Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (8)

Спускане към загадките на подземния свят

Нашият приятел веднага стигна до първото разклонение на тунела и до пещерата с музикантите роботи. Не загуби нито секунда за тези две първи задачи. Знаеше, както и ние, решението и на двете.

Когато се намираше близо до мястото, където Марис бе решил да напусне, зъбите му почнаха да тракат. Прибързано ли го бе обзел страх? Не. Челюстите или по-скоро зъбите му потракваха по негова воля според един предварително установен и подробно разработен шифър. Концертът в устата му бе посветен на „Дедал“.

Корнелиус бе влязъл самичък в лабиринта. Ала той не беше чак толкова откъснат от външния свят, както можеше да се предполага. Посредством твърде изобретателна система от сигнали — непознат вариант на морзовата азбука — и миниатюрен предавател на импулси, поместен в счупен преди години кътник, той можеше да се свърже с яхтата на своите „съучастници“ чрез потракване със зъби. Използуваната честота от миниатюрното електронно съоръжение беше извън обсега на обичайните диапазони, така че уредите, с които разполагаше компанията, трудно щяха да засекат тайните предавания.

По този начин, без да се издава външно, Берцот съобщаваше на пътниците от „Дедал“ как е преминал разговорът му с Казацкян и колко път е извървял досега в лабиринта. С помощта на трептенията в кухия кътник, отговорът на нарочените моряци не закъсня:

„Прието. Намираме се на предвиденото място. Всичко готово според плана. Чакаме сигнали. Сполука. Край на предаването.“

През това време Корнелиус продължаваше да върви с фенерче в ръка. Силно сияние в далечината го предупреди, че скоро ще се натъкне на нови препятствия. Тунелът се разширяваше и завършваше с огромна зала. Преди да влезе в нея, на пътя му се изпречи надпис:

Наистина страхотна пропаст прекъсваше по-нататък пътя. Като гледаше над бездната, Берцот видя отсреща чудна гора. Дърветата й бяха различни и блещукала. Всичко можеше да се очаква в тези дълбини, ала не и чудати и вълшебни дървета, които излъчват собствена светлина. Гледката на блещукащата гора обаче не изненада Корнелиус: изглежда, тази картина бе видял Марис, когато реши да се предаде, картина, която напълно го бе уверила, че Анастасе Казацкян е съградил лабиринта, за да скрие нещо по-съществено, отколкото собствените си загадъчни творения. Най-добрият начин да скриеш едно дърво е да го поставиш в гора, да го заобиколиш с дървета, за да остане незабелязано. Според нашите приятели тъкмо с това се обясняваше причината за построяването на лабиринта, метафората, която им помагаше да предположат действителната неизвестност — неизвестност, забулена с дузина други неизвестности.

Но каква, какво, къде, защо, на кого, за какво, докога? Заедно с налучкването на някои страни от загадката на Тьокланд, все повече растеше и купчината от въпросителни.

Но нека не изоставяме Корнелиус. Изживявайки секунда по секунда своето приключение, отсега нататък той няма да даде нито на нас, нито на себе си макар и миг почивка. Да го последваме тогава, ако не искаме да се загубим в големия лабиринт.

Берцот се вглъби в загадката, която почваше на педя от краката му — „мостът на самоубийците“ беше единственият начин да премине над бездната, ако „това“ изобщо беше някакъв начин. Ставаше дума за „мост от светлина“! Различни мощни прожектори, насочени към отсрещния ръб на пропастта и захранвани от акумулатор, образуваха с източените си успоредни снопове светлина една диря във въздуха, един нематериален мост, широк около два метра, по който не би посмял да мине дори най-смелият лунатик. Блестящ и дълъг около петдесетина метра, той стигаше до другия ръб на бездната. Зрителната измама за мост беше съвършена. Пълна беше, изглежда, и сигурността за неминуема гибел.

Насочените от прожектора силни лъчи като че бяха от твърдо вещество. Но кой би посмял да мине по тях, без да е загубил разсъдъка си? Разбира се, изследователят номер трийсет и пет не беше човек, който пада духом пред трудностите. Напротив, те го подтикваха да бъде още по-усърден и храбър. По всичко личеше, че мостът е смъртоносен капан за непредвидливите или непреодолима пречка за страхливите. Корнелиус не знаеше как, но беше убеден, че ще го премине.

