Мери Спенсър
Магията на страстта (4)

4

Бяха минали тринайсет години от последното идване на Клара в Лондон и в нейните очи той не се беше променил към добро. Шумът и смрадта я караха да копнее за спокойната хубост на Сейнт Дженивиъв. Много добре разбираше защо нейните родители предпочитат да живеят в провинцията, вместо да се потопят в светските развлечения, които предлагаше градът. Тя много се натъжи, когато Люсиен заяви, че след сватбата ще останат в Лондон поне първите шест месеца, а не в имението му в провинцията. Едва през октомври щели да заминат за Пеъруд, беше казал той, но не по-рано. Клара имаше чувството, че вече брои дните.

„При Алмак“ я разочарова особено много. Като всяко момиче тя бе мечтала да посещава отбрано общество, но действителността се оказа много различна от представите й. Като си помисли човек, че покана за „Алмак“ беше сред най-желаните и почетните в това общество и осигуряваше успехите на една госпожица, сурово разочарование беше да откриеш, че помещенията са малки и тесни, храната и напитките — нищо особено, а разговорите — най-често просто клюки. Все пак партньорите й за танците бяха приятни, макар и малко нещо недодялани, а погледите и шушукането, които я преследваха, откакто беше дошла в града, бяха тук не чак толкова явни. Или тя просто беше почнала да им свиква.

Въпреки че се беше подготвила, доколкото можеше, Клара продължаваше да се изненадва, че е обект на толкова силен, макар и прикрит интерес. Всъщност това трябваше да се очаква, след като толкова виден и привлекателен благородник като Люсиен се женеше за толкова незабележителна жена, колкото и добро да беше нейното потекло и колкото и голяма зестрата й. Самият факт беше смайващ, дори за Клара, и ако не се беше убедила сама колко непоколебимо е решил Люсиен да я вземе за жена, и тя нямаше да повярва. Откакто бяха пристигнали в Лондон, тя вече няколко пъти му беше давала възможност да промени мнението си, но той всеки път само се дразнеше и настояваше да се оженят. В края на краищата тя се отказа да говори за това и се стараеше да постигне с бъдещия си съпруг нещо като примирие. Засега безуспешно.

Верен на дадената дума, Люсиен играеше съвършено ролята на предан годеник, поне когато бяха заедно на обществени места. Когато я придружаваше на многобройни балове и приеми, дори да не изглеждаше ужасно щастлив, правеше впечатление на много доволен.

Всъщност държането му беше почти безукорно. Но въпреки привидната си преданост за пред хора, насаме Люсиен си оставаше все така дразнещо дистанциран. Насаме беше все замислен и мълчалив или говореше с кратки, безизразни изречения, сякаш всяка излишна дума можеше да му създаде неудобство. Той непрекъснато я наблюдаваше, но не я докосваше. На обществени места я следеше с дебнещ поглед, представяше я на приятели и познати, но рядко й позволяваше да разговаря с тях повече от няколко минути. Наблюдаваше я дори докато танцуваха и тя забеляза, че не само запазва за себе си колкото може повече танци, но се грижи сред другите й партньори да не са чичо му Роби или най-близките му приятели — лорд Рексли и лорд Сивърн. Можеше ли да се чуди човек, че цял Лондон се съдираше от клюки? Тя почувства едва ли не облекчение, когато той реши да не отиде на днешния бал „При Алмак“, въпреки че отначало се съгласи.

Клара изобщо не се опита да се замисля какво ли го е накарало да се откаже. Поглеждаше към входната врата, където, по някаква причина, очакваше да го види. Скоро щяха да затворят вратите и тогава нямаше да пуснат вече никого да влезе, та ако ще и принц — регентът да е решил да посети толкова скучно събиране.

— Той няма да дойде, миличко — заяви до нея леля й Ана и потупа с ветрилото си Клара по рамото. — Не се натъжавай, ще минем чудесно и без него.

