Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (6)

ПРИЕМЪТ НА БЕЛА

Лирти облече модния за деня кафяв костюм, изпъстрен с жълти петна, обу фосфоресциращите в зелено обувки и чорапи, после пъхна под яката на бежовата си риза огненочервена папийонка. Огледа се в огледалото и остана недоволен от вида си. Приличаше на папагал от джунглите на Прометей III, само че по-голям и по-шарен. Утеши се с мисълта за себеподобните, които вероятно тази вечер щяха да изглеждат като него. Той се отправи към персоналния холобокс и поръча аеротакси.

След двайсетина минути влезе в огромната банкетна зала на върха на хотел „Интергалакт“ и се закова на място от удивление. Многобройните глобуси по тавана непрекъснато меняха светлините си, стените луминесцираха в различни цветови гами, огледалния под феерично ги отразяваше. Всред общия шум на колоритната тълпа от земни и извънземни обитатели на различни планети се промъкваше ритъмът на лимбоба — станал популярен в цялата галактика от развлекателните холопрограми на гущероподобните фидоми. Посетителите на залата се бяха разположили на групички около елипсовидни маси с плотове от кристално стъкло, отрупани с най-различни видове храни, зеленчуци, плодове и напитки. Някои от тях се намираха на хидравличната танцувална платформа в средата на залата и ритмично подрусваха телата си. Във въздуха се разнасяше мирис на кика — доста безвреден наркотик от Еда IX, но се носеха слухове за друг със същия мирис — трудно отличим от първия и известен под името „тихата смърт“. Въпреки че бе забранен от правителствата на всички планети, където бе годен за консумация, властите трудно можеха да се преборят с любопитството на разумните същества, които бяха решили да го опитат, и, разбира се, да си понасят последствията.

До всяка чиния с деликатес, поставен на масата, се намираше списък на галактическите раси, годни да го консумират. Същото се отнасяше и за блюдата с плодове и зеленчуци. Подобни мерки се налагаха, защото съдържанието на пектин в лъскава и апетитна червена ябълка бе достатъчно да я превърне в отровна мухоморка за някой любопитен квазиец. Подобен случай не би отбягнал и напорист земен гастроном, посегнал към крехкото месо на кобалтов омар от Веста Х, съдържащо цианиди.

С напитките бе по-лесно. Всеки представител на расата си познаваше формата им, цвета на течността в тях и бе в състояние поне до известна фаза на опиянение да разчете етикета им на родния си език. По-трудно се получаваше при достигане на фазата на напиване, тогава нещата ставаха доста по-сложни. Администрацията на хотела се ползваше от натрупания галактически опит и над всяка маса висеше робот разпределител. Програмата му позволяваше да различава люспести от рогати, гущероподобни от космати и голокожи от ракообразни. Същевременно връзката с кухненския компютър мигновено определяше дали подпийналият представител на дадена раса е поднесъл към устата си или хранителния отвор неподходяща за него храна и напитка. Тогава поне два от многобройните му манипулатори се стрелваха и спасяваха от беда неразумния индивид.

Лирти продължаваше да оглежда замаяно околната обстановка. Зад прозрачните стени срещу него се виждаше плувен басейн, обграден от градина с пищна тропическа растителност. Всред зеленината се мяркаха бели масички и шезлонги, а над тях висяха подвижни солариуми. По повърхността на басейна пробягваха изкуствени вълнички, поемаха отраженията на разноцветни лазери и ги разсейваха с бликовете си. Картината бе толкова красива, че той не усети приближаването на майка си, която се бе промъкнала през гъмжилото с част от постоянните си обожатели.

— Лирти, момчето ми — извика Бела патетично и имитира целувки от двете страни на бузите му. — Не стой като истукан, а тръгвай към моята маса, за да те въведа в общество.

