Сандра Браун
Размяната (21)

Двайсет и първа глава

— Мили!…

Недоизреченото възклицание бе на федерален агент Патърсън, който влезе след специален агент Тъбайъс в кухнята на Мелина Лойд.

Двамата мълчаливо огледаха стаята, преценявайки щетите. Накрая Патърсън се обърна към по-опитния си колега от щаба във Вашингтон и попита за мнението му:

— Някаква идея?

Тъбайъс побутна увехналите венчелистчета на едно цвете с върха на обувката си.

— Освен очевидното, че тук е имало схватка, нямам и най-смътна представа.

Мелина не бе отворила, когато бяха позвънили, и Тъбайъс бе открил, че входната врата е отключена. Открехна я и извика името й. Но в пустото жилище цареше пълна тишина.

Дали преднамерено му бе скроила този номер? Това би могло да означава, че има какво да крие. Нежеланието на хората да бъдат разпитвани обикновено бе знак, че са замесени в нещо незаконно. Или ако не бе имала друг избор, освен да остави къщата отключена и пуста, можеше да има много обяснения. Никое от тях не бе приятно. Или — тази вероятност го изпълни с ужас — ако я бе сполетяла същата участ като сестра й, нямаше смисъл да очаква отговор.

Безшумно, общувайки с жестове, с Патърсън влязоха. Разделиха се и Тъбайъс се насочи към тази част от къщата, в която се намираха холът, трапезарията и кухнята. Патърсън тръгна по коридора. Скоро се убедиха, че къщата е празна. Тъбайъс прибра револвера си, застана на прага на кухнята и се опита да си обясни какво точно се е случило, докато чакаше Патърсън.

Сега вдигна глава и посочи с брадичка към другото крило.

— Какво е положението там?

— Две спални. И в двете е спано. В банята има окървавена кърпа. Превръзки. Петна от засъхнала кръв по мокета и калъфката на възглавницата в стаята, която, изглежда, е за гости. Торбичка, пълна с вода.

— Вода?

— Може би е разтопен лед.

— Възможно. Ако някой е бил ударен по главата с онази ваза.

Патърсън кимна.

— Обяснимо. Вратата на гардероба е отворена, но нищо не е разместено, както и в чекмеджетата на бюрото. Кутията с бижута е непокътната. Няма признаци за обир. Нито пък следи от борба, освен тук.

Докато мислено отсяваше фактите от устния доклад на Патърсън, Тъбайъс несъзнателно приглади скъпата си копринена вратовръзка. Беше сребриста на цвят и съвършено се съчетаваше с ризата му и тънките райета на тъмносиния костюм. Нямаше друго хоби, освен ежедневните тренировки във фитнес зала. Не ползваше дълги отпуски и не предприемаше пътувания до екзотични места. Не притежаваше яхта, ски или стикове за голф. Придвижваше се със служебна кола и нямаше друга. Живееше сам в малък апартамент, в който използваше втората спалня за допълнителен гардероб. Дрехите бяха единственото, за което си позволяваше да харчи пари, и винаги се обличаше по последна мода.

— Значи целият екшън се е разиграл тук — замислено каза той.

— Освен ако съм пропуснал нещо.

— Ще погледна — каза Тъбайъс.

— Няма да се почувствам обиден.

Но вместо да тръгне към спалните, Тъбайъс пъргаво се придвижи в другия край на кухнята, като пристъпваше по края, за да не заличи нещо, което по-късно би могло да се окаже важно доказателство. Все още не знаеше за какво престъпление. Хвана бравата на задната врата с носна кърпа и я отвори.

— Гаражът е празен. Къде ли е колата й? — запита се той.

— Да се обадя ли в полицейския участък?

— Да, ако обичате.

— Какво да докладвам?

— Проклет да бъда, ако зная. Никакви следи от взлом. Няма труп.

— Отвличане?

— Възможно — вяло се съгласи Тъбайъс.

Патърсън позвъни в полицията.

По-старшият агент излезе от кухнята, мина през непокътнатата всекидневна и продължи по коридора. Първо влезе в стаята за гости и огледа леглото, в което наскоро бе спал някой. Както бе забелязал Патърсън, върху калъфката на възглавницата имаше петно от кръв. И още нещо. Тъбайъс се наведе, за да определи какво е, но го остави недокоснато, за да бъде описано от местната полиция и добавено към веществените доказателства.

