Мери Спенсър
Магията на страстта (8)

8

Градската къща на маркиз Сейнт Дженивиъв беше ярко осветена, чудесно украсена и пълна с хора. В елегантната бална зала, в която гостите за сватбата на виконт Калън с единствената дъщеря на маркиза, лейди Клара, очакваха откриването на бала, Люсиен беше застанал до Джак и Улф и наблюдаваше лорд Кърлейн. Той се приближаваше много бавно към тях, защото разни млади дами непрекъснато му препречваха пътя. С майчиците си за опашка те се хилеха, прихваха и все се опитваха да го заприказват. Кърлейн се проявяваше като майстор в изкуството да предизвиква едва ли не припадъци, след което ловко да се измъква.

— Той не е човек! — измърмори възмутено Джак. — Ама и жените са такива глупачки!

— Ех, можем да признаем и истината — каза Люсиен. — Той е привлекателен, интелигентен и абсолютно аморален нехранимайко.

— Освен това няма пари — допълни Джак.

— И очевидно е неотразим — завърши Люсиен, сякаш не го бяха прекъсвали.

До него Улф, кръстосал ръце на широките си гърди, издаде някакъв неясен звук.

— Бела твърди, че бил очарователен. Направо не ми е ясно как може да мисли така. — Той прекоси с поглед залата, до другия й край, където бъбривата му годеница си приказваше с лейди Клара. — Не зная защо изведнъж реши, че това е важно. Освен това никога не е твърдяла същото и за мен.

Люсиен и Джак се спогледаха развеселени.

— Сигурен съм, само защото твоят чар е толкова голям, че е излишно да те уверява специално — успокои ги Джак. — Нали ги знаеш жените. Повечето са с мозък като на пиле.

Улф въздъхна.

— Бела не е с мозък на пиле. Тя може да ти реши уравнение по-бързо от асистентите на Хемстед. Без чужда помощ. Аз често я водя в лабораторията да ми помага.

— Улф, романтични глупако — каза сухо Люсиен, — сигурен съм, че за Бела това е невероятно възбуждащо.

Улф го изгледа объркан.

— Тя никога не се е оплаквала — натърти той. — Лейди Клара също не е с птичи мозък. Вчера, във Воксхол обсъждахме флогистоновата теория и това много й хареса.

— Ти си я обсъждал — поправи го Люсиен, — а Клара е доказала доброто си възпитание и тактичността си, като ти е създала впечатлението, че слуша. Тя знае какво е да си добра компания.

— Но Лъки — каза Джак, — та това звучи почти като комплимент за бъдещата ти съпруга.

Люсиен сви рамене.

— Просто е факт. Не разбирам защо трябва да пренебрегвам добрите качества на Клара. Всяка жена с нейния произход би била също тъй добре възпитана.

— Може би — каза Джак, — но лейди Клара се прояви като нещо изключително. Тя е много обичана в обществото. Направи ли ти впечатление, че много дебютантки са започнали да имитират дрехите й?

— Клара е елегантна — съгласи се меко Люсиен. — Винаги е била. Дори боса и с вехта рокля, тя успяваше някак… — Той млъкна и поклати леко глава. — Няма значение. А, ето ви най-сетне, Кърлейн. Никога не бих предположил, че ще минете невредим през тълпата ваши поклоннички.

— Калън — поздрави усмихнато лордът. — Рексли. Сивърн. Приятна вечер, нали? Очертава се да е успешна. Колко жалко, че майката на лейди Клара не е могла да дойде. Но маркизът е тук, нали?

Люсиен кимна кратко.

— Пристигна едва тази заран. За съжаление лейди Сейнт Дженивиъв се е заразила, тъй че той ще си тръгне още утре следобед.

— А, да — каза разбиращо Кърлейн. — След сватбата. Колко жалко, но разбирам, че иска да се върне при съпругата си. А вие държите ли се, Калън? Тази нощ ще е, както се казва, последна в свободния ви живот.

