Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (13)

Дванадесета глава

Ако Рейф продължаваше да се взира в нея, щеше да загуби самообладание. Вече бе толкова нервна, че ако дрехите й не бяха толкова стегнати, щеше да ги е съблякла.

Тъй като искаше да направи впечатление с влизането, бе оставила палтото си в колата. Единствено топлината от възможното унижение я предпазваше да не трака със зъби.

Краката я боляха.

Тъй като Рейф не отговори, тя огледа помещението и се опита да не преглътне шумно, когато зърна прикованите в нея очи. Събра смелост и се усмихна на бармана. Дори умореният поглед на Дъф не се отделяше от нея.

— Ще пия каквото пие той. — Щом пое бирата, младата жена се извърна. Никой не бе помръднал. Трябваше или да избяга, или да изиграе всичко докрай, рече си Рийгън и бързо отпи от бирата.

Мразеше бира.

— Ти ли ще ги подредиш, Макейд, или аз да се заема?

— Аз ще ги подредя — услужливо се намеси Джаред. Дланите му бяха все още потни, но вече бе преодолял шока. Доставяше му почти същото удоволствие да наблюдава лицето на Рейф и полюляващите се бедра на Рийгън, докато тя бавно приближаваше към стойката с щеките.

Рейф чу трополенето на топките и примига.

— Каза, че искаш да си легнеш рано.

— Промених решението си. — Говореше задъхано не от превземка, а поради необходимост. Едва дишаше заради тясната блуза и кожената пола. — Изведнъж… почувствах прилив на енергия. — Бавно приближи до масата, като потисна порива да подръпне полата си. — Кой иска да играе?

Петима мъже блъснаха столовете си и се изправиха. Рейф се озъби като подивяло куче, защитаващо кокала си. Петимата решиха, че нямат настроение за игра все пак.

— Това е шега, нали?

Рийгън пое щеката, която Джаред й подаде, усмихна се и прокара пръсти от върха до дръжката. Някой изстена.

— Просто почувствах, че съм готова за действие, това е всичко.

Събрала увереност, тя подаде бутилката бира на Джаред. Това поне знаеше как да направи. Разкрачи се леко и се наведе върху масата. Кожената пола се изпъна.

Рейф заби лакът в корема на Шейн.

— Ако не отместиш поглед, ще ослепееш за цяла седмица.

— Господи, Рейф. — Шейн пъхна ръце в джобовете си и се подготви да наблюдава шоуто. — Къде би трябвало да гледам?

Тя удари чисто, дори успя да вкара топката в джоба. Следвайки правилата, които Ед й бе обяснила, Рийгън заобиколи масата. Наложи се да спре и да се усмихне, тъй като Девин бе застанал на пътя й.

— Пречиш ми да стигна до масата, шерифе.

— О! Да, така е. Извинявай. — Когато Рийгън отново се подпря на ръба, той срещна погледа на Джаред. Двамата се ухилиха един на друг, като две момчета при вида на чисто нов блестящ мотоциклет.

Тя успя да вкара нова топка. Това й вдъхна смелост да опита сложен удар. Бедрата й се залюляха, когато зае позиция. Зад нея Джаред пъхна ръка под ризата си и наподоби разтуптяно сърце.

— Помисли си го пак и ще ти разкъсам дробовете — процеди Рейф.

Топката мина далече от джоба и Рийгън нацупи яркочервените си устни.

— Пропуснах. — Тя се изправи и се обърна към Рейф, тежките й ресници запърхаха. — Твой ред е. — Отпусна тежестта си на единия крак и плъзна ръка по гърдите му. — Искаш ли… да сложа тебешир на щеката ти?

Помещението избухна от викове и подсвирквания. Някой подхвърли забележка, която накара Рейф да изръмжи.

— Достатъчно.

Той грабна щеката й, хвърли я на Девин, сетне хвана младата жена за ръка и я повлече към вратата.

— Не сме довършили играта — възрази тя и забърза на тънките си токчета, за да не изостане.

Мъжът дръпна якето си от закачалката до вратата и я загърна в него.

— Облечи го, преди да се е наложило да убия някого. — Тя все още се бореше с дрехата, когато Рейф я изтика през вратата.

Девин изпусна дълга одобрителна въздишка.

— Мъртъв е.

