, който я търси. Стисна безжичния телефон, който бе взела в банята.

— Ало?

В същото време Джем вдигна в някоя от стаите:

— Ало?

— Търся мис Мелина Лойд.

— Да. Затвори, ако обичаш, Джем. — Изчака няколко мига и каза в слушалката: — Аз съм Мелина Лойд.

— Извинете за безпокойството, мис Лойд. Разбрах, че днес се е състояла възпоменателна служба за сестра ви Джилиън.

— Кой се обажда?

— Казвам се Люси Майрик. Работя за ФБР.

Всичко в нея се сви на топка. Сълзите й внезапно пресъхнаха. Затаи дъх и водната повърхност около нея стана огледално гладка. Чу тихото пукане на мехурите от ароматната пяна. Изпита желание да се загърне с тях като с наметало. Сякаш изведнъж водата изстина, а допреди няколко мига се бе наслаждавала на успокояващата й топлина.

Но това, което я накара да почувства хладни тръпки, не бе шок. Необяснимо защо, бе очаквала подобно обаждане. Имаше нещо, което й подсказваше, че обяснението за убийството не е толкова просто. Дори след като Лоусън й бе съобщил, че случаят е приключен, тя инстинктивно знаеше, че това не е цялата истина, че сведенията на детектива са непълни, че е открил само очевидното и около убийството на сестра й има нещо неразгадано. С мъка преглътна:

— С какво мога да ви помогна, мис… Извинете.

— Майрик. Обаждам се от името на специален агент Ханк Тъбайъс. Би искал да разговаря с вас утре сутринта, възможно най-рано.

— Относно какво?

— В колко часа е удобно?

— Сигурно е във връзка с убийството на сестра ми.

— Защо смятате така?

— Защото съм съвестен данъкоплатец и никога не съм нарушавала обществения ред. Поне досега — троснато отвърна тя. — Моля ви, не увъртайте, мис Майрик. Убийството на сестра ми е единственото престъпление, с което съм била свързана през тази седмица. Защо иначе биха ме търсили от ФБР?

— Съжалявам, че ви разстроих. Искрено. Да, мистър Тъбайъс иска да говори с вас във връзка с убийството на сестра ви.

— Разследването бе поверено на детектив Лоусън от далаския полицейски участък. Той разполага с повече информация от мен, особено за техническите аспекти.

— Всъщност въпросът, по който мистър Тъбайъс желае да разговаря с вас, е по-скоро личен.

— По-личен от убийство с кухненски нож?

Майрик не обърна внимание на саркастичната й реплика и продължи спокойно:

— Сестра ви е била пациентка на клиника „Уотърс“, нали?

— И това е интересно на ФБР? Откога?

— В колко часа ще ви бъде удобно утре, мис Лойд?

Беше готова отново да избухне, но се овладя. Люси Майрик просто вършеше работата си. Дори и да знаеше подробности за срещата, за която бе помолил Тъбайъс, не би ги разкрила.

— В девет. Тук, в дома ми. — Продиктува й адреса.

— Очаквайте го. С него ще бъде и агент Патърсън от щаба в Далас.

— Откъде ще пристигне мистър Тъбайъс?

— От Вашингтон.

— Столицата?

— Да. Мистър Тъбайъс ще ви посети утре сутринта в девет часа, мис Лойд. Лека нощ.

Тя замислено натисна бутона за изключване и допря телефона до челото си. Агент от ФБР щеше да измине целия път от Вашингтон? За да я разпитва за клиника „Уотърс“? Какво, за бога…

— Мелина? — Джем почука на вратата на банята.

— Излизам след секунда.

„Край на отпускащата вана“, помисли си тя, когато излезе от водата и подсуши тялото си. От всички предложения на Джем примамливо й се бе сторило единствено за горещата вана. Би предпочела да прекара вечерта сама, но той се бе вживял в ролята на бавачка.

Беше изпълнил обещанието си да й налее чаша вино и да пусне нежна музика, докато сам приготви вечерята. Виното и музиката, в съчетание с хипнотизиращия ромон на дъжда навън, я бяха унесли. Макар и да не чувстваше глад, пюрето, което Джем сервира, й се стори вкусно. След като се нахраниха, понечи да разтреби, но той настоя да я отмени, докато си почива във ваната.

Най-спокойната част от вечерта бе прекъсната от разтърсващото обаждане на Люси Майрик.

