Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (14)

Легендата за Южната вселена

Вече без да се притеснява от нежеланите свидетели, мистър Казацкян заговори на току-що дошлия.

— Корнелиус, твоята хитрост беше страхотна! Чу ли уплашените им викове? Но нека забравим дребните неща. Кажи, беше ли там? Успя ли да стигнеш до най-дълбоката зала?

Междувременно невидимият събеседник на президента се беше приближил. Сега стоеше до сами него. Не носеше фенерче или поне не си служеше с него. Двамата мъже бяха обгърнати в мрак.

— Да, бях там, в сърцето на лабиринта. Бях там и направих необходимото. Дори аз самият не знам как успях, но твоето дело е завършено — нищо не е било напразно. Чувствувам се, като че ли съм се събудил подир дълъг сън. Макар че не бих могъл да обясня нищо…

Без да се усъмни в тези думи, на които толкова му се искаше да повярва, мистър Казацкян го прекъсна.

— Много скоро ще разбереш дълбокия смисъл на твоя подвиг. Сега вече това, за което толкова мечтаех, е завършено и мога да разкрия причината за голямата потайност. Сега ще я узнаеш. Моля те да слушаш много внимателно. Гласът ми вече е слаб и скоро ще издъхна. Боя се, че не ще стигна до края…

— Превърнат съм целият в слух.

— От младини моето тайно и голямо желание, за което почти не знаят и най-близките ми приятели, беше изучаването на легендите и митовете от всички епохи на познатата ни история. Заниманието на прадедите ми, което стана и мое призвание, ми позволи да имам винаги достъп до стари книги, ръкописи и папируси. Разлиствах ги неуморно и търсех митологични данни. На тази дейност, ведно със силното ми влечение към загадките и изобретенията, посветих по-голямата част от живота си, а през последните години и всичките си часове, всички подир важното откритие, създадено от моите ръце…

В този миг на безкрайна мъка и надежда земните сили пожелаха да пратят първото си заплашително предупреждение. Лекичко, само за няколко мига, подземието потрепери. Предварителният, първоначалният напън на неминуемия трус току-що би тревога.

Мъжът, който слушаше предсмъртните признания на мистър Казацкян, усети съвсем ясно потръпването и бученето под земята. Сърцето му се сви разтревожено. Ала не каза нищо. Старият президент, като че не беше ги забелязал, продължи да говори с мъка. Потиснал страха си, свидетелят на изповедта сметна за уместно да не го прекъсва, нито да всява суматоха и да издържи някоя и друга секунда.

— … изучих задълбочено, доколкото може да го стори човек, преданията и митовете на най-различните цивилизации и култури: финикийските суеверия, библейската история на сътворяването на света, законника на Хамурапи, етиката на Заратустра, прорицателите на древен Израел, келтските митове, гръко-римските религии, егейската и критско-микенската култура, индийските традиции, етруската археология, повествованията от времето на Карл Велики, устните предания в Япония, космогоничната китайска митология, боговете на древен Египет, индианските крале на Слънцето в Америка, германските средновековни литератури, светотатствените тайнства на Възраждането… и така постепенно чак до великите писания от наше време. Пълното изброяване би било безкрайно и няма време за това. Важното е, Корнелиус, какво избрах от тази баснословна грамада.

В този миг, сякаш вярваше, че така би могъл да се сближи повече с мълчаливия си слушател в тъмното, мистър Казацкян стисна силно китките му.

— Във всички изучени от мене култури успях да открия за пръв път в историята на анализа, неочаквани, скрити и даже преиначени, следите на една велика световна легенда, обща за всички епохи, която макар и видоизменена винаги съвпадаше с основната. Като взех от всеки период най-леснодостъпните откъси, успях да съставя чудната загадка. Получил веднъж пълния й израз, аз направих нужните проверки във всички и във всяка поотделно от изучаваните епохи: моят текст винаги пасваше точно! Постигнах го подир петдесетгодишен труд. Извадих на бял свят великия мит, невероятното познание от всички времена — ЛЕГЕНДАТА ЗА ЮЖНАТА ВСЕЛЕНА!