— Да. — Шейн притисна ръка към стомаха си. — Забеляза ли…

Джаред го тупна с щеката вместо Рейф.

— С колата съм — подхвърли Рийгън, когато мъжът я повлече със себе си.

Той отвори вратата на своята кола.

— Влизай. Веднага.

— Мога да те последвам с моята кола.

— Веднага.

— Добре. — Не беше лесно да се настани в колата. Кожената пола се набра нагоре, когато младата жена грациозно и достойнство се отпусна върху седалката. Рейф изскърца със зъби. — Къде отиваме?

— Ще те откарам у вас. — Той затръшна вратата й, заобиколи и така блъсна своята врата, че колата се разтресе. — И ако имаш ум в главата, няма да говориш.

Имаше ум в главата. Когато спирачките изсвириха пред къщата, Рийгън не помръдна от мястото си. Бе невъзможно да се измъкне от малката спортна кола без чужда помощ.

Рейф й подаде ръка, макар че едва ли някой би нарекъл рязкото дръпване жест на джентълмен.

— Ключовете — изсъска мъжът, сетне ги издърпа от ръката й и сам отвори вратата.

Тя сърдито влезе пред него.

— Предполагам, ще влезеш, така че…

Озова се притисната с гръб към вратата, устните му жадно се впиха в нейните. С токчетата бе висока колкото него и пламналото й тяло, притиснато към неговото, замъгли напълно мозъка му. Устните и ръцете му бяха груби, властни. Бе в състояние да мисли само за това, че иска да я направя своя.

Дишането му бе накъсано, когато рязко се отдръпна. Проклет да беше, ако й позволеше да му въздейства отново по същия начин, да го превърне в жертва на собствените си нужди.

Той дръпна якето от раменете й и го захвърли.

— Махни тези дрехи.

Нещо в нея се пречупи. Тя сведе мигли и посегна към ципа на полата.

— Не, нямах предвид… Господи. — Ако свалеше тази пола пред него, беше загубен. Объркването, което се четеше в очите й, го накара да снижи глас. — Исках да кажа, че ще ти бъда благодарен, ако се преоблечеш в нещо друго. Моля те.

— Помислих си, че…

— Зная какво си помисли. — Той чувстваше как бавно умира. — Просто се преоблечи, за да мога да поговоря с теб.

— Добре.

Знаеше, че е грешка да я проследи с поглед, докато се отдалечаваше към спалнята. Но той беше човек все пак.

Щом влезе в стаята, Рийгън свали неудобните обувки, съблече кожената пола. Хубаво беше да диша отново. Искаше й се да бъде весела заради двамата, но се чувстваше невероятно глупаво. Беше станала за посмешище, беше захвърлила всякакво достойнство. За нищо.

Не, помисли си и закопча широките панталони. Заради него. Беше го направила заради него, а той дори не го бе оценил.

Когато се върна с измито лице и сресана коса, пристегнала бежовия си пуловер в колана на панталона, мъжът крачеше из стаята.

— Искам да зная какво беше намислила — започна той без предисловия. — Какво беше намислила, като влезе в бара, облечена по този начин?

— Идеята беше твоя — отвърна тя, но той бе твърде зает да стиска зъби и да си мърмори, за да я чуе.

— Още пет минути да беше останала и щеше да започне бой. Аз сам щях да го започна. Аз съм те виждал гола и не знаех, че имаш такава фигура. Сега всички в града го знаят.

— Ти каза, че искаш…

— Не ме е грижа какво говорят за мен, но никой няма да шушука зад гърба ти. Откъде взе тая пола, по дяволите? — избухна той. — От някой секс магазин?

— Наистина…

— Да, наистина. И да се навеждаш през масата по този начин, та всички да могат да видят…

Тя присви очи.

— Внимавай, Макейд.

— Сега трябва да размажа мозъците на всичките си братя заради това, което си мислеха.

— На теб ти харесва да им размазваш мозъците — натърти тя.

— Това не е важно.

— Ще ти покажа кое е важно. — Рийгън грабна любимата си ваза и я хвърли на пода. Наместо да се строши, тя се търкулна по мекия килим. Но жестът го накара да млъкне.