— Едва ли — усмихна му се хладно Люсиен.

— Наистина ли? — На лицето на Кърлейн беше изписано пресилено учудване. — Сигурно се шегувате. — Той се обърна и се усмихна на лейди Клара и мис Хоуел, които тъкмо се смееха на нещо, което една от тях беше казала. — Тя е чудесна — каза той тихо и възхитено. — Ще можем да се смятаме щастливи, ако след сватбата изобщо ще можем да я зърнем.

— Кърлейн — подхвана предупреждаващо Джак.

— Джак — прекъсна го Люсиен. — Не тази вечер.

Кърлейн продължаваше да гледа лейди Клара и мис Хоуел.

— Калън, надявам се, че няма да имате нищо против, ако ангажирам за последно вашата съпруга — прощавайте, бъдещата ви съпруга — за един-два танца. Откакто лейди Клара е в Лондон, можах да се насладя няколко пъти на нейната компания. Тя е наистина очарователна.

Люсиен погледна към Клара, чиято стройна фигура беше великолепно подчертана от сатенената й сапфирено — синя рокля. Косата й беше вдигната високо, а тънкото й вратле — голо. Нещо в нея беше подчертано еротично и караше мъжете да си представят какво ли ще е да прилепят устни към това меко място, да ги плъзнат и по-надолу.

— Един танц — отсече той — и да не е валс.

— О, не, разбира се, че няма да е валс — съгласи се с него Кърлейн. — Няма да забравя сцената, която направихте последния път при подобни обстоятелства. Но по-добре внимавайте, Калън, иначе ще реша, че мога твърде лесно да спечеля облога.

При тези думи Люсиен загуби самообладание. Той хвана Кърлейн за ръкава и го обърна към себе си.

— Облогът е между нас двамата, между вас и мен. Клара няма нищо общо с това. Оставете я на мира, или, кълна ви се, много ще съжалявате. — Очите му святкаха опасно.

Другият мъж го изгледа с учтиво любопитство.

— Много добре ви разбирам, Калън. А сега ме чуйте. Гледам на лейди Клара като на своя приятелка — независимо от нашия облог — и като на прелестна жена. Ще я виждам дотогава, докато нашето познанство го позволява. А сега, господа, моля да ме извините, искам да поздравя дамата, придружаваща лейди Клара, а също и мис Хоуел, за да я помоля да запише в бележничето си един танц с мен.

— Само не с Бела — каза Улф, но Кърлейн вече си беше отишъл. — Проклето копеле! Няма да допусна той да танцува с Бела.

— Нищо не можем да направим — въздъхна Джак.

— Но аз не желая той да танцува с Бела — повтори ядосано Улф.

— В такъв случай най-добре ще е да направиш същото, което ще направя сега аз — посъветва го Люсиен.

— Какво?

Хладна усмивка се появи на устните на Люсиен и той си свали ръкавиците, сякаш щеше да се впусне в битка.

— Да прекараш останалата част от вечерта до твоята годеница — каза той, поклони се на приятелите си и се запъти към Клара.

Маркиз Сейнт Дженивиъв откри бала с менует с най-голямата си дъщеря, след което Люсиен отведе бъдещата си съпруга за един валс.

— Както виждам, разбираш се добре с мис Хоуел — забеляза той, когато музиката зазвуча. Тя се чувстваше винаги толкова мъничка в неговите обятия. А той се запита дали изненадата, която изпитваше всеки път при първото докосване, ще изчезне някой божи ден.

Тя се усмихваше както винаги толкова открито и не подозираше, че това напълно променя лицето й. Сякаш някой запалва свещ — помисли си Люсиен.

— Да, така е. Толкова е остроумна и умна. Не разбирам защо лорд Сивърн не се ожени веднага за нея. — Тя погледна към лорд Сивърн и мис Хоуел, които танцуваха недалеч от тях. — Толкова е ясно, че я обича, а тя е сигурна, че без него слънцето няма да изгрее. Много симпатична двойка.