Клара разбираше, че тези думи трябва да я окуражат, но в тях ясно прозвуча недоволство. В миналото леля Ана беше показала съвсем ясно, че не понася Люсиен, а нейното неодобрение на предстоящата женитба бе ставало причина за не едно спречкване между нея и бащата на Клара.

— Сигурна съм, че за отсъствието му има сериозна причина — измърмори Клара и се опита това да прозвучи много весело. Последното, което би искала, е да даде с тъжния си вид на дамите наоколо повод за нови клюки.

— Да, сигурно има причина — отсече леля Ана, докато кимаше усмихната на минаваща покрай тях позната. — Ако прилича поне малко на чичо си, ще намира безкрайно много разумни причини за онова, което върши или не върши.

Клара затвори за миг очи и помоли господа за помощ. Този отвратителен грип ги спохождаше наистина по най-неподходящо време. Нейните родители се бяха почувствали задължени да се върнат в Сейнт Дженивиъв, за да се грижат за тримата братя на Клара, тъй че се наложи леля Ана да отпътува за Лондон и да заеме като придворна дама на Клара мястото на нейната майка. Колкото и да обичаше леля си, за Клара тази промяна беше същинска катастрофа. Леля Ана никога не бе казвала какво се е случило преди единайсет години между нея и граф Манинг или защо годежът им беше внезапно развален, но всеки път, когато някой споменаваше графа, на лицето й се появяваше особен израз, по-красноречив от всякакви думи. Струваше й се невъзможно приготовленията за женитбата, с които се занимаваха сега леля Ана и граф Манинг, да не доведат до неприятни ситуации.

— През последните няколко седмици Люсиен беше повече от внимателен — защити го Клара. — Как мога да го упрекна, ако иска да прекара една вечер в компанията на своите приятели, а не на това радостно събиране тук.

Изразът на леля Ана се посмекчи, защото тя се усмихна.

— Допускам, че имаш право. Никога не съм виждала толкова много хора така да се стараят да получат покана за толкова отвратително събиране. Не се смей, мила, че току-виж са ни изхвърлили, а майка ти никога не би ми го простила. Я виж, онзи хубав американец май идва към нас, Кърлейн ли му беше името? Не бива да танцуваш пак с него, Клара, ако не искаш да шокираш всяка присъстваща тук матрона. Баща ти ми разказа какво е станало на бала на лейди Бъридейл и съм сигурна, че клюкарките още го коментират.

Клара добре знаеше, че още го правят, въпреки че всъщност не се беше случило нищо истински сериозно. В края на един валс граф Кърлейн просто й беше целунал ръка и в същия миг Люсиен вече изникна пред него. Той я дръпна за ръката и я завлече в градината, където отново изпадна в мълчаливата си замисленост. Обществото реши, че държанието на Люсиен е ужасно романтично, толкова романтично, че Клара вече беше чула различни варианти на случката и във всеки нов драматизмът се засилваше. Нямаше да се учуди да чуе, че Люсиен е нахлул на бял кон в наследствения замък на лорд Бъридейл и я е вдигнал от паркета на балната зала право на седлото.

— Брак по любов — шепнеха дамите от обществото, а виконт Калън е така омагьосан от годеницата си, че си позволява толкова прелестни прояви на ревност. Глупавото е само, мислеше си Клара, че изобщо не е никаква ревност. Беше чисто и просто недоверие. Беше толкова сигурен, че тя ще му изневерява, ще го лъже както майка му беше лъгала неговия баща, че не можеше да понесе дори толкова очарователен, но незначителен жест — негов познат просто й целуна ръка.

— Лейди Ана — поздрави граф Кърлейн и се изправи усмихнат пред тях. — Лейди Клара — поклони се той леко. — Надявам се, че се наслаждавате на вечерта? Доста народ има, както виждам.

— Предполагам, че ви заблуждава дългата върволица обожателки, която ви следва, милорд — закачи го леля Ана. — Само още няколко и изобщо няма да можете да помръднете.