— Унижих се заради теб. Едва ли не с лост успях да вляза в тая ужасна пола и сигурно вътрешните ми органи са увредени. Вероятно никога няма да мога измия от лицето си този грим, а краката ме болят непоносимо, на всичкото отгоре не ми остана и капчица достойнство. Надявам се, че си доволен.

— Аз…

— Млъкни. Този път ти млъкни. Искаше да изглеждам по този начин, затова опитах. Исках да бъда такава, каквато ме искаш, а сега ти ме критикуваш и се притесняваш за клюките. Е, върви по дяволите!

Тя се отпусна на близкия стол, защото краката й болезнено се бяха схванали.

Той почака, докато се увери, че е свършила. Проследи с поглед как разтърква босите си крака.

— Направила си го заради мен?

— Не, направих го, защото ми харесва, да се олюлявам върху десетсантиметрови токове и да се разхождам полугола посред зима. Само за това живея — подхвърли.

— Направила си го, за да ме спечелиш.

Избликът на гняв я беше изцедил. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Направих го, защото съм луда по теб. Също както каза, че ще стане. Сега си върви и ме остави на мира. Ще трябва да почакаш до утре, за да се тупаш по гърдите и да ме влачиш за косата. Твърде уморена съм.

Той се взря в нея за момент, сетне излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Рийгън не си даде труд да стане, нито дори да помръдне. Не бе в състояние и да заплаче. Ако бе станала смешна, щеше да го понесе. Вече му бе дала всичко и нямаше да си го вземе обратно. Защо да го прави? Никога нямаше да престане да го обича.

Чу вратата да се отваря отново, но не отвори очи.

— Наистина съм уморена, Рейф. Не можели да злорадстваш утре?

Нещо падна в скута й. Рийгън примига и се втренчи в букет от люляк.

— Не е истински — подхвърли мъжът. — Не могат да се намерят цъфнали люляци през февруари. Стоят в багажника на колата ми от няколко дни, затова са студени.

— Прекрасни са. — Тя бавно прокара пръсти по студените копринени цветчета. — Няколко дни — промърмори и вдигна поглед.

— Да. — Той се намръщи, пъхна ръце в джобовете си, пристъпи от крак на крак. — Господи. Помисли си, че ще бъде по-лесно да си окачи примка на врата, отколкото да направи това, което възнамеряваше. Със сигурност щеше да му пари по-малко на гърлото. Той падна на колене.

— Какво правиш?

— Просто си мълчи — предупреди я той. — И ако се разсмееш, ще си платиш. — Унизен, той изруга и прокара пръсти през косата си. И налапа куршума. — „Когато се събудя и видя зората, по теб въздишам аз…“

— Рейф…

— Не ме прекъсвай. — Притеснен, той я изгледа гневно. — Сега трябва да започна отначало.

— Не е нужно…

— Рийгън.

Тя пое дълбоко въздух и се зачуди дали има по света друга жена, която да е слушала да й рецитират Шели с такъв убийствен поглед.

— Извинявай. Какво казваше?

Той се размърда.

— Добре. „Когато се събудя и видя зората, по теб въздишам аз; щом слънцето препусне високо и изпие росата…“ О, по дяволите. — Той отново зарови пръсти в косата си и опита да се съсредоточи. — Сетих се. „И горещото пладне се отпусне тежко върху цветя и гори, а морния ден вдига тост, заседял се като неканен и нечакан гост, по теб въздишам аз.“ — Мъжът въздъхна с облекчение. — Само това успях да науча. И ми отне повече от седмица да го запомня. Ако споменеш пред някого…

— Не бих и помислила. — Трогната до дъното на душата си, тя притисна длан към бузата му. — Толкова мило от твоя страна.

— Подхожда на това, което изпитвам към теб. — И ето че най-после всичко бе свършило, слава Богу не беше чак толкова ужасно, колкото се опасяваше. — Мисля за теб, Рийгън, по цял ден. Всеки ден. Така че ако искаш поезия…

— Не. — Тя бързо поклати глава и притисна буза към рамото му. — Не, нямам нужда от поезия, Рейф.

— Не си дадох труд да направя връзката ни романтична. — А сега, като видя как очите й се разнежиха замечтано, си даде сметка, че трябваше да го стори. — А сега ти поднасям изкуствен букет и чужди думи.

Тя заплака, но това бяха хубави сълзи, успокояващи.