Когато излезе от банята, загърната с удобен памучен халат, Джем я чакаше в съседната спалня. За да прикрие напрежението си, тя се усмихна:

— Оказа се прав. Точно от това имах нужда.

— Кой беше?

— Моля? — попита тя с престорена невинност. — Защо си угасил лампите?

Беше изключил осветлението и бе запалил свещи из цялата стая. Тя натисна ключа на нощната лампа.

— Кой се обади по телефона?

— О, не я познавам. Клиентка на Джилиън. Била извън града и научила новината едва когато се върнала днес следобед.

Не бе взела съзнателно решение да го излъже за телефонното обаждане. Нямаше смисъл да умува. Зарече се да не казва на никого, дори на Джем, за интереса на ФБР към убийството на Джилиън, преди самата тя да разбере причината.

— Жалко, че не успях да грабна слушалката по-рано, за да не те смущават, докато си във ваната.

— И без това кожата ми започна да се изприщва. Беше време да изляза.

— А сега следва грандиозният финал.

— Престарал си се — отбеляза тя, когато хвърли поглед към свещите и застланото легло.

— Забелязах — нехайно каза Джем, — че някои от цветята са увехнали. Пренесох ги в кухнята. Щях да ги изнеса навън, но все още вали.

— Благодаря. Ще ги изхвърля сутринта. „След разговора си е Тъбайъс, специален агент от ФБР.“

Джем седна на ръба на леглото и потупа свободното място до себе си. Тя се поколеба.

— Не се чувствай длъжен да изпълняваш всичките си обещания, Джем. Вече е късно.

— Не толкова.

— Но навярно си изтощен, колкото мен.

— Няма да споря с теб, Мелина. Обещах ти отпускащ масаж на тила и гърба и ще удържа на думата си.

За да избегне спор, който би я изпълнил е неприятни чувства и би изцедил сетните й сили, седна на леглото и се обърна с гръб към него.

— Пет минути. После тръгваш, а аз най-сетне си лягам.

— След пет минути ще молиш за още. Положението й се струваше малко неловко. Държанието му я смущаваше. Макар и запазвайки платоническо настроение, леко спусна горната част на халата по раменете й, за да достига по-лесно до тила й. Когато ръцете му докоснаха кожата й, усети, че са намазани с масло.

— Виждам, че все още си с медальона.

Бе настоял да го приеме. „Джилиън би искала да го носиш“, беше я уверил.

Отначало бе отказала, но после бе отстъпила — и не съжаляваше. Бижуто щеше да й напомня за клетвата й за отмъщение. Ако някога решителността й отслабне, би било достатъчно да потърка червените рубини, за да си представи думите, изписани с кръв по стената на спалнята. При мисълта за тях сега мускулите й се стегнаха.

— Нуждаеш се от това. Мускулите ти са ужасно напрегнати.

Извърна глава, когато почувства устните му твърде близо до ухото си.

— Нищо чудно — след всичко, което преживях.

— Права си, беше истински кошмар за теб. — След кратка пауза добави: — Но Джилиън е мъртва, Мелина. Трябва да свикнем да живеем с този факт. Отпусни се.

Палците му се впиха дълбоко във вдлъбнатината на ключицата й. Усещането бе приятно и тя му го каза. Джем се засмя:

— Казах ти, че съм добър.

— Не си ме излъгал.

— Джилиън обичаше разтривките ми.

— Сега разбирам защо.

— Често бяха прелюдия.

Намекът й се стори твърде неуместен. Но вместо да го упрекне, шеговито подхвърли:

— Не беше нужно да споделяш с мен малката ви тайна.

Засмяха се в един глас. Той продължи с масажиращи движения към раменете й.

— Знаеш ли кое е смешното в тази история?

— Кое?

— Че с Джилиън успяхте да ме заблудите вечерта, преди да бъде убита. Навярно смяташ, че като неин годеник би трябвало да мога да ви различавам.

— Дори за миг не си се усъмнил, че онази, която те посрещна с кърпа на главата, съм аз?

— Не ми хрумна. Дори когато те целунах.

— Но те спрях, преди целувката да стане дълбока. Не ти позволих.

— Беше достатъчно дълбока… — Ръцете му престанаха да се движат и се отпуснаха върху раменете й. — … за да ме възбуди.