Тъмнината не позволи на мистър Казацкян да забележи какво ужасно въздействие оказаха неговите разкрития на мъжа, представил се за Корнелиус Берцот. Въпреки че присъствуващият се бранеше да не изпадне под влиянието на пламенните думи, известието на президента си врязваше силно във въображението му и го подготвяше да чуе небивали заключения.

— Ще ти доверя с малко думи, простичко, какво се казва в легендата. Същността й може да се предаде с няколко оскъдни изречения. И недей да мислиш, че съм изгубил разсъдъка си, моята глава е изпитала големи тревоги, но винаги съм притежавал съвсем бистър ум, можеш да ми повярваш…

Сякаш да постави драматичен контрапункт на спокойствието, излъчвано от мистър Казацкян, подземието пак забоботи застрашително, а грамадата от скали отново се разтърси. Този път старецът почувствува опасността и побърза да завърши разкритието си.

— За да ме разбереш отведнъж, ще ти кажа следното: вселената, сборът от всичко съществуващо, е като приказно живо „същество“ с размери и сила практически безгранични. Сред многото други способности, това необхватно „същество“ има и способността да мечтае. Ала неговите мечти са трайни. Благодарение на това, ние съществуваме — НИЕ СМЕ КАТО ЕДНА МЕЧТА НА ВСЕЛЕНАТА!

На това място предполагаемият Корнелиус Берцот не се сдържа повече.

— Но тогава ние не съществуваме ли? Нашите тела, нашата планета, Слънчевата система, пашата галактика само видение ли са?

— Всичко това, а и някои други галактики, близки до нас, в легендата се знаят като ЮЖНА ВСЕЛЕНА.

— И всичко това не съществува? — настоя с явно недоверие събеседникът на Казацкян.

— Естествено, че съществува. Тоест, то е действително от нашата гледна точка за действителността. Но в сравнение с най-плътните места на вселената, с това, което бихме нарекли нейно сърце и неин мозък, ние сме само подобни на мираж, който се повтаря през вековете — толкова е малка плътността на нашата материя. Съществуват други действителни обекти, невероятно по-плътни от нашия. Обаче сега, след като се е изпълнило предвещанието на легендата, хората, дори без да се помръднат от собствената си планета, ще имат достъп до тях. След твоя подвиг вече нищо няма да попречи. Макар и бавно, ще се научим да правим в нас необикновени преобразования.

— Но как? Какви преобразования? Докъде ще ни отведат те? — попита разтреперан невидимият слушател, сякаш се боеше, че премълчаването на някоя дума би заплело още повече загадката.

— Човекът, без да престава да бъде човек, сиреч, като бъде човек повече от всякога, още е способен да достигне фантастични върхове на творчество и щастие, породени от порива на любовта, волята и въображението. По този начин действителността ще се разкрива пред нас като прекрасна и материална истина, с хиляди нови и ослепителни страни, подсилвана непрекъснато от безстрашието на хората.

В този миг, когато изглеждаше, че Казацкян е привършил със своите разкрития, макар че и това не можеше да се сметне за сигурно, първата лавина от големи скални отломъци сложи началото на края.

— Не ще имам сили да избягам от природните стихии! — извика Казацкян. — Тялото ми не издържа повече. Обаче ти, който най-много заслужаваш да живееш, трябва да се опиташ на всяка цена. Остави ме и се опитай да се спасиш. Моят живот вече е получил очакваната награда.

Близката до тях галерия се сгромоляса напълно със страхотен трясък — срутването на лабиринта започваше. Неволно, слепешката, двамата мъже се хвърлиха един към друг. Казацкян падна безчувствен в прегръдките на своя другар. Тогава последният се реши да запали фенерчето, нещо, което бе избягвал да направи поради стратегически съображения. Напразно подири признаци на живот в умореното тяло — Анастасе Георги Казацкян бе издъхнал.

