Мери Спенсър
Магията на страстта (24)

24

Беше вече тъмно, когато лорд Кърлейн настигна каретата на Клара пред хана „При веселото момиче“. Беше яздил повече от три часа в усилията си да открие лейди Клара. През последния час беше паднала гъста, студена мъгла, а сега и заваля. Когато лордът влезе в хана, той беше мокър до кости, беше му студено и не беше в настроение да се остави собственикът на хана да го спира с каквото и да било обяснение.

— Но, милорд! — извика ханджията и застана пред вратата на частния салон, в който Кърлейн искаше да влезе. — Дамата и джентълменът тъкмо седнаха да се хранят. Позволете, моля ви, да пратя първо някое слугинчето с бележка от вас. Тук не обичаме да смущаваме гостите си. — Лицето на ханджията стана още по-отчаяно, когато видя колко мокър и мръсен е лорд Кърлейн.

— Уверявам ви, аз няма да им преча — каза Кърлейн. — Що се отнася до намеренията на капитан Блейксли, те са вече друга работа. Тъй че помолете го, ако обичате, да бъде сдържан. А сега ми се махнете от пътя.

Ханджията се притисна още по-силно към вратата.

— Милорд, умолявам ви…

— По дяволите! — измърмори Кърлейн и почука на вратата. — Лейди Клара — извика той. — Аз съм Кърлейн. Трябва веднага да говоря с вас. Блейксли? — И той почука отново. — Влизам!

— Умолявам ви, само без насилие, милорд! — възкликна ханджията.

Вратата се отвори и дребничкият ханджия за малко не падна в стаята. Капитан Блейксли го хвана за палтото и го изправи на крака. После изгледа Кърлейн и затръшна вратата зад себе си.

— Кърлейн — каза той хладно. — По каквато причина и да сте тук, изобщо не сте добре дошъл. Лейди Клара не желае да има нищо общо с вас. Тъй че бъдете така добър и ни оставете на мира.

В отговор Кърлейн извади от палтото си пистолет и го насочи към гърдите на Блейксли.

— Господ да ми е на помощ — простена ханджията. Зад него Блейксли се вцепени.

— Милорд, маниерите ви не могат да се нарекат добри.

Кърлейн се ухили.

— В момента изобщо не ми пука за маниерите ми. Наложихте ми същинско преследване и няма да се махна, преди да съм говорил с лейди Клара. Насаме.

— Виж ти, а ако се възпротивя, ще ме застреляте, така ли? — попита спокойно Блейксли.

— О, да, не сте първият англичанин, който се наема да ми служи за мишена. Само че не желая да предоставям решението на вас. Лейди Клара! — извика той. — Кажете на скъпия си приятел, че ще говорите с мен, в противен случай ще му забия един куршум в стомаха.

Вратата се отвори и Клара надникна, пребледняла, през рамото на Блейксли.

— За бога, милорд. Да не сте полудели?

— Да — отговори навъсено той. — Откакто живея в Англия, наистина съм луд.

— Той няма да стреля — каза Блейксли. — Продължи да се храниш, Клара, аз ще се погрижа за него.

— Не, моля те — докосна тя рамото на капитана. — Остави ме да поговоря с него. Не бих искала да направя вулгарно представление за останалите гости.

— Да ви поживи господ! — измърмори ханджията.

— … освен това лорд Кърлейн е яздил дълго в този дъжд, за да ме види. Дължа му да го изслушам. — Ако обичате, скрийте оръжието си, милорд — каза тя на Кърлейн.

Той го направи и се поклони.

— Радвам се, че най-сетне ще ме чуете, милейди. Вече бях загубил всяка надежда да говорите още веднъж с мен.

— Тя и сега няма да го направи — прекъсна го Блейксли. — Аз няма да го допусна. — И той сложи ръка на кинжала си.

— Недей, Андрю — извика Клара. — Искам да изслушам лорда. Остави ни, моля те, за малко сами.

