Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (4)

Трета глава

Този шум много му допадаше. Грохот на чукове, жужене на триони, бръмчене на бормашини. И кънтри песен, носеща се от радиото, придружена от тропане на ботуши и мъжки гласове.

С две думи звуци от усилен труд, какъвто Рейф бе вършил през целия си живот. Вярно, по-различен от дрънченето на кофите при доенето на кравите или от пърпоренето на трактора в полето. Но той определено го предпочиташе. Избрал го бе в деня, когато напусна Антиетам.

Строителната работа вероятно го бе спасила. Без колебание признаваше, че бе търсил улични боеве, когато преди десет години бе отпрашил далеч от окръг Вашингтон с купения на старо Харли Дейвидсън, но имаше нужда да се храни, следователно се нуждаеше от работа.

Бе надянал колана с инструменти и заедно с потта бе отмил и голяма част от неудовлетворението.

Все още си спомняше как отстъпил назад, да огледа първата къща, в чието строителство бе участвал, изведнъж бе осъзнал, че може да прави нещо смислено. Че може да напълни живота си със съдържание. Затова пестеше, потеше се и се учеше. Първото място, което купи в централна Флорида, беше едва ли не колиба. Прахът от зидарията без хоросан го давеше, мускулите го боляха от въртенето на чука. Но бе реализирал печалба, която използва, за да купи отново. И отново да продаде.

За четири години малката компания „Макейд“, започнала почти от нищо, си бе спечелила репутация на надеждна и качествено работеща фирма.

И все пак той никога не бе престанал да гледа назад. Сега, застанал в приемната на имението на Барлоу, осъзна, че е завършил пълен кръг.

Бе на път да направи нещо в града, от който му бе съдено да избяга. Не бе решил дали ще остане, след като свърши работата. Но поне щеше да остави своя отпечатък.

Клекнал пред камината, Рейф се взря в огнището. Вече бе работил по комина и бе покрит със сажди и мръсотия. Ще й хареса, помисли си със задоволство. Щом сложеха новата облицовка, първото нещо, което ще направи, ще бъде да запали огън. Искаше да наблюдава пламъците и да сгрее ръце над тях.

Искаше да бъде избрана подходяща желязна подпора за дървата в огнището, подходящ параван пред камината. За това можеше напълно да разчита на Рийгън.

Мъжът се усмихна и взе мистрията, за да забърка хоросан в кофата. Имаше чувството, че на тази жена може да се разчита почти за всичко.

Грижливо, прецизно и с удоволствие започна да замазва отново камъните.

 

— Предполагах, че шефът ще седи зад бюро и ще преглежда сметките.

Рейф се извърна и повдигна вежди. В средата на стаята стоеше Джаред, лъскавите му черни обувки се открояваха върху изпръскания с боя найлон, постлан на пода. Незнайно защо модерните му слънчеви очила изглеждаха съвсем приемливо допълнение към раирания костюм с жилетка.

— Това е за адвокатите и счетоводителите.

Джаред свали очилата и ги пъхна в джоба на сакото си.

— Само помисли какъв би бил светът без тях.

— По-простичък. — Рейф заби мистрията в хоросана и огледа брат си от глава до пети. — На погребение ли си тръгнал?

— Имах работа в града, реших да се отбия и да проверя как вървят нещата. — Той огледа стаята, сетне насочи поглед към коридора, където нещо се сгромоляса и някой изруга. — Е, как върви?

— Стабилно. — Рейф въздъхна, щом Джаред извади тънка пура. — Духай към мен, ако обичаш. Отказах ги преди десет много дълги дни.

— Ще се преобразяваш ли? — Джаред внимателно приближи и клекна пред камината. Лениво всмукваше от пурата, докато двамата с Рейф съсредоточено се взираха в камъка. — Не е много вехта.

Рейф стовари юмрук върху розовия мрамор.

— Изработка на братята Адам.

Джаред кимна й захапа пурата.

— Имаш ли нужда от помощ?

Рейф невъзмутимо сведе поглед.

