Христо Пощаков
Нашествието на грухилите (7)

МНОГО ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ

Прахт стоеше пред шефа си и сякаш се вглеждаше в уморената му, същевременно доста щастлива физиономия. Но стьлбчетата на фацетните му очи неспокойно потрепваха.

— Какво си ме зяпнал, докладвай! — нареди Лирти, раздразнен от безцеремонното взиране.

— Ние, тешиварците, нямаме склонност да зяпаме. Това правят хората.

— Тогава какво? Да не би Абду Кери от фондацията „Полезност“ да е уредил плащането на вземането?

— Ако е имало такава фондация, вече я няма.

— Как така? Нали проверихме регистрацията й по хиперпространствената мрежа?

— Проверихме, но петнайсет минути преди да подпишем договора, тя е била заличена от съдебните регистри. Ще трябва да се простим с двеста и петдесет хиляди кредита. Абду се оказа галактически мошеник и ни е изиграл перфектно. Досега е регистрирал и заличавал в различни съдебни инстанции няколко стотици фондации. Измамени сме, но това не е най-неприятното.

— Кое тогава? Плащането по данъчната ревизия ли?

— Не. В законния срок направихме необходимото възражение и очакваме отговор. Проблемът е доста по-сериозен и се крие в некадърността на собствения ни персонал. За изтеклото денонощие са измрели стотици хиляди хвани, посове, свине и пилета. Операторите във фуражните заводи са разменили в технологичните линии рецептурите за хранене. Вече водя разследване на случаите, но сигурно ще си имаме големи неприятности.

— Какво си установил досега? — попита Лирти с променена физиономия.

— Нищо точно. Изглежда е станало нещо необяснимо въпреки автоматичния контрол, заложен в програмите на компютърните системи. Вероятно операторите ла линиите за производство на фуражни смески са подали персонални команди, което противоречи на здравия разум. В противен случай не може да се обясни как непреживните животни са получили смеските на преживните.

— Не разбирам?!

— Смеските на преживните съдържат карбамид, твърде нужен за тяхното храносмилане и много отровен за непреживните. Същото се отнася и за дикалциевия фосфат — полезен за хваните и смъртоносен за посовете.

— Кога ще приключи разследването?

— До края на работния ден. Поисках съдействие и от ведомствената полиция. Лошото е, че не разполагаме с достатъчно екарисажи, за да преработим труповете в трупно брашно. Трябва да търсим начини да намалим загубите.

— Не може ли да измислим още нещо?

— Засега нищо друго не ми идва наум. Сякаш сме претърпели природно бедствие.

— Все пак постарай се!

— Напъвам дългия си мозък и още не съм в състояние. Идеалният вариант е да се потули случаят, но все някой ден корпорацията ще разбере.

— Каква глупост — каза Лирти сякаш на себе си. — Каква много голяма глупост! — повтори. — И все пак трябва да съществува някаква причина при наличие на напълно автоматизирани фуражни заводи. Веднага ме потърси, ако я научиш.

Последният опашен прешлен на Прахт още не се бе измъкнал през отвора на вратата, когато той докосна секретарския сензор на Марта. Не мина минута и тя се появи в кабинета му с каменно изражение на лицето. Изглеждаше напълно отчуждена.

— Какво се е случило? Какво става с тебе? — попита я Лирти с неприятно предчувствие.

— Не съм в настроение. Размислих за снощи и стигнах до извода, че с нарушаването на обета за въздържание изневерих не само на Клос, но най-вече на самата себе си. Предлагам да забравим какво е станало между нас. От моя страна сигурно е било проява на моментна слабост, от която си се възползвал.

— Да забравя? Какви ги приказваш? Нима мога да забравя, след като те обичам?

— Нека да минем на друга тема. Обадиха се от полицията. Бела е задържана заедно с някои от спътниците си. Обвинени са за нанесени щети в залата за приеми на хотела. Тя може да бъде пусната под гаранция до изясняване на случая, но трябва да се внесе определена сума. За съжаление си е забравила или загубила кредитната карта. Въпреки че е твърде известна, законът си е закон. Не е зле да бъде посетена веднага.

— Марта, исках… — промълви той.

— Ако няма служебна задача, предлагам да се върна към задълженията си — хладно отвърна мечтата на въжделенията му.

