Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (7)

Шеста глава

— Това е лудост! — Останала без дъх, тя зарови пръсти в косата му и впи устни в неговите. Цялото й същество се устреми към тази целувка, към топлината, към опасността, към обещанието. — Нямах намерение да правя това.

— Всичко е наред. — Той обсипа с целувки лицето й. — Аз ще го направя.

— Премислих всичко. — Краката й се подкосиха и тя безпомощно се усмихна. — Наистина. Всичко, което току-що казах, беше съвсем разумно. Това е само химия. Повърхностно физически привличане.

— Да. — Той рязко смъкна блейзера от раменете й, залови в капан ръцете й, притисна тялото си към нея. Усети как дъхът й секна и кръвта му се възпламени. Потръпна от възбуда, срещнал огромните й уплашени очи. — Престани да мислиш.

Усмивка разтегли устните му, когато притисна тялото й още по-плътно към своето. Видя как очите й проблеснаха, дочу дрезгавия й стон, когато устните му докоснаха нейните. Обсипа с целувки шията й. Кожата й бе нежна, така ароматна, както си бе представял. И той й се наслади докрай.

Ръцете й се впиха в хълбоците му, тя отметна глава, докато тялото й изгаряше от обзелото я желание, принуждаваше я да стене дрезгаво.

Мъжът рязко освободи ръцете й. Сетне силните му груби длани се плъзнаха под пуловера й, за да извайват и да притежават.

Плът и дантела, тръпнеща кожа. Откри всичко, каквото желаеше и поиска още. Устните му продължаваха неумолимото си нашествие, докато пръстите му сладостно измъчваха кожата й, а кожата й пък измъчваше него.

Той умело плъзна панталона й надолу по бедрата. Ръката му погали плоския корем, докосна нова дантела. Усети как тялото й силно се притисна към неговото, зъбите й алчно хапеха шията му.

Можеше да я обладае още сега, бързо и страстно. Щеше да освободи ужасното напрежение, което го изгаряше отвътре.

Но той искаше повече.

Изхлузи пуловера през главата й, захвърли го и обхвана гърдите й. Дантелата бе изящна и гладка, а плътта вече тръпнеше от желание. Рейф безмилостно овладя пулсиращата в тялото му нужда и се взря в лицето на младата жена, докато грубите му палци нежно погалиха зърната на гърдите й.

— Точно така си те представях.

— Зная.

Устните му отново се извиха в усмивка, очите му не се отделиха от нейните, когато свали тънката презрамка от рамото й.

— Не ми се вярва да си успяла да си представиш какво смятам да направя с теб. Едва ли би могла. Така че ще ти покажа.

Не откъсна поглед от нея, докато пръстите му умело разкопчаха бельото й. И зърна как прекрасните й сини очи потъмняха от бурята, която бе предизвикал в нея. И я усети как забушува и в двамата.

Дъхът му опари шията й, когато мъжът отметна тялото й назад и жадните му устни се плъзнаха по кожата й. Тя зарови пръсти в косата му, плъзна ги по раменете в отчаян опит да свали ризата му. Зъбите му се забиваха в плътта й, болката бе сладка и опияняваща. Езикът му я измъчваше, събуждаше силни и неудържими желания.

Тя диво се вкопчи в него. Макар да почувства, че пада, разкъса ризата му. Усети как гърбът й опря в спалния чувал и изви тяло към неговото.

Най-сетне успя да свали ризата му и изруга открила нова преграда помежду им. Искаше плът, копнееше за нея с безумна алчност. В мига, в който захвърли фланелката, зъбите й се впиха в рамото му.

— Докосни ме. — Думите бяха изречени с дрезгав шепот. — Искам да почувствам ръцете ти по тялото си.

Усети ги навсякъде. Заобикалящият я свят се превърна в примитивно място, опасно вълнуващо, изпълнено с неописуеми усещания. Всяка груба нетърпелива ласка я караше да тръпне от разтърсващите я вълни на удоволствие, докато тялото й се превърна в нажежена до бяло плът.

До нея огънят хвърляше съскащи въглени към паравана. В нея пламъците поглъщаха и изгаряха.

Едва виждаше през мъглата, спуснала се пред очите й. Тъмната коса, яростния поглед, мускулите, по които танцуваше светлината от огъня. Стонът й на протест, когато устните му се отделиха от нейните, се превърна във вик на удоволствие, когато ги усети по шията си, по гърдите, по корема.

Мъжът се отдръпна назад и заслепена от желание, тя се изви към него, устните й жадно се впиха в плътта му.