Като начало той запрати едно камъче по дирята от светлина. То прекоси лъжливия мост, който не го задържа нито миг върху себе си, нито пък му оказа и най-малка съпротива. Там имаше само пустота, залята от лъчи.

Корнелиус насочи снопа светлина от мощното си фенерче към бездната. Дъното й дори не се виждаше — сигурно имаше най-малко двеста метра под него. Обходи с фенерчето стените и свода на огромната пещера. Нямаше човешки път до другия край. Влажните гладки и почти отвесни стени можеха да послужат само като пързалка за онзи, който би искал целият да се изпотроши.

Следователно мостът от светлина беше единственият „използваем“ път, единственият начин да продължи към следващите загадки. Но как да върви по осветен въздух? Как да стъпи върху нещо, което не може да издържи и най-малката тежест?

В този миг на трескаво и дейно колебание Берцот изпита за пръв път усещането, че през следващите чайове това ще се повтаря много пъти. Усети, че скришно в мрака го наблюдават някакви очи. Но както се досещаше, това не беше обичайният проверяващ поглед на някой служител, който внимава за развитието на даден конкурс, а на жадно дебнещ човек, който следи от прикрита наблюдателница важни за него жестове и движения.

Тогава, като плод на случайна мисловна връзка, споменът за може би изчезналия Юрий Свановски изникна в главата на Корнелиус. Не толкова защото го смяташе за притежател на погледите, а защото сега, когато всички тайни на Тьокланд висяха над главата му, възможната загадка около местонахождението на шампиона по шах се присъединяваше коварно към общия сбор.

Веднага, както бе предвидено в плана за общи действия, Корнелиус съобщи за положението си на „Дедал“, където чакаха новини от него. От тайното си място в открито море, недалеч от островчето, ала на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязана от Тьокланд, яхтата очакваше всяка секунда посланията на Берцот. Отговорът дойде почти мигновено.

„Затули прожекторите и наблюдавай. Край на предаването.“

За тази възможност, може би поради нейната очевидност, Корнелиус не се бе досетил. Принципът, на който почиваше общата стратегия, почваше да действува — няколко мозъка, работейки съгласувано, могат да решат по-лесно една задача, отколкото един, макар той и да е най-добрият специалист по загадките.

Берцот съблече част от дрехите си и почна да затуля един по един прожекторите, тъй като не можеше да открие бутона за изключване на акумулатора. Скоро мостът от светлина беше угасен. Над пропастта легна мрак. Единствено на отсрещната страна продължаваше да блести странният лес.

Берцот запали отново джобното си фенерче и обиколи с могъщия му сноп осветеното преди това от прожектора пространство. Над бездната се появиха, опънати и почти невидими, два гъвкави кабела от прозрачни найлонови нишки. Поради естеството им те не можеха да се видят, когато ги заливаха потоците светлина, сливаха се с тях.

След като направи това важно откритие, изискваше се само безстрашие и физическа ловкост, за да премине над бездната. Той се облече отново — нещо уместно, понеже студът и влагата се усещаха доста силно, — завърза се за по-сигурно с колана си за единия кабел и като се държеше с ръце за другия, започна да лази над бездната, която го отделяше от светещата гора.

Когато, уморен от усилието, стъпи невредим на другия бряг, той се упрекна, че не се е сетил да закрие прожекторите. Макар че това може би беше една от хитростите на лабиринта — да вмъква от време на време лесни за разрешаване задачи, които тъкмо по тази причина се струваха трудни на изследователя и той се опитваше да намери по-сложни решения. В края на краищата „мостът на самоубийците“ не беше точно една от загадките на лабиринта, а само препятствие, малка хитрост с великолепен замисъл, която бе показала каква голяма полза ще има от подкрепата на „Дедал“.

