Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (3)

НЕПРИЯТНОСТИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ

След като едва се домъкна до луксозното жилище, нещастният управител влезе в банята, напълни ваната с вода, после съблече дрехите си, изпъшка и влезе в нея. Системите за автоматичен масаж нежно се впиха в тялото му, кожата му приятно потръпваше, Лирти постепенно се отпусна, нападна го полудрямка и натрупаните проблеми поизгубиха остротата си.

Двайсетминутната програма на ваната приключи. Дъното й го повдигна, от стената се подадоха пластмасовите й ръце и с няколко манипулации го преместиха върху мрежестото сушилно ложе, подало се от пода. Докато топлите струи въздух се разхождаха по тялото му, същото правеха и меките възглавнички на електронните стимулатори, доставяйки освежителни порции бодрост. Накрая процедурите приключиха. Ложето се повдигна, наклони се и го изправи на крака.

— Желаете ли обезкосмяване на лицето? — обади се отсрещното огледало.

— Не, ще го оставим за сутринта.

— Може би нов масаж? — продължи да упорства то.

— Защо не вървиш по дяволите?

— Не разбрах къде да вървя.

— Затваряй си човката! — ядосано изръмжа Лирти.

— Аз нямам човка.

— Да имаш! — изрева изкъпаният човек, вече окончателно ядосан. Всичките гадости от изминалия ден се върнаха в съзнанието му и той се почувства нещастен.

— Какво ще облечете за вечерта? — надникна в банята домашният робот. — За днес модните дизайнери препоръчват светловиолетова тоналност. Астролозите са на същото мнение — разположението на местните планети благоприятства гази цветова гама.

— Каква гадост! — озъби се Лирти. — Няма ли да препоръчаш нещо в светлорозово?

— Тази тоналност се препоръчва за утре — невъзмутимо заяви роботът.

— Добре, давай каквото си приготвил.

— Аз ли да ви облека? — попита металният човек, покрит с жълтеникава пластмаса, която леко фосфоресцираше. Подобните на очи фотоклетки сякаш примигнаха и устните му над репродуктора се разтегнаха в механична усмивка.

— Да не съм малък? — възрази заядливо все още голият човек.

— Както предпочитате — равнодушно се съгласи роботът. Капакът на корема му се отвори и откри правоъгълна ниша. В нея, акуратно сгънати и огладени, се намираха долно бельо, виолетови чорапи на жълти цветчета и още по-виолетова тога. Лирти бързо приключи с обличането, пое подадените чехли и все още ядосан се взря в огледалото. Автоматичният гребен изскочи от гнездото си и бързо среса косата му в модната за днешния ден прическа. От съседното гнездо се подаде лак за коса и бързо я фиксира. От скритите в облицовката на стената репродуктори се разнесе приятна мелодия, после в нея зейна квадратен отвор, а във вътрешността му се мъдреше чинийка с два препечени сандвича.

— Приятна вечеря — прекъсна мелодията плътен женски алт и механична ръка протегна към него поднос с димяща чашка кафе.

„Всъщност животът не е толкова лош, колкото изглежда“ — помисли управителят и зъбите му приятно схрускаха първата хапка.

— Блажена вечер и сънища — проникновено произнесе мек баритон. — Утре ви очакват велики дела.

Програмата на тоалетното помещение приключи. „Сега мога да посрещна гости“ — помисли Лирти и се сети за Марта. „Мога, но няма кого да поканя. Жалко за прическата“ — продължи с мислите. Тъжно отхапа парче от втория сандвич, отпи глътка кафе и тикна подноса и чинийката в сервизната ниша, която бързо ги скри от взора му. „Ще погледам холовизия и ще си лягам“ — реши накрая.

Релето на банята отвори вратата й, той прекоси хола и се отправи към спалнята. Меката хидравлика на леглото прие формите на тялото му, възглавницата повдигна главата му и отсрещният холобокс започна да изброява предаванията. След около час, обзет от чувство на неудовлетвореност и тъпота, Лирти съблече халата и реши да заспива.

