Мери Спенсър
Магията на страстта (3)

3

Колко странни са тези спомени днес, мислеше си Клара, седнала сега до него, вече пораснала, в църквата в Сейнт Дженивиъв. Приветливият, любвеобилен Люсиен от онези дни беше изчезнал, сякаш никога не е бил. Тя се беше вкопчила в обещанията му, когато той, неговият чичо и леля Ана се качиха в елегантната каляска на граф Манинг, която трябваше да ги отведе в Лондон, за да бъде оповестен там официално годежът на леля Ана с графа. Когато замина след месец с родителите и братята и сестрите си за Лондон, за да се приготвят за сватбата на леля Ана, тя се надяваше да види отново Люсиен. След това той щеше да уреди двамата да си пишат, което нямаше да е трудно, след като нейната леля и неговият чичо вече бъдат женени.

Но трябваше да минат четири години преди да види отново Люсиен. Леля Ана се върна след месец от Лондон, тя беше развалила годежа си с графа и съвсем скоро след това се омъжи за съседа им полковник Хънингтън. Малкото тържество в тесен кръг се състоя в същата черква, в която Клара седеше сега. Тя не разбра какво беше накарало леля Ана да постъпи така, беше доловила само отчаянието, потиснало дома на нейните родители през последвалите няколко месеца, когато леля Ана замина с полковника, за да последват армията. Баща й беше много угрижен, а майка й все се тревожеше за него. От своя страна Клара копнееше за Люсиен, очакваше поне няколко думи от него, може би писмо, поне нещо. Но не получи нищо и когато годините отминаха, стигна до заключението, че онова лято той изглежда само си беше прекарал времето с нея и е забравил не само дадените обещания, но и нея. С възрастта споменът за него избледня, още повече, че многобройните обожатели я ласкаеха с вниманието си. Андрю Блейксли беше най-пламенният й поклонник и даваше ясно да се разбере, че иска един ден да я направи своя съпруга. Клара всъщност много го харесваше, но й беше трудно да вижда в този приятел от детството нещо повече от брат.

На седемнайсетия рожден ден на Клара Люсиен се появи без предупреждение в Сейнт Дженивиъв, изглеждаше много по-голям и по-зрял от своите двайсет години. Висок, мускулест и силно загорял, виконт Калън беше вече мъж и то толкова привлекателен, че когато го видя от прегръдката на Андрю Блейксли, който тъкмо я целуваше за рождения ден, Клара усети как сърцето й спира. Смаяна и изненадана, не знаеше как да реагира и не можа да отиде при него и да го поздрави. Вместо това отмести поглед, сякаш изобщо го нямаше и тъй като беше ужасно смутена от внезапната му поява, почна да се смее и да флиртува с Андрю, държа се толкова глупаво, че всеки път, щом си спомнеше, направо простенваше. Когато баща й най-сетне я накара да поздрави Люсиен, направи го толкова ужасно глупаво и нервно, че той я изгледа смаян. После той я помоли за следващия танц. Тя беше забравила, че вече го е обещала, но Андрю се появи тутакси до нея и поиска танца. Мина повече от час преди Люсиен отново да говори с нея и да я помоли да го придружи в градината. Вече имаше разрешението на нейния баща.

Той седна до нея на пейката до потока, хвана й ръката и я заговори толкова пламенно и сериозно, че тя се запита дали не е по-нервен от нея.

— Клара, нямам истинско извинение задето през цялото това време не ти писах, но те моля да ми повярваш, че често си мислех за теб и исках да го направя. След като леля ти развали годежа, Роби не беше добре и ние тръгнахме да пътуваме, но този път в толкова далечни страни, че едва успяхме да се върнем.

— Много далечни? — повтори тя, без да разбира.

— Да, далеч от Англия, трябваше да кажа, или толкова далече, колкото можеше да стигне Роби. — Той се усмихна смутено. — Започнахме от Италия и стигнахме до Андите, докато успях най-сетне да го убедя да ме върне в Англия, за да мога да следвам.

— Андите ли?

— Да. Той стисна ръцете й и тя усети мазолите по пръстите му. — Беше дълго пътуване. Някой ден с удоволствие ще ти разкажа за него. Върнахме се едва преди месец в Лондон, а после възникнаха някои проблеми, когато пожелах да се запиша в Оксфорд, защото съм минал с година възрастта за първи семестър.