Люсиен проследи погледа на Клара. Бела беше висока жена с великолепна фигура, но въпреки това се губеше в лапите на огромния Улф.

— Толкова отдавна са сгодени, че вече изобщо не мога да си ги представя оженени.

— Ние с теб бяхме сгодени много по-дълго време — възрази Клара.

Люсиен отново я погледна в лицето.

— Само че за разлика от Улф, а може би и от теб, аз винаги съм знаел, че един ден ще станеш моя жена. Никога не съм и помислял за нещо друго.

Тя се изчерви леко.

— Нито пък аз, милорд.

— Сега това вече няма никакво значение — каза той, въпреки, че възприе думите й като лъжа. — Утре ще станеш моя съпруга и какво си е пожелавал всеки от нас, вече няма значение. За какво си говореше преди малко с Кърлейн?

— С лорд Кърлейн? — Тя го изгледа с любопитство. — Нищо особено. Само последните клюки.

— До утре не мога нищо да ти забранявам, но когато станеш моя жена, бих желал да стоиш по-далеч от него.

Клара отвори широко очи.

— Но защо? Мислех, че лорд Кърлейн е сред най-близките ти познати. Държал се е винаги безукорно, Люсиен, уверявам те.

— След като ми подариш наследник, ще можеш да си вземеш любовник, Клара — отговори Люсиен, без да се замисля и я завъртя около себе си, без да обръща внимание, че тя изстена. — Само не го прави под носа ми. Той наистина е, както казваш, един от най-близките ми познати и няма да допусна да спи с жена ми. Надявам се, че се изразих достатъчно ясно, нали? — Тя се опита да се отскубне, но той хвана ръката й по-здраво. — О, не, скъпа, сега няма да ми избягаш. Помисли само какво впечатление би направило това.

— Пусни ме — настоя тя тихо и ядосано. — Или ме върни при леля.

— Не и докато си в това настроение. — Той продължи да танцува. — Би могла да направиш някоя глупост, например да отмениш сватбата.

— Точно така — хвърли му тя гневно. — Ти непрекъснато ме обиждаш и унижаваш, Люсиен Брайланд, но да подозираш, че ще си вземам любовници, това вече е прекалено!

— Ще предпочиташ ли да играя ролята на ревнив съпруг? — попита той. — Ех, би ти било, може би, по-забавно. Какъвто е бил случаят с моята майка. Но аз вече те предупредих, че няма да се оставя да ме водят за носа. Стой мирно, Клара — заповяда сериозно той. — Не искам Роби да се почувства унизен, защото правиш сцена на нашия сватбен бал.

— Роби!

Клара го изгледа, навярно по-дълбоко ранена от тези думи, отколкото от всичко, което той бе й казвал досега. На лицето й беше изписана мъка.

— За бога — изръмжа той, — нали няма да се разревеш тук, където всеки може да ни види?

Тя примига и той видя сълзи в очите й.

— Не — прошепна тя. — Но те моля, върни ме при леля Ана.

Той изруга тихо и се приближи към високата врата. Беше невъзможно да я изведе навън, в градината, без всички погледи да се насочат към нея, но не му оставаше друг изход. Хората щяха, може би, да си кажат, че искат да останат за малко сами. Люсиен наистина можа да чуе как някои дами в залата въздишаха на тема романтика.

— Ела — каза той, хвана я за лакътя и я изведе на терасата. Тя не оказа съпротива, дори и когато я поведе към градината.

Там той я заведе до една пейка в най-отдалечения кът, сред няколко храста. Плисъкът на водоскок се смесваше с отдалечените звуци на музиката.

— Не мисля, че ще издържим на тази преструвка — каза той и се опита да седне на пейката до нея. Но тя се отскубна от него и му обърна гръб. — Това е пълна глупост. — Той прокара ръка през косата си. — Зная, че не ме обичаш, Клара и изобщо не искаш да ме имаш за съпруг. Затова няма смисъл да се преструваш, че думите ми имат някакво значение за теб.