Лорд Кърлейн се смееше открито и привлекателно, наистина очарователно според Клара. Беше толкова добродушен, че човек не можеше да не го харесва или дори да се пази от него, както съветваха разните клюкарки. Те твърдяха, че Кърлейн си търсел богата жена с титла, която да го спаси от финансовите му затруднения, но ако беше вярно, той поне не беше ужасил някоя от богатите млади дами, които дебютираха в обществото този сезон. Вместо да избягват един толкова съмнителен авантюрист, на всичкото отгоре и американец, те търсеха компанията му и го следваха навсякъде. Лорд Кърлейн беше кажи-речи най-известният мъж в Лондон и това се потвърждаваше при всяко събиране, на което присъстваше. По всяка вероятност неговият чар, добрите му маниери и несъмнено привлекателната му външност натежаваха над неизвестното му финансово положение и нещастната му националност. Откакто беше в Лондон, Клара откри, че той е чудесен събеседник и не обръщаше внимание на явното пренебрежение на Люсиен всеки път, щом тя се заприказваше с него.

— Пак свирят валс — каза Кърлейн. — Разбирам, че от много танцуване вече едва се държите на крака, но бихте ли ми оказала още веднъж честта? — обърна се той към Клара.

— Много сте любезен, милорд — започна Клара, — но мисля, че вие, може би…

Някакво движение премина през залата и отклони вниманието им. Клара погледна към входа и откри лорд Манинг — с панталон в сапфирен цвят, подходяща жилетка и бяло сако той изглеждаше много впечатляващо. Всеки път, когато го виждаше, Клара се учудваше, че годините са минали толкова незабелязано покрай него. В русата му коса още нямаше бял косъм, тъмносините му очи бяха все така живи, а привлекателното му лице красиво и без нито една бръчица, също както на времето, когато беше на трийсет и шест.

Клара усети как леля й се вцепенява и я чу как прошепна тихо „Робърт“ — гласът й прозвуча едновременно тъжно и ядосано. Клара забеляза, че тя гледа графа, сякаш е призрак, а когато погледът му падна на Клара и жената до нея, той също се загледа като омагьосан. Изглеждаше толкова стреснат и безпомощен, че Клара направи инстинктивно крачка към него. Ръката на лорд Кърлейн върху нейната я възпря.

— Музикантите ще засвирят след миг — каза той. — Ще позволите ли? Той пусна ръката й, подаде й своята. Клара хвърли поглед към лорд Манинг, после към леля си, преди да сложи колебливо ръката си в тази на Кърлейн и да се остави той да я заведе на танцовата площадка.

— Каквото и да беше това преди малко, — каза й той тихо — струва ми се, че е нещо много сложно.

— Преди много години двамата са били сгодени — обясни Клара и хвърли поглед натам, където лорд Манинг се беше запътил най-сетне към леля Ана. Размениха, изглежда, няколко любезни думи, макар и доста сковано. — Никой не знае какво е станало, но годежът е бил развален.

— Така ли? — попита заинтересован Кърлейн. — Звучи като чудесна тайна. Такава, която с удоволствие бих разкрил. Каква чудесна двойка щяха да са. Лейди Ана е едва от няколко дена в града и вече е предизвикала смут сред неженените мъже.

— Наистина ли? — осведоми се усмихнато Клара. — Не бих казала, че това ме изненадва. Тя е хубавицата на семейството.

— О, сега вече зная от кого сте го наследили.

Клара се разсмя.

— Ще е честно да ви предупредя, милорд, че не съм устойчива на ласкателства, колкото и груби да са. Ако не внимавате, ще се окажа в краката ви заедно с другите ви обожателки.

Той се ухили.

— Доста сте злобничка, лейди Клара. Аз сигурно много бих се радвал да е така, но ме смущава обстоятелството, че тогава ще се озова срещу вашия годеник с пистолет в ръка. Впрочем исках да ви кажа колко съжалявам, че родителите ви и вашите братя са били принудени да се върнат в Сейнт Дженивиъв. Надявам се болестта да не им попречи да дойдат за сватбата.

