Мери Спенсър
Магията на страстта (25)

25

Собственикът на „Веселото момиче“ и жена му не бяха изживявали подобна вечер. Въпреки скромната външност на младата дама, заела най-хубавата им стая, около нея се въртяха не малко привлекателни млади мъже. Най-упорит беше пристигналият последен, който стоеше сега, вир-вода, пред вратата. Ханджията, събуден от вдигнатия от него шум, изгледа продължително яростното му лице и разбра, че ще си има ядове. Този тип приличаше на самия дявол. В момента настояваше да влезе при виконтеса Калън.

— Милорд, отдавна е минало полунощ — опитваше се ханджията да успокои несъмнено ужасно разгневения новодошъл. — Всички са си легнали. Не може ли да почака до сутринта? Елате. Вие сте мокър и сте капнал от пътя, с удоволствие ще ви дам стая и ще наредя да ви донесат гореща вода, сирене и хляб.

Мъжът шибаше нетърпеливо крака си с камшика.

— В коя стая е тя?

— Сър, боя се, че не мога да ви позволя да се качите горе. Помислете само за репутацията на дамата. Виконтеса Калън е…

— Моя съпруга — обясни му господинът. — А аз съм виконт Калън. Коя е стаята?

Ханджията му каза — имаше ли друг избор? В противен случай този човек щеше да чука на всяка врата в хана. Мъжът тъкмо се махна, когато друг гост се зададе откъм кръчмата, където шумът явно го беше събудил. Беше рошав и много набързо облечен.

— Мисля, че ще си тръгвам — обясни той и се усмихна на ханджийката. — Госпожо — каза той с лек поклон. Тя реагира инстинктивно като изчезна отново в спалнята си.

— Сър — изгледа го ханджията. — Искате да тръгнете сега? Посред нощ?

— Точно така — каза негово превъзходителство лордът. — Колкото и да е против волята ми да напусна прекрасното ви заведение, мисля все пак, че ще е по-разумно да го сторя, докато още съм цял и невредим, тъй като съпругът на дамата току-що пристигна. Нали не искате кръв по чистия си под? Не че подозирам, че Калън наистина ще ме убие, тъй като няма ни най-малкото основание да го направи, но с влюбени мъже човек не бива да поема риска. — Той си облече палтото и добави: — Понеже са твърде непредсказуеми.

— Още не съм ви приготвил сметката — каза ханджията. — Бихте ли изчакали малко.

Господинът се засмя направо очарователно и си сложи шапката.

— Добавете я към сметката на лорд Калън. Той ще плати с най-голямо удоволствие.

Когато се почука, Клара не спеше. След като лорд Кърлейн си отиде, тя позадряма, но не можа да заспи. Питаше се дали Люсиен ще я настигне, както беше предсказал лорд Кърлейн. Беше твърде невероятно, той винаги беше внимавал да не постъпва като баща си. Помисли си и за карикатурата, която не беше видяла и колко ли щеше да нарани тя Люсиен.

Той й беше казал, че никога няма да я пусне да си отиде. Това я успокояваше, а сега силното чукане на вратата сякаш потвърди увереността й.

— Клара? — попита високо Люсиен. — Отвори. — Отново се почука. — Клара?

Ще събуди целия хан, помисли си тя, отметна одеялото и отиде до вратата.

— По-тихо, Люсиен — прошепна тя, когато го видя да стои в коридора. Видът му я изненада. Беше вир-вода и много бледен. Като я видя, той се поотпусна и на лицето му се изписа отчаяние. Изглеждаше толкова изтощен, че сякаш всеки миг можеше да се строполи.

— Клара — подхвана той, но тя го хвана за ръкава и го дръпна в стаята.

— Люсиен, вир-вода си. Тя пое шапката и палтото му и ги хвърли на пода. — Все повече се убеждавам, че мъжете сигурно нямат ум, та се мотаят навън в такова време и настиват.