Нито вечерта беше блажена, нито сънят идваше. Той упорито броеше роботи, крави, овце и кози, но Морфей сякаш го бе проклел. След неколкочасово мятане из леглото сънят най-сетне се смили над него, ала го отнесе в страната на кошмарите.

Събуди се изпотен, обзет от смътното чувство, че се е борил с мечки. После процедурите с тоалета се повториха, закуси и влезе в хола. Там го очакваше светлорозов костюм, папийонка на виолетови точици и яркорозови обувки. Чорапите правеха изключение — бяха същите от предишната вечер или поне тяхното точно копие. Току-що бе приключил с обличането, когато служебният холобокс промърка. Той позволи да се включи и от кубичното му пространство надникна гущероподобната физиономия на Ки-О-Хет.

— Пристигна данъчна ревизия — заяви безпристрастно. — Вече ви очакват в приемната.

По пътя към офиса Лирти доби усещането, че неприятностите продължават.

„Велики Боже, няма ли да ме оставят на мира?“ — простена душата му, но изглежда никой по света нямаше такова намерение. Затова се появи там, където го очакваха.

— Бън СА-101 — представи се едър мъж със стоманен поглед. Ръстът му беше почти двуметров. — Атла СВ-11 — една от най-добрите ми сътруднички — посочи той безлично женско същество, застанало до него.

— Дег АМ-19 — представи се сам дребен мъж, който стискаше в ръка миникомпютър. — Ние сме ревизионният екип. Трябва да ни осигурите отделен кабинет, отделни бюра и служебни компютри, свързани със счетоводната система на корпорацията, т. е. нормална работна обстановка. По сведение на галактическите данъчни власти корпорацията, респективно вашата планета, укрива доходи. Изискваме пълното ви доброволно съдействие, в противен случай ще вземем мерки, които съвсем няма да се харесат. Бъдете разумен, господин Лирти, във ваш интерес е.

— Марта! — извика смутеният управител към най-близкия холобокс и ослепителната блондинка не се забави да се появи в приемната. Външният й вид с нищо не промени изражението на Бън СА-101, който изглеждаше опериран от сексуална атака.

— Настанете гостите в отделен кабинет, създайте им добра работна обстановка.

— Не сме гости — заядливо възрази дребният човек и очичките му се свиха в хладна насмешка. — И не си въобразявайте, че някога ще се почувстваме такива.

Лирти с радост се раздели с тях и по пътя към кабинета си се помъчи да забрави за пристигането им. Не се получи.

— Имате съобщение — грациозните рогца на пандарката се поклащаха от близкия холобокс.

— Здравей, скъпи — замени го образът на собствената му майка, несравнимата Бела АСХ-10-1001-2. — Сигурно си самотен, затова пристигам с компания, за да те въведа в местното общество. Винаги си бил глупавичък и стеснителен, винаги са ти липсвали нужните социални контакти.

— О, не! — изкрещя разсъдъкът на управителя, но станалото бе станало и нищо не можеше да го промени. Не оставаше друго освен да приеме факта откъм безпощадната му страна — Бела пристигаше. Събитието можеше да се сравни само с безпощаден ураган или земетресение. И трябваше да се примири, защото Бела бе собствената му майка.

— Тя вече е пристигнала — съобщи образът на пандарката. След около петнайсетина минути ще бъде при вас. Придружава я компания от петдесет и четири същества. Къде да ги настаня?

— Къде ли? Където намерите за добре, по възможност някъде по-далече.

— Не е редно — невъзмутимо заяви секретарката и във влажните й очи се появи блясък на възмущение. — Не забравяйте, тя ви е майка, една от най-известните майки в цялата галактика.

— Никога не съм го забравял — смутолеви Лирти. — Какво предлагате?

