Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (1)

НАЗНАЧЕНИЕТО

Лирти ВСХ-24-2003-5 пристъпи към камерата за нулево транспортиране. По-нататък ще гo наричаме само Лирти, понеже генетичните му индекси, серията и номерата на клонинга, както и типът на родилната му колба, сигурно ще останат безинтересни за читателя.

И така, той пристъпи към камерата за нулево транспортиране, която хищно го очакваше — няма, с блестящи стени и все още празна. Въпреки че бе имал щастието да бъде отгледан от несравнимата Бела АСХ-10-1001-2, чиито холопочитатели възприеха решението й да стане индивидуална майка като пореден артистичен каприз, полученото добро възпитание не променяше собствената му същност. Нито щателно подбраният генотип, нито безупречните невронни връзки в мозъка му помагаха да се овладее. Мислите му се движеха в затворен цикъл, примесени с чувство на страх. Предположението, че рижавата коса, зелените очи и изпъстреното с лунички лице, заедно със стройного му тяло след миг щяха да се разпаднат на молекули, които да изфирясат в съмнително пространствено измерение, не го оставяше на спокойствие. А от допълнителния факт, че това пространствено измерение се разбираше само с няколко полусмахнати физици, кожата му настръхваше. Вонята на страха разлагаше душата му и я превръщаше във вмирисана риба, готова да се изплъзне с остатъците от воля.

Докато собственият му страх беше на път да се превърне в ужас, обслужващият техник го набута във вътрешността на камерата и хлопна безцеремонно зад гърба му дебелата врата от титанова сплав. Затвореният мъченик едва успя замислено да тикне пръст в носа си, за да се отпусне, когато същата поза го завари в друга точка на вселената — на разстояние от няколко хиляди светлинни години, някъде в зоната на галактика № 16, която се бе превърнала в център на сътрудничество между отдавна разселеното из космоса човечество и влезлите в контакт с него разумни галактически раси. Кубичното пространство на камерата изглеждаше същото, но принадлежеше на друга камера, а след като вратата й се отвори, го посрещна друг техник.

Лирти опипа собствените си дрехи, погледна ръцете си и след като се убеди в идентичността им, повдигна глава, за да се запознае с околната обстановка. Помещението не се отличаваше от предишното, приемно-предавателните станции бяха стандартизирани преди хиляди години. Екранът пред него показваше 8:30 часа унифицирано време, от разлагането му на молекули и събирането им в обратен порядък бе изминала минута.

— Добре дошли на Алимента! — произнесе техникът обичайната фраза. — Карът ви очаква, вече е програмиран да ви отведе до местоназначението.

— Благодаря! — успя да отвърне Лирти, после излезе на външната площадка и се напъха в тялото на сребристата машина.

— Докосвате този сензор — обясни техникът, който го беше последвал. — След като пристигнете — онзи. Съседните два отварят и затварят вратата.

— Зная, зная — отегчено повтори пристигналият.

— Тогава успех в работата!

— Отново благодаря — отвърна Лирти и побърза да се изолира от физиономията му, защото по необяснима причина техникът с нещо го дразнеше.

Силовото поле плавно повдигна машината и задейства гравитационно-вълновия й двигател. Тя се издигна на около петстотин метра и за пасажера и не оставаше друго, освен да съзерцава панорамата, която се откриваше през прозрачните й подова и носова част. Лирти зяпаше и се наслаждаваше на гледката, като свързваше видяното с прегледания на Земята видеоматериал, предоставен по време на хипнообучението. Под краката му се редуваха квадрати червена, зелена и жълта растителност, а по тях пъплеха точиците на роботизираните машини за прибиране на реколтата. Тук-таме се мяркаха малките правоъгьлничета на помпените станции, свързани с централната иригационна система за капково напояване, бляскавите силуетчета на сушилните и кръглите тела на силозите, предназначени за съхранение на прибраната реколта. Високо в небето светеха отражателите на хелиостанциите, които превръщаха нощта в ден; в далечината, малко над хоризонта висеше изкуствено слънце, предназначено да повишава температурите в зоната на Полярния кръг. Отляво се забелязваха тъмните силуети на планини, изпъстрени с белите петънца на заводите за преработка на минерали, отдясно се виждаше тъмносинята, осеяна с бликове повърхност на местния океан. Чувството за полет, разнообразният ландшафт и пухестите облачета в чистото небе изпълваха дълбоко сетивната душа на Лирти със задоволство, което се усилваше с всеки изминат миг, придружено от нежен усет за собствена значимост. Местната природа сякаш пееше: „Ето го повелителят, той благоволи да пристигне!“

