Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (7)

Корнелиус Берцот срещу Анастасе Казацкян

Пристигането на Корнелиус в Тьокланд означаваше, че планът, замислен в далечния парижки кабинет, започва да действува. В същото време „Дедал“ лавираше на разумно разстояние около острова, насочвайки се към противоположната страна на пристанището, което използуваха хората от компанията.

Противно на очакванията, докато пътуваше с джипа към средата на островчето, Корнелиус не мислеше за предстоящото си влизане в лабиринта. Цялото му внимание бе съсредоточено върху неприятната среща, която може би щеше да има с високомерния вдъхновител на загадките. На нея искаше да опита част от предварително възприетата стратегия.

Пристигнаха на площадчето с бараките. Берцот забеляза разтревожен, че колата спря пред вратата „Проверка, преди излизане на изследователите“.

— Сега ще бъде прегледана екипировката ви, ще ви дадем някои вещи и първата дажба храна — рече властно шофьорът, като гледаше на друга страна. — После ще ви отведа до входа на лабиринта. Побързайте!

— Преди това искам да говоря с директора на компанията — възрази твърдо Корнелиус, без да слиза от джипа, и скръсти ръце, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Нашият президент е неразположен — сухо отвърна служителят. — Нямате право да искате това, договорът не ни задължава да…

— Това, което трябва да съобщя на вашия шеф, е от жизнено значение за развоя на конкурса. Не се инатете!

Берцот бе говорил с подобаващ тон, за да впечатли слушателя си, който не бе очаквал такава съпротива и не знаеше какво да каже. За да наклони везните в своя полза, Корнелиус отсече:

— Крайно наложително е да видя мистър Казацкян. Ако не удовлетворите молбата ми, отказвам да вляза в лабиринта. Така че решавайте веднага!

Объркан от нахалството на новопристигналия, служителят напразно се опитваше да намери отговор, за да му смачка фасона.

Корнелиус не изчака резултата от мъчителните му колебания, скочи от колата и бързо се запъти към бараката на Казацкян. Благодарение на описанията на Марис, той я разпозна мигом. Шофьорът изтича подире му и го настигна точно пред вратата на президента.

— Спрете за малко — рече с по-смирен глас и влезе в неугледната барака.

Докато чакаше, Корнелиус забеляза, че други служители на компанията, около шест или седем души, надничат от прозорците на съседните къщички и го наблюдават. Явно бяха присъствували на разправията с шофьора. Като ги видя, той изпита неприятно усещане. На изпитите им лица можеше да прочете силно безпокойство. Приличаха му на затворници в изправителен лагер, втренчили недоумяващ поглед в някого, осмелил се да предизвика властта, която ги държи в покорство. В същото време обаче той предугади, че тези хора са заплаха за него, сякаш бяха някаква надъхана шайка, готова да изпълни всяка заповед колкото и безразсъдна да е тя.

От постоянния надзирател на правителството в Дондрапур нямаше и следа. Той нито за миг не даде признаци на живот. Корнелиус не можа да отгатне и дали заема някоя от бараките в лагера. За това нямаше никакви предположения.

Защо не се явява, щом пристигне някой участник в конкурса? Поне това би могъл да направи. Отсъствието му е доста странно… — мислеше си Берцот.

В кабинета на Казацкян се чуваше приглушен шепот и припряна шумотевица. Докато се мъчеше да проумее какво става там, Корнелиус забеляза, че от задната седалка на джипа е изчезнала раницата му. Вече се канеше да открие причината, когато вратата за кабинета на мистър Казацкян се отвори бавно.

— Президентът ви дава една минута… неподлежаща на отлагане — рече с безочлива неприязън шофьорът. — Минете и кажете наведнъж каквото имате да казвате!

— Трябва да говоря насаме с него — добави Корнелиус, отстрани служителя и се промъкна в бараката, като затвори вратата подир себе си.

Описаните от Натаниел Марис маси все още си стояха там. Ала по тях нямаше нищо. Планове, карти, стари книги и ръкописи не се виждаха, но Берцот се досети, че са били махнати набързо малко преди това. Навярно бяха скрити в няколкото дървени сандъка, струпани в един ъгъл.