— Хотел „Интергалакт“. Барове, ресторанти, увеселителни заведения, бинго, други игрални зали и така нататък. Бела е прекалено известна, за да остане в сянка, аз лично я обожавам. Като си спомня само последния й сериал — „Разбитото сърце на космоса“, все още ме обземат тръпки. Какво изящество, каква трагедия на човешките съдби!

„Каква сапунена мелодрама“ — допълни вътрешно съкрушеният човек.

— Остава малка подробност — продължи пандарката. -Кой ще поеме разноските за престоя й на Алимента?

„Кой наистина? — простена съзнанието на Лирти. — Би следвало да е мое задължение.“ „Твое, на кого другиго — намеси се безпощаден вътрешен глас. Смятай заплатата за половин година за пропаднала.“

Когато фактите говорят, боговете мълчат и няма на кого да се оплачеш. Това е същността на битието, което раздава шамари на потърпевшите, лишено от чувство за справедливост. Бела имаше огромни доходи, тя дори не бе в състояние да се замисли, че собственият й син ще изпита материални затруднения. И докато той оплакваше незаслужената си съдба, тя се появи в кабинета му.

— Как си момчето ми? — попита като в някой от холосериалите си, сякаш никога не се бяха разделяли, после му лепна мазна целувка по челото. Замириса на скъп парфюм. — Изглеждаш добре, сигурно всичко ти е наред, с изключение на познанствата.

Кабинетът му се запълни от пасмина представители на артистичния елит. Брадати, космати, люспести, голокожи, със или без рога, хитинови и всякакви други, които имаха задачата да забавляват или да приспиват обитателите на галактиката.

Лирти бе смазан, объркан и вцепенен. Какво да ги прави всичките?

— Марта! — извика той с чувство на безпомощност и тя се появи.

— Какво мило създание — отбеляза майка му и я прегърна. — Радвам се за теб, момчето ми, сега съм по-спокойна за тебе.

— Около него има и други — възрази сексапилната блондинка. — Разни рогати, жабати и клещоръки, които едва ли му мислят доброто.

— Но ти ще ги оправиш, нали мила? — подкупващо каза Бела.

— Заради вас съм готова на всичко. Обожавам ви.

— Само заради мене ли? Мисли, че синът ми съвсем не е за изхвърляне.

— За съжаление съм дала обет за въздържание. Сама го измислих — смутено въздъхна Марта.

— Досега не съм чувала за такова нещо. Защо не го смениш с друг обет?

— Не е лесно. Човек дълго изгражда собствените си морални принципи.

— Морални принципи? — доста учудено запита Бела. -Искаш ли да те включа в моята компания? Бързо ще направиш преценка на много неща. Животът е красив, скъпа.

— Не искам. Тези наоколо ме плашат — стеснително отвърна Марта.

— Твоя работа — разсърди се примадоната. — Но ще ти кажа нещо: не малтретирай сина ми.

Женската интуиция винаги доминира над хладната логика. Двете жени мигновено оцениха ситуацията и демаркационната линия бе поставена. Те вече не можеха да станат приятелки.

— Моля ви, настанете гостите — изхлипа Лирти към холобокса на пандарката.

— Дадено, шефе, вече всичко е уредено — поклатиха се игриво сребърните рогца.

— Тази определено по ми харесва — заяви Бела, след като Марта напусна кабинета. Жалко, че не е от човешката раса.

— Сигурно си уморена? — смени Лирти темата на разговор.

— Съвсем не съм уморена — тросна се майка му. — Напротив, животът едва сега започва.

Поведена от пандарката, компанията се изниза от кабинета. Управителят въздъхна с облекчение и се облегна на хидравличното си кресло.

— Авария в десети блок на втора мина — заяви от по-отдалечен холовизионен бокс тухлообразно същество. — Двайсет мои сънародници са затрупани.