— Аз също се надявам, милорд — каза Клара. — Баща ми със сигурност ще дойде, освен ако не се разболее и той, но не зная дали майка ми ще може. Този грип се оказа много упорит и аз, разбира се, не искам тя да остави братята ми сами, та, макар и заради моята сватба.

— В такъв случай ще се надявам братята ви бързо да се възстановят. Майка ви сигурно не би искала да пропусне сватбата на дъщеря си.

— Не, не би искала.

— Къде е лорд Калън днес? — попита той и се озърна търсещо. — Невъзможно е да ви е оставил на машинациите на толкова опасен мъж като мен, нали?

— Ако успеете да се проявите и „При Алмак“ като опасен — отговори Клара — значи сте още по-надарен, отколкото предполагах.

Зелените му очи светнаха весело.

— Скъпа моя, почти ме въвеждате в изкушение да се опитам. Калън е глупак, щом оставя такова съкровище да се разхожда само, макар да ми се струва, че сигурно изпитвате облекчение да сте за известно време свободна от него. Този мъж не се отлепва от вас, сякаш го е страх да не се разтворите във въздуха.

— Едва ли — отговори веднага Клара. — Освен това всъщност не съм тук сама, помните, надявам се, за присъствието на леля ми, милорд. Предупреждавам ви, тя е опасен противник. Само да ме настъпите по пръстите по време на танца, тя ще ви удари с ръкавица през лицето и ще ви заповяда да си изберете оръжието за предстоящия дуел.

— В такъв случай ще се държа като безукорен джентълмен — повдигна вежди Кърлейн.

— Както винаги — засмя се Клара.

— Не го казвайте — каза той умолително, — би разрушило моята репутация. — Той я завъртя около себе си. — Разкажете ми за Барингтън. Разправят, че само за два месеца сте направили малко чудо при подновяването на семейната резиденция на Калън. Чух, че е била необитаема цели петнайсет години.

— Четиринайсет.

— Лорд Калън никога ли не е живял там?

Тя поклати глава.

— Само като момче. По-късно при пребиваванията си в Лондон е живял в дома на своя чичо, а през останалото време в имението си в провинцията.

— А сега ще живее в празните стаи на Барингтън с очарователната си млада жена. Колко щастлив човек. Харесаха ли му промените, които сте направили?

— Надявам се. Той ще види за пръв път цялата къща утре сутринта. Много се вълнувам да разбера мнението му.

— Предполагам, че ще бъде повече от възхитен. В града се говори, че Барингтън ще бъде гвоздеят на сезона.

— Къщата наистина е прекрасна — съгласи се Клара, — но подозирам, че единственото, което иска обществото, е след толкова години да види отново как изглежда къщата отвътре. Люсиен я е наследил от майка си.

— Както и титлата си и своето богатство — кимна Кърлейн. — Доколкото зная, това е причината неговите приятели да го наричат Лъки — Щастливеца. Семейство Барингтън е отдавна едно от най-заможните в Англия, нали така?

Клара му хвърли любопитен поглед.

— Да, въпреки че обикновено не се говори за това. Не мисля, че има голямо значение за Люсиен.

— Не, навярно не. Наистина, изглежда му е безразлично, дали принадлежи към аристокрацията или не. От него би станал добър американец.

— Прав сте — засмя се тя. Но ви моля, не му пускайте тази муха. Току-виж отпътувал при първа възможност за колониите.

— Но не и без вас, това никога не би сторил — заяви Кърлейн. — Познавах преди време друг човек, също толкова обсебен от бъдещата си съпруга. Защо се намръщихте?