Настроението му донякъде отговаряше на истината, защото беше назначен за управител на тази планета, предназначена да изхранва десетина хиляди други по-малки и по-големи от нея, пръснати из различни части на познатата вселена. Самата Алимента бе притежание на галактическия консорциум „Корпорация храна“, чийто оборот надминаваше трилиони кредита. Доставките на корпорацията задоволяваха нуждите на месоядни, тревопасни, каменоядни и всякакви други ядни обитатели на планети с кислородна, хлорна, амонячна, метанова и каквато и да е различна атмосфера, ако те изобщо имаха такава.

Лирти имаше основания да се гордее с поста си. След десетина години получаваната заплата щеше да бъде в състояние да му осигури доживотно пребиваване на Рай-1 и съжителство с някоя от генетичната линия АСХ-10, към която принадлежеше и индивидуалната му майка. Жените с такова потекло се славеха с изключителната си красота, задоволителен интелект и страстна същност; за тях се говореше, че са готови да се влюбват във всеки от неговия генотип.

След около час полет отдолу се показаха кръгчетата и петънцата на фуражните заводи. От тях тръгваха лентичките на месопроизводителните комплекси, в които са отглеждаха свине, телета и пилета; мирти, хвани и посове; рогати и не рогати кракове от Пенидар III, ноктести диплозаври от Мана и какво ли не още, годно да задоволи варварските гастрономически интереси на квазийци, морданийци, миоти, грени, перидрийци и всякакви други жители на планети, с които „Корпорация храна“ търгуваше. За съжаление, на майката Земя, седалище на корпорацията, консумацията на натурално месо отдавна бе изчезнала. Още през 2090 година, преди около три хиляди години, Световната асоциация за защита на животните съвместно с редица религиозни общества беше прокарала забраната й със закон, гласуван на сесия на Световния парламент. И до днешни дни предлаганото на земните пазари месо бе синтетично, произведено на базата на соевопротеинов продукт, внедрен от някога живелите на Земята японци, за които се говореше, че преди да потънат в океана заедно с островите си, били изключително способна и възпитана човешка формация. Генният материал, събран от оцелелите й остатъци, и досега се използваше в генетичните линии на художници и технократи.

Примерът на Земята бе последван и от заселниците на други планети, но въпреки това неколкостотин от тях, злобно наричани от соевопротеиноядните варварски, продължаваха да консумират истинско месо, а жителите им гордо се определяха като традиционалисти. Техният лозунг беше: „Живот сред природата, но без заместители!“ Закостенелостта и консерватизмът им бяха толкова големи, че караха собствените си жени да се мъчат при раждане на бебета, вместо за същата цел да използват колби.

След тъмните корпуси на кланичните комплекси, под машината се появиха жълтите сгради на протеиновите — продукт на по-високата цивилизованост на антимесоядните, а те също носеха добри печалби. С всеки изминат ден отказът от ядене на месо се разнасяше по различни планети — нещо като зараза, която плъзваше из многобройните галактически раси, които сякаш с удоволствие следваха почина на Земята.

Независимо от типа на комплексите, всеки от тях завършваше с търговски терминал за нулево транспортиране. Във вътрешността му непрекъснато изчезваха стотонни контейнери, пълни с готова продукция, и на тяхно място почти веднага се появяваха празни.

