Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (14)

ПРОЩАВАНЕ С АЛИМЕНТА

През последните часове планетата приличаше на огромен кошер, изпълнен с рояци разсърдени пчели. Пристигналите нови попълнения на интергалактическата полиция трудно установяваха контрол върху част от населението, което изглеждаше като подивяло. Рецидивите от опаразитяването се проявяваха и при най-малък повод. Майки шамаросваха децата си, съпрузи правеха същото и с децата, и с майките, дългогодишни съседи и приятели се караха и разменяха неприлични думи. С всеки изминат миг общата лудост нарастваше. Зачестиха случаите на пожари в жилищни и работни помещения, сбиванията по улици и барове се превръщаха в обикновено явление. Главното грухилско ядро напъваше последни сили да извлече колкото се може повече енергия от разпада на продуктите на разума. Проявите на глупост растяха лавинообразно, към края на деня броят на убийствата и самоубийствата бе впечатляващ и Лирти нареди транспортните терминали да се използват само за нуждите на евакуацията.

Секретарките и служителите от административния отдел изнемогваха от работа, същото можеше да се каже и за счетоводната дирекция. Прекратяваха се трудови договори, изплащаха се обезщетения и неползвани отпуски, уреждаха се хилядите претенции на станалите капризни и нервни служители. По етажите на грамадната сграда се разхождаха въоръжени патрули и те понякога правеха глупости. Беше прострелян един напълно невинен ракообразен, който бе отказал да постави на пода носените от него касети с информационни дискове, а след това да повдигне във въздуха поне две от ръкоклещите си. Полицаите бяха помислили касетите за кутии с пластичен взрив.

Амфибиите, които обслужваха фермите за риби и водорасли, категорично отказаха да напуснат Алимента, тъй като на родните им планети нямало шансове за намиране на квалифицирана работа. Създаденото от тях общество изпрати петиция до Галактическия парламент, с която заплашваха, че ще изпуснат съдържанието на фермите в океана и ще го последват в дълбините, за да организират гнезда на съпротива. Проблемът с евакуацията на амфибиите приключи едва след пристигането на елитни части от командоси — техни роднини от кълбовидния куп МХ-8.

Прахт се намираше в стихията си. Неуморно сновеше между производствените комплекси и прекратяваше дейността им един по един — по предварително изработения от него график. И като че ли това му доставяше удоволствие.

Първоначално Лирти се чувстваше доста объркан, но вихърът на събитията постепенно го поде и ще не ще го накара да влезе в тях. Осъществяването на непрекъсната връзка с полицейските шефове зае по-голяма част от времето му, те бяха главните действуващи лица в процеса на евакуацията.

След всеки опразнен производствен комплекс му ставаше по-леко и по-леко, освободен от бремето на намалялата отговорност. В редките промеждутъци на отпускане, сърцето му сладко изтръпваше от спомена — предишната вечер Марта се бе преместила в неговия апартамент. Нежното чувство към нея бързо се отдръпваше при пристигането на някоя лоша новина, после с присъщата на всеки влюбен упоритост се връщаше с нова сила. Бремето на евакуацията го тормозеше, превръщаше се в интимно-личен проблем и той с надежда очакваше най-сетне да се отърве от него.

„Обичам я, обичам я!“ — запя душата му в един от моментите на отпускане.

„И аз я обичам“ — намеси се Кариот.

„Замълчи, скапана буболечко! Къде си чувал машина да обича някого?“

„Даже да не ти харесва, така е. Обичам я и толкова. Нали сме едно цяло?“

„Сега ще изтичам за пинцетата, а ти продължавай да я обичаш“ — закани се Лирти.

„Не е честно, обеща ми съвсем друго“ — едва не проплака Кариот.

„Може да съм си променил мнението.“

„Неблагодарник си и такъв ще си останеш.“

„А ти, ако искаш да си останеш на косъма, повече не се занимавай с Марта.“

„Нима си способен да ревнуваш от едно бедно и дребно създание? Засрами се!“

„Тръгвам за пинцетата“ — твърдо заяви Лирти.