При тези размишления обаче Корнелиус не загуби нито секунда. Той вече се придвижваше с най-голяма предпазливост и безкрайно любопитство сред загадъчните дървета на блещукащата гора. Отблизо видя, че те са съвсем твърди и приличат на кристални статуи. Това разточително засаждане на земята с вълшебство съставяше внушителна сбирка от над петстотин вида. Там имаше палми, липи, кестени, великански дъбове, араукарии^[1], тамаринди, смокини, тополи, африкански лотоси, абаносови дървета, салкъми, баобаби, евкалипти, кленове, ясени, букове, брястове, кедри, рожкови, махагонови дървета, череши, брези орехи, кипариси, лавъри и най-различни други дървета.

Каменната им неподвижност и зеленикавият отблясък се дължаха на това, че всички бяха покрити с особено стъкловидно вещество, което им придаваше форма и крехкост на дървесни чудеса от кристал. В тази вледенена и вечна гора, досущ съня на скулптор, посветил се да извайва дънери и листовини от дървовидно стъкло, за да ги скупчи в най-красивия лес, се таеше своеобразният дъх на загадката.

Въпреки заробващото пластично въздействие на бляскавото видение, което затрогваше до дън душа и разкриваше необикновената дарба на мистър Казацкян, Корнелиус Берцот не забрави истинската си цел. Красотата не можеше да го слиса. В този миг гората представляваше само препятствие, което трябваше да преодолее, тайна за разгадаване. Несравнимата прелест на чудноватите дървета сякаш бе замислена, за да накара пътника да изпадне в състояние на съзерцание, но Корнелиус вече си даваше сметка за всички обстоятелства, които съпътствуваха новата загадка.

Нямаше никакъв изход. Където свършваше гората, започваше непристъпна скала. Никъде ни най-малка следа от тунел или проход. Отзад зееше дълбоката пропаст със своите опънати кабели. Но Берцот не вярваше решението да се състои във връщане назад. Тайната как да излезе оттам беше явно в гората. Един надпис, издълбан с длето в каменистата почва, там, където не се виждаха спасителни пътища, подкрепяше тази увереност:

Корнелиус запомни в миг изречението и се накани да огледа усърдно стъкловидните дървета, за да потърси нещо, което би му помогнало да разбере значението на изсечените в скалата думи.

Приказните дървеса бяха своеобразно подредени. Това, което отдалече приличаше на гъста гора, гледано отвътре беше като странно разположен лес. На някои места огромните растителни видове бяха доста струпани, върховете им почти се допираха, докато другаде се разреждаха и дори се виждаха тук-таме полянки. Общият изглед имаше малко или повече закривена форма, макар че, като се има предвид размерът й, не можеше да се определи точно.

Със своята блестяща стъкловидна кора дънерите бяха така здраво вградени в скалата, че всяко намерение да се помръднат беше безполезно. Изключваше се възможността да се намери изход в ямата, останала след падането на някое дърво. Това застинало вълнение от светещи клони, които сякаш потапяха Корнелиус в езеро от кристална зеленина, надвисваше над нашия изследовател с угрозата да се превърне в гроб на необичайното му приключение.

За пръв път от влизането си в лабиринта Берцот се чувствуваше сграбчен за гърлото от неразрешима загадка. Мисълта, че ще стане играчка в ръцете на мистър Казацкян, го ожесточаваше силно. С оглеждането на гората не постигаше нищо. Бродеше помежду дърветата като заблуден в мъглата ловец, без да вижда по-далеч от носа си. Въпреки че все още не се признаваше за победен, той реши, че няма друг начин, освен да поиска помощ от „Дедал“. В края на краищата не беше сам. С по-голямото си спокойствие и отдалеченост поради тяхното местонахождение, те може би щяха да му помогнат. Потракващите зъби съобщиха на приятелите му, че е изпаднал в затруднение.

На скритата яхта се проведе бързо съвещание. Разбрали бяха, че изоставен за миг от железния си дух, Корнелиус се страхува да не се провали. Отговорът, ясен и вдъхновен от вярата в крайния успех, даде на Берцот потребното — следа, по която да върви, действие, което да извърши веднага.

„Опитай да се отдалечиш от гората. Изкачи се и погледни под друг ъгъл. Кураж, щастието ще се усмихне. Край на предаването.“

— Разбира се, трябва да я видя отгоре! — възкликна Корнелиус, сякаш бе вдъхнал сили за нов живот.