Блейксли не отстъпи веднага, но в края на краищата се съгласи да излезе при условие, че ще чака пред вратата и разговорът няма да трае по-дълго от двайсет минути.

— Много мило от негова страна — измърмори Кърлейн и хвърли мокрото си палто на един стол. Погледна със съжаление подгизналите си ботуши. — Моля да ме извините за вида ми — каза той на Клара, която го гледаше сериозно. — Не очаквах да завали.

— Та вие сте премръзнали — каза тя. — Седнете до огъня, ще ви налея чай.

— Вино, ако обичате. Или бира. Каквото имате. Съжалявам, че ви развалих вечерята. — Той се отпусна с благодарност на един стол. — Времето ни е ценно.

— Аз няма да се върна в Лондон — каза тя и му подаде чаша вино. — Ако сте дошли с такава цел, напразно сте си направили труда. Как разбрахте, че съм тук?

Той пое чашата и се усмихна.

— Бях тръгнал за Барингтън, за да ви се извиня още веднъж и ви видях да тръгвате с капитана. Ще е жестоко от ваша страна, милейди, да ме отпратите още веднъж. Зная, неприятно е да се говори за това, но вие простихте на всички, замесени в тази история, само на мен не пожелахте да простите. Това събуди любопитството ми. Мислех, че сме приятели.

Тя отиде до камината.

— Наистина ли? Признавам, че по едно време и аз мислех така, милорд. Но вие сте искали, изглежда, само да държите под око обекта на вашия облог. През всички тези месеци вие все ми давахте кураж и аз наистина мислех, че сте приятелски настроен към мен. Сега вече са ми ясни истинските ви намерения.

— Намеренията ми бяха много прости — да получа колкото може повече пари. Не съм искал да нараня нито лорд Калън, нито вас. Замисълът ми изглеждаше безпогрешен. Всеки, който си беше направил труда да послуша Калън, знаеше, че той е влюбен във вас, нещо повече, обсебен до лудост. Не виждах нищо лошо в това да използвам този факт за своя облог.

— Може и да е бил някога обсебен — съгласи се меко Клара и седна. — Но това е минало. Той никога не ме е обичал и никога няма да ме обича. Боя се, че вие в края на краищата ще загубите облога, милорд. Не биваше да идвате тук да ме придумвате да дам на лорд Калън втори шанс. Аз няма да се върна при него.

— Аз вече спечелих облога. Калън ми изпрати парите преди повече от две седмици. Тъкмо това исках да ви докажа днес, когато ви видях да потегляте. — Тя го изгледа недоверчиво и Кърлейн въздъхна. — Милейди, защо, за бога, трябваше да бягате? Бях убеден, че между вас и Калън всичко е наред, въпреки абсурдната рисунка в „Глед Тайдингс“. Надявах се, че стоите над тези неща.

Клара стисна устни, но после му разказа за посещението, с което я бе удостоила лейди Холинг. Кърлейн простена, когато тя стигна до рисунката, която дамата й беше оставила като сватбен подарък.

— Та, както виждате, милорд — заключи Клара и го погледна право в очите, — успях да разбера какъв лъжец е моят съпруг. Аз вече не му вярвам. Той ми се закле, че няма метреса, а се оказа, че доста отдавна е близък с лейди Холинг. Ако е излъгал за едно, направил го е и за друго. За мен остава задоволството, че и вие и двамата няма да спечелите облога. Връщам се в Сейнт Дженивиъв и ще остана там, докато баща ми уреди развода.

— Клара, не добавяйте към греховете на съпруга си и моите още един — този, че постъпвате като глупачка. — Кърлейн се наведе напред. — Представа нямам от какъв характер е била някога връзката на лорд Калън с лейди Холинг, въпреки че мога лесно да си представя каква е била преди вашата сватба. Фактът, че той е прекарвал много време… с тази жена, подсказва какво е имало между тях, но със сигурност зная, че откакто е женен, той рядко или дори никога не се е виждал с нея. Доколкото ми е известно те вече са се мразели и тя положи неимоверни усилия, за да разруши брака му. Що се отнася до облога. — Той стана и затърси в джобовете на мокрото си палто. — Ето и доказателството. — Той държеше измачкан лист. — Много дни преди да се появи карикатурата, вашият съпруг ме призна за победител. И той сложи писмото в скута на Клара.