— Тебе те нямаше — прошепна Клара, поклати глава и се почувства ужасно глупава, притеснена и неспособна да направи онова, което с удоволствие би сторила. — През цялото време си мислех… Реших, че ти само…

— Моля те, Клара, повярвай ми, исках да ти пиша и да ти обясня какво се е случило, но бях така погълнат от грижите за Роби. Той дълго време беше много зле, а когато по-късно вече имах време да ти пиша, бях толкова далеч, че не знаех дали изобщо ще получиш писмото.

Клара го гледаше смутено. Какво й казваше този привлекателен, объркващ мъж? Че означава нещо за него? Че е мислил сериозно всичко, което й беше казал преди четири години? Че иска да се ожени за нея?

— Милорд — подхвана тя с треперещ глас, защото искаше да е учтива с него, а след четирите години гледаше на него като на чужд човек. — Не зная какво да кажа. Щях много да се радвам на писмо от вас и щях да ви отговоря. През изминалите години сигурно сте преживели по време на пътуванията си много интересни неща.

На лицето му се появи израз на тревога, който така силно й напомни за ранимия юноша от онези дни, в когото се беше влюбила, че сърцето й се сви от любов към него.

— Клара, ти не си ме забравила, нали? Зная колко млада беше, колко млади бяхме и двамата. Ако чувствата ти са се променили, трябва да ми го кажеш.

Клара би предпочела да се разплаче.

— Милорд, вие сигурно се шегувате. Не си правя илюзии — аз не съм красива. Откакто ме видяхте последния път, не се превърнах в красив лебед. Боя се, че е станало по-скоро обратното. Тъй че навярно вашите чувства са се променили.

— О, не, Клара. — Той вдигна ръка и погали с пръсти хладната й буза. — За мен ти си най-хубавата жена на този свят. Ти си момичето, на което можах да поверя сърцето си. Не искам повече. Дай ми това и ще съм доволен и винаги ще се стремя ти да си доволна, обещавам ти го. Но ти не си ме забравила, или греша?

— Не, Люсиен — прошепна тя и това беше истина.

Той видимо се отпусна, усмихна й се.

— Не съм те забравял нито за миг. Мисълта за теб ме запази здрав, най-вече в леденостудените нощи, в които само спомените за теб можеха да ме стоплят. Никога няма да разбереш как копнеех за теб, как исках да чуя гласа ти. — Той тихичко се засмя. — Бих дал цяло състояние, за да те чуя да бърбориш както онова лято. Клара. — Той произнесе името й, сякаш не можеше да повярва, че наистина е седнала до него. — Дори не зная как да започна да ти казвам колко много те…

Не можа да изрече повече нито дума, защото беше настъпил нещастният миг, който Андрю бе избрал, за да ги прекъсне. Двамата с Люсиен бяха на една възраст, но в сравнение с Люсиен, Андрю правеше впечатление на юноша.

— Клара, търсих те навсякъде — извика Андрю, хвана я за китката и я дръпна да стане от пейката. После се обърна към Люсиен. — Лорд Калън, нали? Запознахме се преди години, когато бяхте на гости в Сейнт Дженивиъв с граф Манинг, вашия чичо.

Само за секунди Люсиен се преобрази трагично. Милият, откровен мъж, който допреди малко държеше ръката на Клара, беше изчезнал и на неговото място се бе появил един сериозен, скован благородник с безизразно лице, който дълбоко я потресе.

— Блейксли — каза Люсиен и кимна.

— Дошъл сте да си поопресните спомените, нали? — попита добродушно Андрю. — Клара ми разказа какво се е случило онова лято, когато сте бил тук. Влюбени и тъй нататък. Допускам, че и двамата ще се смеете всеки път, щом си го спомните, нали? — Той се смееше, сякаш искаше да го докаже и не обръщаше внимание на Клара, която клатеше глава в напразния си опит да го накара да млъкне. — Въпреки това не тая лоши чувства, Калън. Не сте единствената жертва. Всички неизбежно се влюбват в Клара. Боя се, че тя твърде много обича да флиртува.

— Андрю! — слабо протестира Клара, тя възприемаше думите му като закачки, но знаеше и как ще ги изтълкува Люсиен. — Това изобщо не е вярно.