Тя скочи от леглото. Рязко се обърна с лице към него и плътно се загърна с халата.

— Как можа да го кажеш?

Джем се засмя.

— Просто се пошегувах. — Умолително протегна ръка към нея. — Мелина, моля те. Нали не взе думите ми насериозно?

— Мисля, че е крайно време да си тръгнеш.

— Стига, Мелина. Беше шега.

— Никак не беше смешна.

Той наведе глава.

— Права си. — Когато отново я погледна, опита се да си придаде детинска невинност, но изражението му й се стори дръзко й обидно. — Извинявай.

— Извинението ти е прието. А сега — нека си кажем лека нощ, за да мога най-сетне да си легна.

Обърна се и излезе от спалнята. Бързите й, отчетливи движения му подсказаха, че трябва да я последва. Взе сакото си от облегалката на дивана, където го бе оставил по-рано, и я настигна. Тя отвори входната врата, зачака го да излезе и каза сухо:

— Отново благодаря за вечерята.

— Защо имам чувството, че завършваме този тъжен ден, настроени враждебно един към друг?

— Наистина беше тъжен ден, Джем. Много тъжен. Искам да прекарам остатъка от него насаме с мъката си. Откакто онези полицаи позвъниха на вратата ми, не съм останала сама дори за миг. Трябва да изживея скръбта си.

Той кимна.

— Има моменти, в които е по-добре човек да бъде сам.

— Благодаря за разбирането.

Докато минаваше покрай нея, той спря:

— Сутринта ще се отбия да видя как си.

— Утре сутринта ще ходя на фитнес.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш в състояние?

— Физическото усилие ще ми се отрази добре.

— Тогава ще се видим по-късно през деня.

— Преди това се обади.

Все по-трудно понасяше присъствието му. Искаше само да си тръгне. Веднага.

Наведе се и я целуна по бузата. Това я накара ужасено да се отдръпне.

— Лека нощ.

Джем излезе навън в дъжда и се затича към колата си. Тя затвори вратата, залости я, облегна се на нея и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Не бе достатъчно. Бързо се върна в банята и трескаво изми следите от допира му и маслото, което бе използвал. Търка раменете си, докато по кожата й не остана никаква следа.

— Върви по дяволите с прословутите си разтривки! — промърмори тя, докато посипваше раменете си с пудра за тяло.

Изведнъж застана неподвижно. Или й се причуваше, или наистина бе доловила шум от друга част на къщата. Напрегна слух. Когато отново чу зловещия, стържещ звук, го проследи до спалнята, откъдето бе установила, че идва. Оказа се просто триене на клон, разлюлян от силния вятър навън, в стъклото на прозореца.

Благодарение на ФБР сега всичко я плашеше. Нима в това имаше нещо чудно? През последните няколко дни бе видяла повече кръв, отколкото през целия си досегашен живот: първо тази на сестра си на местопрестъплението, а после — на Дейл Гордън в злокобното му мизерно жилище.

Обиколи спалнята и угаси всички свещи, които бе запалил Джем. Напомняха й за онова ужасяващо място със зловещия олтар, износената завеса, която отделяше банята, и за душевно болния му обитател.

Лоусън бе казал, че са открити снимки. Гордън бе снимал Джилиън, когато е била най-уязвима, в клиника „Уотърс“. Почувства гадене при тази мисъл. Кожата й настръхна и тя потърка ръце през халата.

Така желаният сън, който упорито й убягваше, нямаше да дойде и тази нощ, ако не се успокои, а единственият начин бе да потъне в забрава. Нямаше намерение да взема приспивателно, както бе казала на Джем. Не искаше да замъглява разсъдъка си, главно защото Тъбайъс щеше да пристигне в девет часа сутринта. Трябваше да бъде с напълно ясно съзнание за срещата. Целта му бе да зададе въпроси и да получи отговори. Едва ли подозираше, че самата тя също си задава доста въпроси.

„Вино“, помисли си. Може би щеше да я отпусне достатъчно, за да заспи, а на сутринта нямаше да се чувства замаяна. С Джем не бяха изпили цялата бутилка с вечерята.

Без да запали лампите, се отправи към кухнята да вземе виното от хладилника. Когато затвори вратата с хълбок и посегна със свободната си ръка за чаша, задната врата на къщата й внезапно се отвори.

Първото, което видя, бе кръв.

Още кръв.