Тя свъси чело.

— Как да съм сигурна, че не сте го фалшифицирали?

— Клара, Клара — смъмри я той като немирно дете. — Как можете дори да си го помислите? Фалшифицирането е сериозно обвинение, а пък аз съм твърде интелигентен, за да го направя. Прочетете го и се убедете сама, че е почеркът на вашия съпруг.

Клара го послуша.

— А това какво значи? Вие сте осведомили лейди Холинг, че той е във Воксхол? Имал е намерение да я срещне там?

— Тя беше нарисувала още една карикатура, която вие никога не видяхте. — Той й я описа накратко. — Калън искаше да отвлече вниманието й, докато Джак унищожава матриците, моята задача беше да я осведомя къде е Калън. Знаехте ли, че тя нарочно беше довела Блейксли, за да го срещне с вас? Беше се запознала с него само за да го използва срещу вас и да забие клин между вас и Калън.

— Но защо? — попита Клара. — Нима е могла да помисли, че аз ще избягам с Андрю?

— А не правите ли тъкмо това в момента? — Той я погледна и тя се изчерви. — Предполагам, че се е надявала двамата с Калън да могат пак да се съберат, надявала се е присъствието на Блейксли да разпали отново ревността му. Получи се обратният резултат. Както можете да видите, тази бележка е написана на следващия ден. Лорд Калън е взел очевидно решението си и е осведомил лейди Холинг за него. Тъй като той вече не я искаше, а Рексли открадна нейните рисунки, тя е решила да си отмъсти с карикатурата. Сигурно си е казала, че щом Калън не може да бъде неин, той не трябва да бъде и ваш, или е искала да накаже Калън и да му отнеме жената, която обича. Знаела е, изглежда, че загуби ли вас, вече всичко ще му е безразлично. Сторила го е много умело. Вие напускате мъжа, когото обичате, защото сте повярвали на отровните лъжи на Памела.

— Не е само това — каза тя тихо и погледна отново бележката. — Не беше само стореното от лейди Холинг. Тя може би само ми показа колко непреодолими са трудностите между лорд Калън и мен. Радвам се все пак, че вече ви е изплатил парите за облога. Това улеснява за мен някои неща. Тя погледна писмото. — Той наистина ли искаше да заминем заедно за Пеъруд?

— Не ви ли го е казал?

— Каза ми — прошепна тя.

— Клара, аз познавам лорд Калън по-зле от вас. Не зная какво се е случило между вас, но зная, че един мрачен мъж с труден характер се ожени за добра и мила жена и така получи нещо, което навярно винаги е смятал за непостижимо. Този мъж се промени благодарение на вас. И то от любов. Вие можете да си седите вкъщи до края на живота си и да твърдите, че вашият брак е бил истинска катастрофа, но трябва да прозрете истината. Люсиен Брайланд ви обича и опита всичко, за да ви го покаже. Той може да е направил повече грешки от други мъже, но се съмнявам друг да е положил толкова усилия, затова не отхвърляйте всичко с лека ръка — предупредя я той спокойно и сериозно. — Няма нищо по-тъжно от увяхваща любов. Моля ви, Клара, не правете грешката, която допуснах аз. Само ще съжалявате и ви казвам, че ще се обречете на много самотен и тъжен живот.

Тя дълго мълча, преди да каже:

— Бих искала да поговоря с Андрю. Насаме. — Тя го погледна. — Милорд, мога ли да ви помоля да го извикате?

 

В къщата беше тъмно и тихо. Джак чакаше търпеливо, без да обръща внимание на студа, проникващ през дрехите му. Умееше да чака, а това беше важно при всеки лов.

Измина още един час, преди плячката му да се появи. Дрънченето на ключ издаде присъствието й, после чу и тих глас.