За щастие в този край на бездната стените, макар и стръмни, не бяха толкова гладки и хлъзгави, както на отсрещната страна. Корнелиус свали раницата си, за да не му тежи, и започна да се изкачва по стената на високата пещера. С голяма лекота изкатери десетина метра. Погледна оттам гората. Не видя нищо. Все още беше доста ниско. Реши да не поглежда повторно, докато не се изкачи по-нагоре. Каменната стена беше висока най-малко сто и петдесет метра.

Продължи да се изкачва, обзет от стремежа на човек, който покорява някакъв склон с надеждата, че като се озове на върха, ще съзерцава великолепна гледка. Колкото по-високо се издигаше, толкова катеренето ставаше по-опасно, но това не го интересуваше. Сега имаше цел и вярата, че ще получи съвършено ясен отговор.

Когато беше изпълзял повече от сто метра над фантастичната гора, той сметна, че е дошло време да я погледне отново. Приготви се за този подвиг с трепетното чувство, че се намира пред вратите на велико откритие. Мислете, че е застрахован срещу всякаква изненада, която би могла да му предложи гледката, и все пак…

Погледна надолу и по гърба му премина тръпка на ужас — блещукащата гора бе изчезнала!

На нейно място там, в сумрачните дълбини, стоеше и го гледаше втренчено и настойчиво мистър Казацкян, уголемен до необясними размери, сякаш чакаше смъртоносното му сгромолясване в пустотата.

Това беше първото впечатление на Корнелиус. Но то трая само част от секундата. Тутакси една по-смислена и по-точна представа за действителността накара сърцето му да подскочи от радост.

Необикновената картина под краката му наистина беше образът на президента на компанията. Ала не ставаше дума за някакво чудовищно превъплъщение. Ни повече, ни по-малко това беше вълшебната гора, която, гледана от високо, образуваше великанската фигура. От равнището на земята или от някое по-малко издигнато място бе невъзможно тя да се различи. Обаче оттам брадясалото лице и разрешената коса на стария ковач на чудеса, така както и всички подробности по лика му, бяха изобразени с удивителна точност.

Съзрял вече следата, по която да върви, Корнелиус си спомни посланието, издълбано в края на голямата гора:

Разбира се, мистър Казацкян не беше устоял на изкушението да си сътвори автопортрет, както са правили преди него безброй художници, а не по-малко ще правят същото и занапред. Но както всичко в работите на компанията, той носеше белезите на неизмеримост и загадъчност, проникнати от безумието за гениалност и от величавото опиянение на стария президент.

Ала въпреки прекалената пищност на великанския автопортрет, от него лъхаше истинска сценографична дарба. Казацкян си беше отдал тази зрелищна почит, това извънмерно увековечаване на своя образ може би като отплата за преживените от него ужасни и големи тревоги. Не беше за учудване подобна величава творба от страна на човек, който се вижда пред прага на невероятни събития. Това, което в очите на посетителя можеше да изглежда нелепо, в тъмните намерения на владетеля на Тьокланд може би имаше здрав смисъл.

Защото от далечното си скривалище в Индийския океан Анастасе Казацкян беше гледал безкрая…

От своята вишка Корнелиус отбеляза мислено разположението на дърветата, които образуваха очите на портрета. Не биваше да сбърка, като се върне. Без да губи време, той започна да слиза по стената, която бе изкатерил. Докато се спускаше, съобщи за разкритието си на „Дедал“. Беше сигурен, че е попаднал на вярна следа. Когато наближаваше началото на кристалната гора, кътникът му започна да трепти. Помощната група му отговаряше:

„Изход около очите. Решението наблизо. Край на предаването.“

Корнелиус прекоси тичешком омагьосаната гора и стигна до „очите, които бяха гледали безкрая“. След подробен оглед установи, че гората лабиринт няма да му разбули толкова лесно тайната си. Ни най-малък признак не му посочваше пътя или начина, по който да се измъкне оттам.

Нова промяна в обкръжението утежни неговото положение: разпръсваната от стъкловидното вещество светлина, в която дърветата се бяха къпали, постепенно отслабваше. Посредством непозната химична реакция създателите на лабиринта успяха да ограничат фосфоресценцията. Превръщането на светлината в мъждукащ зеленикав отблясък, въпреки че ставаше бавно, заплашваше след няколко минути да го остави на тъмно.