Клара се накара да се усмихне и се опита да направи някоя повърхностна, подходяща за флирт забележка. Приетите в лондонското общество флиртове и закачки й допадаха. Беше малко повече от упражнена в тях и разпозна в лицето на Кърлейн истински майстор. Думите му бяха незначителни, невинни, трябваше да са комплимент за нейния чар. Накара се да мисли за тях, но отговори, без да се замисля:

— Само защото мразя конкуренцията, ще ви попитам, милорд, кой беше другият мъж, когото сте познавали? Може би трябва да го превърна в свой обожател и да го открадна от дамата му.

— Той би желал да го сторите. Наистина го желае. Но мисля, че е невъзможно. А когато се омъжите за лорд Калън, ще бъдете ужасно заета със съпруга си. Той е мило момче — продължи той и отново я завъртя, — аз много го обичам, макар да си мисля, че животът с него ще е за вас едно твърде… голямо предизвикателство.

Клубът „Мейдрю“ беше елегантен, тъмен, дискретен и много приятен. Преди да стане богат човек, собственикът, Харолд Мейдрю, беше прекарал по-голямата част от живота си като наемен войник, при което беше прекосявал морета и грабил чуждестранни кораби в полза на Англия. Освен това беше човек понаучил едно — друго за това как да се хареса на богати мъже и жени и колко висока цена са готови те да платят, за да избегнат скандал. Дори най-видни членове на висшето общество можеха да прекарат една вечер в „Мейдрю“ и да си изберат свой начин да се разорят, без дума да се разчуе. В неудобни моменти, когато се включваха местните пазители на реда, човек можеше да е сигурен, че Мейдрю ще уреди най-дискретно въпроса. Ако от ръка в ръка минеха достатъчно пари, нямаше да бъдат споменавани имена, нито аристократи щяха да се видят заплетени в какво ли не, от своя страна благородниците знаеха как да се отблагодарят по подобаващ начин. Като се има предвид колко несигурно е подобно предприятие, Харолд Мейдрю имаше значителни приходи.

Люсиен беше отдавна постоянен посетител на клуб „Мейдрю“, първо, защото тъмната, малко двусмислена атмосфера му харесваше и второ, защото беше едно от заведенията, където можеше да заведе Памела, без да му бъдат задавани неудобни въпроси. За разлика от собствениците на други игрални клубове, които допускаха само жени, които можеха да се купят за няколко монети, Харолд Мейдрю беше разбрал добре, че и дами от обществото желаят да се разделят с парите си не по-малко от господата.

Памела беше седяла вече целия следобед и цялата вечер до Люсиен и беше обявявала залаганията си на червено и черно. От другата му страна седеше Улф, който пресмяташе сумите толкова бързо, че крупието не успяваше да го следва. Седнала в скута му, неговата малка възлюбена, французойката Ивет, изглеждаше още по крехка до мускулестия си любовник. Люсиен потръпваше, като си представяше, че при любовните им игри той сигурно почти я смачква. Беше чудо, че момичето още е цяло, но може и да се лъжеше. Ивет беше шепа кокали, но знаеше много добре как да води Улф за носа. Само за няколко часа Бела беше научила от нея много неща.

В другия край на масата Джак и жената, която беше довел, се бяха прегърнали толкова страстно, че и най-отраканата лондончанка би се изчервила. Но в „При Мейдрю“ никой изобщо не обръщаше глава да ги погледа.

— Ако продължи така — прошепна Памела на ухото на Люсиен и кимна с глава към двойката, — ще се наложи да очистим масата и да им я предоставим. Откъде изкопава той все такива жени?

Люсиен й хвърли кос поглед.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Ами че как толкова благородният лорд Рексли с всичките си разсъждения и аристократичното си чувство за превъзходство си намира жени на улицата — усмихна се Памела. — Чудесна тема за Котката, не мислиш ли?

— Не, не мисля — отвърна отсечено Люсиен.

— Не бой се, мили — позасмя се тя. — Няма да закачам лорда. Държа твърде много на тялото и живота си. Боже милостиви! Пачаврата вече падна от скута му на пода. Каква гледка! Кой от двамата е по-пиян, как мислиш?