— Напротив, малка лъжкиньо! — Андрю сложи собственически ръка на рамото й, пораздруса я на шега, без да престава да се хили. — Дори отец Уебстър е влюбен в нея, милорд. Трябва да видите как дъртото момче се опитва да държи в неделни дни проповедта си, но не отлепя поглед от Клара и забравя всяка втора дума. — Той пак се разсмя, а Клара сложи ръка пред устата си, щом видя как се присвиват очите на Люсиен.

— О, това няма никакво значение — продължи Андрю, без да усеща нарастващото напрежение. — Клара си беше от дете готова на всичко. Караше всеки мъж от околностите да се влюби в нея, за да разочарова след това надеждите му. Ех, мен това не ме трогва. — Той отново весело я разтърси, преди да я привлече здраво в обятията си, което издаваше отдавнашна близост. — Зная, че не взима на сериозно нищо, освен онова, което ми казва. Тя каза ли ви, че сме сгодени?

— Андрю — измърмори ужасена Клара. — Ние не сме сгодени!

— Официално не сме — съгласи се той веднага, — но е само въпрос на време. — Той погледна Люсиен. — Чакаме само подходящия момент, за да го съобщим на нейните родители.

— Люсиен — подхвана Клара и тръгна към него с протегната ръка, за да го увери, че никога не е приемала някакво измислено от Андрю предложение за женитба, но той хладно я прекъсна.

— Боя се, че това време никога няма да дойде — заяви Люсиен, скован като статуя. — Лейди Клара може да не ме е осведомила за този факт, но ние с нея сме обещани от деца един на друг. Тя ще стане моя съпруга.

Това шокира Клара повече от всичко останало, преживяно през този ден.

— Люсиен! Това истина ли е?

Той я погледна толкова студено, че тя потръпна.

— Да, твоят и моят баща са уредили въпроса малко след твоето раждане. Нима очакваш да ти повярвам, че твоите родители никога не са ти разказвали за това?

Тя поклати смаяно глава.

— В такъв случай съжалявам, че аз съм човекът, който ти го съобщава и с това разрушава мечтите ти за щастие. — Сега беше човек коренно различен от онзи, който бе седял допреди малко на пейката до нея. Дори гласът му се беше променил и сега звучеше студено и безизразно. — Оставам с впечатлението, лейди Клара, че когато разговаряхме преди малко, е станало някакво недоразумение и затова моля да ми простите казаното от мен. Никога вече няма да ви обременявам с толкова неприятни чувства. Обещавам ви го.

После той си тръгна, без да се обърне още веднъж и без да чуе какво извика тя подире му, само час по-късно беше си стегнал багажа и си беше заминал.

След това идваше всяка година и всеки път ставаше само още по-зле. Когато тя стана на осемнайсет, той пак дойде в Сейнт Дженивиъв, потърси я и я намери край езерото в мига, в който тя целуваше Андрю Блейксли за сбогом, защото той напускаше Сейнт Дженивиъв, за да постъпи на служба в армията на краля. Когато беше на двайсет, той препусна на кон в конюшнята на баща й тъкмо когато тя се смееше с едно от конярчетата — споменът беше прекалено тревожен, за да мисли сега за него. Клара отпъждаше всеки път спомените. Когато навърши двайсет и една, той се появи в градината на нейния баща в нещастния миг, който отец Уебстър беше избрал, за да й открие безсмъртната си любов. Побеснял от ярост, Люсиен преби тогава човека до смърт, въпреки факта, че Клара тъкмо се опитваше напразно да се освободи от страстната му прегръдка. Двамата можаха да поприказват едва след като доктор Уарлоу, селският лекар, свести припадналия свещеник. Разговорът им протече, както винаги, катастрофално. Оттогава бяха минали две години, през които Клара се питаше дали Люсиен Брайланд ще иска да запази годежа им. Когато склони най-сетне баща си да му пише и да развали годежа, Люсиен отговори, че няма да го направи, че са сгодени и той ще направи всичко необходимо, за да си останат сгодени.

С тази цел беше се появил най-сетне преди два дена в Сейнт Дженивиъв, в най-елегантните си дрехи, с великолепна каляска и толкова студен, скован и официален, че Клара с удоволствие би го ударила, само за да се увери, че наистина е от плът и кръв. Дори братята й, които винаги са го обичали, бяха така потресени, че останаха на разстояние, а нейните родители, които успяваха да сгреят с топлината и сърдечността си дори най-трудните гости на Сейнт Дженивиъв, гледаха отчуждено този мрачен и сякаш непознат виконт. Клара можеше само да се досеща колко ли студено е поздравил Люсиен бъдещите си тъст и тъща, защото след първата си среща с него, родителите й излязоха от библиотеката с ужасно разстроени лица. Баща й я увери много настойчиво, че ако не желае, не е длъжна да приеме предложението на граф Калън, въпреки че и той, и Едуард Брайланд винаги са мечтали да видят един ден децата си свързани с брак.