Докато с непрекъснатата промяна на панорамата самодоволството на Лирти нарастваше, останалите му мисли с благодарност се насочваха към индивидуалната му майка, която независимо от компютърния анализ чрез връзките си бе изиграла определена роля за назначаването му на този пост. Хубаво е да управляваш цяла планета, да се отнасят към теб с уважение и всякакви ракообразни, гущероподобни, паякообразни и какви ли не други служители от различни краища на галактиката почтително да казват: „Да, господин управител! Разбира се, господин управител! Ще бъде изпълнено, господин Лирти!“

Той се намести по-удобно на седалката и замечтано се загледа в далечината. Бреговата линия на океана се бе доближила, по нея вече се различаваха сградите на хладилните комплекси и разделената на правоъгълници морска шир, в която се отглеждаха различни видове водни обитатели, предназначени предимно да задоволят вкусовите интереси на разумните амфибии от кълбовидния звезден куп МХ-8. Встрани от бреговата зона започваха жилищните комплекси на обслужващия персонал от тази част на планетата, зад тях се извисяваше гигантският огледален корпус на централната администрация — крайната цел на полета.

След няколко минути сребристият апарат се приземи върху плоския й покрив и кротко застина на пътеката, разделила плувен басейн от палмова горичка. Беше пристигнал до местоназначението. Оставаше да отвори вратата на кара и да излезе навън. И той го направи.

— Щастлив съм да ви посрещна, господин Лирти — проскърца гласът на смешно ракообразно същество. Притежаваше два членестоноги крака и четири ръце от същото естество, които оживено ръкомахаха. Една от тях се протегна и доближи щипката си към ръката му, после той се досети, че трябва да извърши ръкостискане.

— Приятно ми е да се запознаем — изрече Лирти фалшиво, защото съвсем не му беше приятно да докосва хитинова обвивка, да не говорим за възникналите опасения от досега с щипката, в която бе пъхнал ръката си, по-точно дали същата без да иска нямаше да му отреже някой пръст. Но ръкощипкостискането мина благополучно.

— Аз съм Прахт 10 от Тешивар III — представи се ракообразното. — Назначен съм за ваш заместник, пристигнах тук преди седмица.

— И вие сте нов — разочаровано произнесе Лирти. — Надявах се да заваря някой с по-голям опит.

— Седмица време е достатъчна за всеки тешиварец — обидено проскърца ракообразното. — Не подценявайте дължината на нашите мозъци. Моят например започва от втория ми опашен сегмент, преминава под целия ми гръб и стига до първия шиен.

Прахт 10 замълча в очакване на ефекта от казаното, защото цялата задна част на тялото му се състоеше от гръб.

— Моля за извинение, не исках да ви обидя, нито да ви подценявам. — Дали тук се намират и други ваши съотечественици със същото име?

— Разбира се, обикновено ни пращат групово и това е известно на всеки цивилизован разумен от тази вселена. Социалният статус на всеки от нас се утвърждава в поне част от групата, в противен случай всеки отделен индивид изпада в състояние на депресивна меланхолия. Но моето люпило е малобройно и за щастие корпорацията изпрати заедно с мен и останалите деветима.

— Хмм — изсумтя Лирти и се почеса зад лявото ухо. — Още веднъж моля за извинение, но как да кажа, ще задам малко неудобен въпрос. Разбирате ли, за един земен жител е доста трудно да ви различава. А аз все пак трябва да разпознавам заместника си.

— Не се притеснявайте, и ние изпитваме същите затруднения, но вече свикнахме. Слава на Великия Морби! Носите различни дрехи, цветовете и формата на косите ви също са различни. И за да не създаваме излишни неприятности, ние се номерирахме. Ето тук — посочи Прахт конусообразния издатък между чатала си.

Лирти се взря в указаното място с известно неудобство и различи цифрата десет. Беше гравирана върху хитиновата обвивка.

— Защо точно на това място? — попита новият управител на планетата.

— Защото не притежаваме пол, а половите разлики при вас спомагат за идентификацията — отново проскърца Прахт 10 и фацетните му очи се завъртяха на стълбчетата си. — Желаете ли да ви покажа работното място?