— Ако знаеше… ако знаеше, че не съм този, за когото ме смяташе… ако знаеше, че онзи, когото назоваваше любими синко, не е бил тук до тебе, подхранвайки с надежда предсмъртните ти мъки… обаче никога не ще го узнаеш, почивай в мир.

Оцелелият прошепна тези думи, прегърнал с уважение и обич бездиханното тяло. После стана светкавично и се приготви да извърши най-трудното — да излезе жив от преизподнята, която се сриваше.

Ала нещо го задържа за малко. Като се обърна, за да види за последен път тленните останки на президента, забеляза, че той бе издъхнал с повдигната дясна ръка към горната част на дрехите си. Сякаш ръката му не бе довършила движението си, сякаш търсеше нещо. Следейки този посочен след смъртта знак, единственият свидетел пъхна там ръката си и намери нагъната папка със следния надпис:

Без да се задържа ни секунда повече, мъжът, който бе намерил посмъртното завещание, грабна малката папка и хукна да бяга през единствения тунел, незатрупан още от скорошните срутвания. Докато тичаше, изпълнен с огромно вълнение, той се провикна:

— Корнелиус! Корнелиус! Ако още съществуваш, прекрачи последния праг и влез в сърцето на лабиринта. Каквото и да е, каквото и да те чака в последната зала, трябва да го посрещнеш твърдо. Тази част тук се срива, но оная, където се намираш ти, както си мисля, още ще издържи благодарение на силата на легендата. Сега вече знам, сега не се съмнявам повече — Казацкян не бе луд! Той се беше добрал до някакъв тайнствен лост на света. В твоите ръце е възможността да го раздвижиш и да направляваш хода на времето. За бога, ако още си жив, не падай духом сега. Нашето приключение трябва да завърши. Направи така, че смъртта ми да не е напразна, ако, както се опасявам, настъпи скоро. Това е последната молба на твоя приятел — Изидор де Маливерт… направи го за мене, направи го за всички мас… сигурен съм, че ако успееш, няма да съжаляваш. Пази те легендата за Южната вселена!

Страстните призиви на Изидор де Маливерт бяха внезапно заглушени. Трусът, разбеснял се на мястото, откъдето се опитваше да избяга, причини падането на множество скални отломъци, а умоляващият глас замря, без да знае, че ни една негова дума няма никаква възможност да стигне до слуха на този, за когото бяха казани.

Защото в тази минута Корнелиус Берцот, безстрашният изследовател на Тьокланд, не можеше да чуе вече нищо. Той беше толкова далеч от виковете, толкова невероятно далеч от всяко нормално усещане, че дори оглушителното бучене на земетръса нямаше за него ни смисъл, ни облик.

През това време екипът, съставен от Свановски, Марис, Фабрегас и Дип, благодарение на геоложките познания на последния бе успял изненадващо да напредне към дълбините, почти без да попадне в многобройните клопки, които криеше подземието.

Навлезли бяха в участъка, където цареше пълно мълчание, вече съвсем близо до сърцето на лабиринта, като не се натъкнаха на нито една от галериите на Казацкян, украсени с неговите мъчно разрешими сцени. Бяха следвали един отвесен път покрай музея със загадките, като се бяха приближили до последната му част, без да се наложи да преодоляват нито едно препятствие.

До това страшно дълбоко място не стигаха отраженията на звуците, които идваха от останалите подземни пластове. По тази причина те също не знаеха нищо за току-що станалите събития в съседните галерии. И не защото не обръщаха внимание на шумовете. От няколко минути насам те вървяха по една звукова диря, която идеше от най-дълбокото. Беше някакво особено дишане, възбудено и красиво едновременно, изпълнено с очарованието, присъщо на необяснимите неща.

Те бяха на път да се заблудят безвъзвратно в плетеницата от тунели, когато го чуха за пръв път, като почти недоловимо за ухото шумолене. Този звук им възвърна надеждата и те се устремиха да търсят източника му на всяка цена. Свистенето на дробовете им сочеше невидима следа, ясна и звучна, която обаче не съвпадаше с другите пътеки. Като наостряха слух, те успяваха на всяка кръстовка да налучкат верния път.