Днес, след службата Люсиен щеше да поиска ръката й, а Клара не беше сигурна как ще отговори. Защото бе обичала мъжа, когото познаваше някога, но мразеше мъжа, в който той се беше превърнал. Любовта просто не искаше да си отиде, колкото и да се беше мъчила да я прогони, но омразата й… И най-дребното нещо се превръщаше в надежда, когато в страховитите им разговори Люсиен кажеше нещо, което й напомняше онзи Люсиен, когото обичаше. Някъде зад ледената маска на тъмнокосия мъж, който седеше сега до нея, той сигурно още съществуваше. Самотният, мил, нежен младеж, който й се беше заклел някога в любов, беше все още тук и него Клара искаше да обича, за него да се омъжи.

Ако графът й направи предложение, тя ще го погледне в лицето и ще почака да види какво ще открие. Ако забележи поне малка следа от онзи Люсиен, когото обичаше, ще приеме предложението му. Заради надеждата, че отново ще го намери. Клара знаеше, че тогава ще е готова на всичко.

— Уебстър — измърмори Люсиен и върна стария том Еразъм на мястото му, след което скръсти ръце на гърба. — Този мъж е същинска напаст. А Клара — типично за нея — желае да разговаря с един от обожателите си, докато някой я чака, за да й направи предложение за женитба. — Той отиде със саркастичен смях до камината. — Като че ли и без туй всички мъже в околността не са вече в краката й, не, тя трябва да отиде при него и да му внуши чувството, че е благороден мъченик. Проклет глупак. Заслужава нейното съчувствие. Или още едно перване по носа. Това сигурно повече ще му помогне.

Люсиен затвори очи и уста и се замисли за мъдростта на мълчанието. Не давай никога и никому привилегията да може да чете чужди мисли. Само те — тайните, нечисти помисли на душата — можеха да предизвикат болка, ако ги извадиш на бял свят.

Люсиен отвори очи и се загледа в огъня.

— Не че мога да я упрекна задето се опитва да отложи колкото може повече този фарс — измърмори той тихо.

Трябваше да й върна свободата. Трябваше да съм достатъчно мил и така да й подаря малко щастие. Той поклати глава, за да отпъди тези мисли, защото нямаше какво да противопостави на тази истина. Часовникът в другия край на стаята удари дванайсет. Достатъчно време за Клара и нейния достоен за съжаление обожател. Споменът за целенасочената проповед на свещеника за значението на любовта го накара саркастично да се засмее.

Питаше се нетърпеливо, кога тя най-сетне ще дойде, защото копнееше да загърби час по-скоро всичко това и да се върне в Лондон. Първото, което щеше да направи там, щеше да е да отиде в най-любимото си игрално свърталище, да се напие до припадък в клуба „При Мейдрю“, а после да отиде при Памела. Когато изтрезнее, ще види пред себе си разлютената си любовница. Тази мисъл го накара да се усмихне, една хубава кавга с Памела с острото й езиче, беше тъкмо онова, от което имаше нужда в момента. Нейните пленителни, бъбриви устни ще бъдат надминати само от нейната възхитителна самоуверена личност и тя положително ще му възвърне равновесието.

Тя беше вече достатъчно разгневена от факта, че ще се жени за Клара. Не че Памела бе мечтала да стане графиня Калън. Но просто не желаеше установеното й ежедневие да бъде нарушено. Двамата бяха любовници и неприятели, приятели и врагове, но тъкмо ожесточените битки, в които се впускаха между часовете за любов, ги караха да се чувстват истински живи. Памела смяташе, че сега, когато ще трябва да се съобразява със съпруга, той вече няма да е достатъчно добър противник. Беше заплашила, че ще го напусне, но на подобни глупости Люсиен бързо беше сложил катинара. Тя ще си отиде, когато той реши и нито минута по-рано. Ако Памела беше научила нещо за него, то беше да не възприема най-обикновеното му учудване за гняв. Имаше известни граници, които тя никога нямаше да прекрачи, освен ако е готова да плати високата цена и тя го знаеше много добре.