— Искам да ме освободиш — каза тя нерешително с треперещ глас. — Мислех, че ще мога да го понеса, но вече започвам да вярвам, че е невъзможно. Още не сме женени и ти вече ме обвиняваш в изневяра. — Тя си пое шумно въздух и вдигна ръка да си избърше лицето.

Той докосна ръката й, но тя отстъпи ядосано назад.

— Ти си болен, Люсиен. Болен в главата. Как можа изобщо да си помислиш, че аз някога — тя млъкна и се разплака.

Дълбоката мъка, прозвучала в думите й, накара Люсиен да се вцепени. Клара плачеше. Защото я беше наранил, защото използваше всяка възможност да я нарани. Жената, за чиято любов копнееше повече отколкото за всичко друго на този свят — може би наистина е луд. Но ако е вярно, влудяваше го именно тя.

Невъзможно беше да й вярва. Тя флиртуваше с всеки мъж, с когото се запознаваше. Дори собствените му приятели я намираха очарователна, възхитителна, мила… чудесна. Ако й довери сърцето си, тя ще го разбие. Ще се окаже още по-голям глупак от баща си, стига да повярва на поне малка част от онова, което тя му казва.

— Клара — каза той и пристъпи към нея. Тя искаше да се отдръпне, но когато закри лицето си с ръце и се разплака, той я привлече в обятията си и я притисна към себе си. Разбираше вълнението й и напрежението, скрито зад него. От утре тя ще е изцяло в негова власт.

— Не плачи! — прошепна той. — Моля те, Клара, не плачи. — Той я целуна по челото, загали нежно косата й.

— Бих искал да ти вярвам — каза той, — но ми е трудно. Никога не съм имал доверие на жена. Може наистина да е болест. Както ти каза.

— М-м-можеш ли д-да п-повярваш на мен, ако ти се закълна да ти бъда вярна? — изхълца тя.

— И моята майка се е клела на баща ми да му бъде вярна. — Той я погали по гърба. — Всяка жена, изневерявала на съпруга си, е давала същата клетва. И тя няма стойност.

— Не мисля за брачната клетва — каза тя и си пое разтреперана дъх, — имам предвид тук и сега, в градината.

Ръката му се вцепени.

— Не зная, би ли го сторила?

Тя кимна до рамото му.

— Ако и ти се закълнеш в нещо.

— В какво?

— Да ми имаш доверие — или поне да се опиташ. Да ми дадеш време да ти докажа, че ще ти бъда вярна съпруга и то във всичко. Само ако ми дадеш малко време, Люсиен, преди да ме заклеймиш. Няколко месеца.

Няколко месеца! След шест месеца тя щеше да е в Пеъруд. Сама. Люсиен си помисли с чувство за вина за облога.

— В това ли ще ми се закълнеш, Клара?

Тя се поотдръпна и го погледна с лице измокрено от сълзи. Никога не беше изглеждала по-непривлекателна, но въпреки това сърцето му се сви от желание. Това беше онази Клара, на която беше дал сърцето си и нищо не можеше да промени това или да развали магията й.

— Че ще бъдеш за мен единственият мъж — измърмори тя, — и никога не е имало друг.

Той взе лицето й в ръце и я погледна в очите.

— Истина ли е това, Клара? Още ли си девствена?

Тя се опита да не изпъшка, но въпреки това простена шокирана.

— Разбира се!

Той разбра, че пак се е ядосала.

— Ако трябва да бъдем откровени един с друг, Клара, трябва да си призная, че не го вярвах. Вече съм тръгвал по пътища, само за да разбера, че те вече са били изминати.

Въпреки тъмнината видя, че тя силно се изчерви.

— Разбирам — каза тя и преглътна.