— Носиш адвокатските си обувки.

— Имам предвид през уикенда.

— Още един гръб винаги е от полза. — Доволен от предложението, Рейф отново грабна мистрията. — Как върви при теб?

— Добре, също като при теб.

— Още ли ходиш на тренировки? — Той преценяващо щипна бицепсите на брат си. — Все си мисля, че салоните са за глезльовците.

Джаред издуха струйка дим.

— Искаш ли да направим един рунд?

— Разбира се, но когато не си облечен толкова официално. — За да се поизмъчи, Рейф вдъхна издухания дим. — Благодаря ти, че изпълни формалностите за покупката на тази къща.

— Още не съм ти изпратил сметката — ухили се Джаред и се изправи. — Помислих, че си полудял, когато се обади да уредя сделката. Сетне го огледах. — Той се извърна, все още усмихнат. — И разбрах, че наистина си луд. Ти практически открадна имението, но си дадох сметка, че ще трябва да платиш двойно повече, за да го направиш обитаемо.

— Тройно — спокойно го поправи Рейф, — за да го направя такова, каквото искам.

— И какво го искаш?

— В оригиналния му вид. — Той прокара мистрията по камъка, заглаждайки хоросана.

— Трудна работа — промърмори Джаред. — Май нямаш проблеми с работниците. Предположих, че може да се появят, като се има предвид репутацията на имението.

— Парите си вършат работата. Тая сутрин обаче загубих един водопроводчик. — Очите му весело проблеснаха. — Проверявали тръбите в една от тоалетните на втория етаж. Младежът твърди, че някой сложил ръка на рамото му. Тича по целия път до шосето. Не вярвам да се върне.

— Някакви други проблеми?

— Не са такива, че да имам нужда от адвокат. Чувал ли си историята за адвоката и гърмящата змия?

— Всичките съм ги чувал — сухо отвърна Джаред. — Събирам ги в папка.

Рейф се засмя и избърса ръце в джинсите си.

— Постигна много, Джар. Мама много би се радвала да те види издокаран така. — Той замълча за момент, чуваше се само стърженето на мистрията в камъка. — Странно се чувствам във фермата. През повечето време сме само двамата с Шейн. Девин прекарва половината нощ на нара в офиса на шерифа. Ти си в онази луксозна малка къща в града. Всяка сутрин чувам онзи идиот да става сутрин още по тъмно и да си подсвирква, сякаш доенето на кравите през януари е най-голямото удоволствие.

— Винаги му е харесвало. Той запази това място живо.

— Зная.

Доловил безпогрешно тона, брат му поклати глава.

— Ти даде своя дял, Рейф. Парите, които изпрати, бяха от голямо значение. — Джаред мрачно се загледа през прозореца. — Мисля да продам къщата в Хейгърстаун. — Тъй като Рейф не каза нищо, Джаред разкърши рамене. — Струваше ми се практично да я задържа след развода. Пазарът не беше стабилен, а и само преди няколко години бяхме погасили ипотеката. Барбара не искаше къщата.

— Още ли те боли?

— Не. От развода минаха три години и Господ ми се свидетел, разделихме се много цивилизовано. Просто бяхме престанали да се харесваме.

— Аз никога не съм я харесвал.

Джаред сви устни.

— Зная. Както и да е, смятам да продам къщата и да остана във фермата, докато си намеря подходящо жилище.

— Шейн много ще се радва. Аз също. Мъчно ми беше за теб. — Той прокара длан по брадичката си и се изцапана със сажди. — Осъзнах го едва като се върнах. — Доволен от замазката, той изстърга мистрията в ръба на кофата. — Значи искаш да се потрудиш честно в събота?

— Бирата ще е от теб.

Рейф кимна и се изправи.

— Дай да ти видя ръцете, градско момче. Джаред отвърна с ругатня, точно когато Рийгън влезе в стаята.

— Чудесно се изразихте, адвокате — усмихна се Рейф.

— Здравей, скъпа.

— Прекъснах ви.