Последната среща с чичо му не беше протекла особено радостно и Люсиен не си я спомняше с удоволствие. Роби с право побесня, когато научи за клюките, тръгнали от „При Уайт“, защото Люсиен беше направил там, както преценяваше сега, най-голямата глупост, на която беше способен. Само мисълта за абсурдния бас с Кърлейн го караше да изпъшка. По дяволите, какъв бяс го бе обладал, та направи нещо толкова идиотско! И по-лошо, какво го беше подтикнало да намеси името на Клара? Не само името й, но и обидния прякор „пуйчето“, който й беше прикачил в катастрофалния ден, когато тя разруши всичките му надежди.

— О, божичко! — Люсиен си разтри очите. — Какъв идиот! Така го беше наругал Роби, когато го извика в библиотеката на Манинг хаус, за да му каже, че името и прякорът на Клара са в устата на всички и че той знае за облога в мъжкия клуб.

— Е, момчето ми, как си представяш сега прекрасното предложение, което ще направиш на дамата? — Роби не плесна с ръце, а драматично ги закърши. — Моля ви, лейди Клара, омъжете се за мен. О, аз впрочем вече успях да накарам цял Лондон да говори за вас. Зад гърба ви всички ви наричат пуйчето. — Роби описа кръг около него и го изгледа мрачно. — Срамувам се от теб, Лъки, баща ти също щеше да се срамува от теб, ако беше жив и беше разбрал какъв долен номер си погодил на дъщерята на неговия приятел. Ако си въобразяваш, че е желал за теб този брак, за да можеш да се отнасяш към нея като към курва, много и много се лъжеш!

Презрението на чичо му го лиши от дар слово и Люсиен се усети сякаш е низша форма на живот. Не упрекна Роби задето той не му проговори до самото му отпътуване. Всъщност Люсиен му беше благодарен за известната доза деликатност, която чичото прояви към него. Собствената му лудост го беше подтикнала да свърже завинаги Карла със себе си, да я направи своя съпруга, независимо от това дали тя го желае или не. Улф го беше нарекъл „отмъщение“ и Люсиен вече се питаше дали това не е по-близко до истината от всичко останало. Що се отнася до Клара, съзнанието му преливаше от толкова объркани и невероятни чувства, че вече се съмняваше дали някога ще успее да я разбере.

Изведнъж вратата на библиотеката се отвори, Люсиен се обърна и видя Клара как влиза плавно, усмихва му се радостно и си сваля шапката. Изпита, както винаги в нейно присъствие, кратка, остра болка и някакъв неопределен копнеж да осъществи онази смешна младежка мечта, която беше хранил преди години.

— Моля да ме извините, милорд, не мислех, че ще продължи толкова дълго. — Клара хвърли шапката си на един стол и продължи да се приближава усмихната към него. — Татко ми каза, че сте искали да говорите с мен.

— Да — каза той, докато й предлагаше кресло. — Лейди Клара, между нас има въпрос, който трябва да бъде изяснен и мисля, че знаете какво имам предвид.

— Благодаря — каза тя и махна с ръка към креслото, сякаш искаше да го отпрати. — Предпочитам да стоя, милорд. Моля ви, кажете каквото имате да казвате.

Тя беше най-елегантната, най-добре облечената жена, която някога беше виждал, но какъв смисъл имаше за една невзрачна жена да се облича така, сякаш е диамант от най-висока проба? Очите й бяха сиви, косата с цвета на блатиста вода, кожата й загоряла от слънцето и цялата в лунички. Клара беше наистина една от най-невзрачните жени, които познаваше. Напомняше му моделите в шивашките ателиета, без лица и с лишени от очертания фигури, които служеха само, за излагане на прекрасни рокли. Карла беше сякаш оживяла кукла от витрина. Тя никога нямаше да го посрами, като носи дрехи, каквито си избират обикновено момичетата от провинцията, дошли за пръв път в града. Впрочем Клара наистина никога нямаше да го засрамва. Възпитанието й беше безукорно.

Тя се беше приближила към него и сега стоеше тихичко, гледайки го въпросително. Люсиен отвърна на погледа й и си помисли, че за жена, която ще получи предложение за женитба от един от най-желаните мъже на пазара за ергени, тя изглежда доста самотна и тъжна. Сигурно го мрази за онова, което е намислил, задето трябваше да се остави безрезервно в неговите ръце. Беше си пожелала да е свободна от него — той помнеше дума по дума онова, което баща й, маркизът, му беше написал, — но то беше и единственото, което Люсиен никога нямаше да й даде.

