Мери Спенсър
Магията на страстта (14)

14

На лорд Кърлейн не му беше станало навик да посещава „При Мейдрю“. Беше една от онези тъмни, задимени дупки, които той не обичаше, претъпкана с хора без морал и членове на общество, които не знаеха какво друго да правят с живота си, освен да си пилеят богатството и да търсят възможно най-краткия път към разрухата. Той предпочиташе интелигентните игри. Имаше нужда от пари, от много пари, за да може да си изгради бъдещето, към което се стремеше, но нямаше никакво намерение да го постигне по съмнителен начин или като превръща в свои жертви хора твърде глупави и затова слепи за опасностите на играта.

Въпреки явното неодобрение на клуба, пускаха го без колебание и се държаха с него с вниманието отреждано обикновено само на постоянните посетители. Когато прекрачи прага, колебание бе проявено единствено, когато той помоли да го заведат до масата на лорд Рексли. Келнерът изчезна, за да предаде молбата му, а после се върна и го попита смутено, дали не би предпочел все пак да си опита късмета на масата, на която играеха фараон.

Кърлейн не беше човек, комуто е толкова лесно да се откаже нещо, той отговори на предложението с усмивка, но го прие и келнерът не видя как пое задължението да съобщи за появата му в частното сепаре, където лорд Рексли и неговите приятели се забавляваха с хазарт. — Моите поздравления — каза язвително Рексли, когато Кърлейн си притегли стол. — За пръв път виждам човек, успял да наложи тук собствената си воля. Навярно е способност, която сте донесли от вашата любима Америка.

— Да — отговори Кърлейн, без да се замисля. — Странно е все пак, че я усвоих от един англичанин, който гостуваше в моята прекрасна страна. Той беше открил, че е достатъчно да вирне достатъчно високо нос и да говори с тон на превъзходство, за да наложи волята си. Както виждате, това действа изглежда навсякъде. Още едно стойностно откритие, за чието авторство британците могат да претендират, не намирате ли?

Лорд Рексли не отговори и насочи вниманието си към играта. Едва един час по-късно, когато останалите играчи се сбогуваха, той заговори отново с Кърлейн.

— Мисля, че ми е достатъчно — каза той и отмести заровете встрани. — Ако желаете да продължите да използвате помещението, мога да ви го предоставя за останалата част от нощта.

— Не, не го искам — отговори откровено Кърлейн. — Дошъл съм в тази нещастна дупка, само за да ви съобщя нещо. Иначе кракът ми нямаше да стъпи тук.

— Дошли сте да ми кажете, че лорд Калън не може да дойде, нали така? — попита Рексли, вдигна чашата си и замислено я завъртя. — Вече го знаех. В Лондон новините пътуват бързо. Още преди да дойдете тук, вече знаех и за малкото спречкване между Сивърн и вас на бала на лейди Върси. Излишно е било Лъки да ви праща, за да ми кажете, че ще заведе съпругата си вкъщи, вместо да дойде тук. Нали той ви е пратил?

— Да.

— Е, в такъв случай, значи почвата под краката му се люлее — каза Рексли и отпи глътка вино.

— Успокойте се, това и на мен не ми хареса. — Кърлейн напълни чашата си догоре. — Той щеше да прати Сивърн, разбира се, но онзи идиот беше прекалено зает да се извинява на годеницата си.

Рексли се засмя.

— Ако не внимавате, ще бъдете убит заради Бела. Не че това ме интересува. — Той вдигна чашата си за „наздраве“ на мъжа срещу него.

— Нито пък мен — отговори на жеста Кърлейн. — Вие сте едно безсърдечно псе. Защо мразите толкова американците?

— Моят брат загина във войната в Америка. По-малкият ми брат, казваше се Дейвид. Беше на двайсет и две.

Кърлейн го изгледа мълчаливо.

— Господи — измърмори той. — Моя по-малък брат Джошуа също загина във войната. Точно на двайсет. Беше убит през 14-та край Ню Орлиънс, под командата на генерал Джексън.

Рексли го изгледа.

— Господи — прошепна и той. — Дейвид е загинал край Ню Орлиънс. През ноември същата година.

Кърлейн наведе глава.

— Джошуа през декември. Аз бях при него. Малко преди Коледа. Откарах трупа му у дома, в Тенеси.

— Аз посрещнах тленните останки на брат си на пристанището четири месеца по-късно — каза Рексли. — Малко след Великден. — Той поклати глава и се опита да се усмихне.

Двамата отново помълчаха, преди Рексли да попита:

— Защо дойдохте в Англия? Като изключим факта, че наследихте титлата на дядо си.

Кърлейн въздъхна.

— Отначало исках само да видя откъде е баща ми. Част от мен искаше да намрази всичко и да го хвърли в лицата на останалите членове на семейството. Аз съм последният наследник от мъжки пол по линия на баща си, знаехте ли това?

Рексли поклати отрицателно глава.

— След мен идват само далечни братовчеди. Всеки от тях би направил навярно по-голяма чест на титлата от мен. Но след като бях вече тук, достави ми перверзно удоволствие да предизвиквам толкова силни емоции. Американец, който наследява толкова почетна титла. — Той се усмихна саркастично. — Колко подходящо след всички тези години, за да бъда по-точен, по-голямата част от моя живот, — прекаран с прякора Копелето. Не знаете, Рексли, какво означава това за един мъж.

— Но мога да си го представя — отговори Рексли и почна да върти чашата си в ръка.