— Нищо подобно. Това момче с неприличен език е брат ми Джаред.

— Зная. Той е мой адвокат. Здравей, Джаред.

— Здрасти, Рийгън. — Джаред намери празна кутийка от кока-кола и пусна фаса си вътре. — Как върви търговията?

— Разраства се, благодарение на по-малкия ти брат. Имам някои сметки, изчисления, предложения, както и мостри на тъкани и бои — обърна се тя към Рейф. — Реших, че ще искаш да ги прегледаш.

— Доста работа си свършила. Той клекна отново и отвори капака на малка хладилна чанта. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Джар?

— Една за из път. Имам още един ангажимент. — Джаред хвана подхвърлената му кутийка с безалкохолно питие, сетне измъкна слънчевите очила от джоба на сакото си. — Ще ви оставя да работите. Радвам се, че се видяхме, Рийгън.

— В събота — извика Рейф след брат си. — В седем и половина. Сутринта. И разкарай тоя костюм.

— Нямах намерение да го изгоня — започна Рийгън.

— Не си го изгонила. Искаш ли да седнеш?

— Къде?

Той потупа обърнатата кофа.

— Много мило от твоя страна, но предпочитам да остана права. В обедна почивка съм, а тя е само един час.

— Шефът няма да ти отреже от заплатата.

— Със сигурност ще го направи. — Рийгън отвори куфарчето си и извади две дебели папки. — Всичко е тук. Щом намериш време да ги прегледаш, обади ми се. — Тя остави папките върху поставката за рязане на дърва. Погледна през рамо към коридора. — Бързо напредваш.

— Когато знаеш какво искаш, няма смисъл да губиш време. Какво ще кажеш за вечеря?

Рийгън се обърна към него и присви очи.

— Вечеря?

— Днес. Тъкмо ще прегледаме папките ти. — Той ги потупа с пръст и остави черен отпечатък от сажди. — Ще спестим време.

— Да, предполагам. — Все още намръщена, тя прокара пръсти през косата си.

— Какво ще кажеш за седем? Ще идем във „Фенерджията“.

— Къде?

— Във „Фенерджията“. Едно местенце на ъгъла на главната улица и Чърч Стрийт.

Рийгън отметна глава и си представи улиците.

— На това място има магазин за видеокасети.

Рейф пъхна ръце в джобовете си и изруга.

— Навремето беше ресторант. А твоят магазин беше железария.

— Предполагам, дори и в малките градчета настъпват промени.

— Така е. — Незнайно защо това го раздразни. — Обичаш ли италианска храна?

— Да. Но най-близкият италиански ресторант е от другата страна на реката в Западна Вирджиния, Не може ли да се срещнем в кафенето на Ед?

— Не. Ще хапнем италиански специалитет. Ще дойда към шест и половина. — За да прецени времето си, той извади часовника от джоба си. — Да, ще успея до шест и половина.

— Хубав е. — Тя прекоси стаята и внимателно хвана с два пръста китката на Рейф, за да огледа по-хубаво часовника. — Хм… американска изработка, средата на деветнайсети век. — Вече преценила качествата, обърна часовника, за да разгледа задния капак. — Чисто сребро, в добро състояние. Давам ти за него седемдесет и пет долара.

— Платих деветдесет.

Рийгън се разсмя и отметна коси.

— Значи си сключил страхотна сделка. Струва сто и петдесет. — Младата жена го стрелна с поглед. — Не приличаш на мъжете, които носят джобни часовници.

— Ръчните непрестанно ги чупя. — Искаше му се да я докосне. Тя изглеждаше толкова спретната и чиста, та безкрайно се изкушаваше да я пораздърпа. — Жалко, че ръцете ми са мръсни.

Рийгън мигновено застана нащрек, пусна китката му и избърса длани една в друга.

— Лицето ти също. Но въпреки това си хубав. — Тя нагласи презрамката на куфарчето си и отстъпи назад. — До шест и половина тогава. И не забравяй папките.