„Те поне нямат нужда от кислород“ — премина през главата му нелепа мисъл и усети, че работният ден не тръгва добре. Бремето на поста му го притискаше — с всеки изминат ден все повече. Поетите задължения бяха като буйна река, която непрекъснато го изхвърляше на бреговете си — лишен от правилно решение и грохнал под тежестта на отговорностите. Той трябваше да се промени, не можеше да си позволи да остава беззащитен пред себе си, пред шефовете в „Корпорация храна“, пред сиянието на Марта и пред покровителството на собствената си майка. Да стане нов човек — различен от досегашния Лирти. Решителен, нападателен, горд, в противен случай из въздуха се носеше гадното чувство, че ще завърши живота си в психиатрична клиника.

Пое си дълбоко въздух и взе решение.

„Дотук! — прогърмя същността му. — Дотук — отвърнаха остатъците на собствената му воля.“

Но взетото решение не бе съобразено с развоя на събитията, които се носеха в космоса около Алимента. До нея се доближаваше енергичното общество на грухилите, което, макар и за кратко време, щеше да промени всичко, свързано със здравия разум.

СПРАВКА за обществото на грухилите. Данните са известни от галактическия регистър на машинна цивилизация № 122112.

— Клас енергиен, подклас паразитен, с допълнително възбуждане.

— Форма на съществуване: сферично образувание на полеви структури, всяка отговаряща на човешката представа за отделен индивид, прозрачни във видимия спектър на земния наблюдател. (Следват неинтересни за читателя технически данни).

— Обществено устройство: Главно грухилско ядро, комисии за контакт с преобразуване на приемници, за търговски обмен и за размножаване.

— Форма на разплащане: килоинформационни единици, представляващи търговски интерес за някои машинни цивилизации.

— Жизнен статус на отделния грухил: зарежда се с остатъчната енергия, отделяна при ентропията на различен по тип разум, до превръщането му в глупост. Ентропията на разума се ускорява чрез имплантиране на ЛВПС (локално-внушаващи предавателни системи) в разумни биологични единици.

— ЛВПС — технологичен продукт на някои машинни цивилизации, представляващ търговски интерес за енергийни от клас паразитен. Осъществяват връзката между комисиите за контакт и преобразуване на приемници и опаразитения индивид. Предназначени са да го подтикват към неразумни действия, като същевременно му създават приятно тонизиращо усещане при извършваните от него глупости.

— Особени белези: липса на телепатични способности. За щастие на вселената природата е лишила грухилите от такава възможност. Ето защо тяхното общество е принудено да използва ЛВПС (както за комуникация с производителя, така и с опаразитения приемник).

— Степен на интелигентност: средна за отделния грухил и висока за обществото му като цяло. Може да се направи сравнение с биологична цивилизация от тип „кошерна“ или „мравешка“.

— Врагове: позитивни форми от полевата вселена — музи, ангели, херувими, добри духове и благоприятно настроени богове.

— Съперничество: с негативни форми от същата вселена като дяволи, демони, зли духове, сукуби, инкуби, полтъргайсти от низш порядък и лошо настроени към разумните индивиди богове.

— Форма на паразитиране: слоестокълбовидна, извън атмосферния слой на планети, населени с разумни същества от биологичен тип.

— Отношения с машинна цивилизация № 122112: обществото на грухилите е напълно зависимо от доставките на ЛВПС, в противен случай ще бъде принудено да се храни само с фоновото излъчване на дадена опаразитена планета и отделните му индивиди да водят полугладен начин на живот.

— Срок на паразитиране: времетраенето зависи от самата опаразитена цивилизация. Ако причинената зараза бъде открита навреме, следва интелектуално имунизиране и оздравяване. Опаразитена цивилизация, неоткрила причинителя, обикновено загива.