Люсиен погледна натам, където един засмян Джак тъкмо вдигаше своята не по-малко засмяна спътничка от пода. Къде ли намира такива жени, питаше се и той, докато гледаше как приятелят му отново слага кикотещата се жена в скута си. С боядисаната червена коса, която падаше, рошава в лицето й и грозно размазаната смесица от пудра и руж, беше по-отвратителна от своите предшественички. Въпреки това Джак изглежда харесваше момичето. Утре щеше да го смени с друго и щеше да е не по-малко доволен. Това беше съществена черта от същността на неговия приятел, черта, която Люсиен не разбираше, но отдавна беше свикнал да приема. Джак обичаше жените, всякакъв вид жени и колкото повече, толкова по-добре. Нежният пол беше неговата гибел и най-голямата му слабост. Изглежда никога нямаше да се задоволи с една-единствена възлюбена, дори след като се ожени.

— Джак не е пиян — каза Люсиен на Памела, — вече ти го казах веднъж.

— О, да! — отвърна тя. — Безукорният лорд Рексли, който никога не се напива, а само се държи като глупак, когато излиза. Не зная защо винаги го забравям, може би защото рядко виждам този мъж в по-различна обстановка.

Люсиен въздъхна и се извърна, за да погледа без всякакъв интерес как крупието раздава нови карти, а Улф провъзгласява високо резултатите. Никога не печелеше в опитите си да застане между Джак и Памела. Те се бяха намразили от пръв поглед. Люсиен отдавна беше свикнал, когато двамата се караха, да не се намесва и беше ограничил усилията си да ги помирява с това, че гледаше да говори колкото може по-рядко на единия против другия.

— Ще се включиш ли в тази игра?

Той поклати отрицателно глава, допи си брендито и отдръпна стола.

— Не, благодаря, предпочитам да си опъна краката.

Тя го изгледа внимателно.

— Нали не искаш да си ходиш?

Би искал да можеше. Но беше последната нощ преди сватбата му, в която можеха да се видят и той дължеше на Памела няколко часа от времето си. Последните два месеца беше все много зает, не можеше да се придържа към обичайното си разписание, и тя беше изразила ясно недоволството си.

— Не, но след час или два ще го направя. Обещах на Роби да съм си вкъщи за закуска. Мосю Делард ни осведоми, че има намерение да направи прочутите си палачинки, заради които Роби го подмами от предишния му господар, херцог Дейвънпорт. Момчето ще получи удар, ако не събере овациите на всички вкъщи.

Даже в тъмното Люсиен различи силната червенина, която се разля по бузите на Памела. Тя притежаваше безукорна хубост, беше руса, синеока и с класически черти на лицето — същинска гръцка статуя, само че когато се разгневеше, в израза й се появяваше нещо остро, което не й отиваше.

— Мислех, че днес ще дойдеш с мен вкъщи — каза напрегнато. — Минаха цели три седмици, Люсиен…

Той сложи два пръста под брадичката й, вдигна я с рязко движение към себе си.

— И повече ще минат, ако не се стегнеш, миличка. Не си забравила, надявам се, че не се вслушвам в изискванията ти. — Той я пусна и я изгледа предупреждаващо. — Пожелавам ти голям успех в играта, веднага се връщам.

Докато минаваше покрай него, Джак го задържа.

— Успя ли в края на краищата и да те отблъсне? — попита той сред пресмятанията на Улф. — Божествената Памела тази вечер май не е в най-добро настроение, но кога ли пък е била?

Той си играеше изкусно с жената в неговия скут, чийто разтворен корсаж даваше свободен достъп на погледа на всеки минаващ, и сега я премести ловко на другото си коляно. — Нали още не си тръгваш? Обещавам да те върна навреме вкъщи при Роби. Не се притеснявай.

— Искам само да глътна малко чист въздух — обясни Люсиен. — Тук има достатъчно пушек да задуши цял полк.

Джак му хвърли любопитен поглед.