— Сиби?

Тя запали свещ.

— Сиби, къде си?

Чуха се стъпки и се приближиха.

— Сиби, глупаче! — чу се гневен глас.

Тя влезе в ателието и изпъшка, защото видя, че то е съвсем празно.

— Сиби! — изкрещя тя.

— Боя се, че я няма — каза спокойно Джак. Сега и той запали свещ. — Тя всъщност вече не е в Лондон и дори не е в Мидълсекс. Намерих й много по-добро място — засмя се той. — Вие вече няма да я видите.

Памела Холинг го изгледа втренчено.

— Тя не би ме напуснала — прошепна недоверчиво. — Сиби е прекалено лоялна, за да го направи.

— Лоялна е, но не по отношение на вас. Люсиен беше много по-мил към горкото момиче и тя сметна за необходимо да го осведоми за вашите намерения. Колко жалко, че толкова се е страхувала от вас, та не е дошла по-рано и не е предотвратила посещението ви при лейди Клара. А то беше неразумно от ваша страна, Памела — каза той и я заведе до масата. — Люсиен ме помоли изрично да не проявявам ни капчица милост, както и вие не проявихте милост към жертвите си.

Тя се озърна ужасена в празното помещение. Джак никога не беше виждал тази жена толкова уязвима.

— Моето изкуство — прошепна тя. — Какво сте направил с картините ми?

— Те са на сигурно място — сви той равнодушно рамене. — Ще наредя да ви ги изпратят, където отидете.

Памела Холинг не прояви признаци на облекчение. Очите й святкаха и тя се обърна към Джак, готова за битка.

— Защо сте тук, Джак? За да ме заплашвате? За да ме убиете? Изненадана съм, че Люсиен не е дошъл лично, но предполагам, че е хукнал подир малката си женичка. Дали ще убие нея и Блейксли, как мислите? Няма ли да е чудесно? Вече виждам заглавията. Тя се засмя. — „Какъвто бащата, такъв и синът“.

Джак отдавна знаеше как трябва да се постъпва с Памела. Отровните думи бяха най-острото оръжие, с което изваждаше хората от равновесие. Люсиен съумяваше всеки път да реагира добре, но Джак имаше предвид нещо по-ефикасно.

— Тук съм, за да ви кажа какво ще стане с вас — обясни той, — и за да ви накарам лично да се изметете оттук.

Тя го изгледа за миг, а после се разсмя още по-високо.

— Така ли, милорд? Колко мило от ваша страна, но съвсем безполезно, уверявам ви. Вече имам известни планове. А вие не можете да направите нищо, за да ме спрете.

— Е, ще видим. Впрочем пътуването ни до Стейнс беше много приятно. Да затворите котка на мястото, където трябваше да се видим, беше истински шедьовър. Не мисля, че бих се сетил за нещо по-драматично.

Тя се усмихна сияеща и се залови да оглежда ателието.

— Реших, че това ще хареса на Люсиен — каза тя и докосна някаква дупка там, където от стената бяха извадени пирони. — Съжалявам само, че не можех да видя лицата ви. Бесни ли бяхте?

— Ужасно. Люсиен за малко не уби коня си от бързане да се върне в Лондон. Той веднага се усъмни и не искаше да тръгва за Стейнс, но аз настоях. Боя се, че по моя вина лейди Клара е била принудена да приеме такава пепелянка в дома си.

Тя изплющя с език.

— Е, Джак, налага ли се да се обиждаме взаимно? — Тя се приближи към него. — И аз съм измислила няколко прякора за вас. Много пъти съм искала да ви взема за модел на карикатура, но Люсиен не ми позволи. Съжалявам, че не го направих. — Тя се приближи и вдигна ръка да си поиграе с вратовръзката му. Нейният парфюм го удари в носа, а от близостта и му прилошаваше. Но той не се издаде и отвърна на изкусителния й поглед. — Зная много за вас, лорд Рексли, дори какъв тип жени предпочитате и какво обичате да правите с тях. Вече сте си създали репутация в публичните домове. Често съм се питала какво ли ще е да опитам с вас.