Казацкян бе седнал на обикновен стол. По лицето му по-скоро бе изписано голямо отчаяние, отколкото болка. Все пак, като спотайваше колкото може недоверието си, гласът му, макар и неясен, отекна приветливо и спокойно.

— Надявам се, че ще извините лошите обноски на моите хора, но подготовката на конкурса е твърде сложна работа и се налага да съблюдаваме известни правила. От друга страна, днес не се чувствувам много добре, все не мога да свикна с този климат…

Последното прозвуча като оправдание. Лесно можеше да се отгатне, че Казацкян се преструва на болен. И ако наистина беше болен, то причината за болестта му беше много по-сериозна, отколкото неприспособяването към обстановката. На Корнелиус му се искаше да намери своя събеседник в друго състояние. Това падане духом не отговаряше на плановете му. Ала като нямаше друг избор, той почна да хвърля въдицата без повече заобикалки:

— Не бива да смятате, мистър Казацкян, че съм като останалите участници в конкурса — рече, като се престори на много сигурен в себе си.

— Да, разбира се, всички си мислят, че ще спечелят. Но за да се стигне до тази победа, се изисква почти свръхчовешка издръжливост, не го забравяйте нито за миг, ако искате да отидете по-далеч от останалите. Досега в лабиринта са били трийсет и четирима изследователи и никой от тях не сполучи. Кой по-рано, кой по-късно се признаха за победени. Какво си мислеха? Толкова лесно ли смятаха, че ще се сдобият с наградата? Не! Това е най-мъчното нещо на този свят. Обаче е нужно, крайно наложително е някой да извърши невиждания подвиг. В противен случай цялото ми усилие ще отиде на вятъра.

Тогава за пръв път Анастасе Казацкян погледна Корнелиус Берцот. Приличаше на бог, който праща лъч с вдъхновяваща сила на своя любим пророк, и същевременно на потъваща фрегата, съгледала в Корнелиус подводна скала, която не може да се избегне.

— Вашата биография е много интересна, наистина необичайна — продължи Казацкян. — От всички пристигнали тук кандидати вие ми изглеждате най-способен да сполучите. Може би сте прав, като смятате, че се различавате от другите…

— Когато казах, че не съм като останалите участници, нямах предвид това — намеси се Берцот. — Не съм дошъл да диря успех, не ме интересува наградата; да си кажа правата, не вярвам в нея. Що се отнася до лабиринта, след малко ще го видя с удоволствие, но не сега — сега има нещо друго, нещо, което искам да разбера почти толкова, колкото и вие, и което оправдава присъствието ми на Тьокланд. При всички случаи ще бъде по-добре да не губим време.

Докато слушаше дръзките думи на Корнелиус, Казацкян ставаше все по-сериозен. Явно не очакваше подобно нещо. Опита да се надигне от стола, но не успя — в този миг приличаше на почитан стар звяр от девствена тропическа гора, уловен в мрежите на ловец, който е дошъл чак до затънтената му бърлога, за да го предизвика. Когато изрече следните думи, лицето му приличаше на парче лед, което, стопи ли се, би изгубило очертанията си и би станало мъртвешки бледо и гладко.

— Не ви интересува успехът, не вярвате в наградата, нямате желание да видите веднага лабиринта… За какво сте дошли тогава?

— Дойдох, защото знам причините, които са ви накарали да поставите тук вашия музей на загадките — рече Корнелиус, който лъжеше като цигании. — Не ви ли се струва достатъчен повод?

Владетелят на Тьокланд се бореше между неверието и ужаса. Подозренията на съзаклятниците, изглежда, се потвърждаваха. Самата помисъл, че някой би могъл да узнае причините, за които намекна Берцот, видимо го разтревожи. Значи споменатите причини съществуват!

Щеше ли Корнелиус да ги измъкне от Казацкян, преди да стъпи в лабиринта?

Когато нашият герой бе почти убеден, че Анастасе Казацкян всеки миг ще се издаде, нова промяна на изражението възвърна спокойствието на измъченото му лице.