Забележка: Паразитният характер на обществото на грухилитс се обуславя от имплантираните в биологичния индивид ЛВПС, което води до възприемането на всяка внушена мисъл като собствена, с което се ускорява ентропията на продуктите на разума и завишена еманация на вторична енергия. Все още се водят спорове относно подкласа на машинна цивилизация № 122112, което може да постави любопитния ерудит в задънена улица, но в случая, това няма съществено значение. Като цяло всички машинни цивилизации показват завидни търговски способности и са лишени от проява на емоции. Спори се дали те са създали биологичните или били създадени от тях. Миналото на енергийните цивилизации се губи в мрака на времето, но за тях никой нищо не може да каже. Паразитното общество на грухилите може да се характеризира като тяхна форма на израждане.

Данните от тази справка щяха да станат известни на човечеството значително по-късно, но авторът реши да ги направи негово достояние доста по-рано. Източникът им щеше да се нарече Кариот — една обзета от чувство за индивидуалност ЛВПС, която щеше да спаси част от света. Засега тя представляваше миниатюрно зрънце, почти невидимо за човешкото зрение, натъпкано с чипове и микроплатки на субатомно ниво и произведена в някои от лабораториите на машинна цивилизация № 122112. Кариот беше нещо мъничко и овално, по-леко от перушинка, неактивирано, лишено от собствена мисъл и натъпкано заедно с билиони други себеподобни в капсула, подтиквана в космоса от Общото поле на грухилите. По това време в него цареше дух на унилост, енергийните му възможности бяха на изчерпване. Но това не се случваше за първи път, грухилите познаваха плодовете на търпението. Никога не бързаха и знаеха накъде и защо са тръгнали. Общото им кошерно съзнание преценяваше, че ако тръгнеш нанякъде, все някъде ще пристигнеш. Знаеха също, че разумът във вселената винаги е свързан с неговия антипод. И без да губи надежда, Общото поле вяло продължаваше да тласка капсулата.

Най-сетне очакваният момент настъпи. Полето се сви и разпусна от радост, слоевете му оживено запулсираха, задвижвани от дружната работа на милионите индивиди. През гравитационната константа на доближаваната планета проникваше освежителен полъх на глупост. Както се досещате, тя се наричаше Алимента.

Не можеше да се отрече, че Главното грухилско ядро бе лишено от проблеми. Те винаги съществуват — за когото и да е и в която и да е точка на вселената. Проблемът беше с глобален и донякъде философски характер. Досега всички опаразитени предишни цивилизации бяха загинали, заставяйки обществото да търси нова храна. Последната опаразитена планета, някъде в зоната на Алфа Центавър, бе изчезнала в блясъка на ядрени взривове. Обхванати от мания за унищожение, тамошните приемници бяха превишили средностатистическото ниво на допустимо внушение и бяха изчезнали като индивиди, въпреки опитите на Главното грухилско ядро да забави процеса на ентропия на разума. Той невъзвратимо бе излязъл от контрол. Бе преминал взривоопасната граница, също както при предишните опаразитени планети. Милиони грухили се занимаваха с проблема за плавна ентропия на разума, но дори най-учените от тях не бяха постигнали нищо. За момента мирисът на глупост ги възбуждаше, замъгляваше съзнанието и на най-мъдрите и ги подтикваше да осъществят АТАКАТА.

Общото поле напъна последния си резерв и обгърна планетата. Плячката бе хваната, освежителното й фоново излъчване повишаваше настроението в Главното грухилско ядро. Точките за прицел бяха определени — жилищните комплекси на Алимента. Над тях вече се появяваше светлото петънце на зората, скоро обитателите им щяха да се покажат навън и да тръгнат на работа.

Някъде в стратосферата капсулата се пръсна. Подхванати от слабите течения и насочвани от Общото поле, билионите ЛВПС се спускаха към по-плътните атмосферни слоеве. Малцина от тях щяха да намерят приемник, но те разчитаха на числеността си. Бяха като невидими семена на странни глухарчета, пръснати от злата воля на съдбата. Атаката започна.