— Не е по-различно от друг път — забеляза той и се озърна в изпълнената с пушек зала. — Преди никога не ти е пречело.

Леко раздразнение направи гласа на Люсиен малко по-остър отколкото би искал.

— Не, но днес да — пое си той дъх. Без да обръща внимание на вдигнатите високо вежди на приятеля си, се обърна и излезе навън.

Мейдрю му отвори собственоръчно задната врата, която водеше към алеята, без да го обременява с въпроса какво търси милордът на студения нощен въздух. Той предложи на Люсиен чаша от собственото си бренди и изчезна отново в задимената и шумна задна стая, а Люсиен тръгна с чашата в ръка по алеята, поемайки дълбоко голяма глътка въздух.

Наоколо му беше тихо, не се чуваха стъпки. Тази алея беше предпочитаният изход за мнозина от дискретните клиенти на Мейдрю и беше добре пазена, за да бъде сигурна. Въпреки следобедната горещина, нощният въздух беше хладен и сега освежаваше лицето му. Люсиен затвори очи и усети, че се поотпуска. Би желал и тъгата му също да изчезне.

Би трябвало сега да е „При Алмак“. Мразеше, разбира се, „Алмак“, но там човек поне можеше да диша, без да си пълни дробовете с воня. Там можеше и да се движи. И да танцува с Клара. Да я докосва с ръце, да я прегръща по време на валса и да вдишва чистия й свеж дъх. Тя щеше, както винаги, да му се усмихва, дори ако той не отвръща на усмивките й. Както винаги щеше и да го влудява, да го кара да замира от желание да я има. По-късно, след като й пожелаеше лека нощ, пак щеше да лежи буден цяла нощ и да я вижда пред себе си, да си спомня всяка казана от нея дума и всяка усмивка, и нейния аромат, щеше да нарича себе си безнадежден идиот, но и да съзнава, че на другата сутрин ще стане и ще потърси повод да я види отново още същия ден.

За два месеца Клара го беше превърнала отново в болния от любов младеж, копнеещ за нейната благосклонност, умиращ от страх, че може да я загуби или изобщо никога да не я има. Така беше почти от самото начало. Много добре си спомняше колко ужасен беше, когато, още дете, чу от родителите си, че момиченцето, с което току-що беше танцувал и което го накараха да целуне, ще стане един ден негова съпруга. Отначало беше ядосан, дори разгневен, но с течение на времето беше започнал да мисли за Клара Харкамс по съвсем различен начин. Тя се беше превърнала в негова тайна и негова мечта. Вкопчваше се в тях всеки път, когато родителите му отново се караха и си представяше колко различен ще е неговият брак с момиченцето с копринените панделки. Тя ще го обича така, както винаги бе желал. Тя ще го спаси от самотата и мъката му.

С годините тази обсебеност се засилваше. Беше вече толкова сигурен в нея, че когато видя Клара отново като шестнайсетгодишна, възприе я не като човешко същество, а като полубогиня. Първите няколко дена в Сейнт Дженивиъв изпитваше такова благоговение към нея, че не смееше да й говори, а се задоволи да я наблюдава и да я следва навсякъде. Фактът, че тя не се беше превърнала в красавица, неимоверно го успокои. Красивите жени, които познаваше, се бяха оказали до една фалшиви и безсърдечни, най-вече неговата майка. Обикновеното, открито лице на Клара само засилваше съвършенството й и Люсиен помнеше как сърцето му — дали от любов? — се свиваше всеки път, щом я зърнеше.

Но каквото и да беше онова, което го беше завладяло, преди да се натъкне на нея край езерото, то беше само слаб отблясък от онова, което му се случи, когато поговори за пръв път с нея. Любов, истинската любов го порази като гръм. Чувството го покори със силата си и въпреки младостта си, вече знаеше, че е загубил сърцето си завинаги. Може да беше невидима магия или съдба, но вече нищо не можеше да се промени. Той обичаше жена, която не отговаряше на неговата любов и независимо от това какво вършеше или мислеше, той не можеше нищо да промени.