 

За трети път сменяше дрехите си, когато се опомни. Деловата вечеря си е делова вечеря, каза си Рийгън. Външният вид е много важен, но е на второ място.

Прехапа устни и се запита дали все пак не е по-добре да облече късата черна рокля.

Не, не, не. Ядосана на себе си, тя грабна четката за коса. Най-добре е да облече нещо непретенциозно. Ресторантът в Западна Вирджиния беше обикновен, с домашна обстановка. Сако, панталон и тъмнозелена копринена блуза щяха да свършат работа. Можеше да сложи брошка от лунен камък на ревера, но висящите обеци като че ли бяха прекалено екстравагантни. Накрая се спря на обикновени златни халки.

По дяволите. Захвърли четката и нахлузи велурените си боти. Нямаше да си позволи да падне в капана и да мисли за тази вечеря като за среща. Не искаше да ходи на срещи с Рейф Макейд. Точно сега, когато бизнесът й показваше изгледи за успешно развитие, не искаше да ходи на срещи с никого.

Ако някога вземеше решение да започне стабилна връзка, то щеше да стане след три години. Най-малко. Никога нямаше да повтори грешката на майка си и да разчита на някой друг за емоционална и финансова подкрепа. Първо трябваше да се увери, че е независима, обезпечена и осигурена. А после ще мисли дали желае да сподели живота си с някого.

Никой нямаше да й казва дали да работи, или не. Никога нямаше да й се налага да иска пари от някой мъж, за да си купи рокля. На родителите й може би им харесваше да живеят по този начин — те наистина винаги изглеждаха щастливи. Но Рийгън Бишъп не желаеше такъв живот.

Жалко, че Рейф бе тъй опасно привлекателен. И толкова точен, отбеляза тя, щом чу почукването на вратата.

Добила увереност след тези размишления, тя излезе от спалнята, прекоси малката уютно обзаведена всекидневна и отвори вратата.

Твърде жалко наистина, повтори си за последен път.

Мъжът се усмихна и прекрасните му зелени очи се плъзнаха по тялото й.

— Изглеждаш добре. — Преди да успее да го възпре, той леко я целуна по устните.

— Ще си взема палтото — подхвърли тя и изведнъж млъкна, все още незатворила вратата. — Какво е това?

— Това ли? — кимна той към пликовете, които носеше. — Това е вечерята. Къде ти е кухнята?

— Аз… — Мъжът влезе и затвори вратата с крак. — Мислех, че ще вечеряме навън.

— Казах, че ще хапнем италианска храна. — Рейф прецени набързо стаята. Дамски столове, блестящи маси, хубави малки украшения и свежи цветя. Личи си женското присъствие, мина му през ума. Само портретът на тъжната крава над канапето, внасяше шеговита нотка. — Хубаво местенце.

— Да не искаш да кажеш, че ще ми сготвиш вечеря?

— Това е най-бързият начин да заведеш една жена в леглото, без да използваш физически контакт. Кухнята натам ли е?

Когато най-сетне успя да затвори уста, Рийгън последва мъжа в кухненския бокс до трапезарията.

— Не зависи ли от това колко добре готвиш?

Доволен от отговора й, той се усмихна и започна да изважда продуктите от пликовете.

— Ти ще кажеш. Имаш ли тиган?

— Да, имам. — Тя измъкна голям чугунен тиган от кухненския шкаф, стисна устни и го потупа в дланта си.

— Ако ме цапнеш по главата, ще изпуснеш спагетите ми с домати и босилек.

— Спагети? — Рийгън прокара език по устните си и остави тигана на котлона. — Ще почакам да се нахраня. — Извади още една тенджера за спагетите и му я подаде.

Щом я напълни с вода и я сложи да заври, мъжът се зае да мие зеленчуците за салатата.

— Къде си се научил да готвиш?

— Всички готвим. Ножа на главния готвач? Майка ми не вярваше в такива неща като мъжка и женска работа. Благодаря — добави той и започна с такава бързина да реже зеленчуците, та Рийгън повдигна вежди.