— Естествено — смутено потвърди Лирти и едва сега осъзна, че ракообразните от Тешивар III се смятаха за едни от най-интелигентните разумни видове, притежаващи изявени търговски и организационни способности. Беше се държал доста глупаво.

С тихо потракване на плоските си хитинови пънчета, заместващи човешките стъпала, Прахт 10 го поведе към светещото очертание в края на пътеката. Една от ръцете му тикна щипка в чантичката, залепена върху най-широкия му коремен сегмент, извади някакво уредче и очертанието се превърна в отвор, който зейна под краката им. Откри се вход към широка мраморна стълба, водеща надолу. Слизането по нея ги отведе в огромна зала, натъпкана с холовизионни боксове и сензорни табла. В дъното й се забелязваше масивно бюро, чиято повърхност преливаше в различни цветове на дъгата, зад него се различаваше тъмно кресло, пригодено към бързо нагаждане към формите на всеки известен разумен вид.

— Връзката с фуражния комплекс — посочи Прахт 10 с една от ръцете си най-близкия холовизионен бокс. — В съседство се намира сензорното табло за повикване на подуправителите и диспечерите на всеки блок. Чрез него се осъществява контакт и със счетоводители, служители в търговски отдели, механици, енергетици и така нататък. Сензорните табла на всички комплекси са унифицирани, мощен компютър веднага идентифицира повикания служител. В горната част на холовизионния бокс се появява надпис с името му, галактиката, звездната система, планетата и расата, от която произхожда, заедно с ранга, индекса и квалификационният му знак в системата на корпорацията. Уволненията се извършват чрез докосване на червено оцветеното секторче в долната част на таблото. Обслужването е лесно, предполага бързо свикване. Холобоксовете притежават собствена двигателна система и могат да бъдат извиквани по номера, после сами застават пред бюрото. Бързо ще се уверите, че офис-оборудването е произведено, за да обслужва бързо и удобно. Четирите сензора в лявата част на бюрото ви осъществяват връзка с четирите секретарки. Вероятно са ви уведомили, че всяка от тях произхожда от различна галактическа раса и ако желаете, още сега мога да ги представя.

— Добро предложение — съгласи се Лирти, после заобиколи бюрото и седна на креслото, което нежно се нагоди по най-деликатните форми на тялото му. — Започвайте! — нареди.

В съответствие с очакванията му в залата се появи същество, което не се отличаваше от Прахт 10. Върху конусообразния израстък между краката му бе гравирана цифрата 99.

— Абер 99 — представи се то. — Произхождам от доста многобройно люпило.

„Що за секретарка?“ — помисли Лирти, но се сети, че тешиварците нямат пол и някак си се успокои. Всеки от тях сам осъществяваше размножителните си процеси и вътрешните му органи произвеждаха готово оплодени яйца. В техния ареал любовните връзки бяха нещо съвсем непознато и можеха да се смятат или за много щастливи, или за много нещастни създания на вселената. Съществуваше и третата възможност, анулираща първите две предположения и оправдаваща факта, че бяха станали толкова умни.

— Имам задължението да уговарям срещи и да осъществявам контакти с всички членестоноги и паякообразни, с които „Корпорация храна“ е установила делови междугалактически отношения — започна Абер 99.

— Надявам се, че собствените ни контакти ще бъдат полезни — отправи пожелание Лирти. — Расата ви се слави с разумността на постъпките си.

— Така е, хвала на Морби. Освен ако някой неразумен глупак не се заяде с тебе, за да те изкара извън черупката ти. Например някой тъп пандар от Пторемекс V.

— Добре, добре, продължавайте със служебните задължения — отклони темата той.

— Точно за тях исках да поговорим. Настоявам за отделен кабинет.

Лирти хвърли изненадан поглед към Прахт 10, но въпросното същество продължаваше да стои като пън, без да помръдва стълбчетата на фацетните си очи. Управителят се сети, че промените в изражението на човешките лица са му непонятни, а разлагането им на деветстотин образа ги правеше още по-загадъчни и реши да уточни:

— Бихте ли определили същността на претенциите?