Обществото се състоеше от брадясал тип, който бе представен като суперизвестния режисьор ССХ-24…, някакво гущероподобно — много велик продуцент на родната си планета, две куклоподобни красавици с платинено-виолетови коси, за които не се разбра какво точно правят и какви са им генетичните индекси, горилоподобен от Меди II в съзвездия Лира — акционер в галактическа холокомпания и някакво странно същество — мелез между сънародник на Прахт и кракорък, което се занимаваше с финансиране на продукция. Лирти бе представен с комплименти и суперлативи от страна на майка си, от което присъстващите разбраха или се направиха, че разбират какъв способен син има, после разговорите преминаха на теми, достойни за пукването от скука на всяко мислещо същество във вселената.

— Миналия месец посетих Рай-1 — заяви по едно време известният режисьор — Не зная какво хубаво намират там, за да се стремят към него като стада овце.

— Какво е овца? — попита любопитно ракокракоръкият.

— Глупаво животно, обрасло с вълна — поясни режисьорът и продължи: — Палми, пясъчни плажове, горещина и задух, смърдящ океан. Още ме болят ставите от влагата. А те гледат да стигнат до този ад и цял живот събират средства, за да осъществят мечтата си. После се пържат под виолетовото слънце или мухлясват.

— Тези човешки стремежи са неразбираеми за нас — проскърца ракокракоръкото. — Ние се чувстваме еднакво добре на всяка планета, стига да има достатъчно кислород. Неизвестно защо платинено-виолетовите красавици се изхилиха.

— За нас е по-подходящо нещо по-топло и по-сухо — намеси се в разговора гущероподобното.

Куклоподобните хубавици отново се изхилиха, изглежда тънкото им писукане съставляваше главната част на речниковия им фонд.

— О, там е прекрасно — възрази Бела. — Планетата сякаш е създадена за заснемане на безкраен холовизионен сериал.

— Така е — съгласи се горилоподобният. — Предложението трябва да се обсъди.

— Зависи от концепцията. Според мен няма условия за драматургия — отсече брадясалият. — Там всички изглеждат тьпо-щастливи, а аз предпочитам мелодрамите. Винаги чувствам удовлетвореност, когато милиони зрители се просълзяват, а други милиони се изпотяват, изпускат други секрети или тъжно провисват опашките си.

Този път виолетово-платинените се изкикотиха в хор, но той ги изгледа разярено и те веднага млъкнаха.

— За мен сапунената комедия е нищо в сравнение с мелодрамата — продължи той. — Да се наплачеш пред холовизора, да разбереш, че в живота има и по-нещастни от тебе. Това е успокоителната доза, необходима за повечето същества.

— Аз лично си падам по комедиите — подхвана Бела. — Предпочитам да се смея. И колкото са по-тъпи, толкова ми доставят по-голямо удоволствие.

Куклите пак се изхилиха, този път по-тихо.

— В крайна сметка това решаваме ние — отряза ракокракоръкият. — Централният компютър на нашата корпорация следи броя на зрителите на всяка продукция. Не кой какво предпочита, а колко какво гледат. Вкусовете непрекъснато се менят.

— Все пак трябва да съществува за всеки по нещо — опита се да възрази режисьорът. — Що се отнася до вкусовете на…

— Няма нищо по-добро от уестърните — прекъсна го гущероподобното. — Пъргави ездитни диплодоки, размахали грамадните си уши и възседнати от смели игуани, които във всяка лапа държат лъчово оръжие и стрелят ли, стрелят по тълпи кръвожадни паяци, а те от своя страна продължават да нападат и нападат…, докато ги избият всичките. И тези паяци са завзели много планети, заробили са местните гущероподобни и докато те бъдат освободени, текат серия след серия, а ти ги гледаш и си умираш от удоволствие.

— Сега, след появата на хиперпространственото предаване, излъчването на подобни сериали е невъзможно — пробоботи горилоподобното. — Преди доста време попаднах в зоната на една от вашите системи, гледах един такъв, дето избивахте много същества от моя вид. Представете си, че в днешните условия пак направите нещо подобно и го пускате да върви по хиперпространствените канали? Какво ще кажат за вас паякообразните, след като те по природа са философи. Мисля, че няма да им стане много приятно. С две думи, сега такива сериали не могат да се произвеждат.