— Къде е Блейксли? — попита той, колкото и да беше капнал.

— Замина — каза тя. — А сега седни и си събуй ботушите. За съжаление не водя и слугинчето.

— Блейксли е заминал? — повтори той и се отпусна на стола, който тя му придърпа. — Оставил те е тук сама и без защита?

— Да, препусна сам за Сейнт Дженивиъв — каза тя и задърпа ботушите му. — Но всичко е наред, защото лорд Кърлейн е тук. Божичко, колко са ти студени краката. — Той я гледаше втренчено.

— Кърлейн е тук?

— Спи в кръчмата. — Тя му събу и втория ботуш. — Впрочем ти сигурно си го събудил с крясъците си. Както й всичко живо на една миля разстояние. — Клара стана и Люсиен посегна към нея, привлече я към себе си и сложи глава на гърдите й.

— Ти ме събличаш и ми се караш — констатира той. — Това е добър знак.

Клара не се възпротиви на прегръдката. Отчаянието на Люсиен я трогна дълбоко. Колкото и гневна да беше, любовта към него си оставаше непокътната в нейното сърце.

— Не съм те лъгал — измърмори той. Думите му бяха заглушени от нощницата й. Откакто се оженихме, аз нямам метреса. Кълна ти се, че е вярно. Памела ме е нарисувала преди сватбата ни.

— Тя е била твоя метреса — каза Клара и усети как той я прегърна още по-силно, сякаш се боеше тя да не го отблъсне.

— Да — отговори съкрушено той. — Няколко години. Нямах намерение да я напускам, дори след като се оженим. Това няма да те изненада, като си спомниш какъв бях тогава.

Да, тя помнеше много добре. Недоверчив, ревнив и потиснат. Дали и в присъствието на лейди Холинг е бил същият?

— Тя е много красива — измърмори Клара и сведе поглед към тъмнокосата му глава.

Той изстена.

— Мила моя, мила моя, само да знаеше — тя изобщо не е красива.

Това Клара трудно можеше да повярва. Беше объркана.

— Но тогава защо е била твоя любовница?

— Защото направи поносима моята грозота. — Той вдигна бавно глава и я погледна. — Клара, ако ме напуснеш, от мен ще остане само то — грозното. Зная, че би трябвало да изкупя със загубата ти своите грехове, но не мога. Не бих понесъл да заживея отново в онзи мрак.

— Люсиен — прошепна тя и обхвана с две ръце любимото му лице. — Недей така.

— Аз те обичам — каза отчаяно той. — Не ме напускай. Ще намеря начин да излекувам болката ти. Кълна ти се. Само не ме напускай, Клара.

Тя го погали по мокрите къдрици и каза:

— Отпратих Андрю и помолих лорд Кърлейн да ме върне утре сутринта в Лондон. — Той не помръдна, само я погледна. — Не зная дали исках да се върна в Барингтън или да отида при леля Ана.

— Искаше да се върнеш? — прошепна той. — Наистина ли, Клара?

Тя го погали по косата.

— Лорд Кърлейн ми показа писмото ти относно облога и изведнъж ми се стори погрешно да си тръгна, без да ти дам възможност да ми обясниш. Аз ще се върна, милорд — тя сложи пръст на устните му, за да го накара да мълчи, — но не зная какво ще стане с нас. Толкова много неща се случиха…

— Зная — каза той и целуна пръстите й. — Заради моите грехове трябваше да страдаш ти, въпреки че си невинна. Ако ми дадеш възможност, Клара, аз ще оправя всичко. Обичам те. Вярваш ли ми?

— Да — прошепна тя, — но не ми е лесно. Аз не съм хубава, Люсиен.

— О, не, напротив — възрази той с дълбоко чувство на уважение — ти си хубава, Клара. Най-красивата жена, която познавам. Прекалено хубава за мъж като мен, но въпреки това не мога да те пусна да си отидеш. Никой друг няма да те обича колкото те обичам аз. Обичам те от мига, в който те видях за пръв път. Борих се с това чувство, но разбрах, че любовта ми към теб е онова, което ме извисява, тъкмо тя ми попречи да се отчая през всички онези години, когато мислех, че си ме мамила.