— Абер 99 се е скарал(а) с Тинадар и изглежда не се понасят. Въпросът е разрешим, има наличие на свободни стаи, годни за преоборудване в кабинети и изчаквахме вашето пристигане, за да решим проблема. Досега секретарките работеха по две в стая.

— Съгласен съм в името на разбирателството — рече важно Лирти. — Да се премести където иска, само да има мир. Повикай следващата!

Докато Абер 99 се изнизваше от залата, в нея се появи женска рогата пандарка, която не се поколеба да я изгледа кръвнишки. Външните й белези подсказваха за произхода й от Пторемекс V и Лирти веднага се досети за намека на Абер 99. Полът на пандарката лесно се определяше от малките й рогца, обкичени със златни украшения. На красивата й, подобна на газела глава, възмутено горяха две големи влажни очи. И след като отвори изящната си, украсена с два реда зеленикави зъби уста, от същото място избликна ураган от протест, поднесен на перфектна космолингва.

— Или всезнаещото ракообразно, или аз! — заяви твърдо. — Или отделен кабинет, или напускам!

— Какъв е проблемът? — смотолеви Лирти.

— Тика проклетите си щипки навсякъде поради липса на нос. Опитва се да се намесва в личния ми живот. Рогата на партньора ми били дебели, не съм поддържала своите, копитата ми не били полирани както трябва, муцуната ми била грозна, изобщо какво си въобразява това ракообразно?

— Смятам, че чувствата ви са споделени — промърмори новоназначеният управител. — Но в името на добрата администрация приемам въпроса за уреден. Прахт 10 ще ви осигури нова стая.

— Какво?! — изрева грациозната пандарка. — Защото й е роднина ли? Заявявам, че няма да мръдна от моята, да се оправя както намери за добре!

— Конфликтът е приключен — намеси се Прахт 10 и повдигна две от ръцете си. — Като правило винаги по-разумният отстъпва. Ще убедя Абер 99 да се премести.

— По-разумният — изфуча Тинадар и сърдито се завъртя на копитата си. — Не искам никаква щипка около себе си, дори да е пълна с разум!

„Велика галактико, как започвам!“ — проплака душата на Лирти, после чу измъчения си глас да добавя:

— Повикайте следващата!

След минута в залата се появи зеленикаво същество, нещо средно между гущер и жаба, но притежаващо два крака и две ръце. Беше облечено в дреха от блестяща материя, а фигурата му издаваше претенции за стройност.

— Ки-О-Хет — представи се то. — Винаги на вашите услуги!

Раздвоеният му език изчезна в голямата уста, лишена от зъби, докато огромните му очи излъчваха смирение и покорство.

Лирти се сети, че земноводните от Капра VII бяха двуполови. Веднъж в местната им година те се събираха на групи и осъществяваха размножението си, след това грижата за новопоявилите се зародиши се поемаше от компютъризирани родилни системи. Знанията, получени по време на хипнообучението, го подсетиха, че същества от този тип бяха склонни към подмазване.

— Как да се обръщам към вас? — попита разколебаният управител, след като допълнително си спомни, че полът на каприанците периодично се променя. — Като към мъж или като към жена?

— Аз съм секретарка и ще остана такава — възмутено отвърна съществото. — Свикнала съм да проявявам стриктност в служебните отношения, в задълженията ми влизат контактите и уреждането на срещи с всички разумни водни и земноводни обитатели на тази вселена. Бъдещата ни взаимовръзка ще се реализира на база на отлично взаимодействие. Вие изглеждате така умен, представителен и енергичен човек, а аз винаги обичам да работя със същества от такъв тип.

— Чувствам се поласкан — отговори Лирти, въпреки че думата „същество“ не му се беше понравила. — Продължавайте своята работа! — великодушно нареди той.