Изгледите да остане сам, загубен и в безпътица в осеяната с призрачни дървета мрачна долина, почти го докараха до отчаяние.

В този решителен миг, подчинявайки се слепешката на някакво светкавично прозрение и сразен от умора, Корнелиус се просна на земята между дърветата. Погледна нагоре в полумрака на свода. При това положение посоката на погледа му съвпадаше с посоката на предполагаемия поглед на дърветата очи, отиваше право към небето, към безкрая на тъмната и вечна нощ. И тогава подобно на избликнал внезапно извор се случи тъй очакваното!

Там, притихнали и величествени, досущ ледени и изумрудени корони, стояха и гаснеха върхарите на дърветата, които също чакаха този миг. И един от върхарите, този със зеницата на дясното око, пусна чудото във въздуха.

През пролуките между листата, през оскъдната кристална плътност Корнелиус съзря неочаквано това, което за него се равняваше на появата на ослепителен архангел. Огромен като приказен кондор, чудна комета на подземния свят, един смайващ бял прилеп се катереше към свода на пещерата и му известяваше, че последният час на неговото приключение още не е прозвучал.

Как това чудо с дълги бели криле и от съвсем лека оризова хартия бе успяло да се издигне? Защо досега бе стояло спокойно?

Призрачният прилеп се скри в мрака на височината. Корнелиус се обърна по очи и допря лицето си до каменния под. Скалата бе осеяна с множество тънички като топлийки твърди влакънца, които пронизваха лицето му. От мъничките им връхчета струяха потоци топъл въздух!

Когато се беше проснал върху тях, Корнелиус ги бе затулил и бе спрял изтичането им. Въздухът бе потърсил друг път, през вътрешността на един дънер, и бе стигнал до върха му, където чакаше сгънатият и невидим прилеп, готов да се издигне с първия полъх и да покаже пътеката към сърцето на лабиринта.

Когато нашият изследовател разбра всичко, красивата комета вече падаше. Макар че беше толкова лека, та дъхът на дете би могъл да я издигне, тънкият въздушен стълб не я удържа.

Корнелиус я хвана с ръце като ловец, който, вместо да убива, получава живот от уловения дивеч. Мнимият прилеп му отваряше вратата към следващите тайнствени помещения в подземния свят.

Дърветата продължаваха да избледняват. Бляскавата чернилка на подземното му изгнание постоянно се увеличаваше. Мракът не позволяваше вече ни минута бавене.

Берцот се надигна и се покатери на дървото, откъдето бе изскочило бялото видение. Там в стъкловидната листовина, така както очакваше, към вътрешността на кухия дънер водеше тесен канал. Изходът, единственият възможен изход от кристалната гора, беше тук. Той привърза с ремък фенерчето за главата си, защото ръцете му трябваше да бъдат свободни. Слезе по вътрешността на дървото. Щом дървото свърши, той продължи да се спуска. Кухият ствол бе свързан с малко по-широк естествен комин в същата скала, който проникваше надолу в следващите подземия и се отдалечаваше от бездната със светлинния мост.

Когато отвесното каменно гърло се поразшири и той вече не можеше да се спуска, подпирайки се с краката и гърба, една пратена от провидението въжена стълба направи невъзможното възможно и му помогна да продължи пътя си към дълбините. От стените на конусовидния кладенец започваха множество водоравни тунели, високи колкото човешки бой, които явно водеха към безброй криволичещи коридори. Но за пръв път създателите на лабиринта с помощта на стълбата посочваха на изследователя вярна следа и му спестяваха опасността да се заблуди може би завинаги.

Подир неколкоминутно спускане, след като напипваше под краката си само мрак, снопът светлина от мощното фенерче най-после се отрази от черното дъно като че ли от далечна диамантена повърхност.

Корнелиус разбра веднага — приближаваше се към подземно езеро. И внезапно, сякаш лъчът, излязъл от фенерчето на главата му, бе задействувал механизъм с фотоелектричен ефект, водата започна да искри, цялото езеро заприлича на жарава от светлина. Стълбата свършваше до брега на голямо блестящо езеро. А в него имаше не само вода. Множество неправилни форми, съзирани благодарение на осветената прозрачна течност, издаваха, че нови чудеса на дъното, посети от непредвидимата ръка на мистър Казацкян, поставят загадката си пред слисания пътник.