Рейф свали ботушите й и яростно изруга, загубил контрол над себе си. Прекрасното й тяло се плъзгаше по неговото, ръцете й… Тези тънки изящни ръце.

Бе обвила около него стройните си дълги крака. Искаше да усети голото й тяло да се извива под неговото. Искаше да я чуе как вика името му и да наблюдава тръпките на удоволствие, отразени в очите й. Рязко изхлузи панталона по краката й, с едно движение разкъса дантелата. Стонът й отекна в стаята, когато я блъсна назад и отново впи устни в пламналата плът.

Екстазът я заля като приливна вълна и я остави без дъх. Името му се отрони от устните й със стон. И тръпнейки, тръпнейки, тя жадуваше за още.

Той й даде много повече. Но и взе повече. Всеки път, когато Рийгън си мислеше, че това е краят, би трябвало да е краят, мъжът откриваше нов начин да разпали страстта й. Съществуваше само той, неговият вкус, неговият допир, неговият аромат. Търкаляха се по пода в дивашка битка, ноктите й се забиваха безмилостно в гърба му, устните му се впиваха в нейните.

Почти заслепен от възбуда, той сграбчи ръцете й, вплете пръсти в нейните. Помисли си, че собственото му дишане ще разкъса дробовете му. Виждаше единствено лицето й, когато проникна в нея. Стоновете им прозвучаха едновременно. Пънът в камината се разцепи с грохот и разпръсна дъжд от искри.

Двамата тръпнеха и не откъсваха погледи един от друг, докато се наслаждаваха на този безкраен момент на сливане.

Напрегнал мускули, той се наведе към нея, впи устни в нейните. Телата им бавно подеха всевечния танц на страстта.

 

Рийгън се събуди, усетила студ. Макар да изглеждаше невъзможно, очевидно бе заспала. Докато опитваше да си спомни къде се намира, осъзна, че лежи по гръб върху хладните твърди дъски на пода, притисната от тежестта на тялото на Рейф.

Замаяно се огледа наоколо. По някакъв начин се бяха отдалечили от огъня.

— Събуди ли се? — сънено попита Рейф.

— Така мисля. — Тя пое дълбоко въздух. — Не съм съвсем сигурна.

Той отмести глава и плъзна устни по гърдите й. Изтощеното й тяло потръпна в отговор.

— Като че ли все пак съм будна — рече.

— Кожата ти е студена. — Той я премести на спалния чувал. — По-добре ли си?

— Да. — Рийгън дръпна крайчето на чувала към брадичката си. Никога през живота си не се бе разкривала тъй изцяло, телом и духом, пред друг човек. — Сигурно съм задрямала.

— Само за няколко минути — усмихна й се той. Чувстваше се така, сякаш бе изкачил планина. И можеше да изкачи още десет. — Ще сложа нова цепеница в огъня.

Без да изпитва неудобство от голотата си, мъжът се изправи и приближи до сандъчето с дърва. Драскотините по раменете му накараха Рийгън да зяпне от изумление. Тя ли бе направила това? Тя всъщност… Боже мой.

— Аз… трябва да тръгвам. Каси ще се тревожи.

Рейф придърпа обратно паравана пред камината. Без да каже нищо, посегна към платнената чанта до сандъчето с дърва и извади клетъчен телефон.

— Обади й се.

— Аз… не знаех, че имаш телефон.

— При работа като моята той е инструмент. — Подаде й го и седна до нея. — Обади й се — повтори. — И остани.

Беше сигурна, че има хиляди причини, поради които трябва да си тръгне. Но набра собствения си номер, без да откъсва поглед от Рейф, докато слушаше сигнала.

— Каси, Рийгън се обажда. Да, всичко е наред. Сняг ли? — Объркана, тя отметна косата от лицето си и погледна през прозореца. — О, да, наистина вали силно. Точно затова ти се обаждам. Аз започнах нещо… и ми се струва, че…

Гласът й заглъхна, щом Рейф измъкна крайчето на спалния чувал от ръката й и плъзна пръсти по гърдите й.

— Какво? — Тя преглътна, сетне с мъка потисна стона си. Устните му бяха заместили пръстите. Рийгън безпомощно се отпусна по гръб. — Пенсилвания ли? — промърмори. — Не, не се съм в Пенсилвания.

Рейф измъкна телефона от отмалелите й пръсти.

— Тя е с мен. И ще остане при мен. Сериозно? Ще ти се обади утре. Точно така.