— Не е същото като да го знаеш — възрази му Кърлейн. — Преди да дойда в Англия, приех титлата само заради майка си. Тя прекара живота си в усилия да докаже, че баща ми наистина се е оженил за нея, но едва след нейната смърт дядо най-сетне призна истината. И то само защото нямаше друг жив наследник, който да заеме мястото му.

— А вече в Англия? — попита Рексли. — Защо не взехте чисто и просто онова, което ви принадлежи, и не се върнахте в страната си?

— Едва ли бих могъл да ви отговоря, милорд, защото и аз не го проумявам. Нещо ме задържа тук. Но дори да ви го кажа, няма да ми повярвате.

Рексли го изгледа изпитателно.

— Каквото и да е, то ви е позволило да въвлечете в играта един мой приятел, нали така?

— Виконт Калън е един от многото — откровено се съгласи Кърлейн. — Но аз не му желая злото, нито на лейди Клара. Кълна се в честта си.

Лорд Рексли сякаш имаше желание да обясни на Кърлейн какво мисли за честта на един американец, но го отвлече появата на двама от най-постоянните посетители на „При Мейдрю“, които зърна през отворената врата.

Кърлейн забеляза израза на лицето на другия мъж и проследи погледа му.

— Белята — констатира той.

— Да, така е — потвърди Рексли. — Много подходящо име за нея.

— Кой е мъжът до нея?

— Човек, когото тя мрази. Нейният издател Уйлям Росуел. Ако Лъки разбере, че е била тук с него, ще стане доста неприятно.

— Росуел?

Рексли кимна.

— Той издава месечно списанийце, в което тя публикува рисунките си. — Той погледна Кърлейн. — Тя презира този човек, но не му го показва, за да публикува работите й. Все пак не би се появила с него, ако нямаше специална причина.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид. Значи лейди Холинг по някакъв начин публикува, така ли? Бях чувал, че е уважавана художничка, доколкото жени, които се проявяват в тази област, могат да бъдат уважавани.

— Да сте чували за Глед Тайдингс!

— Не е ли чувал всеки? — засмя се Кърлейн. Изданието на Росуел така ли се казва? Не ми казвайте, че лейди Холинг участва в толкова долнопробно клюкарско списанийце.

— Рексли кимна. — Щом познавате списанието, може би името Le chat ви говори нещо!

Кърлейн за малко не се задави с виното си. Той се втренчи в Рексли и каза:

— Памела Холинг е „Котката“? Тя рисува онези отвратителни карикатури?

— Може би американците не схващат толкова бавно, колкото си мислех — отвърна сухо Рексли. — Да, това е тя. И ако искате да останете цял и невредим, не го казвайте никому. Освен ако не желаете да станете следващата жертва на Глед Тайдингс.

— За бога! — възкликна Кърлейн с дълбоко отвращение. — Видях какво стори преди няколко месеца на госпожица Купър и след това престанах да купувам този парцал. Какво ли е сторило клетото създание, за да си навлече гнева на Холинг?

— Абсолютно нищо. Беше имала само нещастието да е с малко наднормено тегло и пъпчици тук-таме, освен това да е отчаяна. Това я е превърнало в очите на Памела в крастава жаба и тя веднага я е нарисувала именно така. Беше една от обичайните й постъпки, но далеч не най-лошата. Люсиен сложи преди година край на всичко това.

— Вярвам, че е било така — каза Кърлейн. — Мисля, че си спомням — след това и тя, и лорд Калън оказаха на госпожица Купър какви ли не прояви на внимание. Искали са да заличат стореното, нали?

Рексли сложи чашата си на масата.

— Опитахме се, но не успяхме. Госпожица Купър нямаше сили да превъзмогне станалото. Нейните родители се видяха принудени да я отведат от Лондон в провинцията и, доколкото зная, намерението й е да остане там.

— Горкото момиче. — Кърлейн наблюдаваше лейди Холинг, която тръгна със спътника си към една запазена маса. — На мястото на Калън бих сложил край на едно толкова гадно поведение.

— Аз също — съгласи се Рексли. Но, за съжаление, Лъки не намира всичко това за чак толкова гадно. Нещо повече, понякога й дава идеи.

— Казахте, че тя мрази своя издател? Но в момента изглежда чудесно се разбират. Ако реши да му се усмихва само малко по-сияйно, той ще ослепее.

— Струва ли ви се подозрително?

— Може би.

Отговорът заинтригува Кърлейн. Беше всеобщо известно, че през войната лорд Рексли е бил офицер — разузнавач, носеха се и слухове, че той продължава и в мирно време да сътрудничи на английското правителство по подобен начин. Понеже Кърлейн беше вършил за своята страна същата работа, знаеше добре, че може да не се съмнява в инстинктите на човек като Рексли.

— Памела няма доверие в мен — забеляза Рексли. — И не без основание, трябва да призная. Ако е намислила нещо злобно, сигурно няма да ми го каже. — Сега говореше така, сякаш е загубил интерес и е вече отегчен, но Кърлейн разбра какво иска да каже. Рексли вдигна глава и го погледна право в очите. — Питам се…

Но Кърлейн вече ставаше. Не искаше да рискува плановете му да се провалят. Всеки случай не заради някаква зла, отмъстителна простачка.

— Не си правете труда, Рексли. — Той си оправи палтото и вратовръзката. — Ако ме извините, сега ще отида да поздравя лейди Холинг. — А докато вървеше към врата, измърмори: — Стискайте ми палци.

— Правя го — чу зад себе си гласа на Рексли, докато излизаше от сепарето.