Берцот се спусна бързо по останалата отсечка и се приготви да съзерцава ослепителната картина.

Езерото бе осветено по такъв начин от непромокаеми изкуствени огньове, че се виждаше цялото му водно богатство. Потопените в него безброй каменни картини, макети и храмове, палати и замъци от всички времена и цивилизации образуваха чудновато подводно поселище.

Там имаше готически катедрали, японски погребални храмове, индийски светилища, жилища от Възраждането, ислямски джамии, скандинавски крепости, доколумбовски пирамиди, бирмански пагоди, китайски императорски гробници, романски базилики, турски мавзолеи, европейски манастири… и много други необясними постройки, навярно по-стари от паметта на хората или може би хрумвания на архитекти фантасти, решили да предизвикат разума.

Тази сбирка от епохи и стилове, тази почит към всички времена, дори към неизвестните, тази внушителна Атлантида в Тьокланд съдържаше загадка, която думите не могат да предадат.

Под въздействието на непознати причини водата бе надиплена от игрови водовъртежи. Потопените форми непрекъснато потрепваха, сякаш всеки миг щяха да се разпилеят, да станат по-големи или да се превърнат в нещо друго.

Едно ново препятствие го тревожеше най-много. От галерията с езерото тръгваха безчетни коридори, повече от двайсет, в различни посоки. Явно повечето от тях, ако не всичките, водеха към лъкатушни и задънени разклонения. Да се впусне наслуки по някой от тях, щеше да бъде направо безумие. От друга страна, чудните пъстроцветни факли, които пламтяха дори потопени, нямаше да осветяват дълго. Налагаше се да действува бързо и сигурно.

Въпреки притесненото си положение и обезкуражен от неизпитвано дотогава чувство, Корнелиус, смазан от несравнимата красота на новото творение на Анастасе Казацкян, се питаше за кой ли път вече какви скрити подбуди таи създателят на лабиринта.

Какво го бе накарало да сътвори такива странни чудеса? Не беше възможно самото удоволствие от направата им да е достатъчен повод. Не беше възможно единствената преследвана цел да бъде възхищението на хилядите вероятни посетители. Въпреки всичко трябваше да има друга причина, която го бе вдъхновила да се захване с едно почти свръхчовешко дело.

Обаче преди върховния миг, когато истинската тайна на Тьокланд, каквато и да беше тя, ще се появи пред него, Корнелиус можеше само да се придвижва загадка подир загадка към най-заплетените места на лабиринта.

Когато се канеше да установи връзка с „Дедал“, за да предаде, че с излязъл от кристалната гора и се е спуснал в околностите на фантастичен потънал град, изпревари го съобщението на приятелите му:

„Внимание. Опасност. Моторницата на компанията приближава към нас. Съобщи веднага положението си. Край на предаването.“

„Намерен изход кристална гора. Сега нова загадка — езеро с потънали сгради. Ще опитам да продължа междувременно сам. Край на предаването.“

„Прието. Напредвай. Прекъсваме предаванията. Може да бъдем проверени. Ще съобщим по-късно. Сполука. Край на предаването.“

Макар че известената неприятност не се отрази особено на пъргавото въображение на Корнелиус Берцот, след като знаеше, че е съвсем сам, дори и за кратко, стори му се, че загадката на езерото става по-голяма.

Докато това усещане се въртеше още в главата му, той забеляза, че сиянието на подводните огньове отслабва. Ако угаснеха, само с помощта на фенерчето си едва ли щеше да види нещо под водата. Създалото се опасно положение изостри способността му да действува.

След малко колебание той реши да направи опит на своя отговорност, тъй като засега приятелите му не бяха в състояние да му помогнат. В тази решителна минута усети с още по-голяма сила поглъщащия пламък на някакви очи, които, дебнейки и най-малкото му движение, не само че не намаляваха самотата му, но я правеха дори по-жестока и непоносима. Но Корнелиус, който небе отстъпил, а и сега нямаше да отстъпи, щеше да стигне до края.