„Моля те, недей! Няма да се обаждам повече!“ — захленчи Кариот.

„Прощавам ти за последен път, набий си го там, в каквото имаш“ — все пак се смили притежателят на косъма и включи холобокса за вътрешна комуникация, който отдавна мигаше.

— Бен АМС желае да влезе — заяви Ки-О-Хет. Долу, пред сградата, се събира тълпа антропоидни. Изглежда имат намерението да ни подпалят.

— Омръзна ми — заяви полицейският началник с влизането си и седна срещу него. — Писна ми от тези кретени, които съвсем се развилняха. През целия си живот досега не съм имал толкова работа.

— Не трябва да им се сърдиш — успокои го Лирти. — Забравяш, че са нещастници — заразени и болни същества.

— Дори да е така, не ми става по-леко — въздъхна Бен и извади от джоба си портативен комуникатор. — Докато повикаме помощ, току-виж наистина ни подпалили, а точно сега интергалактическата полиция си има достатъчно сериозни проблеми — някаква банда идиоти са се отправили към зоната за питейна вода. Отново ще трябва заедно да се оправяме. Сега ще сваля хората си от етажите.

„Оправянето“ продължи не повече от двайсетина минути и се изрази в тоталното пребиване на подпалвачите. Действията на двете полиции бяха добре координирани, пандарът отново показа високи професионални качества и напълно оправда заеманата от него длъжност.

По някое време към тях се присъедини Прахт, едва бе отървал целостта на черупката си при инцидент в един от фуражните заводи. Заедно с месопроизводителните комплекси те се намираха на последно място в плана за евакуация.

— Възниква нов глобален проблем — проскърца той.

— Какъв? — попита го Лирти.

— Не трябва да оставяме животните гладни и жадни за повече от един ден. Новото масово измиране ще доведе до огромни загуби на корпорацията, а ние все още сме нейни служители. Фонд „Природни бедствия“ едва ли ще ги покрие.

— Какво предлагаш?

— Незабавно евакуиране на жилищните комплекси и осигуряване на нов персонал.

От казаното дотук временният управител разбра, че му се отнемаше възможността да се порадва на близостта на Марта през предстоящата нощ, растящата му неприязън към корпорацията нямаше да помогне. И предположенията му се оправдаха.

До сутринта тримата успяха да се справят с възникналия проблем. Планетата бе очистена от обитателите си, изключение правеха само последните два етажа от гигантския административен корпус, където все още се намираха, но скоро трябваше да се махат. Новият персонал вече можеше да идва.

— Добре поработихме, доволен съм — каза Бен и протегна ръка за довиждане. — Ще се видим на новото място.

— Благодаря за отличното съдействие. Добре е да работиш с някой, който си знае работата.

— Дано там, където отиваме, да има по-малко нужда от професионалните ми познания — пожела Бен и се отправи да си стяга багажа.

„Остава съвсем малко време, за да се простя с Бро-Бро, пандара, Прахт, Абер и Ки-О-Хет. В никакъв случай не трябва да го забравя — помисли Лирти. — Може би…“

— Някой пристига на покрива — прекъсна разсъжденията му ракообразното. — Ще отида да видя кой е.

— Новият управител — уточни Марта, която незабелязано бе влязла в кабинета. — Придружават го шест секретарки.

Докато заместникът изкачваше стъпалата на стълбата, двамата се вторачиха един в друг. Изглеждаха бледи, изпити и уморени, но това не им попречи бързо да преодолеят късото разстояние и да се прегърнат.

— Всичко свърши, нали, скъпи? — попита тя между целувките. — Нека по-бързо да тръгваме.

Лирти внимателно се освободи от нежния капан на ръцете й и дочул стъпки, се обърна. Предвождан от Прахт, по стълбата се смъкваше длъгнест тип с безлично лице.