Тя или е най-добрата актриса на този свят, помисли си Люсиен, или наистина е толкова невинна, за колкото се представя. Все пак навярно беше точно така. Та нали знаеше, че утре той ще открие истината, а не беше глупава и не би излъгала за нещо толкова важно.

— Клара — прошепна той, обзет от страх заради чувствата си и защото добре разбираше, че може да я нарани. Зарови пръсти в косата й, вдигна лицето й към себе си. — Ако ще съм първият, който ще те има, това ме прави много щастлив, но и в противен случай щях да се оженя за теб. Но знаеш какво съм ти разказвал за майка си, знаеш колко страда Роби, когато леля ти го изостави заради друг мъж.

— Тя не го е изоставила — започна Клара, но Люсиен я накара с целувка да замълчи. Когато той вдигна отново глава, и двамата бяха вече по-спокойни.

— Той страдаше, Клара. Изобщо не можеш да си представиш как страдаше. Обиколих с него половината свят и бях свидетел на тази болка. Не ме моли да разбера и нея, защото не мога. Роби е всичко, което имам на този свят и чувствата на всички други хора изобщо не ме интересуват.

Тя хвана ръката му. Тя беше студена и Клара нежно я погали.

— Зная, Люсиен.

— В името на нашия брак и заради нас ще направя всичко, което поискаш. Ще се опитам да ти вярвам. Ще се опитам, Клара. Разбери, моля те, че не мога да ти обещая нищо повече. Опитът ми с жени не ми позволява лесно да им се доверявам. Но през следващите няколко месеца искам да направя усилия.

Той говореше сериозно. Ако имаше и най-малък шанс двамата с Клара да бъдат щастливи, той с удоволствие ще пренебрегне облога и ще плати на Кърлейн. А Клара не бива никога да разбере.

— Люсиен — прошепна тя, после обгърна шията му с ръце и го притисна силно към себе си.

Ръцете му се плъзнаха през кръста и бедрата й, все по-надолу.

Тя вдигна глава и го погледна с влажни от сълзите очи, с усмивка на устните. Той също се усмихна и наведе глава. Тя беше единствената жена, която някога е искал да целуне и сега се чувстваше като в рая. Двамата с Памела не докосваха устни, стига да можеха да го избегнат, многото други жени, които бе притежавал някога, той също никога не беше целувал. Тази интимност Люсиен не споделяше лесно.

Но с Клара беше различно. Всичко беше различно. Тя лежеше отпусната в прегръдката му, оставяше го да я води и се наслаждаваше на тази близост не по-малко от него. Устните й бяха влажни и топли, когато се разтвориха бавно под напора на езика му, пуснаха го да влезе. Вече я беше целунал веднъж по този начин — от яд. Сега я целуваше и галеше, подмамваше я, докато тя не изстена тихичко и не се поддаде, отначало сдържано, после с нарастваща страст, която почти го подлуди. Беше прекрасен танц и двамата чудесно си допадаха. Той си каза, че би могъл да стои цяла вечност така с нея, да я люби, да се слива с нея. Но тялото му имаше други, не толкова благородни наклонности.

— Мисля, че ще е по-добре да спрем — каза той след дълги минути и с мъка се откъсна от нея. Тя притисна лице във врата му и кимна, задъхана. — Утре — обеща той и я притисна към себе си с пълното съзнание, че тя положително усеща всеки сантиметър от възбудата му. — Тогава няма да се наложи да спираме, освен ако не сме твърде уморени за нещо друго. Но днес — той я пусна и се поотдръпна от нея — днес нека се държим по-прилично. На баща ти и на Роби изобщо няма да им хареса, ако произнесем брачната си клетва тук, в градината.

Той се усмихна, тя също и изведнъж той започна страстно да се надява, че тяхното единение може да донесе плодове. Лицето й още беше зачервено от плача, няколко кичура се бяха измъкнали от прическата й, затова той я заведе до водоскока, намокри кърпичката си и й я подаде.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя и прокара кърпичката по лицето си. — Личи ли ми, че съм плакала?