Погледът му се плъзна към устните й, може би най-хубавото в нея, и той изпита внезапното желание да я целуне и да й покаже какво иска да й даде през няколкото месеца след сватбата. Наслада, колкото пожелае и още и още, цял океан, в който може да се удави, за да помни всеки път, когато погледне друг мъж, какво е могъл да й даде единствено той. Но тя вече го знае, каза си. Беше го научила още двайсетгодишна в конюшните на своя баща, където Люсиен я изненада да флиртува с едно от конярчетата. Невъзможно беше да е забравила и изживяното с него, въпреки че актът не беше консумиран докрай. На този ден, когато той си тръгна, я остави девствена, а сега изведнъж се запита дали още е такава. Изкушаваше се повече от мъничко да повтори онова, което бяха направили в конюшнята, за да разбере дали е така.

Само че сега бяха в библиотеката на нейния баща и в дома на нейния баща, пълен с гладни, очакващи хора, които чакаха той да се появи заедно с Клара и да обяви годежа им. Трябваше да й направи предложение за женитба, за да може после да замине за Лондон.

— Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, лейди Клара, между нас всяка преструвка е излишна — подхвана непринудено той и я погледна право в очите. — Нашите семейства отдавна са се споразумели за нещо, което е време да бъде изпълнено.

Тя пристъпи още една крачка към него и сега той усещаше топлината на тялото й и чистия й, женски аромат.

— Щом това отговаря на желанията ви, милорд. — Големите й сиви очи се взираха в лицето му.

Той се усмихна многозначително и за малко да каже какво именно желае, но вместо това й отговори според етикета:

— Сигурен съм, че знаете колко високо ви ценя, милейди.

— Наистина ли го зная? — свъси тя чело.

— Ако ли не, бързам да ви уверя в най-дълбоките си чувства. Обръщам се към вас, госпожице, с надеждата и с молбата да ми подарите дълги години, през които ще мога да ви го докажа. Наистина искам да го правя докато съм жив. Ще ми окажете ли честта, лейди Клара, да станете моя съпруга?

Ето, направи го. И то по толкова безукорен начин, че и най-критичният член на лондонското общество не би могъл да възрази нещо.

Клара отмести за миг поглед, но свъси още по-силно чело.

— Защо? — попита тя.

Той се засмя.

— Защо ли? — повтори той. — Много добре знаеш защо. Клара, не подлагай търпението ми на изпитание. Ако се надяваш да получиш от мен нещо повече, освен този вид предложение за женитба, по-добре ще е да размислиш още веднъж, мила моя. Остави романтичните си въздишки за господин Уебстър или за онзи Блейксли, който все те ласкаеше като пълен глупак.

Тя леко се изчерви.

— Поне знаех кога един от тях ще ми направи предложение и защо. За теб не виждам причина, Люсиен, да спазиш споразумението, сключено преди толкова много време от нашите двама бащи. Аз те освобождавам от него, както би те освободил и моят баща.

Веселостта му изчезна.

— Не желая да бъда освободен, не желая да освобождавам и теб. — Той сложи два пръста под брадичката й, повдигна главата й. — Забелязвам, че не си одобрила моя начин да правя предложение по установения ред. Исках да съм мил с теб, Клара и да ти направя запомнящо се предложение за женитба, такова, каквото си го пожелава всяка дама. Но ако не го желаеш, нека си кажем, че сме приключили, защото тъкмо това най-много ще ми допадне.

Тя се дръпна рязко от него.

— Е, милорд, в такъв случай наистина много съжалявам…

Но той не я остави да довърши. Хвана я за ръката, привлече я плътно към себе си.

— Правя всички необходими приготовления, за да стане сватбата ни след два месеца в Сейнт Джордж. Можеш да дойдеш в Лондон, когато ти бъде удобно, за да приготвиш и ти всичко. Аз ще прекарвам времето си като се представям за твой предан годеник.

— Не, няма да го правиш — отговори разпалено тя и отново се опита да се дръпне. — Аз не искам да се омъжа за тебе, Люсиен.