Той изключи телефона и го остави.

— Каси каза, че е натрупало повече от половин метър, улиците са непроходими и е най-добре да останеш тук.

— О! — Тя затвори очи и протегна ръце. — Много разумно.

 

Свещите се бяха стопили и огънят се бе превърнал в жарава, когато Рийгън се събуди. Къщата бе тъй застинала, тъй притихнала, че младата жена долавяше ударите на сърцето си. Стаята тънеше в мрак и сенки, но наоколо цареше странно спокойствие. Може би духовете спят, помисли си Рийгън. А може би присъствието им вече не я тревожеше, защото Рейф спеше до нея.

Тя извърна глава и се взря в лицето му на гаснещата светлина на огъня. Заспал или не, помисли си, нямаше вид на невинно малко момченце. Силата, безразсъдното влечение към насилие, бяха отпечатани на лицето му.

Знаеше, че той може да бъде нежен, загрижен. Бе го видяла в начина, по който мъжът се отнасяше към Каси. Но като любовник бе изискващ, безмилостен и груб.

И за първи път през живота си Рийгън се бе държала по същия начин.

Сега, когато тишината я покриваше като меко одеяло, осъзна, че й е трудно да повярва, че е направила всичко това, че му беше позволила — дори бе желала — той да стори всичко това с нея.

Тялото я болеше от натъртванията и тя се зачуди дали на дневната светлина ще тръпне при спомена как ги бе получила. Как се бе извивала, гърчила и копняла за още под ласките на големите му груби ръце.

Нещо повече, как бе използвала своите собствени.

За това как искаше да ги използва сега, шокирано осъзна тя.

Рийгън въздъхна и се измъкна изпод ръката на мъжа. Колкото може по-тихо навлече фланелената му риза, закопча я и се отправи към кухнята.

Чаша студена вода, помисли си. Няколко секунди, за да прецени ситуацията.

Напълни си една чаша от чешмата. Щом очите й привикнаха, се загледа в снежинките, сипещи се отвън.

Не съжаляваше. Това би било глупаво. Съдбата бе изправила на пътя й невероятен любовник. Мъж, какъвто малко жени срещаха. Тя трябваше да бъде доволна от физическото вълнение. Можеше и щеше да предотврати всякакви усложнения.

Той бе казал, че и двамата са зрели хора. Че и двамата знаят какво искат. Когато къщата бъдеше завършена, той вероятно щеше да стане неспокоен и да се премести другаде. Междувременно щяха да се наслаждават един на друг. А когато всичко свършеше, щеше да приключи с взаимно разбиране и надяваше се, взаимна привързаност.

Вероятно би било разумно да обсъдят очакванията си от тази връзка, преди отношенията им да са се задълбочили. Но самата мисъл да ги изрази гласно, й причиняваше болка.

Рейф я наблюдаваше от прага на стаята. Бе се облегнала леко на плота, втренчена в прозореца. Лицето й се отразяваше в стъклото. Ризата му леко докосваше бедрата й. Износен плат до нежна бледа кожа.

Хрумна му, че никога през живота си не е зървал по-красива гледка. Имаше да й казва толкова много; умееше да говори. Но осъзна, че този път няма какво да каже, не намираше думи, с които да изрази колко много държи на нея.

Затова избра лесни, обикновени фрази и потисна болката, която пронизваше сърцето му, само като наблюдаваше младата жена.

— Харесва ми роклята ти, скъпа.

Тя подскочи, едва не изпусна чашата, преди да се обърне. Той бе навлякъл джинсите си, но не си бе дал труд да ги закопчее. Ухили се и се облегна на рамката на вратата.

— Беше ми под ръка — отвърна Рийгън в същия тон.

— Тази стара риза никога не е изглеждала толкова добре. Неспокойна ли си?

— Бях жадна. — Но остави чашата, отпила само глътка. — Мисля, че тишината ме събуди. Не ти ли се струва странно, че е толкова тихо?

— Снегът винаги носи тишина.

— Не, имам предвид къщата. Изглежда по-различна. Някак успокоена.

— Дори мъртвите войници и нещастните жени трябва да спят понякога. — Той прекоси стаята, взе чашата и отпи от водата. — Вече се съмва — промърмори. — С братята ми прекарахме една нощ тук, когато бяхме деца. Май вече ти разказвах за това.

— Джаред дрънчал с вериги. Разказвали сте си истории за духове и сте пушили откраднати цигари.