— Имаше просто работа, която трябва да се свърши — продължи Рейф.

— Спагетите май не са често срещано ястие във фермите.

— Баба й била италианка. Би ли застанала малко по-близо?

— Моля?

— Ухаеш прекрасно. Обичам да вдъхвам аромата ти.

Без да обръща внимание на думите му и на лекото присвиване в стомаха, Рийгън взе бутилката вино, която бе донесъл.

— Ще я отворя.

— Нямам нищо против.

След като отвори виното и го остави на плота да подиша, тя се пресегна зад мъжа, за да извади от шкафа купа за салатата. Когато той помоли за музика, Рийгън влезе във всекидневната и пусна съвсем тихо Каунт Бейси. Как е възможно един мъж да изглежда толкова сексапилен със запретнати ръкави, докато реже моркови за салата, зачуди се.

— Не отваряй зехтина — рече тя. — Имам отворен.

— Екстра качество?

— Разбира се. — Тя кимна към каничката от кована мед върху плота.

— Каунт Бейси, собствен зехтин. — Очите му весело срещнаха нейните. — Искаш ли да се омъжиш?

— Разбира се. Имам малко свободно време в събота.

Развеселена, задето той не успя да отвърне бързо, Рийгън се повдигна на пръсти да извади от шкафа винени чаши.

— В събота планирах да работя. — Той остави салатата настрана и се загледа в младата жена.

— Всички така казват.

Господи, беше великолепна. Рейф приближи, докато тя наливаше виното.

— Кажи ми, че обичаш да гледаш бейзбол по телевизията в горещите летни нощи и всичко е уредено.

— Съжалявам. Мразя спортовете.

Той приближи още повече, а хванала чашите в ръце, Рийгън отстъпи назад.

— Добре, че открих този недостатък сега, преди да имаме пет-шест деца и куче.

— Щастливец. — С разтуптяно сърце тя отново отстъпи.

— Харесва ми — промърмори мъжът и докосна малката бенка до устните й. Приближи още малко и разтвори копчетата на сакото й.

— Винаги правиш това.

— Кое?

— Играеш си с копчетата ми.

— Само се упражнявам. — Усмивката му проблесна като светкавица. — Освен това винаги изглеждаш толкова спретната, че не мога да устоя на изкушението да поразхлабя дрехите ти.

Отстъплението й завърши между хладилника и стената.

— Май се озова притисната в ъгъла, скъпа.

Той бавно приближи, обгърна талията й и притисна устни към нейните. Вкуси ги с наслада, плъзна пръсти нагоре и спря точно под гърдите й.

Рийгън неволно откликна на целувката. Езикът й разтвори устните на мъжа и докосна неговия. Вкусът му бе невероятно мъжествен и упоителен.

Малка част от съзнанието й, която все още функционираше, я предупреди, че той прекрасно съзнава как въздейства на жените. На всички жени. На коя да е жена. Но тялото й като че ли не го беше грижа.

Кръвта й забушува, кожата й затрептя от шока на хилядите малки експлозии. Беше сигурна, че усеща как костите й се топят.

Беше вълнуващо да я наблюдава. Мъжът не затвори очи, докато болезнено бавно задълбочаваше целувката. Пърхането на миглите й беше невероятно възбуждащо, леката руменина, избила по бузите й, бе страхотно съблазнителна. Безпомощната въздишка и тръпката, преминала по тялото й, когато пръстите му нежно се плъзнаха по зърната й, го изпълниха със силно вълнение.

Рейф с усилие се овладя.

— Господи. Всеки път става все по-хубаво. — Той нежно плъзна устни към ухото й. — Да опитаме отново.

— Не. — Изненада се, че думите бяха в пълно противоречие с желанието й. За да се защити, тя притисна чашата към гърдите му.

Мъжът сведе очи към чашата, сетне отново се вгледа в лицето й. Очите му вече не се усмихваха. Сега погледът му бе пронизващ и мрачен, почти убийствен. Въпреки здравия си разум, Рийгън се чувстваше привлечена към този мъж, който я желаеше, без да се интересува от последствията.