— Съмнявам се — каза той и оправи кичурите. — Те ще решат, че сме правили тук в градината тъкмо онова, което правехме — целували сме се. Устните ти изглеждат много нацелувани.

— Твоите също — засмя се тя.

— Значи ще се отървем с това. Ще решат, че балът е бил скучен, ако годениците не са направили поне един опит да се измъкнат. Но ще е по-добре да се приберем. Не искам баща ти да почне да нервничи. Сега по-добре ли си?

— О, да! Тя хвана ръката му и силно я стисна. — Люсиен, знаеш ли какво си пожелавам повече от всичко?

— Какво?

— Да си възвърнем състоянието, в което бяхме онова лято в Сейнт Дженивиъв.

Той поклати с усмивка на съжаление глава.

— Това е невъзможно, Клара. Момиченцето, което ти беше тогава, е изчезнало, а момчето, което бях аз, отдавна е умряло.

— Въпреки това можем да сме щастливи заедно — настоя тя. — Може да съм безнадеждна мечтателка, но когато станем мъж и жена, можем поне да опитаме.

— Ами тогава да опитаме — прошепна той. — Но не забравяй, Клара — предупреди той. — За мен е ужасно трудно.

— О, Люсиен, други мъже не ме интересуват, само ти, Люсиен. Ще ти бъда вярна съпруга. Нямаш никакво основание за недоверие или ревност.

— Ще видим — отговори той. — Заклех ти се, че ще направя опит и ще го направя. — Той й подаде ръка. — Ела, по-добре да се приберем, преди Роби да е пратил да ни търсят. В момента нямам желание да изслушам някое негово конско евангелие.

Къде е сега племенникът му, беше въпрос, над който лорд Манинг в момента изобщо не се замисляше. Много повече би желал да разбере къде ли е сега Ана Хънингтън, за да може да я покани на танц. Тази вечер вече се бе опитал веднъж да го направи, но беше грубо отблъснат, въпреки това се надяваше, че тя ще промени мнението си. Като годеници обичаха да танцуват заедно. По онова време валсът още не беше всеобщо приет в Англия, но Робърт беше научил танца във Франция, беше научил и Ана, която реши, че е доста неприличен. Но тя беше чувствена жена и той се осмеляваше да го танцува с нея всеки път, когато й се намираха няколко свободни мига.

Беше я видял да се качва преди известно време по стълбата, навярно за да нагледа Сара. Салонът, в който се довлече, беше много подходящ, за да я чака там. Тук бяха насядали предимно картоиграчи, а двете възрастни дами, които го въвлякоха в разговор, бяха приятна компания. Беше застанал на пост до вратата, за да може да държи стълбището под око.

Най-сетне я видя да слиза, вдигнала полата на роклята си с присъщата й грация, на която от самото начало толкова се бе възхищавал. Беше изненадан, че видеше ли я, всеки път му спираше дъхът. Бяха изминали толкова години, откакто я загуби.

Когато слезе долу, тя не погледна към него, се устреми веднага към балната зала, за да изпълнява там задълженията си на домакиня. Робърт прекъсна учтиво разговора си с двете възрастни дами, погледна към горния край на стълбата и погледът му спря на едно малко момиченце в бяла нощничка. Сара Хънингтън скочи веднага в сянката и притисна гръб към стената, за да не я открият.

Робърт застина, когато зърна израза, който се появи за кратък миг на лицето на момиченцето. То искаше да види бала — той добре помнеше от собственото си детство чувството, което изпитваха с брат си Едуард, когато се промъкваха долу да видят танците, а родителите им бяха сигурни, че по това време те отдавна спят. Струваше им се толкова несправедливо, че ги държат настрана от големите събития. При тази мисъл той се отказа от преследването си и се заизкачва по стълбата.

— Я виж ти, госпожица Хънингтън — каза той, вече застанал до нея. — Какъв късмет. Тъкмо се канех да ви дойда на гости, за да разбера как е Маргарет.