Премести се в главната спалня и застана до леглото на жената. Нощницата изглеждаше небрежно свалена, а не разкъсана при ожесточена борба. Само на едната възглавница имаше вдлъбнатина. Беше спала сама.

Видя снимката върху нощното шкафче и все още я гледаше, когато влезе Патърсън.

— Тръгват. — Забеляза какво е привлякло вниманието на Тъбайъс и каза: — Видях я по-рано. Удивително, нали?

Тъбайъс бе научил, че сестрите Лойд са близначки. Лоусън му бе казал това при срещата им рано сутринта.

— При всякакви обстоятелства биха могли да се разменят — беше го уверил детективът. — Не бих ги разпознал. Ако Джилиън не бе мъртва.

По молба на Тъбайъс детективът от отдел „Убийства“ им бе предоставил допълнителна информация.

— И двете са имали успех в кариерите си. И двете са били неомъжени. Но Джилиън е била сгодена.

— Какво можете да ни кажете за годеника?

— Негодник — лаконично отговори Лоусън. — Между нас да си остане.

— Бихте ли дали по-точно описание?

— Негодник от класа.

Ако всичко, което научиха от Лоусън за Джем Хенингс, бе вярно, определението бе подходящо. Тъбайъс каза:

— Сигурно сте проверили алибито му.

— Беше потвърдено. Освен това не открихме мотив. Изглеждаше истински разстроен.

— А Мелина? — продължи да разпитва Тъбайъс.

— Какво за нея?

— Имала ли е мотив?

Детективът решително поклати глава.

— Не. Дори застрахователна полица. Близначките са се споразумели да направят любимата си благотворителна организация свой наследник. След покриването на разходите по погребението и изплащането на дължимите сметки, всичко, което е притежавала Джилиън, става тяхна собственост.

— И Мелина няма нищо против?

— Не я попитах, но мисля, че не беше нужно. Преди няколко години са дарили цялото наследство от родителите си на същата организация. Сумата не е била голяма, но прилична. Никоя от двете не е получила и цент от нея.

В края на разговора Лоусън каза:

— Ако мнението ми има някакво значение, Мелина Лойд е напълно чиста.

— Нали тя е последният човек, видял Джилиън жива? — попита Патърсън.

— Да — отвърна детективът. — Освен убиеца. Който не е тя. Ако търсите някакъв заговор, бих заложил главата си, че не е замесена.

Тъбайъс бе добил ясна представа за Мелина Лойд и покойната й близначка. Явно бяха споделяли едни и същи ценности. Освен това, както личеше от тази снимка, физическата прилика помежду им бе изумителна.

— Лоусън не е преувеличил — отбеляза той, докато изваждаше клетъчния си телефон.

— На Лоусън ли ще се обадите?

— Той вече не се занимава със случая, но от учтивост… — Набра. — Докато разговарям с него, позвънете на регистрационната служба и поискайте номера на колата й. Ще опитаме да я засечем. Може би е паркирана пред някой супермаркет в квартала, докъдето е отскочила да купи препарат, за да почисти мокета.

— Нима наистина мислите така? — попита Патърсън. — Че една битова злополука я е накарала да забрави за уговорката си с нас?

Тъбайъс се замисли за убийствата и отвличанията, които го бяха подтикнали да търси заговор. Няколко жени бяха зверски заклани от непознати без явен мотив и убийците им бяха посегнали на собствения си живот, преди да бъдат разпитани. Няколко бебета бяха изчезнали безследно. Общото във всички случаи бе връзката с клиники за стерилитет, в които ежедневно се прилагаха алтернативни методи на зачатие. Стигна до страховити изводи.

Мрачно отговори на въпроса на Патърсън:

— Не, не мисля.

 

Обзет от ярост, Джем Хенингс нервно заудря с химикалката си по бележника на бюрото. Борсата бе отворила, търговията бе в разгара си, а какво правеше той? Вместо да се погрижи за приходите си, губеше време за възстановяване на щети.

През последните няколко дни лошите вести го връхлитаха една след друга като огромни океански вълни. Откакто бяха открили тялото на Джилиън, се чувстваше така, сякаш не можеше да си поеме дъх. Дишаше все по-трудно и му се струваше, че дробовете му всеки момент ще се пръснат.

— Защо, какво се обърка? — попита той по клетъчния си телефон.

— Той беше там.

— Кой?

— Астронавтът.

Джем внезапно престана да барабани с химикалката.

— Кристофър Харт е бил при Мелина? В къщата й?