— Да, да. Все пак желаех да поговорим още малко… Евентуално да вечеряме заедно…

— Имам нужда да остана сама със себе си. Продължите ли в този дух, ще подам молба за напускане.

Лирти безпомощно се отпусна в креслото си и още по-безпомощно проследи отдалечаването на стройната й фигура. Очите му се навлажниха и тъкмо се канеше да отрони някоя друга сълза, когато странният вътрешен глас го сепна:

„Остави я засега, дръж се като мъж. Жените са непредсказуеми и още по-трудно се управляват. Нека си върши глупостите, ще й мине. По-добре помогни на майка си.“

„Нямам понятие каква сума ще поискат. А ако я нямам?“ — възрази, примирен с мисълта, че разговаря със себе си.

„Ще вземеш на заем. Нямаш по-близък човек.“

„И как ще го връщам?“

„Тръгвай към полицията! После ще му мислиш!“ — нареди гласът.

По пътя натам Лирти се почувства съвсем оглупял и зарежданият от него грухил получи допълнителна доза подхранваща енергия.

— Здравей, миличък — посрещна го Бела, след като полицаят робот отвори магнитната ключалка на килията. — Виж ме! Аз, несравнимата, попаднала в такова положение, заобиколена от простаци, които нищо не разбират от изкуство.

Киселата й подпухнала физиономия се сви в гримаса и тя продължи:

— Какво унижение, каква гадост! Да арестуват мен! Представяш ли си, мен! Рано или късно ще пратят всичките тези изроди да работят в наказателни колонии!

— Почакай, почакай — опита са да я усмири той. — Какво точно е станало?

Изразът на лицето на Бела се смени и в него се прокрадна чувство за вина. Но беше само за миг, после предишното изражение се върна.

— Изпотрошихме малко вещи и част от обзавеждането, с две думи, забавлявахме се. Чувствахме се отлично, сякаш дяволът беше с нас. Е, попрекалихме, но, общо взето, не сме нанесли кой знае какви поражения. Не сме подпалили хотела.

— Разбрах, че нямаш кредитна карта — рече синът й. — Какъв е размерът на гаранцията?

— Петстотин хиляди кредита. Смешна сума.

— Смешна за теб, но не и за мен.

— Какво намекваш? Нима не искаш да ме измъкнеш от този свинарник?

— Ще го направя, разбира се. Но трябва да търся заеми.

— Винаги съм вярвала в изключителните ти способности. Не можеш да бъдеш мой син и да не си по-умен от останалите. Побързай, желая по-скоро да се махна от тази тъпа планета.

„Слава на Бога! — каза притесненият син. — Поне следващите разноски отпадат.“

„Така ли мислиш за майка си? Не те ли е срам?“ — обади се вътрешният глас.

„Няма да се съглася с тебе“ — озъби се вътрешно Лирти.

„Оказваш съпротива?“

„Да — последва твърд отговор. — Престани да ме подтикваш към извършване на глупости.“

„Интересно. Изглежда си уникален случай. Хващам се на бас, че винаги ще ги правиш.“

„Върви по дяволите или там, откъдето си дошъл!“

„Възпрепятстван съм да тръгна натам. Нямам такава възможност.“

„Тогава млъкни и ме остави на спокойствие.“

— Какво ти става, момчето ми? Защо изведнъж замлъкна?

— Дискутирам със себе си. А ти не се притеснявай, ще гледам бързо да уредя нещата.

Трябва да признаем, че наистина ги уреди. И след като сребристата машина напусна покрива на хотела в посока станцията за нулево транспортиране, душата му някак си се отпусна. В предната прозрачна част на летателния апарат се мярна красивата глава на Бела. Тя помаха с ръка за довиждане, той отвърна на жеста й и се сети, че отдавна би трябвало да се намира в кабинета си. Разправията с шефа на планетната полиция бе отнела повече от час, но подписът му се бе оказал достатъчен. Нямаше нужда от парична гаранция, претенциите към майка му щяха да бъдат предявени по съдебен ред.

Прахт го очакваше.

— Тук става нещо невъзможно — проскърца. — Виновните длъжностни лица от фуражните комплекси твърдят, че някакъв вътрешен глас ги е убедил да извършат престъплението.

„И аз притежавам такъв“ — даде си сметка Лирти.