— Точно така. Тогава също влязох в тази стая. Беше точно по това време, но беше късно лято. Всичко беше потънало в зеленина, а гората беше толкова гъста, че те караше да се чудиш какво ли има в нея. Над земята плуваше мъгла, която напомняше река. Беше толкова красиво и ми се стори… — Той внезапно млъкна и сви рамене.

— Не. — Рийгън сложи ръка на рамото му. — Кажи ми.

— Стори ми се, че чувам барабани. Биеха бавно както когато лагерът се вдига, за да се приготви за битка. Долавях мириса на страх, вълнение, ужас. Стори ми се, че чувам как къщата около мен се събужда, долавях шепот и скърцане. Бях ужасен, парализиран. Ако можех да помръдна, щях веднага да офейкам. Момчета щяха да ми се подиграват години наред, но щях да избягам като заек, ако краката ми не бяха вцепенени.

— Бил си малко момче.

— Ти никога не си била момче, така че не разбираш как това влошаваше нещата десетократно. Бях изкарал нощта, бях се измъкнал достойно. И ето че бе дошло утрото, съмваше се, а аз стоях тук и зъбите ми тракаха. Когато всичко премина, просто останах загледан навън през този прозорец. И си казах, че никоя къща няма да ме надвие. Нищо няма да ме надвие. Ще притежавам тази къща, преди да ме довърши. — Той се усмихна и остави чашата. — Не зная колко пъти се връщах тук сам след случилото се. Чаках нещо да се случи, желаех да се случи, за да мога да се изправя срещу него. Промъквах се във всички стаи по едно или друго време. Чувах разни неща, виждах ги, усещах ги. През нощта, когато напуснах града, си дадох дума, че ще се върна.

— Сега я притежаваш — тихо каза Рийгън.

— Да. — Леко смутен, той сведе поглед към нея. — На никога не съм разказвал всичко това.

— Тогава и аз няма да кажа на никого. — Тя нежно погали бузата му. — Каквито и да са причините, ти правиш нещо много важно. Тази къща е била занемарена прекалено дълго.

— Беше ли изплашена, докато стоеше тук, загледана през прозореца?

— Не. Поне не от къщата.

— От мен ли? — повдигна вежда той.

— Да. Страхувам се от теб.

Закачливият пламък в очите му угасна.

— Бях груб с теб — рече предпазливо.

— Нямам предвид това. — Тя се извърна. По навик сложи чайника на газовия котлон и го запали. — Никога през живота си не съм се държала така, както се държах с теб снощи. Напълно бях загубила контрол. Изпитвах такава… нужда. Малко съм изненадана, като си спомня и… — Тя въздъхна и потърси филтър за фунията.

— Изненадана ли си? Или съжаляваш?

— Не, не съжалявам, Рейф. — Тя си наложи да се обърне и да срещне погледа му. — Не съжалявам ни най-малко. Малко съм смутена, защото сега зная точно какво си в състояние да сториш с мен. Знаех, че да правя любов с теб ще бъде вълнуващо. Но нямах представа, че ще бъде толкова разтърсващо. При теб нищо не е подредено и предсказуемо. А аз предпочитам нещата да са такива.

— Желая те сега. Това би трябвало да е предсказуемо.

— Сърцето ми подскача — успя да изрече тя, — когато говориш по този начин. Но аз наистина имам нуждата нещата да бъдат подредени. — Тя отвори кутийката с кафе и прецизно отмери лъжичките. — Предполагам, че работниците ще пристигнат след около час. Може би това не е най-подходящият момент да изясним нещата.

— Днес никой няма да дойде. Навън вече е натрупал повече от половин метър сняг, и то върху онзи, който вече бе навалял.

— О. — Ръката й трепна и разля кафе върху котлона.

— Откъснати сме от света за известно време, скъпа. Можеш да говориш колкото си искаш.

— Добре. — Тя прочисти гърло и отново се обърна към него. — Просто смятам, че е най-добре, ако и двамата си дадем ясна сметка за нещата.

— Какви неща?

— Нещата. — Тя внезапно млъкна, ядосана на себе си, задето се поколеба. — Нещата, които останаха неизяснени снощи. Че това, което става помежду ни, е взаимно удовлетворяваща ни, чисто физическа връзка, неангажираща, без обещания, без…

— Усложнения?

— Да. — Тя кимна облекчено. — Именно.

Изненадан от собственото си раздразнение заради нейното хладно описание на отношенията им — което би трябвало да отразява и неговите желания — той прокара пръсти през косата си.