— О, лорд Манинг! — възкликна с облекчение Сара. — Значи сте само вие.

— Да — отговори Робърт и леко се поклони. — Само аз. А това там мис Маргарет ли е?

Сара му подаде куклата да я разгледа.

— Много по-добре е. Вече не се оплаква от главоболие.

— Разбирам — каза Робърт, взе куклата, която му пъхнаха в ръката и я заразглежда с огромен интерес. — Да, наистина, явно е по-добре. Цветът й е чудесен. Сигурно си се грижила добре за нея.

— Не съм направила нищо особено — отрече Сара, — просто я карах да си изяжда овесената каша, даже когато не искаше. Вие я поправихте. Получихте ли писмото ми? Мама каза, че това не било важно за вас, но аз въпреки това наредих да го изпратят.

Той помнеше много добре писмото. Беше пристигнало един ден, след като върнаха куклата на нейната собственичка и беше учудващо четливо. Тя беше нарисувала себе си и куклата, и двете щастливо усмихнати, а освен това му беше благодарила. Той прочете писмото три пъти, след което го пъхна в джоба на жилетката си. По-късно го сложи при най-скъпите си писма, сред които и тези от Ана, от онова време.

— Много се зарадвах на писмото и то е сега сред най-скъпите ми неща. Ще го запазя завинаги.

Той видя как детското й лице засия.

— Наистина ли?

— Наистина — увери я той. — Произведението на изкуството го прави особено ценно. А сега, госпожице Хънингтън, смея ли да попитам какво правите в този нощен час тук долу? Гувернантката ти знае ли къде си?

Тя смръщи челце.

— Гувернантката ми сега пише писма, а пък аз исках да видя бала. — Тя се приближи и го хвана с умоляващ израз за ръката. — Нали няма да кажеш на мама? — попита го доверчиво.

Голяма майсторка е в изкуството да убеждава, реши Робърт. Всеки човек с душа може само да отстъпи.

— Не е честно, че не можеш да присъстваш, нали? Има толкова неща за гледане, а ти трябва да си в леглото.

— О! — каза тя и умоляващият израз отстъпи на нещо друго. — Ти го разбираш?

— Напълно — каза той и й стисна ръката. — С най-голямо удоволствие бих те взел със себе си и бих ти показал всичко долу, но тогава майка ти би ни се разсърдила ужасно и на двамата.

— Толкова е хубаво — каза Сара и погледна с копнеж към светлините долу. — И така красиво звучи. — Музиката долиташе чак до стълбата горе. — Толкова ми се искаше да можех поне веднъж да танцувам. Аз мога да танцувам валс — заяви тя. — Мама ме научи.

Робърт лесно можеше да си представи, че Ана го е направила. Добре помнеше часовете по танц, който й беше дал и колко много им се беше наслаждавала.

— В такъв случай бихме могли, ти и аз, да си вземем тук мъничко от бала.

Той й се поклони в тъмното.

— Госпожице Хънингтън, ще ме удостоите ли с честта за този танц?

Тя остави, без да се колебае куклата си на пода, вдигна крайчеца на нощничката си и направи елегантен реверанс.

— С удоволствие, лорд Манинг. Но дали няма да ни видят? — Тя посочи залата под тях.

— Не е изключено — каза замислено той, после вдигна куклата и хвана ръката на Сара. — Ела, ще се качим по-нависоко — каза той и я заведе един етаж по-горе, където гореше само една слаба лампа. Той сложи Маргарет на една масичка до стената и протегна ръце. — Е, госпожице Хънингтън, ако позволите.

Тя сложи засмяно ръката си в неговата, а другата на ревера на фрака му.

Тук горе музиката беше по-тиха, но Робърт затананика мелодията и завъртя малката си партньорка в кръг. Веднага разбра, че е казала истината. Наистина танцуваше валс и то много добре.

— Госпожице Хънингтън, вие танцувате прекрасно — заяви той, а тя се разсмя.