Още от близките десетина метра ослепителната блондинка, която се появи, го порази с красотата си. По-нататъшното й придвижване към бюрото му подсили ефекта и го накара да се почувства достатъчно оглупял. Модната й полупрозрачна пола разкриваше стегнат ханш, който надолу продължаваше в дълги крачета, луминесциращи в светлината, излъчвана от препоръчвания за сезона светещ чорапогащник. Погледът на управителя тръгна в обратна посока, погали изящните колене, премина през тънкото кръстче, достигна до две възбуждащи разума възвишения и се спря върху лицето с ангелско изражение, снабдено с две ясносини очи.

— Марта АСХ-2-500-4 — представи се тя.

„Велики разуми, АСХ! — почти изкрещя съзнанието на Лирти. — Генетичната линия на индивидуалната ми майка!“

И докато красавицата пред него продължаваше да го наблюдава с неестествена студенина, той ликуваше.

— Няма да го търпя повече! — сряза въжделенията му мелодичният и, нелишен от твърдост глас.

— Какво няма да търпите?

— Край! Лигаво земноводно, да си отива в блатата! — заяви русокосото създание още по-твърдо.

— Почакайте! — намеси се Прахт 10. — Съвсем доскоро вие се разбирахте добре!

— Няма да търпя повече тази гадна жаба! — извика Марта. — Искам отделен кабинет!

„Тук става нещо страшно — помисли Лирти. — Още не съм пристигнал, а вече попадам в лудница!“

Той се сети за бъдещата заплата, за важността на решенията, които щеше да взема, за отговорността, която го очакваше, свързана с населенията на десетина хиляди планети и шефовете в „Корпорация храна“, и се почеса по главата. Бе наложително да вземе решение, веднага трябваше да го вземе. Не можеше да си позволи от самото начало да бъде разиграван от някакви си секретарки. И когато юмрукът му се надигна с намерение да се стовари върху бюрото, ангелската физиономия срещу него внезапно доби печално изражение, а сините очи сякаш се напълниха с течност, готова да се превърне в неутешими сълзи.

— Разберете, господин управител, моля да ме разберете! — простена райски гласец. — От малка изпитвам отвращение от жаби. Но да стоиш бюро срещу бюро с тях и те да ти се подмазват! Отвратително е! О, господине, моля за вашето съчувствие!

Гневът на Лирти се стопи като сладолед в сочни устни. Макар и в русо изпълнение, целият тропик на вселената стоеше пред него и го молеше, представете си как го молеше! Тъжните сини очи, втренчени в него, бяха в състояние да разтопят камък, да не говорим за собственото му сърце.

— Какво ще ме посъветваш? — обърна се той безпомощно към Прахт 10.

— Нямаш друг избор — премина на „ти“ ракообразното. — Остава единственото решение: Всяка секретарка в собствен кабинет.

— Ти го каза, но съм съгласен — облекчено изпъшка Лирти. — Предполагам, че осъществявате връзките с месоядните планети? — обърна се той към русокосото създание.

— Така е — отвърна тя. — Твърдението, че няма да бъда достатъчно натоварена със задължения, ще звучи пресилено.

— Свободна сте! — рече управителят, въпреки че съвсем не му се искаше да се освобождава от присъствието й. — Прахт ще ви настани в нов кабинет.

Не го нарече Прахт 10, което показваше началото на зараждаща се интимност в служебните отношения.

— Приятна работа! — изчурулика блондинката и поклати бедра. Докато напускаше залата, ритмичните им движения поглъщаха вниманието на Лирти, но след като изчезнаха от полезрението му, той се отпусна на креслото и въздъхна. Ако се бе родил няколко хиляди години по-рано, сигурно щеше да запали цигара за отпускане, но в неговия пространствено-времеви континуум тя отдавна беше изчезнала. Изкореняването на последните тютюневи насаждения на Земя 99 бе свързано в историята на човечеството с „бунта на никотиноубийците“ през 2848 година.

Прахт го изгледа с фацетните си очи, разложи го на деветстотин образа и реши да се оттегли.

— Апартаментът на управителя се намира там — посочи с четирите си ръце той (то). — Винаги, по всяко време може да ме повикате. Ние, тешиварците, нямаме навика да спим.