— Цветята ми харесват, харесаха ми и думите. Но нямам нужда от тях. Не искам да се променяш заради мен, Рейф. Не искам да променяш нищо в себе си. Казах, че ще те приема такъв, какъвто си и говоря напълно искрено.

— Аз те харесвам такава, каквато си, Рийгън, спретната и чиста. Не че не ми хареса начина, по който изпълваше онази кожена пола.

— Сигурна съм, че пак мога да я взема на заем от Ед.

— Ед? — Той извъртя очи и се засмя. — Нищо чудно, че беше така плътно прилепнала. — Почувства горещите капки по врата си. — Недей, мила. Моля те, недей.

— Всъщност аз не плача. Просто съм трогната, че си научил наизуст Шели заради мен. Че те е било грижа дотолкова, че да го направиш. — Тя го прегърна силно, преди да се облегне назад. — Предполагам, и двамата спечелихме облога, или го загубихме, зависи от гледната точка. — Тя избърса сълзите с ръка. — Разбира се, ти не загуби пред свидетели.

— Ако мислиш, че ще предумаш да изнеса този малък рецитал в кръчмата, наистина си луда. Никога няма да изляза жив.

Тя пое дълбоко въздух.

— Мисля, че и двамата трябва да се придържаме към това, което сме. Аз наистина те харесвам такъв, какъвто си, Рейф. И се нуждая от теб повече, отколкото можеш да си представиш. Имах нужда от теб, когато Джо влезе в магазина име изплаши. Просто не исках да го знаеш. Боях се да ти покажа колко много разчитам на теб.

Той вдигна ръката й, притисна устни към нея и усети как зарастват десетки рани.

— Не е трябвало да се боиш.

— Разбрах го сама. Обичам сама да проумявам нещата.

— На мен ли го казваш. — Той се усмихна и вече не се чувстваше глупаво, задето е коленичил. — Харесва ми начина, по който сама проумяваш нещата. Начина, по който се владееш, Рийгън. Дори когато ме вбесява, стилът ти ми харесва.

— И аз харесвам твоя. — Тя се наведе и го целуна леко. — Ще потърся нещо, в което да сложа букета.

Той се пресегна зад себе си и вдигна вазата, която бе захвърлила.

— Какво ще кажеш за това?

— Ще свърши работа. — Тя пое вазата и стана да подреди букета. — Не мога да повярвам, че наистина я хвърлих.

— Беше доста паметна вечер. Досега. Тя го погледна и се усмихна.

— Наистина. Искаш ли да останеш и да видиш какво ще последва?

— Ето ни пак на същата вълна. Знаеш ли, Рийгън, мисля, че имаме много повече общи интереси, отколкото предполагаме. Ти играеш добре билярд, аз обичам антиките. — Той стана, размърда се неспокойно, нервно вдигна една порцеланова котка, сетне отново я остави на мястото й. — Така че искаш ли да се омъжиш?

Тя пъхна клонче люляк във вазата.

— Хммм… Доколкото си спомням, вече ме пита за това. И после се разколеба, защото не обичам да гледам бейзбол.

— Говоря сериозно.

Тя рязко се завъртя към него, отмалялата й ръка се удари в масата.

— Моля?!

— Виж какво, не се познаваме отдавна. — Той пристъпи към нея и застина. Младата жена се взираше в него, сякаш си бе загубил ума. Сигурен бе, че е така. — Но между нас става нещо. Зная, казахме си, че ще бъде само секс, но току-що установихме, че се харесваме.

— Рейф, не мога…

— Остави ме да довърша. — Гласът му вече не бе спокоен, отново се долавяха гневни нотки. — Известно ми е, че искаш да претеглиш нещата и да премислиш. Но можеш поне за минутка да погледнеш нещата от моята гледна точка. За мен връзката ни не е само секс и никога не е била. Влюбен съм в теб.

Тя се взря в острите гневни очи, чу скъпоценната фраза, произнесена със свирепо озъбване. И усети как сърцето й разцъфва като роза в гърдите.

— Влюбен си в мен — повтори.

Лесно беше да произнесе думите, когато не значеха нищо — когато бяха само думи, а не ужасни режещи остриета, заседнали в гърлото му.

— Влюбен съм в теб — рече отново. — Може би се влюбих пет минути, след като се запознахме, може би пет минути преди това. Не зная. Никога досега не ми се е случвало.