— Всичко може, ако има изгода и средства за финансиране на продукцията — възрази ракокракоръкото. — Ще се произвеждат, ще се записват на кристални касети и ще се разпространяват на планети, населени с гущероподобни.

— Това е наказуемо — възмути се брадясалият режисьор. — Съществува галактическа конвенция за етика и морал между расите.

— Има такава, но бизнесът си е бизнес. Ако всички я спазват, повечето ще пукнат от скука.

— Още малко и ще се скарате — намеси се Бела. — Предлагам да вдигнем тост за сина ми, а той да не стои като глътнал бастун. — Лирти, миличък, наздраве! Предлагам да пием на екс, за да си подобрим настроението.

След изпиването на чашите куклите вече се хилеха непрекъснато, горилоподобният започна спор с режисьора, Бела напусна масата, за да обиколи гостите си, а гущероподобното започна да обсъжда с ракокракоръкото финансирането на следващата си продукция. Лирти се почувства самотен сред околната врява и нямаше какво да си каже с хубавиците срещу него, за които така и не се разбра дали могат да обелят поне една дума. Те продължаваха да се кикотят и изглеждаха доста напреднали в алкохолната фаза. Стените на залата спряха да луминесцират и се превърнаха в огромни екрани, по които се появиха пейзажи от различни планети — с изгреви и залези на фона на различна растителност, с планини и океани, с вулкани и ледници.

Той ги съзерцаваше известно време, после погледът му започна да се плъзга по съседните маси, закова се върху една от тях и краката му едва не се подкосиха. Наведена над чаша с розова напитка, обградена от компания на няколко весели пандара, Марта изглеждаше тъжна и замислена.

„Какво си се облещил? Тръгвай към нея! — настоя тайнственият глас в главата му, който досега беше мълчал. — Покани я на танц!“

Лирти почувства краката си омекнали, но се застави да стане и да се насочи към нея.

— Добър вечер — сепна я неувереният му глас. — Изглеждате превъзходно както винаги.

— Нямам голямо желание да разговарям — отвърна тя. — Имам личен проблем.

— Защо не го споделите? Може да ви олекне.

— Проблемът не е за споделяне с вас. Освен това намеренията ви са ясни.

— Забравете за служебното ми положение. Смятайте ме за случаен познат, един от многото наоколо.

— Не е лесно, все пак не сте такъв.

— Желая да ви поканя да танцуваме. Може би малко ще се поразсеете.

Макар и неохотно, Марта прие и се надигна от мястото си. В момента се разнасяха звуците на бавна джуга. Двамата се провряха през двойките, стигнаха до центъра на платформата, Лирти постави ръце на кръста й и започнаха да танцуват. Той усети как тялото й леко потръпна, докато от лицето й не изчезваше изразът на тъга и меланхолия.

„Господи, колко съм влюбен в нея! — простена съзнанието му. — Влюбен до оглупяване.“

„Правилно — отвърна странният вътрешен глас. — Точно такава е целта. Но можеш да се влюбиш още повече, ако след танца я изведеш на разходка в градината около басейна.“

— Малко съм непохватен — опита да подхване Лирти разговор, след като за миг обърка такта, после едва не настъпи опашката на някакво гущероподобно.

— Не се притеснявайте — безизразно отвърна Марта и приключи разговора.

— Да се поразходим навън — предложи той. Наоколо вече гърмеше буйният ритъм на глопс.

Марта се съгласи. Излязоха навън, заобиколиха басейна и навлязоха в палмовата горичка, осеяна с екзотични храсти. Достигнаха перилата на сградата, облегнаха се на тях и се загледаха в обсипаното с небе звезди. Малко над хоризонта просветваше бледото сияние на изкуственото слънце. Нощта беше топла, лекият ветрец донасяше аромата на цъфнала магнолия. И въпреки романтичната обстановка, между тях нарастваше някакво напрежение, което раздробяваше мълчанието на тягостни мигове.