Почти не разбраха как влязоха в една широка галерия. Там дишането ехтеше по-силно. Сякаш го отронваше самата пещера. По пода на залата бяха безредно разхвърляни и гледаха свода различни по големина статуи, неподвижни и величествени, подобни на тези от остров Пасха.

Изведнъж Натаниел Марис възкликна:

— Погледнете! Някой скоро е бил тук! — Снопът светлина от фенерчето му откри пресни следи от кръв до сами основата на една от статуите.

— Ако са на Корнелиус, значи е ранен — прошепна Фабрегас.

— Дано все пак са негови — рече Свановски.

— Вижте там! — рече Норберт и освети с фенерчето си част от стената близо до купола.

Всички видяха горе, над главите на каменните същества, издълбан в стената надпис:

БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТВОЯТА БЛАГОРОДНА САМОЖЕРТВА ТИ ПРИСТИГНА, ИЗСЛЕДОВАТЕЛЮ, В ПРЕДПОСЛЕДНАТА ЗАЛА НА ЛАБИРИНТА. ОСТАВА ТИ САМО ДА НАМЕРИШ ВХОДА ЗА НАЙ-ГОЛЯМОТО УКРЕПЛЕНИЕ И ДА ИЗВЪРШИШ ТАМ СВОЯ ПОДВИГ. АКО ЩАСТИЕТО НЕ ТЕ ИЗОСТАВИ В МИГА НА НАЙ-ГОЛЯМОТО ИЗПИТАНИЕ, ЩЕ СТИГНЕШ ДО ПОБЕДАТА И ЛЕСНО ЩЕ НАМЕРИШ ИЗХОДА.

Освен процепа, през който проникнаха чак до дъното на музея със загадките, те не откриха по каменните зидове никаква друга пукнатина.

— Корнелиус се намира в последното укрепление. Сигурно е! — рече Фулхенсио, предвкусвайки вече победата.

— Да, но как да влезем там? — възкликна Натаниел. — Тази пещера не води наникъде.

— Трябва да има начин за излизане оттук. Корнелиус го е направил! — увери го Свановски.

— Вероятно решението на загадката се крие в някоя от фигурите — допусна Норберт, като ги разглеждаше, макар и без да изясни нещо.

— Нямаме време да решаваме загадки според предписанията на конкурса — напомни излишно Натаниел, понеже всички много добре знаеха, че не бива да чакат последния трус.

— В края на краищата ние не сме изследователи на мистър Казацкян, задачата ни е извънредна — потвърди Фулхенсио Фабрегас.

— Ще ни води дишането, да долепим уши до степите — посъветва накрая Норберт.

Изведнъж ново и мощно бучене на земетръса постави естествените основи на лабиринта в такова несигурно равновесие, че само по чудо всичко не се сгромоляса за миг. Неминуемо обаче това нямаше да се забави много — в зидовете, където бяха долепили уши, вече се бяха появили застрашителни пукнатини.

Ала те им посочиха накъде да тръгнат; от разтърсването в скалата се открои люлеещ се каменен отломък, зад който се виждаше някаква дупка. Шмугнаха се в нея без повече въпроси.

Като се спуснаха надолу по един тунел, те влязоха в най-дълбоката пещера на лабиринта в Тьокланд. Най-после се намираха в истинското му сърце!

Последната пещера имаше кълбовидна форма. Стените и сводът бяха излъскани и блестяха в светлината на фенерчетата като вълшебно огледало. В началото останаха заслепени. Дишането вече ехтеше с учудваща сила, дори беше непоносимо. Нямаше съмнение, че идеше от някого съвсем близо до тях.

Натаниел го видя пръв. Ужасен, той нададе покъртителен вик, докато тримата му придружители неволно отстъпиха назад.

— Корнелиус! Какво страшно зло е изкривило така тялото ти? Как си загубил до такава степен човешкия си облик. Какво е останало от човека, когото познавахме, от човека, когото обичахме? По-добре беше да не те намерим никога, отколкото да те видим такъв!

