Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (9)

НОВО НАПРЕГНАТО ЕЖЕДНЕВИЕ

Изминаха няколко седмици. Шефовете от корпорацията не търсеха Лирти, това изглеждаше обезпокоително. Майка му се обади от някаква неизвестна планета, беше взела главната роля в нов сериал. Разговорът с нея протече вяло и тривиално, накрая тя му благодари за оказаното гостоприемство и отправи целувка за довиждане. Трогателното й действие не попълни загубата от двеста и петдесет хиляди кредита, но му вдъхна чувство за минимално удовлетворение — все пак някой, някъде в тази вселена мислеше за него.

Мечтата на въжделенията му, Марта, напоследък изглеждаше като ударена с мокра гъба. Държеше се неуверено, сякаш всеки момент бе готова да се разплаче, ала продължаваше да отбягва по-интимни контакти.

Същевременно на планетата ставаха необясними събития. Процентът на бракоразводните дела бе надминал средностатистическия за цялата галактика, валиден за населенията и расите, придържащи се към моногамни бракове. Антропоидните на Алимента бяха провели втора демонстрация против рако- и паякообразните, но този път интерполицията бе действала твърдо. Бе пуснала в действие невропарализатори и доста от пострадалите демонстранти се намираха в различни болници. Временната липса на работна ръка беше създала производствени трудности и Лирти бе докладвал на корпорацията, но не получи никакъв отговор.

Бяха образувани и няколко общества, чиито лидери разпалено прокламираха платформата си и непрекъснато привличаха нови членове. Едното от тях се нарече „Общество за спасение на Алимента“, останалите носеха още по-екзотични наименования като „Антропоидни срещу проявите на грешки във вселенската еволюция“, „Защитници на топлокръвните“, „Движение за прогрес“ и „Движение против апокалипсиса“. Можеше само да се предполага дали мотивите за формирането им са достатъчно нормални, тъй като идеологическите им платформи противоречаха на здравия разум.

В противовес на действията на антропоидните, представителите на различни галактически раси също се консолидираха. Създадоха се „Асоциация за защита на ракообразните“, „Единство на каменоядите“, „Общество на разумните кракоръки“, дори „Амфибии срещу безнравствеността“.

Изброените общества и организации имаха полурасов, полуполитически характер, но регистрацията им бе прикрита под маската на „сдружения с благородна цел“, тъй като галактическите закони забраняваха каквато и да е друга регистрация. Това не им пречеше да отправят съмнителни петиции и искания до Галактическия съвет и „Корпорация храна“. Лирти усещаше, че се задава нещо ненормално, подриващо устоите на установените досега порядки и не намираше обяснение за уродливите явления, тъй като все още не знаеше, че планетата е заразена.

Същевременно там горе, над стратосферния слой на Алимента, обществото на грухилите се подуваше от благодатната еманация, излъчвана при ентропията на продуктите на разума. Еквивалентът на отделените мегаглупове бе толкова нараснал, че по едно време предизвика паника в Главното грухилско ядро и комисията за размножаване. Енергетично надебелелите грухили бяха принудени да се делят, в противен случай високият интензитет на полевата им структура би ги довел до самоунищожение, а всеки новопоявил се индивид отначало се чувствуваше добре, после започваше да слабее, тъй като бе принуден да се храни само с фоновото излъчване на планетата поради липса на собствен приемник. По тази причина грухилското общество се разделяше на гладни и охранени, на енергетично слаби и дебели. И по всичко изглеждаше, че нищо не е в състояние да промени положението. Еволюцията във вселената, довела до появата на билиони различни по вид паразитиращи, бе направила почти невъзможно паразитирането на паразит върху паразит. Една въшка не може да паразитира върху друга, нито някое паразитно растение да направи същото със себеподобното си. Ето защо повече от половината грухили, а те бяха безкрайно много, изпаднаха в нищета, докато останалите преливаха от задоволство. Единството им се крепеше благодарение на създаваното от тях Общо поле, за което всеки отделяше от себе си кой колкото може. Този факт все още крепеше устоите на тяхната цивилизация.

Някога не беше така. В дните на разцвет и могъщество обществото на грухилите разполагаше с десетки капсули, натъпкани с ЛВПС, които периодично изсипваха съдържанието си върху опаразитената планета. Сега разполагаха само с една и тя вече бе изпълнила предназначението си.

Главното грухилско ядро събра на съвет най-учените грухили и след безкрайни дебати, според тяхното усещане за време, се стигна до известно компромисно решение. По-изпосталелите индивиди следваше да заемат най-долния паразитен слой, обгърнал Алимента, за да могат по-директно да абсорбират фоновия мирис на глупост. Останалите им сънародници, облагодетелствувани от контакта на ЛВПС с обслужващия приемник, щяха да получават само преките продукти от ентропията на съответния разум.

Въпреки взетото адекватно решение, учените грухили усещаха безпокойство — дотолкова, доколкото полевите им структури бяха в състояние да го възприемат. Предишният им опит подсказваше, че бурната еманация на енергия, която със всеки изминал ден се усилваше, няма да доведе до нищо добро. Ако се стигнеше до излъчване на взривообразен еквивалент на суперглупове, в крайна сметка щяха да останат съвсем без храна. А най-близката машинна цивилизация се намираше на около стотина светлинни години, което означаваше поне още толкова време гладен чергарски живот.