— Съвсем ясно и подредено. Но ако това означава, че възнамеряваш да се срещаш с някой друг, нещата съвсем ще се объркат, като го строша на две.

— О, от всички нелепици…

— И ще му прережа…

— Престани. — Тя въздъхна тежко. — Нямам намерение да се срещам с друг, докато трае връзката ни, но ако…

— По-разумно ще е да спреш дотук — тихо я прекъсна той. — Нека кажем, че имаме взаимно удовлетворяваща ни и необикновена чисто физическа връзка. Така харесва ли ти?

Вече поуспокоена, тя се извърна да налее врялата вода през филтъра.

— Да, мога да се съглася с това.

— Ти си невероятна, Рийгън. Искаш ли договора в три екземпляра?

— Просто искам да съм сигурна, че очакванията ни за тази връзка са едни и същи. — Тя се съсредоточи върху водата, не биваше да налее твърде много, нито пък прекалено малко. — Нямахме много време да се опознаем. Сега сме любовници. Не искам да останеш с впечатлението, че търся нещо повече от това.

— А ако аз търся нещо повече?

Тя стисна толкова силно дръжката на чайника, че пръстите й побеляха.

— Търсиш ли?

Рейф извърна поглед към прозореца и бавно сипещия се сняг.

— Не.

Младата жена затвори очи и си каза, че е изпитала облекчение при отговора му. Само облекчение.

— Е, тогава няма проблеми.

— Не, всичко е супер. — Гласът му бе хладен и отчужден като нейният. — Не искаш романтична връзка, спестяваш ми главоболията. Не искаш обещания, не се налага да лъжа. Желаем се в леглото. — Той взе две чаши. — Това прави нещата съвсем прости.

— Искам те в леглото. — Доволна от небрежния си тон, тя взе чашите от ръцете му. — Но ако не те харесвах такъв, какъвто си, нямаше да стигнем дотам. Желала съм и други мъже.

С измамно спокоен жест той прибра косата зад ухото й.

— Сега се опитваш да ме ядосаш.

Фактът, че той не забелязваше колко й е трудно да се държи свободно и непринудено, й помагаше неимоверно. Но колкото и странно да беше, когато беше с Рейф това свободно държание й се струваше съвсем естествено.

— Опитах се да ти направя комплимент. Нямаше да дойда снощи с надеждата да те заваря тук, ако не държах на теб.

— Ти дойде да оставиш свещниците.

— Ти си идиот. — Развеселена, тя наля кафето. Нямаше представа, че сексуалната откровеност може да бъде приятна. — Не си се хванал на това, нали?

Заинтригуван, той пое чашата си.

— Напротив, хванах се.

Рийгън отпи и се усмихна.

— Наивник.

— Може би не харесвам подлите агресивни жени.

— Напротив, харесваш ги. Всъщност надяваш се да те прелъстя още сега.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. Но първо искам да си изпия кафето.

Рейф проследи как тя отпи нова малка глътка.

— Може би си искам ризата обратно. Не си ме питала дали можеш да я вземеш на заем.

— Добре. — Тя отвори копчетата с една ръка. — Вземи я.

Мъжът взе кафето от ръката й и остави двете чаши на плота. Усмивката й го накара да я грабна на ръце. Рийгън се разсмя и захапа ухото му, когато я понесе обратно по коридора. Входната врата рязко се отвори, вътре нахлу студ, сняг и едра бяла фигура.

Шейн свали шапката си и се отръска като куче.

— Здрасти. — Той тръшна вратата с крак. — Колата ти е затрупана до прозорците, Рийгън.

— О. — С треперещи ръце, тя се загърна в ризата и опита да наподоби нехайния му тон. — Навалял е много сняг.

— Повече от половин метър. — Шейн невъзмутимо се ухили на брат си. — Реших, че ще имаш нужда някой да те изрови.

— Как ти се струва, дали искам да ме спасиш? — Възмутен, Рейф влезе в приемната и сложи Рийгън на канапето. — Не мърдай оттук.

— Рейф! — Безуспешно се опита да прикрие краката с ризата. — За Бога!

— Стой тук — повтори той и пое обратно към преддверието.

— Кафе ли подушвам? — разговорливо попита Шейн. — Бих пийнал с удоволствие.

— Не виждам защо да не ти счупя врата.

Шейн свали ръкавиците си и духна към измръзналите си пръсти.

— Защото съм дошъл с колата чак дотук в бурята, за да спася своя брат. — Наведе се напред, но не успя да надникне в приемната. — Има страхотни крака.