Подир първото объркване, обяснимо както с голямото напрежение на четиримата другари, така и с особения вид на тялото, облечено в дрехите на Корнелиус Берцот, те разгледаха по-спокойно този, който така гръмко дишаше.

Беше се увил на кравай около себе си по необясним начин. Дори най-гъвкавият йога не би могъл да наподоби стойката му. Неподвижен, но обзет от някакъв вътрешен съвсем лек трепет, той образуваше нещо като кълбовидно тяло, в чийто център може би се намираше главата. Ала въпреки ненормалния усукан вид, ако човек малко се вгледа, щеше да открие, че тялото излъчва извънредно блаженство и захлас. Като че вкусваше вълшебна наслада на огромно разстояние от загадъчното укрепление.

— На гърба си има рана! Кръвта, която видяхме преди малко! — доближи се Фабрегас до тялото.

— Само одраскване е, не вярвам да има значение… — Думите на Свановски бяха прекъснати от възклицанието на Норберт.

— Погледнете, друг надпис. Издълбан е кръгообразно на пода.

— Прочети го, прочети веднага — подкани Марис.

— Малко е объркан… Дайте повече светлина. Да, сега го виждам добре…

ОТ ТОВА ЗАТЪНТЕНО МЯСТО, ОТКЪДЕТО НЕ СЕ ВИЖДА НЕБОСВОДЪТ ПОРАДИ ГРАМАДИТЕ НЕПРОБИВАЕМА СКАЛА, СТИГНАЛИЯТ В СЪРЦЕТО НА ЛАБИРИНТА ИЗСЛЕДОВАТЕЛ ЩЕ НАБЛЮДАВА ВСЕЛЕНАТА И ЩЕ Я ВИДИ С ДРУГИ ОЧИ. ТАКА НЕГОВОТО ГОЛЯМО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ЩЕ БЪДЕ ЗАВЪРШЕНО И ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ В ПАМЕТТА МУ

— Приятели, намираме се пред самия праг на голямата загадка — извика Натаниел, който въпреки всичко не можеше да скрие радостта си.

— А може би Корнелиус вече го е прекрачил! — каза Свановски, като сочеше кълбовидното тяло.

— Но как може да се види небосводът от „обсерватория“, затрупана стотици метри под земята, без отдушник и без комин?

— Не знаем още, Фулхенсио — отвърна Натаниел. — Но би трябвало да има начин. Корнелиус вижда някакъв сън, по-дълбок от самата смърт, сигурен, съм в това.

Последното изречение не беше излязло още от устата на Марис, когато ново разклащане на подземието увеличи пукнатините, набраздили подобно жили каменните зидове. В необикновеното си положение Корнелиус, изглежда, ни най-малко не бе усетил друса нето.

— Внимание! Ще започне окончателното срутване, след няколко секунди земетръсът ще се отприщи напълно. Трябва да излезем оттук, сега се намираме на най-опасното място. Цялата конструкция на лабиринта почива върху нас. Съвсем скоро тук няма да остане ни педя свободно пространство. Всичко ще се превърне в купища натрошени скали!

— Да, Норберт. Но преди това трябва да накараме Корнелиус да дойде на себе си. Не можем да го изоставим! — крещеше до сами тялото Фулхенсио, колкото се може по-близо до него, ала не смееше да го докосне.

— Нека опитаме да го отнесем някак си… на ръце, ако е нужно — настоя отчаян Натаниел.

— Но така никога няма да стигнем до повърхността — не преглътна истината Свановски. — Единствената ни надежда е да излезем тичешком, ако налучкаме пътя, без да се изгубим.

— Приятели — заключи Норберт, — вече е късно за бягство. Ослушайте се как бучи земята!

Неудържим рев продъни недрата на острова. Скоро тунелите и галериите в Тьокланд щяха да изчезнат завинаги и всичко в тях щеше да бъде смачкано от хиляди тонове камък.