За малко не му призля.

— Аз пък винаги съм се питал как Лъки не го е гнус да спи с вас.

Тя отвори широко очи, но той не успя да отстъпи. Единственото предупреждение за удара беше разтреперената й ръка. Тя го улучи точно и раздра бузата му. Но той остана неподвижен, сякаш нищо не беше усетил.

Тя се усмихна накриво.

— Какво бихте казали, ако цял Лондон научи за истинския ви произход? — изсъска тя — факта, че сте не лорд Рексли, а копелето на лейди Рексли от лорд Манинг. Това ще накара цял Лондон да се разприказва, нали?

Наложи му се да направи огромно усилие, за да се овладее и да не реагира на думите й. Ударът го улучи в най-съкровените му страхове. Затова я беше мразил винаги толкова много — задето имаше властта да съсипва с отровата си човешки съдби.

— За тези слухове няма никакви доказателства, защото не са верни — изрече той. — Съмнявам се някой да им повярва.

— Колко сте наивен! — изкикоти се тя. — Хората вярват с огромно удоволствие, стига да е нещо пикантно. Или искате да ви го докажа? Още една рисунка, преди корабът ми да замине за Франция? — смехът й беше злобен.

— Господин Росуел и съпругата му вече не са в Лондон — осведоми я той. — Заминаха на пътешествие из Европа. — Той видя с радост как усмивката й угасна. За нея беше новина. — Боя се, че „Глед Тайдингс“ вече не съществува. Но днес се появи все пак извънреден брой. Учуден съм, че още не сте го видяла. Съдържа една изключително интересна карикатура. — Той извади един екземпляр и го сложи до свещта на масата, така че рисунката да се вижда добре.

Памела зяпна вестничето с отворени уста.

— Не! — извика тя. — Не е възможно… Да не сте посмели… — Тя пое вестничето с трепереща ръка. — Круайшънс! Той сигурно е сграбчил възможността с две ръце. Ще го убия.

— Това би добавило и убийство в списъка на обвиненията срещу вас. Мислите ли, че ще е разумно?

— Обвинения ли? За какво говорите?

Той се усмихна небрежно.

— Мисля, че добре знаете, Памела. Спомнете си само карикатурите си. Някои са предателски. Има хора, които съсипахте със злобата си. Сега, когато в Англия вече всеки знае коя сте, всички ваши жертви също знаят на кого дължат мъките си. Знаят и къде да ви намерят, нали така?

— Да — прошепна тя ужасена, — но аз заминавам за Франция. Там ще съм в безопасност.

— Боя се, че грешите, мила моя. Не можахме да склоним капитана на кораба да ви отведе. Той мрази „Le chat“ след онази грозна карикатура срещу флота, в който дълго е служил. Каза, че ако сте пасажерка на неговия кораб, ще изчезнете тихомълком някъде по средата на Ламанша.

Тя затвори очи и наведе глава.

— Съмнявам се дали в Лондон някой ще пожелае да си има вземане — даване с вас, освен ако не става дума да бъдете обесена. Или изгорена. Тъй или иначе, краят е един и същ — добави сериозно той. — Вие нямате приятели, Памела и сега само аз мога да ви помогна, затова предлагам да направите каквото ви кажа.

— Какво имате предвид? — попита беззвучно тя.

— Един кораб чака, за да ви отведе в Австралия. — Той не обърна внимание на нейния възглас. — Там ще можете да започнете всичко от начало. Излишно е да ви казвам, че не бива да се връщате в Англия, нито да се опитвате да влезете във връзка с лорд Калън или неговата съпруга. Ще наредя да ви следят. — Той взе вестника от треперещата й ръка. — Съветвам ви, Памела, в бъдеще да не допуснете глупостта да създавате нови неприятности. Само да се опитате и аз ще сложа край на съществуванието ви. Откровено казано, болните ви игрички са ми дошли до гуша. Мога само да ви посъветвам да не ме предизвиквате.