— Къде би искал да умреш?

— Просто отбелязвам. — Усмивката му грейна и на бузите му затрептяха трапчинките на Макейд. — Ей, кой да знае? Реших, че си затрупан тук без никакво превозно средство. Сам. А като видях колата на Рийгън, си помислих, че може да има нужда някой да я откара в града. — Изпълнен с надежда, той отново се приведе напред. — Може би трябва да попитам нея.

— Още една стъпка и няма да открият трупа ти до пролетта.

— Ако победя аз, може ли да я получа? — Като видя как брат му се озъби, Шейн избухна в смях. — Не ме удряй. Премръзнал съм. Ще се счупя.

Без да спира да сипе заплахи, Рейф сграбчи Шейн за яката и го повлече по коридора.

— Гледай пред себе си, Макейд. — В кухнята той намери термос и го напълни с кафе. — А сега се разкарай.

— Тръгвам. — Но Шейн отпи направо от термоса. — Вятърът е ужасен. — Кафето го постопли и той отпи отново. — Виж какво, нямах намерение да се натрапвам в любовното ви гнезденце — започна, сетне внезапно млъкна, срещнал яростния поглед на Рейф. — Ей, сериозно ли си хлътнал по нея?

— Не е твоя работа.

Шейн подсвирна и сложи капачката на термоса.

— Ти винаги си бил моя работа. Рийгън е истинска дама. Говоря сериозно.

— Е, и?

— Нищо. — Леко смутен, Шейн пристъпи от крак на крак. — Харесвам я, винаги съм я харесвал. Мислех си за… — Осъзнал, че е поел в неправилна посока, той отново навлече ръкавиците си и си подсвирна весело.

— За какво си мислил?

Шейн предпазливо прокара език по зъбите си. Не искаше да загуби някой от тях.

— Точно това, за което си мислиш. По дяволите, погледни я. Няма начин да не се замислиш. — Той бързо избегна юмрука на Рейф. — Не съм стигнал по-далеч от мисленето. И нямам намерение да се бия за това, което само съм си мислил. — Той протегна ръце в знак на примирие. — Искам да кажа, че това е чудесно. Ударил си голямата печалба.

Гневът се бе изпарил. Рейф посегна отново към каничката.

— Спим заедно. Това е всичко.

— Все отнякъде трябва да се започне.

— Тя е по-различна, Шейн. — Не бе успял да го признае пред себе си, но съвсем лесно го стори пред брат си. — Все още не ми е съвсем ясно, но наистина е по-различна. Държа много на нея.

— Рано или късно голямата любов идва при всички. — Шейн тупна голото рамо на брат си. — Дори при теб.

— Не съм казал нищо такова — промърмори Рейф.

— Не е и нужно. Виж какво, ще разчистя алеята, просто за всеки случай. Имате ли храна тук?

— Да, има достатъчно.

— Тръгвам тогава. Снеговалежът ще намалее към обяд. Аз трябва да се погрижа за животните, така че ако имаш нужда от нещо, свържи се първо с Девин. Аз може да съм излязъл.

— Благодаря. Шейн? — Той се извърна и стрелна с поглед брат си. — Ако надникнеш в приемната на път към вратата, ще се наложи да те убия.

— Вече огледах добре краката й. — Като си подсвиркваше весело, Шейн пое по коридора. — До скоро виждане, Рийгън. — Струваше му доста усилия, но не погледна към приемната на път към вратата.

В мига, в който я чу да се затръшва, Рийгън притисна лице към коленете си. Щом пристъпи в приемната, Рейф трепна, зърнал защитната й поза и тресящите се рамене.

— Виж какво, скъпа, много съжалявам. Трябваше да заключа проклетата врата. — Той нежно я потупа по рамото и седна до нея. — Шейн не иска да се държи като идиот. Той по рождение си е такъв. Нямаше намерение да те обиди. Не се разстройвай.

Тя издаде някакъв нечленоразделен звук и щом вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи. Заливаше се от смях.

— Можеш ли да си представиш как изглеждахме тримата в преддверието? — Тя притисна пръсти към устните си и се залюля. — Двамата с теб полуголи, а Шейн като снежния човек от Хималаите.

— Вижда ти се смешно?

— Не, вижда ми се истерично смешно. — Отмаляла от смях, тя падна в скута му. — Братята Макейд. О, Господи, в какво се забърках?

Възхитен от нея, той я привлече към себе си.

— Върни ми ризата, скъпа, и ще ти покажа.