Обаче в оня час, предопределен да бъде последен за нашите петима търсачи на приключения, един неукротим вик на радост с фантастична сила, стотици пъти по-мощен от началния рев на земетръса, разтърси гърбовете на тези, които бдяха над Корнелиус. Секундите се нижеха с такава скорост, че всъщност се сливаха в една. Дори днес свидетелите не могат да си спомнят точно случилото се. Но трябва да се разкаже по някакъв начин.

Земетръсът отприщи цялата си сдържана мощ, но мигом тя бе скована от друга, още по-голяма сила, която действуваше в противоположна посока. Сякаш беше борба на живот и смърт между две огромни невидими чудовища. Енергията, която обуздаваше труса, произлизаше от мястото, където стояха, от самото сърце на лабиринта.

Вместо да настане очакваното общо срутване, започнаха да хвърчат нагоре големи скални отломъци и в същия миг като по чудо пред погледа на ужасените свидетели изникна невероятна картина: там високо, през огромен отвор на повърхността на островчето, те съзряха частица от осеяното със звезди небе.

Гледката бе съпроводена с обилно нахлуване на свеж въздух в дълбоката яма, където се намираха.

Мигновено си дадоха сметка за произхода на неимоверно силното изригваме. Съвсем изправен, макар и със смутено лице и несигурни движения, сякаш събудил се внезапно от ослепителен сън, зад тях стоеше здрав и читав Корнелиус Берцот, Диханието на зората.

Изводът се налагаше — чудовищният изблик на енергия бе причинен от ненадейното му завръщане в нормално състояние! Освен това всички бяха непокътнати и пътят към повърхността изглеждаше пряк и достъпен.

Без ни секунда да се впускат в догадки, четиримата търсачи на приключения започнаха да се изкачват. Корнелиус ги следваше като замаян, без да разбере, че е потушил земетръса в собствената му бърлога. Все още беше под въздействието на страшното си събуждане, но не забавяше ход. Ако се спираше за малко, приятелите му го дърпаха и Корнелиус продължаваше бягството, без да се бави повече.

След четиринайсетминутно мъчително и изпълнено с надежда изкачване, групата излезе на повърхността. Норберт Дип отново пое командуването, за да ги отведе бързо по-близо до бреговата ивица, където земетръсът не се усещаше толкова много. След като Корнелиус се отдалечи от центъра му, трусът преодоля силата, която го възпираше, и накрая стигна страхотната си връхна точка. Последиците бяха унищожителни — цялата плетеница от коридори и галерии, целият естествен лабиринт на Тьокланд се срина с кошмарен грохот. Бреговете се нацепиха и океанът заля незатрупаните подземни рудници. Една голяма част от повърхността на островчето изчезна в току-що образуваната пропаст. Лагерът на компанията и две трети от земята на Тьокланд бяха погълнати от водата. На мястото им остана великански кратер с неправилни очертания, а дълбоко на дъното му се образува мрачно езеро.

След разрушаването на лабиринта земята си отдъхна, водите на Индийския океан се укротиха, а яростта на урагана разпръсна последните си пориви в пазвата на зараждащ се лек морски ветрец.

Тъкмо тогава под закрилата на това затишие спокойно, със сияещ от щастие поглед, Корнелиус Берцот се върна в предишното си нормално състояние. Когато започна да говори, беше се проснал близо до ръба на кратера, където бяха намерили убежище. Загледан в обсипаното със звезди нощно небе, той пророни следните думи:

— Няма я вече загадката на Тьокланд, приятели мои. Наистина подобно усилие си заслужаваше цената, макар че още не разбирам напълно причината за построяването на лабиринта. Стотици пъти се усъмних дали ще го преодолея, ала в края на краищата, понеже много исках, успях. По-късно ще ви разправя всичко, но сега съм уморен, много уморен, спи ми се, много ми се спи…

Клепачите му натежаха и той се унесе в дълбок сън. Останалите сдържаха желанието си да чуят разказа за неговия подвиг, време щяха да имат достатъчно. И тъй като също бяха уморени, те начаса забравиха въпросите си и заспаха край него.

Приятната нощ се изнизваше над тях и чакаше жадно новия ден…