— Ръката ти трепери, Рийгън.

— Съзнавам това.

Тя говореше внимателно, защото разбираше, че една погрешна дума, един погрешен ход бяха достатъчни, за да го предизвикат да даде израз на дивото желание, което се мярна за миг в очите му. И тя щеше да му позволи. Нещо повече, щеше да й достави безкрайно удоволствие.

Непременно трябваше да помисли върху това.

— Вземи виното, Рейф. Червено е. Ще остави отвратително петно на ризата ти.

Той замълча за момент. Копнеж, който не разбираше и който не бе предвидил, го сграбчи за гърлото с ръждивите си остри шипове. Тя се страхуваше от него, мина му през ума. И явно бе доста умна, за да се страхува. Жена като нея нямаше и най-малка представа на какво е способен мъж като него.

Рейф пое чашата, чукна я в нейната и кристалът звънна приятно. Сетне се извърна към котлона.

Рийгън имаше чувството, че на косъм се е отървала от сгромолясване в пропаст. И май съжали, задето не е скочила.

— Струва ми се, че трябва да кажа нещо. Например…

Тя пое дълбоко въздух, сетне отпи голяма глътка от виното.

— Няма да се преструвам, че не ме привличаш или че това не ми е приятно, след като очевидно е така.

Той опита да се отпусне и се подпря на плота.

— И какво?

Рийгън отметна глава.

— Смятам, че усложненията са… големи — добави неубедително. — Не искам… Не мисля, че… — Тя затвори очи и отново отпи. — Започнах да заеквам.

— Забелязах. Повдигна ми самочувствието.

— Самочувствието ти изобщо няма нужда от това.

Рийгън въздъхна и прочисти гърло.

— Ти си невероятно мъжествен. Не се съмнявам, че сексът с теб ще бъде незабравим… Не се усмихвай така.

— Извинявай. — Но усмивката му не угасна. — Сигурно е заради избора ти на думи. Незабравим е добре. Харесва ми. Защо не спестим малко време? Схванах за какво става въпрос. Искаш да обмислиш идеята, да направиш следващия ход, когато си готова.

Тя размисли над думите му, сетне бавно кимна.

— Нещо такова.

— Добре. Ето как гледам аз на нещата. — Той включи котлона под тигана и наля олио. — Наистина те желая, Рийгън. Усетих го още като влязох в кафенето на Ед и те зърнах да седиш с малката Каси, изглеждаше толкова спретната и строга.

Рийгън не обърна внимание на присвиването в стомаха.

— Затова ли ми предложи работата в имението на Барлоу?

— Твърде умна си, за да задаваш подобен въпрос. Това е секс. Сексът е нещо лично.

— Добре. — Тя кимна отново. — Добре.

Мъжът взе един голям домат и се взря в него.

— Според мен проблемът е в това, че аз не размишлявам твърде много върху подобни неща. Колкото и да го украсяваш, сексът е животински нагон. Мирис, допир, вкус. — Очите му отново бяха потъмнели, изпълнени с безразсъдство. Той взе ножа и прокара пръст по острието и добави: — Притежание. Но това се отнася само за мен, а за тази работа са нужни двама души. Така че размисляй, щом трябва.

Стъписана, Рийгън се взря в него, докато той най-спокойно избра скилидка чесън.

— Опитвам се да преценя дали очакваш да ти благодаря.

— Не. — Майсторски смачка скилидката с дръжката на ножа. — Просто трябва да ме разбереш, така както аз те разбирам.

— Ти си истински мъж на деветдесетте години, Макейд.

— Не, не съм. И отново ще те накарам да заекваш. Можеш да бъдеш сигурна в това.

Приела предизвикателството, тя отново напълни чашите им.

— Добре, ти бъди сигурен в следното. Когато реша да направя своя ход, ти самият ще започнеш да заекваш.

Рейф изсипа смачкания чесън в мазнината, където той зацвъртя.

— Допада ми стила ти, скъпа. Наистина ми допада.