— Не съществува друга причина освен тази, която обявих в началото на конкурса. Лабиринтът представлява гениално художествено творение, най-прекрасният паметник на изкуството на загадките. За неговото бойно кръщение се изисква присъствието на необикновен посетител, който да го разбере и разтълкува напълно, някой, който да изкатери високия връх на моето изобретение. Ако това не се случи, човечеството ще загине, а аз ще изпреваря излишно времето си… Но аз искам да вкуся приживе плодовете на моята победа! Трябва да намеря този необикновен зрител-актьор, който да потвърди смисъла на моето произведение.

Докато произнасяше тази дълга реч, Казацкян беше възобновил блясъка на своите най-хубави мигове. Корнелиус повдигна отново въпроса:

— Това обяснява само частично произхода на компанията. Настоявам, че вашата тайна не ми е непозната. Много добре разбирам защо я криете от останалите. Но с мене не е нужно да се преструвате, осъдени сме да се спогодим, преди да е станало твърде късно!

С твърдостта на човек, решен да приложи докрай своята тактика, предварително приел възможните опасности, президентът заключи:

— Моята единствена тайна е лабиринтът, най-величественият конгломерат от загадки в историята. Това не ви ли се струва достатъчно? Само онзи, който успее да го преброди, ще може да твърди, че знае тайната ми. Тепърва ще се види дали сте способен да намерите изхода. Стига вече безполезни приказки. Пригответе се да започнете обиколката, хилядите капани, които ви очакват, не допускат никакво закъснение. От този миг всяка секунда струва… Морето дебне, вълнението се усилва, оттук го усещам, ако пристигнем късно, никой не ще преживее, а великият сън ще престане да бъде сънуван веднъж завинаги!

С тези последни думи Казацкян навлезе в ново състояние на видимо бълнуване. По лицето му сякаш се наслагваха изкривените от ужас лица на всички удавници, шепнеше несвързани и неразбираеми думи, докато заспа:

— … империята на подземния свят е единственият залог за бъдещето… мрак и прилепи, прилепи и мрак, а там, в най-дълбокия мрак, накрая… когато всичко се събуди отново… ще почервенее ли небето и ще почернеят ли водите на океана?… Късно е, много късно, животът напуска бавно света и остава само пространство, пространство, пространство…

Корнелиус разбра, че няма смисъл да стои повече там. Да остане и да чака дали побърканият старец, говорейки насън, ще посочи скритите подбуди на своя замисъл, беше разточителство, което не можеше да си позволи. Сигурно щеше да чуе разпокъсани и несвързани неща, които само биха объркали собствените му мисли. От друга страна, хората от компанията явно бяха нащрек и можеха да влязат всеки миг. Не знаеше как ще постъпят, щом разберат, че той се опитва с подлост да измъкне тайните на техния съкрушен шеф. Оставаше само един път — да тръгне към лабиринта и там да се помъчи да открие ключа на цялата загадка.

В „Проверка, преди излизане на изследователите“ той намери раницата си. Докато склададжията привършваше с подготовката, Берцот обобщаваше мислено своите заключения.

— У Казацкян имаше минути на съмнение, значи неговата „тайна“ съществува. Той не беше сигурен дали лъжа, макар че го предполагаше. Постъпи умно, като ме изпрати в лабиринта, сякаш всичко е „нормално“. Веднага щом се озова вътре, той ще има възможност да ме наблюдава и да разбере от поведението ми дали знам, или само имам смътна представа за нещо. Всъщност аз съм изцяло в ръцете му, но и той е в моите, има нещо, което ни Казацкян, ни хората му могат да направят, и се надяват аз да го извърша. Що ли за дяволщина е то? Мисля, че тук е клупът на тая работа.

Условностите и прегледите приключиха мигновено. Задържаха му само един силен бинокъл. Останалите неща заедно с фенерчето и другите вехтории му върнаха обратно. После го отведоха пред входа на прочутия лабиринт. И тъй, без никаква тържественост, тайно, както се случи и с Натаниел Марис, Корнелиус начена своя поход из подземните пещери и коридори на Тьокланд.

Там, на дъното, в скритото под земята сърце, една отдавнашна тайна, стотици пъти по-ослепителна от всички, които знаеха прадедите му, очакваше пристигането на смелия пътешественик Корнелиус Берцот, кандидат номер тридесет и пети и… последен!