„Не му вярвай, повечето човешки същества имат такива. И ако не се вслушват в съветите на вътрешните гласове, са способни да извършат извънредно големи глупости.“

„Млъкни засега!“ — заповяда обърканият управител.

„Добре, но ти сам ще ме търсиш.“

— Намирам твърдението им за учудващо — рече Лирти на глас.

— Трябва да се освободим от услугите им, докато отново не са повторили същото. След това обясненията им няма да помогнат нито на теб, нито на мен. Вече уредих с корпорацията замяната им. До няколко часа новите попълнения ще пристигнат.

— Все пак…

— Какво все пак?

— Никога досега не съм уволнявал хора.

— Никакво „все пак“. Ето списъка на провинените, вече са вкарани в холобокса. Натисни червения сензор за уволнения върху таблото.

Лирти се повъртя на креслото си, но нямаше как да се измъкне. Пръстът му докосна сензора и едно след друго имената започнаха да изчезват от холовизионното пространство.

— На колко възлизат загубите — попита привършил с простото и доста неприятно действие.

— Четиристотин и петдесет милиона кредита — лаконично отвърна Прахт. — Или ще намерим начин за измъкване, или ще даваме обяснения, последвани от други реалности.

Остатъкът от работния ден премина в тягостно напрежение. Нещо ставаше и не беше добро. Мисълта за вътрешния глас глождеше Лирти, беше изчезнал, като че ли потънал в дебрите на съзнанието. Измъченият човек се намираше в центъра на събитията, не бе уверен в себе си и копнееше по Марта. Данъчните задължения, плащането на миотите, измамата на Абду и измирането на животните някак си оставаха на заден план. Емоциите толкова го изпълваха, че не знаеше какво да направи. Да си удря шамари, да заплаче или да завие от безпомощност. Трябва да отбележим, че при създаването на генетичния му индекс инженерите бяха вложили известни предпоставки за развитие — както на емоционална свръхчувствителност, така и на твърдост на характера. Последната придобивка го подтикна да разбере, че е нужно да се прибере в апартамента си, за да обмисли бъдещи действия. И той го направи.

Привърши с обичайните процедури на автоматизираната баня, настани се в хидравличното легло и включи холовизора. Разсеяно започна да сменя програмите и след като се докосна до скуката им, реши да заспива. Потънал в полумрака на стаята, притворил очи, той все още търсеше решение за събитията от изминалия ден.

Решението не пристигаше. Изключи холовизора и може би сънят щеше да го вземе в утешителните си прегръдки, ако с крайчеца на окото си не бе забелязал някаква млечна мъгла — белезникаво образувание, което се оформи над леглото му и започна да мени очертанията си.

„Господи, призрак!“ — възкликна вътрешно и усети мравки по тялото си. Беше чувал за такива явления, но никога не ги бе виждал. Посегна да включи осветлението на спалнята, но го възпря ясен шепот:

— Грешиш. И въпреки обидното за мен определение ще поясня, че не съм призрак, а добър дух, призован да ти помогне. В тебе се е вмъкнал механичен слуга на гадни изроди и ти изпълняваш тъпите му внушения.

„Не го слушай! Кой знае какви дяволи са го изпратили.“- пробуди се замрелият вътрешен глас.

— Не дяволи, ангели! — възрази духът. — И ти, който си се загнездил в носа на този свестен човек, ти, който си слуга на злите сили, скоро ще те оправя. Макар че на всяко разумно същество се дава шанс в живота, дори да е робска машинария.

— Какво искате да кажете? — попита Лирти, донякъде превъзмогнал страха си.

— Скоро ще разбереш — разнесе се шепотът на мъглата. — Не го слушай повече и не изпълнявай съветите му. Той е едно миниатюрно робско същество и не осъзнава веригите си. Рано или късно ще го накарам да се самоосъзнае, но се нуждая от подходяща критична ситуация.

— Кой си ти? Кого представляваш?

— Вече ти споменах. Добър дух и най-вече представлявам себе си. Сбогом засега, разбери, че да си имаш работа с мен, не е толкова лошо.

„Лъже те!“ — простена в главата му вътрешният глас.

— Не лъжа — заяви млечната мъгла и изчезна.

Развълнуван от последните събития, Лирти дълго се обръща в леглото. Вътрешният глас бе изчезнал също като добрия дух. Уморен от въпроси и размисли, накрая заспа.