Люсиен отпи голяма глътка бренди и поклати мълчаливо глава. Беше много по-патетичен, отколкото е бил някога неговият баща. Много повече. Най-лошото беше, че Клара го караше ясно да го осъзнава и в нейно присъствие той си даваше, както никога, сметка за всички свои недостатъци. Тя го караше така силно да желае нейната любов, че беше готов да коленичи и да моли за нея, макар да знаеше колко безнадеждна е подобна постъпка. В него цареше мрак, отвратителен мрак, който не можеше да има нищо общо с онова, което беше Клара. Всички я обичаха. Беше сладка, добра и мила. Мъжете се тълпяха край нея, сякаш беше отговор на техните молитви. Тя ги караше да се смеят, дори най-лошите. Господи, нали беше виждал с очите си как го прави. И то толкова лесно. Ако й даде поне малък шанс, тя ще накара и него да се смее. Но толкова ниско той няма да падне. Тя няма никога да разбере, че е неин пленник. Последните месеци само потвърдиха решението му след първите шест месеца брак, да установи известна дистанция помежду им. Това беше единствената възможност да остане да живее с някакъв остатък от гордост и единствената възможност за Клара да намери поне малко щастие. Ако остане, ще се държи неприязнено с нея, както го прави сега, защото това беше единствената отбрана, която можеше да й противопостави. Болката и объркването от малките му жестокости бяха мъчение и за двамата.

Той изпразни чашата и потръпна, когато брендито изгори гърлото му. Не, така е по-добре. По-добре, че не отиде „При Алмак“. Без неговото мрачно присъствие, тя сигурно чудесно се забавлява. Можеше да види пред себе си мъжете, с които тя танцува, до един чаровни, усмихнати и добри. Всички те можеха да я направят щастлива, както беше вярвал той някога и за себе си. Съмняваше се изобщо да й липсва, тя изпитваше навярно по-скоро известно облекчение от отсъствието му.

Запрати с проклятие чашата на пътя и чу с мрачно задоволство как тя се счупи със звънтене в камъните. Познатият мрак се надигна в него и той го приветства. Не, няма да се превърне в предано куче на Клара, не, няма да е ничие куче.

— Добавете в сметката ми цената на една чаша — каза той на Мейдрю, когато се върна в клуба. Мейдрю само кимна.

Памела вдигна очи, щом го видя да влиза. Изразът на лицето й говореше, че вече е наясно с настроението му.

— Ставай! — заповяда той и започна да събира нещата й. — Ще те откарам у вас.

— С удоволствие. — Тя стана и почна да си събира нещата. — И без туй не желая да загубя още. Ако искаш да ме водиш и занапред тук като твоя възлюбена, ще трябва да ми плащаш загубите в клуба на Мейдрю.

Улф прекъсна монотонното си броене и вдигна към Люсиен подутите си очи.

— Ти трябваше да се прибереш в Манинг хаус. Така ми каза. Много добре си спомням.

— Чудесно, Улф — похвали го Люсиен и го потупа по якото като скала рамо. — Недей да се косиш за това. Ще гледам преди закуска вече да съм привършил. Идвай, Пам. — Беше я хванал за ръката, когато входната врата на клуб „Мейдрю“ широко се отвори и прозвуча силно изсвирване. — Това пък сега какво е? — измърмори той.

— Ами струва ми се, че местните власти са решили да развалят още една хубава вечер — обясни Джак и стана, за да помогне на спътничката си да се изправи на крака. — Ще останеш ли, за да участваш в битката? — хвърли той многозначителен поглед на Люсиен.

— Ще заведа Пам у дома й.

Джак му хвърли дълъг презрителен поглед, без да обръща внимание на бъркотията, в която останалите се блъскаха на вратата към алеята. Люсиен не му даде възможност да каже нещо, кимна му леко, хвана Памела за лакътя и я отведе.