Предишната вечер Харт се бе изплъзнал на малоумниците, които бяха изпратени, за да го отстранят завинаги. Трябваше да изглежда като нападение на противници на космическата програма заради голямата част от бюджета, която се отделя за нея, вместо средствата да бъдат използвани за опазване на природата. Джем бе съчинил писмо, което трябваше да открият, прикрепено към тялото на Харт, когато бъде намерено във водите на Тринити с куршум в главата.

Но Харт бе извадил късмет. Бяха се появили случайни свидетели и „природозащитниците“ със скиорски маски бяха избягали. По-късно се бяха върнали на мястото без маски и с друга кола, но Харт бе изчезнал.

Джем бе изпратил хора да го търсят из цял Далас — от паркинга пред бара, където бе оставил колата си, до хотел „Меншън“, както и във всяка точка по пътя. След като бе съобщил лошите новини на брат Гейбриъл, бе прекарал безсънна нощ.

Междувременно Харт се увърташе около Мелина.

Гневът изгаряше Джем отвътре. Вечерта Мелина го бе изгонила от дома си, като се преструваше на уморена и твърдеше, че желае да остане сама. „Очевидно Кристофър Харт не е бил нежелана компания“, помисли си той с огорчение. Това бе достатъчна причина да го мрази.

Но ненавистта на Джем бе породена не само от ревност. По вина на Харт бе разочаровал брат Гейбриъл. Заради него рискуваше да загуби доверието и уважението му. Това бе основателен мотив да го убие.

Забрави за стоковата борса и потенциалната печалба за себе си и клиентите си, дори не погледна съобщенията, които съвестната секретарка бе струпала пред него, не обърна внимание на примигващата икона на компютърния екран, която показваше, че някой се опитва да се свърже с него по електронната поща, и изръмжа в слушалката:

— Започни отначало и ми разкажи какво точно стана.

Оказа се по-лошо, отколкото бе очаквал.

— Мелина ви е разкрила?

— Или това, или не изпитва уважение към ФБР.

Наемният убиец бе издирен от самия брат Гейбриъл, който го бе кръстил и включил в елитната армия под името Джошуа — като старозаветния воин. Джем не знаеше истинското му име. Както и никой друг. Бе живял под толкова различни самоличности, че самият той едва ли помнеше коя е автентичната.

Джошуа се бе отличил в Хаити, където бе изпълнил мокра поръчка за Дювалие. Не се боеше да пуска кръв. Всъщност това бе неговата стихия. Другата му страст бе брат Гейбриъл, когото боготвореше. Брат Гейбриъл бе спечелил безрезервната любов и вярност на Джошуа, като бе измъкнал брат му, също наемник, от затвор в Малайзия. Джошуа бе готов да мине през огън за брат Гейбриъл.

Джем разбираше предаността му и се възхищаваше от бойните му умения. Радваше се, че са в един отбор. Но сега бе готов да го удуши.

Джошуа се оплака, че има цицина на слепоочието — като доказателство за неуважението на Мелина към ФБР.

— Мисля, че и китката ми е счупена! Не зная какво я накара да се държи така.

— Снощи трябваше да получите картите за самоличност.

— Бяха най-сполучливите, които могат да се купят — увери го Джошуа. — Дори истинският Тъбайъс трудно би доказал, че са фалшификати.

— Тогава сигурно ви е издало нещо, което сте казали. — Джем накара Джошуа да разкаже подробно за срещата и да предаде разговора дума по дума. — Това е, идиот такъв! — процеди той през зъби, когато Джошуа стигна до частта за полета на Патърсън от Вашингтон. — Той трябваше да е от щаба в Далас.

— Не ми казахте това.

— Разбира се, че ти казах.

— Напротив! — упорито отрече Джошуа.

— Е, така е разбрала, че не сте тези, за които се представяте.

Джошуа описа схватката.

— Веднага щом се съвзехме, офейкахме.

— И нямаше следа от Мелина и Харт?

— Бяха изчезнали. Колата й я нямаше.

Джошуа не бе успял да очисти Харт. Бе допуснал Мелина да изчезне. Може би се бе повлиял от духовната нищета около себе си и бе загубил способностите си. Какво друго обяснение можеше да има за пълния провал на последните му две задачи?

Винаги съществуваше риск, когато човек разчита на хора, податливи на манипулация. Онези, които толкова лесно можеха да бъдат вербувани, не блестяха с особен ум. Например Дейл Гордън. Той бе гениален учен. Изцяло отдаден на Програмата. Но след като бе изпълнил мисията си, бе станал неудобен. За съжаление не бе достатъчно умен, за да се сети да унищожи всички снимки и сведения за Джилиън в апартамента си. Така бе въвлякъл клиниката в разследването.