— Но оттогава ти толкова се промени — каза Клара.

— Ти ме промени. Ти ме спаси от мрака, Клара. Знаеш ли, че аз вече едва си спомням за родителите си?

— Люсиен — каза тя, останала без дъх.

— Отдавна съм престанал да сравнявам теб с майка си, а себе си с баща си. Ти ме освободи от тяхната сянка. Призраците са прогонени, Клара. Сега мога да ти предложа сърцето си така, както го направих тогава, когато бяхме още деца. Искам да кажа, ако все още го искаш.

— Дали го искам? — прошепна тя и се усмихна въпреки сълзите, които пълнеха очите й. Най-сетне го бе открила отново в навъсения, мрачен мъж. — О, да, аз го искам. Обичам те, Люсиен и винаги съм те обичала.

Той я привлече в скута си и я целуна, а тя изпита облекчение и благодарност.

— Клара — той скри лице в шията й. — Моя сладка, чудесна Клара. Благодаря на бога. Аз не те заслужавам, но е такова щастие, че си моя. Бях такъв глупак и пропилях толкова време, но вече няма да приемам нищо за разбиращо се от само себе си. Ще ценя всеки ден, който ми е дадено да изживея с теб.

Вече много по-късно двамата лежаха капнали и щастливи под завивката.

— Леля Ана ще се жени за Роби? — попита изненадана Клара. — Трудно ми е да го повярвам, въпреки че е наистина чудесно. Тя го е обичала през всички тези години.

— И той никога не е преставал да я обича — каза с прозявка Люсиен. — Той ми каза, че щял да се ожени за нея, за да стане Сара негова дъщеря. Вече се радва, че един ден, когато тя стане девойка за женене, ще постави на изпитание всички претенденти за ръката й. Почти съжалявам клетите момчета.

— Роби е същинско съкровище — каза Клара.

— Роби е същинска напаст — възрази Люсиен, — най-вече, когато му падне жертва, на която може да прочете конско. Сигурно е по-приятно жив да те изяде мечка.

Тя се засмя.

— Сара го боготвори. Той ще е чудесен баща. Много е добре, че ще се женят. Дано това вдъхнови Улф и определи най-сетне дата за сватбата си с Бела.

— Преди това да стане, сигурно ще сме вече побелели и остарели — засмя се Люсиен. — Горката Бела — той я погали нежно по плоския корем. — Другата година ще си имаме дете — измърмори той. — Това харесва ли ти?

Не бяха говорили много за детето, защото се бяха случили толкова много други неща.

— Да — отговори тя. — Винаги съм мечтала за голямо семейство с много деца.

Очите му бяха затворени, но той се усмихваше.

— Ще се опитаме да надминем твоите родители, нали?

— Е, все пак може би не чак толкова много деца, Люсиен — усмихна се тя.

— Хъммм?

— Как научи, че съм бременна? Беше толкова сигурен, въпреки че дори аз още не бях.

Той се обърна встрани и я привлече към себе си.

— Нищо не знаех. Просто го почувствах. Може би защото ти си жената, която обичам и винаги съм обичал. Това е донякъде дори страшно. Ти притежаваш такава власт над мен, Клара.

Тя повтори с пръст линията на шията му.

— Както и ти над мен. Трябва да се научим да си имаме пълно доверие.

Той я целуна.

— С времето и това ще стане. Засега ми стигат твоята любов и присъствието ти.

— Само като си помисля — прошепна тя и сложи глава на гърдите му, — че един глупав облог можеше да разруши почти всичко. Радвам се, че си го загубил.

— О, не, скъпа. Благодарение на този отвратителен облог, аз спечелих. — Тя долови усмивката му. — Спечелих толкова много.