Тъй като семантичната мрежа на грухилите е несъвместима с вербално предаденото паметово съдържание при звукоговорещите, трябва да приемем, че описаните досега събития и проблеми на грухилското общество са приблизително смислово предадени. Техният точен смисъл търпи и допълнителни поражения, вследствие на превода им от космолингва. Те са пренесени назад във времето, тъй като щяха да станат известни значително по-късно благодарение на ЛВПС, на която предстоеше да се самоосъзнае и да се нарече Кариот.

И докато учените паразити продължаваха да си почесват структурните полета в израз на досада от не напълно решените си проблеми, Лирти правеше същото с растителността по врата си. Продължаваше да бъде обзет от лоши предчувствия и те не закъсняха да се оправдаят. От холобокса вече надничаше главният му счетоводител — антропоиден тип от Берт, космат, но с високо чело, признак на добър интелект. Сивите му очи гледаха хладно, типично за всеки счетоводител в галактиката. По принцип бертийците се бяха отдали на тази точна професия и се смятаха за едни от най-способните в занаята. Мозъците им работеха със скоростта на позитронен калкулатор, умножението на деветцифрени числа за тях беше детска играчка, при нужда достигаха и до трийсет и петия десетичен знак. Главният счетоводител притежаваше немного често срещаното име Бро-Бро и беше отличен професионалист, също като останалите му сънародници. Вещ в укриването на данъци, както тихо бе споменал Прахт, разумен по отношение на приоритета на плащанията и неумолим при вземанията. Неговите качества го правеха безценен подарък на съдбата, такъв като него трябваше да се търси, със свещ из вселената.

— Много сме зле с баланса за деветмесечието — заяви той и шефът му изтръпна. — Имаме загуби в размер на петстотин милиона кредита, а това съвсем не е добре. Пораженията ни са нанесени от квазийците, които не откриха акредитива за сто и шейсет милиона кредита, нито заплатиха изпратената впоследствие фактура. Главницата, заедно с лихвите на миотите, е достигнала четиристотин милиона. Успях да заприходя измрелите животни като „месо на склад“, но все още нямаме постъпления от продажбата му. Положението е лошо, шефе. Какво предлагате?

— Изчакай, нека първо да се консултирам с Прахт — едва проговори Лирти и изключи холобокса. След това повика ракообразното и не след дълго то се появи в кабинета му. Управителят набързо му обясни финансовото положение, в което се намираха.

— Как мислиш? Какво да правим?

Прахт се вглъби в себе си, стълбчетата на фацетните му очи напрегнато потрепваха. След няколко тягостни унифицирани минути сегментната му опашка се изпъна в тешиварски жест на взето решение.

— Няма да даваме баланса на корпорацията. Според търговския закон не сме длъжни.

— Защо? — учуди се Лирти.

— Защото е деветмесечен. Ще остане за наша консумация. По закон сме длъжни да предаваме или шестмесечен, или едногодишен.

— Какво ще подпомогнат следващите три месеца?

— Собственият ти престой тук — лаконично отвърна ракообразното. — Три месеца не са малко, може и да се оправим.

— Прахт, досега някой казвал ли ти е, че си гениален?

— Отдавна го зная. Ние, тешиварците, сме такива.

— Моля те, свържи се с Бро-Бро и го уведоми за взетото решение.

— Няма да стане — категорично отказа ракообразното. — Време е да се разбере кой управлява тази планета. Това е задължение на управителя. Той трябва да си поема отговорностите.

С тези думи Прахт го напусна и го остави още по-замислен.

„Защо не зарежа всичко и не си подам оставката? — помисли Лирти, но се сети за Марта и промени решението си. — Не трябва да го направя преди да съм изяснил окончателно отношенията си с нея.“

Очакваше странният вътрешен глас да се обади, искаше му се да го чуе. И вътрешният глас го направи, въпреки че отдавна беше заглъхнал.

„Може би трябва да си обираш крушите, макар че се колебая да дам съвет — внуши той. — От една страна, ще е поредната глупост, но от друга, последната на тази планета, а това не ме устройва. По-добре потърси Марта отново, възможно е да е променила мнението си.“

„Точно това мислех да направя“ — зарадва се обърканият шеф и докосна секретарския й сензор.

— Какво обичате? — запита тя, след като се появи пред него. Държеше в ръка обичайния атрибут — кристален диктофон.

— Обичам вас! Обичам теб! Обичам те! — възкликна Лирти прочувствено. — Не мога да издържам повече! Престани да ме отбягваш, не ме измъчвай! Забрави проклетия си Клос!

— Започнала съм да го забравям, но се нуждая от време — тихо отвърна тя. — Той е предател, оженил се е за друга.

Очите й се насълзиха, изглеждаше самотна и нещастна.

— Чудесно! — зарадва се шефът й в противовес на нейните чувства. — Какво тогава ни пречи да вечеряме заедно?

— Спомените. Предлагам да преминем на служебни теми.

Лирти я гледаше като предано куче. Искаше я, обожаваше я, но потъваше в нейната непристъпност като нажежен въглен в студена вода. И нищо не го спасяваше, съвсем нищо.

„Проклет да е денят, в който съм се родил — каза си той. — Докъде я докарах?“

Марта постави диктофона върху бюрото.

— Какво предстои да бъде извършено? — попита.