Джем Хенингс не би допуснал подобна грешка. Все още изпитваше негодувание, че брат Гейбриъл е поръчал убийството на Джилиън, без дори да се консултира с него. Беше истински шокиран, когато пристигна в къщата и видя тялото й. Думите на стената бяха първото, което го бе навело на мисълта, че се е оказала неподходяща за Програмата, но едва при разпита на Лоусън, когато бе чул Кристофър Харт да описва Дейл Гордън, бе осъзнал какво се е случило и защо.

Брат Гейбриъл никога не би допуснал грешка. Той бе съвършен. Единственият виновник бе Гордън, който не бе обмислил всичко и не бе постъпил по-разумно. „Гордън, проклет идиот!“, помисли си Джем сега. Явно бе надценил способностите на още един некадърник.

— Ти ме разочарова, Джошуа — каза с укорителен тон. — Два пъти.

— Защо не поискахте просто да застреляме онзи тип? Да отвлечем момичето, когато отвори вратата? Щеше да бъде по-лесно. За какво беше целият този театър? — ехидно попита Джошуа.

Джем не обърна внимание на критичната забележка за тактиката му.

— Нямам друг избор, освен да докладвам на брат Гейбриъл за провалите ви.

Това име събуждаше страхопочитание. Брат Гейбриъл бе богоизбран, единственият човек на Земята, на когото Бог бе поверил бъдещето на света, и дори най-силните мъже би трябвало да се боят от неговото неодобрение. Да разочароваш брат Гейбриъл бе все едно да вдигнеш ръка срещу Бога.

— Не сме се провалили — възрази Джошуа. Гласът му не издаде уплахата, която Джем очакваше да долови. — Имаме и друг план. Забравихте ли?

Джем изведнъж си спомни. Бе толкова разстроен заради провала им, че едва не забрави за резервния вариант. Най-сетне се опомни и успя да си поеме дъх.

— Сигурни ли сте, че ще успеете?

— Да. Не могат да изчезнат. Какво да правим с двамата?

Това бе уместен въпрос. Какво бе разбрала Мелина и за какво се досещаше? Освен него, кой би могъл да знае, че сутринта ще бъде посетена от федерални агенти? Ако го попита за това, какво би обяснил? А ако се обади на полицията или ФБР?

Беше му нужно време да помисли, да прецени вероятностите и да реши как да постъпи.

— Когато ги откриете, не предприемайте нищо, преди да ме уведомите! — нареди той на Джошуа.

Заповедта не бе приета без възражение от наемника и партньора му — хора на действието, които вече имаха зъб на Кристофър Харт. Добре. Джем би могъл да се възползва от гнева им.

— Кристофър Харт е враг на Програмата. Той провали Джилиън Лойд. Може би вече е провалил и Мелина.

— Трябва да бъде ликвидиран.

— В това се състои задачата ни. — Гласът на Джем затрепери от вълнение. Надяваше се думите му да бъдат приети като духовно послание за неизбежността на възмездието за Харт, докато дълбоко в себе си искаше момчетата да изстрелят всичките си куршуми в тялото на негодника и кръвта му да изтече в каубойските му ботуши. — Стойте възможно най-близо до тях, но без да ви виждат. Вече знаят как изглеждате. Видят ли ви — загубени сте.

Джошуа явно се почувства засегнат.

— Не съм идиот.

— Всички доказателства сочат обратното — промърмори Джем. — Дръж ме в течение.

В мига, когато затвори, се появи секретарката и размаха пред лицето му нова бележка.

— Не може ли да почака?

— Не мисля — глезено отвърна тя. След това се обърна и с пъргава походка се оттегли.

— Мистър Хенингс?

Джем се завъртя на стола си. В офиса му бяха влезли двама мъже. Единият бе висок, чернокож, с безупречно облекло. Изглеждаше доста интелигентен. Така привлече вниманието на Джем, че забеляза другия само с периферното си зрение. Като че ли присъствието му нямаше особено значение.

Джем усети, че стомахът му се свива, но успя да се изправи и се усмихна приветливо, макар и плахо.

— Аз съм Джем Хенингс. С какво мога да ви помогна?

Непознатият разтвори малък черен портфейл:

— Специален агент Тъбайъс, ФБР.