„Какво да направя? — трескаво се запита Лирти. — Никога досега не съм се държал по този начин с жена. Всичко е ставало естествено и непринудено.“

„Защото никога досега не си бил така влюбен, глупако. Разведри обстановката, разкажи някакъв виц, изобщо отвори си устата и направи нещо, докато не си е тръгнала“ — даде съвет тайнственият вътрешен глас.

Да можеше тъй дълго да мечтаеш и да живееш с мен, тъй както аз мечтая.

Да можеше преливащата нежност в мен и в тебе да сияе…

Лирти се изненада от себе си, рецитирайки внезапно стихотворение, заучено при обучението му на второ ниво, а Марта изненадано се обърна към него. Беше променила израза на лицето си.

— Познаваш лириката на Бекли?! — попита тя и продължи:

Да можеше косата ми да галиш, очите да целуваш както аз го правя.

Да можеше отново да си с мен, а всичко това и ти да го желаеш.

Очите й внезапно се насълзиха. Лирти неволно протегна ръка и я погали по рамото.

— Какво ти стана, Марта? — запита развълнуван.

— Почти цял месец Клос отбягва контакти с мен по хиперпространствената връзка. Имам чувството, че се крие нарочно — изплю камъчето тя и се разрида.

„Това ли било?“ — каза си Лирти и чувството му за състрадание сякаш се изпари. Тъкмо се чудеше как да постъпи по-нататък, когато зад близкия декоративен храст изскочи пълен като топка човек с плешива глава и развълнувана физиономия.

— Господин управител, едва ви открих. Да ви се представя, аз съм директорът на този хотел, Бен ТСХ-1221. Объркан съм, разбрах, че сте тук и идвам при вас за съвет, все пак майка ви е твърде известна личност, вие също.

— За какво става дума?

— Никога досега не съм бил свидетел на такова масово пиянство, придружено с буйства. Компанията на майка ви, най-вече придружаващите я от антропоиден тип, сякаш са изгубили разсъдъка си. Посягат да пият бутилки с ацетонови и бензолови смеси, предназначени за съвсем други раси, роботите разпределители едва успяват да се справят с техните неразумни действия. Посетителите на залата за прием ги замерят със столове, скандалничат помежду си и чупят оборудването на залата. Господи, какво ми дойде до главата! Какво да направя?

— Най-простото. Извикайте полицейски роботи.

Директорът на хотела се завъртя на пети и побягна обратно. В градината се разнесе някаква глъчка. Лирти се обърна към Марта, извади кърпичка и внимателно изтри сълзите й.

— Да се махаме оттук, чухте какво каза дебелият човек. Имам чувството, че след малко ще стане твърде горещо.

Тя покорно положи дланта си в неговата и се остави да я поведе. Когато излязоха от градината, бяха пресрещнати от тълпа голи антропоиди и гущероподобни, които се насочваха към басейна. Бяха предвождани от собствената му майка — несравнимата Бела, също в евин костюм.

— Хайде, събличайте се! — позна ги тя и с красив устрем се пльосна във водата. Ревейки като заклани прасета, придружителите й я последваха. Лирти придърпа Марта встрани, за да не се намокрят от пръските, после двамата се затичаха към входа на залата. Докато я прекосяваха, няколко стола прехвърчаха над главите им. Вътре тълпата изглеждаше подивяла.

Някак си се измъкнаха. Успяха да се доберат до площадката с аеротаксита и наеха едно от тях. Във въздуха се разминаха с мигащите червени светлини на полицейските машини, Марта се стресна от пищящите сирени и неволно се притисна към него. Лирти я прегърна и тя зарови глава в гърдите му.

— Успокой се, мила — прошепна. — Кажи индекса на твоето жилище.

Тя го промълви и отново се разрида.

Докато мегаглуповете, излъчвани от хотела, тонизираха Главното грухилско ядро, Лирти нежно изсушаваше сълзите й. Внезапно с неподозирана за него страст, устните й се впиха в неговите.

На сутринта, преди да напуснат апартамента й с отделни аеротаксита, те се огледаха в стенното огледало до изхода.

Бяха прекрасна двойка.