— На мен също — промърмори тя.

Той не я чу, не чуваше нищо друго, освен грохота в главата си.

— Никой никога не е имал нужда от мен. Не съм искал никой да се нуждае от мен. Това създава проблеми. Но сега го искам от теб. Моля те за това. — Той замълча, опита да се овладее. — Не обичам да моля.

— Зная. Не е нужно. — Рийгън приближи към него и обхвана лицето му. — Рейф, не е нужно да молиш.

— Ако ми дадеш възможност… — Той я сграбчи за китките. — Ще се постарая да се получи. Ако двамата положим усилия, ще се получи. Хайде, Рийгън, поеми риска. Живей опасно.

— Да.

Хватката му се разхлаби.

— Да, какво?

— Защо ни е толкова трудно да се чуваме? — попита тя. — Слушай — нареди и го целуна силно. — Да, ще се омъжа за теб.

— Просто така? Няма да размишляваш?

— Не.

— Добре. Чудесно. — Малко замаян, той отстъпи назад. — Бихме могли… д-д-да се погрижим… Да се погрижим за това утре. Да приготвим каквото трябва. Искаш ли пръстен… или нещо такова.

— Да, искам. Рейф, ти заекваш.

— Не, няма такова нещо. — Той се отдръпна, щом младата жена пристъпи напред. — Просто не очаквах така лесно да скочиш.

— Ако опитваш да промениш решението си, няма да стане. Заради полата ли е?

Той я изгледа недоумяващо.

— Каква пола?

Никакъв друг отговор нямаше да й достави по-голямо удоволствие.

— Струва ми се, пак трябва да ми кажеш, че ме обичаш. — Преди да успее да й избяга, тя обви ръце около шията му и сплете пръсти. — Трябва да свикнеш да го казваш.

— Наистина те обичам.

— И беше влюбен в мен в онази първа нощ, когато бяхме сами в къщата на хълма?

— Така мисля.

— Не знаех, нямах представа. Чудя се дали къщата го е знаела. Спомням си колко притихнала беше през онази нощ — колко спокойно беше всичко. Искаш ли да се върнем там тази вечер?

— Да. — Той притисна чело в нейното. — Искам.

— Но първо трябва да ти кажа нещо, Рейф. Нещо, което смятам, че трябва да изясним.

— Рийгън, ако смяташ да наложиш още правила и ограничения…

— Трябва да ти кажа — прекъсна го тя, — че ти толкова силно ме привличаше, толкова силно ме възбуждаше, че щях да спя с теб и без да те обичам.

— Зная. — Той не позволи това да му причини болка. — Всичко е наред.

— Щях да го направя, защото ти си най-привлекателният мъж, когото съм срещала в живота си. Но за нищо на света не бих се напъхала тази вечер в онези нелепи дрехи, ако не бях диво, глупаво и до уши влюбена в теб. — Очите й весело проблеснаха. — Сега всичко наред ли е?

— Кажи го пак. — Той обхвана лицето й. — Погледни ме в очите и го кажи пак.

— Обичам те. Толкова много те обичам, Рейф! Най-много от всичко на света искам да продължа да те обичам и да се нуждая от теб до края на живота си.

Вълнението го връхлетя, сетне се уталожи, изпълни го с топлина и спокойствие.

— Ти също ще трябва да свикнеш да го казваш.

— Аз съм схватлива ученичка. Обичам те — прошепна и притисна устни в неговите.

— Ще има усложнения. — Той я прегърна и я задържа в обятията си. — Животът ще стане пълна бъркотия.

— Надявам се. — Тя затвори очи и притисна буза в неговата. — О, надявам се. Защо бях толкова уплашена? — прошепна. — Защо толкова се боях да ти го кажа?

— Вероятно по същата причина, поради която се страхувах и аз. — Той повдигна брадичката й. — Връзката ни се разви толкова бързо, а в същото време беше от такова голямо значение и за двама ни. И винаги ще бъде.

— Винаги ще бъде — съгласи се тя.

 

По-късно, когато лежаха прегърнати в дълбокото пухено легло, тя сложи ръка върху сърцето на мъжа и се усмихна.

— Ужасно се радвам, че се върна в града, Макейд. Добре дошъл у дома.

Къщата беше притихнала и заспа заедно с тях.