— О, напротив, Клара, искаш го. — Той хвана и другата й ръка и я привлече грубо към себе си. — Ако се наложи, ще те влача до Гретна Грийн и ще подкупя някой ковач да ни венчае, тъй че и да кажеш да, и през цялото време да крещиш не, ти ще станеш моя жена. Изобщо не се съмнявай.

— Но защо? — настоя тя отново да разбере и настъпи без всякакъв резултат ботуша му с малкото си краче. — Мразиш ме, откакто станах на седемнайсет. Не ме искаш за съпруга, а и не ти трябвам. Аз няма да се омъжа за теб!

— Говори по-тихо! — скара й се той и лекичко я раздруса. — Говоря съвсем сериозно, че ще те отвлека, ако трябва, но бих предпочел да не минавам през проснатото тяло на баща ти, защото точно това ще се случи, ако продължиш да вдигаш такъв шум!

— Ти няма да посмееш да удариш баща ми.

Той се изсмя саркастично в яростното й лице.

— Прави каквото знаеш, Клара, резултатът ще е все същият. Обещана си ми още преди години и настоявам всичко да ми бъде изплатено докрай. Липсата на любов в нашите отношения изобщо няма да ме тревожи, скъпа. В моя речник любов и омраза са почти едно и също и не познавам брак, който да не се е провалил заради едното или другото.

— Бракът на моите родители.

— По дяволите, млъквай, Клара!

Устните му върху нейните я накараха да млъкне. Той я държеше здраво за ръцете, а когато я прегърна силно през кръста и я привлече към себе си, тя изстена и продължи да се бори, но най-сетне се предаде. Със свободната си ръка той галеше гърдите й, без изобщо да обръща внимание на смаяната й въздишка. Ръката му обгръщаше здраво коравото хълмче, пръстите му галеха втвърдилата се пъпка, а езикът му си пробиваше път в устата й, доставяше й удоволствие не по-малко от онова, което изпитваше и той.

— Видя ли — каза той, когато вдигна най-сетне глава, а учестеният му дъх накара гласа му да звучи по-строго — няма начин да ме спреш. Ще си взема от теб онова, което желая, Клара. Ако се противиш, само ще влошиш нещата.

Той я пусна и сега я наблюдаваше как си оправя косата и роклята, как се опитва да овладее гнева си. Очите й святкаха, но тя успя да направи лицето си безизразно и не избухна в сълзи, както биха направили навярно повечето жени. Люсиен й се възхищаваше. Дори много. Желаеше я толкова силно, че само при мисълта да я обладае тук, в библиотеката на нейния баща, в дома на нейния баща, на креслото, което й беше предложил и в което можеше изведнъж да си я представи с високо вдигнати поли, сега му се струваше възможно най-разумната мисъл. Знаеше какво ще намери под полите, под хубавите й дрехи, познаваше стройните крака и меката кожа, и красивите гърди.

— И тъй, нека се разберем — каза той най-сетне и се опита да овладее тялото си. — Ако си готова, можем да отидем и да го съобщим на семейството ти. Сигурен съм, че те търпят адски мъки, докато чакат щастливата двойка.

Той й предложи ръката си, но тя продължи да стои и само го изгледа.

— Кажи ми защо — помоли тя с треперещ глас. — Ще направя каквото пожелаеш, Люсиен. Ще се омъжа за теб и ще ти бъда съпругата, която желаеш. Но поне ми кажи защо.

Все още с протегната ръка, той я изгледа продължително и мълчаливо, преди да отговори:

— Защото преди много време ти се доверих, когато в мен още беше живо нещо, способно на подобни чувства. Защото от глупост ти оставих на съхранение малкото сърце, което ми беше останало, защото го смятах на сигурно място. Но всичко това се оказа без значение за теб, Клара, ти ми го доказваше отново и отново. Въпреки това то е твое и ако пожелая да си го върна, ще се наложи да взема заедно с него и теб.

Тя сигурно нямаше да изглежда по-смаяна, ако я беше ударил с юмрук, а той изпита изведнъж ужасното чувство, че отново е юношата, който изплака очите заради единственото нещо, което желаеше повече от всичко на света.

Тя пристъпи крачка към него и вдигна заклинателно ръка.

— Люсиен…

— Спести ми женското си съчувствие, Клара — каза потиснато той и отново й предложи ръката си. — Защото ме разболява. Хвани ме под ръка, а когато отидем при твоето семейство, си изиграй ролята. Те очакват влюбена, щастлива двойка, защото желаят именно такава.