— Благодаря, лорд Манинг, вие също сте много добър.

Тя беше най-красивото дете, което някога беше виждал и толкова приличаше на Ана, че можеше само да гадае колко ли сърца ще разбие, когато стане зряла жена. Нощницата се въртеше около краката й, обути в пантофки, а дългата й руса коса, вързана с панделка на тила, проблясваше на светлината на лампата като златна коприна.

— Мама държи твой портрет в писалището си — издаде изведнъж Сара, след като бяха танцували една минута. — Малка рисунка от времето, когато сте били сгодени.

Робърт за малко да пусне ръката на детето, толкова неочаквани бяха думите му.

— Наистина ли? — изрече най-сетне. — Мисля, че зная кой портрет имаш предвид.

— Ти си й го дал, когато е приела предложението ти за женитба — кимна Сара. И тя е поръчала да я нарисуват за теб, но нейният портрет не е станал готов. Тя, разбира се, никога не ми е казвала, че сте били сгодени. Аз сама го открих.

— Наистина ли?

— О, да, беше много просто. Взех портрета от писалището на мама и го показах на Джили. Джили обича да приказва. После разбрах и какво знаят останалите слуги в Сейнт Дженивиъв. Готвачката особено много ми помогна. Тя добре си спомня за теб и казва, че си бил винаги много любезен и си хвалил гозбите й. Тя помни и лорд Калън, когато е бил малък. Каза, че бил много злояд. Робърт гледаше детето със смесица от тъга и възхищение.

— Аз наистина бях някога сгоден за твоята майка — каза той, — но тя беше достатъчно умна да се омъжи не за мен, а за твоя баща. Беше много по-добър избор.

— Разбира се — заяви тя категорично и без нито миг колебание, — но това не значи, че и ти не си добър избор. По-добър от останалите й обожатели в Сейнт Дженивиъв.

Други обожатели, значи — помисли си Робърт и се почувства нещастен. Разбира се, че Ана имаше кандидати. Сигурно са се наредили на опашка от мига, в който са отнесли полковник Хънингтън на гробището.

— Много мило от твоя страна да го кажеш, скъпа. Но аз не съм сред нейните обожатели.

— А защо не? — попита Сара. — Тя от две години вече не е в траур и все някой ще се ожени в края на краищата за нея. За тебе няма да е много трудно да ми станеш татко, нали? Аз ще съм много послушна и двамата чудесно ще се забавляваме.

— Би било чест за мен да ти стана татко — усмихна се Робърт и се учуди, като си помисли колко истински са думите му. — Само че не е толкова лесно.

— Не мислиш, че мама е хубава?

— Напротив, тя е много хубава. — Той я завъртя около себе си. — Но в случая трябва да се вземат предвид и други неща, на първо място чувствата на твоята майка.

— Но щом вече веднъж е искала да се омъжи за теб, сигурно ще поиска отново, нали? А ти, щом си я искал преди толкова години за жена, няма ли да я поискаш и сега?

— Не искам нищо повече от това, мъничката ми, но не мога да принудя лейди Ана да се омъжи за мен. Това майка ти трябва да реши сама, ако пожелае отново да се омъжи.

— О, не се тревожи — усмихна му се лъчезарно Сара. — Аз ще се погрижа.

Музиката замлъкна, Робърт спря и погледна детето.

— Благодаря, госпожице Харингтън. — И той отново се поклони. — Ще е наистина удоволствие за мен. При други обстоятелства бих те завел при майка ти, но мисля, че предвид дадените обстоятелства, ще те заведа в детската стая.

Тя обви изведнъж шията му с ръчички и го целуна бурно по бузата.

— Аз ще се прибера, а ти ще слезеш долу и ще танцуваш с мама. Много бих се радвала да ми станеш татко — притисна се тя към него. После му подари още една шумна целувка, пусна го, грабна Маргарет и изчезна по стълбата нагоре.